Майн Рид
Стрелците в Мексико (31)

Глава XXX
ТЪРСЕНЕТО

Няколко дни наред излизахме на градския път, като мислехме, че може да срещнем познатото семейство, но не открихме нищо. Дохождахме и до напуснатата колиба — тя си стоеше пуста и необитаема.

— Да — замислено каза Таплън, — остава ни още един опит. Ако и той излезе безплоден, ще зная, че няма вече надежда? Съгласен ли сте утре да се разходите с мен на кон?

Много ми бе мъчно за бедния приятел, който действително бе близо до побъркване, и затова отговорих:

— Разбира се, че съм съгласен.

— Благодаря ви. Знаех, че няма да ме оставите в трудната минута. Значи — до утре.

— Добре. Ами къде ще идем?

— В Бондерила.

— В Бондерила ли? Какво ще правим там?

— Ще ги търсим.

— Хм! Защо именно там?

— Ах, колко сте любопитен! Имам някои съображения, които после ще ви съобщя.

— Нека бъде така. Пазете тия съображения за себе си, докато не намерите за добре да ги кажете и на мен. Само не забравяйте, че около Бондерила се скитат гвериляси.

— Дявол да ги вземе! Няма да се боим от тях я!

— Не, но не е ли по-добре да вземем с нас някои наши хора за всеки случай?

— Не, моля ви, не трябва! Или ще идем сами, или никак няма да идем! Едно от двете.

— Добре, нека бъде така.

Като не исках да дразня злополучния си приятел, аз се съгласявах с всичко и достигнах дотам, че у него се появи известна надежда, която пропъди мрачното му отчаяние.

На следния ден намерихме два мустанга, като по-удобни за пътуване, и тръгнахме на път.

След час и половина вече бяхме в Бондерила, едно малко село, което бе прочуто с двете си пивници, държани от французи. Едната от тия пивници се намираше на влизане в селото, другата — на излизане. Освен лошо уиски и не по-добър тютюн в тях надали можеше да се намери нещо друго, тъй като купувачи биваха само войниците и разни скитници. Спряхме при първата пивница, влязохме, поръчахме си по чашка уиски — така пожела Таплън и аз не му противоречих. Тази отровна течност бе толкова силна, че изведнъж ни завъртя главите.

Като се качихме на конете, отидохме във втората пивница. Там пийнахме още, но не уиски, а настойка, позната под името Catalan, много по-приятна на вкус. Като изпих една чашка, излязох при конете и оставих Таплън да се разплаща. Той излезе след малко и ми подаде бутилка от това питие.

— Моля, скрийте това — каза той. — Аз вече имам друго в джоба си. Може да дотрябва.

— Добре. А сега накъде?

— Разбира се, че не назад, а напред.

— Щом искате напред, хайде. Мене ми е все едно. Главата ми бе толкова разпалена, че бях готов да ида и накрай света.

Тръгнахме. Таплън яздеше напред.

Стигнахме до San Miguel Soldado, тази прелестна parajo за мулетарите, оградена с красиви равнини, по които навсякъде бяха разхвърляни стройни палми.

Спряхме се пред гостилницата и поискахме нещо за хапване. Дадоха ни яйца, хляб, боб, грах и картофи.

— Няма що. Трябва да се задоволим и с това — каза Таплън и слезе от коня. — Аз съм страшно гладен.

— И аз съм гладен, затова няма какво да правим избор — продумах и го последвах.

Пред гостилницата се намираше полянка, по която бяха насядали няколко водачи на мулета, току-що докарали грамадно стадо натоварени мулета. Настрана от тях седяха шест подозрителни лица. Те си шушнеха нещо и както ми се стори, ни изгледаха изпод вежди. От облеклото им можеше да се заключи, че са заможни селяни, но можеха да бъдат и преоблечени гвериляси, макар и да не се виждаше дали имат оръжие.

Съобщих на Таплън своето наблюдение.

— Празна работа! — каза той. — Хайде да похапнем, що дал Господ, да пийнем и да вървим нататък. Виждате ли, напред се издигат планини — там трябва да се отваря великолепна гледка, от която ще се насладим.

Като се нахранихме и изпихме още по една чаша каталан, се качихме на своите мустанги, които също бяха нахранени и напоени, и препуснахме към планините.

Като излязохме на върха на най-високия хълм, спряхме в нямо възхищение от чудната картина, която се откри пред нашия поглед.

Беше пладне; слънцето блестеше на синкавото, безоблачно небе. Пред краката ни се разстилаше живописното село Сан Мигуел, което току-що бяхме оставили. Златният кръст на високата селска черква гореше с ярък пламък. В градините, които заграждаха къщиците, тичаха деца. Стада от мулета се движеха назад и напред: едно пристигаше на почивка, друго заминаваше след почивката.

Отдалече се виждаха кулите и черквите на Халап, който като че ли се плъзгаше от възвишението, дето бе построен. Още по-надалече. Четиридесет мили по-нататък, се разстилаха равнините на terra caliente, покрити с разкошни гори, с белите стени на хациендите, с червените керемидени покриви на богатите къщи и със стройните камбанарии, над които лъщеше златната емблема на християнството — кръстът. На хоризонта блестяха сините вълни на Мексиканския залив.

Струваше ми се, че никога не бях виждал по-прекрасна панорама и никак не можех да й се наситя.

Изглежда, за живостта на моите впечатления спомогна донейде и изпитото вино, тъй като по-късно аз още веднъж видях тази картина, но тя не ми се представи толкова пленителна, макар нейната хубост, разбира се, да не бе се намалила.

Както и да е, в тази минута бях толкова омаян, че съвършено забравих своя спътник, докато той не ми напомни за себе си със своите гръмки възклицания.

— Какво ви стана? — обърнах се към него и видях, че неподвижно гледа в една точка. — Какво ви е заинтересувало, Чарли?

— Погледнете надолу, отдясно? Виждате ли оня грамаден овраг? Струва ми се, че това се нарича баранка?

— Да, ама какво от това?

— Това място е свещено. Там се е родил и живял един от най-почитаните от туземците светци. Слушали ли сте за Нино де Атоха?

— Чувал съм и съм виждал неговите изображения почти във всяка мексиканска къща.

— Та тука се е родил той… Да идем там.

— Защо? Какво ще правим?

— Да разгледаме това знаменито място. Там винаги има много свят… Може би…

— Ей че го измислихте и вие! Отде-накъде те ще попаднат именно тука? — възразих, като се досетих какво мисли той.

— Отишли са да се поклонят на своя светец — ето защо… И аз чувствувам, че те трябва да са там… Моля ви се, да идем!

— Добре, само да не ни сполети нещо, че да се разкайваме за нашето отиване.

— Глупости! Нищо няма да ни се случи! Населението няма да ни закачи, а гверилясите са далече.

Като знаех, че щом Таплън е намислил да направи нещо, с нищо не можеш го разубеди, аз се съгласих да идем в знаменитата баранка. Той щеше да отиде и самичък, ако се откажех да го придружа.

Слязохме от височината и тръгнахме по тясна пътека, която се извиваше между хълмовете.