Майн Рид
Стрелците в Мексико (21)

Глава XX
БЯГСТВОТО

Под стената се намираше ров, пълен с кактуси и висока трева. Най-напред легнахме в него, за да се съвземем и да се уверим дали няма нещо подозрително наоколо ни.

— Този ров отива доста надалече — прошепна Линкълн. — Ние ще минем по него. Аз дойдох през полето, но това е опасно: можем пак да изпаднем в лапите на тия жълти дяволи.

— Разбира се — потвърди Раул. — Ние ще пропълзим като змии, никой не ще се досети. Наистина, тия бодливи кактуси хубавичко ще ни изподращят, но ние сме навикнали!

Започнахме да пълзим на ръце и крака. Почти край целия ров се издигаха здания, но във всички прозорци бе тъмно и никакъв шум не се чуваше. Само последният прозорец бе ярко осветен. Въпреки опасността на нашето положение, мене ми се искаше непременно да погледна през този прозорец. Подбуждаше ме една неясна, вътрешна сила, която като че ли ме подтикваше и насъскваше.

Прозорецът бе доста нависоко, но долу имаше желязна ограда. Аз се хванах за нея и се повдигнах до прозореца. В това време другарите ми пропълзяха напред, като обещаха да ме чакат до края на рова.

Видях една доста разкошно наредена стая. Но не на обстановката спрях вниманието си. Погледът ми се прикова към един човек, който седеше в тази стая пред масата. Това бе Дюброк.

Потреперах колкото от неочакваност, толкова и от омраза. Да имах в ръката си огнестрелно оръжие, бих го убил на място и ръката ми нямаше да трепне. Да я нямаше желязната решетка, бих се промъкнал през прозореца и бих го удушил с ръце. Самото провидение се бе погрижило, да не мога да извърша онова, което би могло да попречи на нашето бягство. Но в тази минута аз не бях в състояние да разбера това.

Докато гледах изменника със съжаление, че погледът ми не е кама, при него влезе човек, облечен наполовина като военен, наполовина като ранчеро. В цялата му фигура и осанка имаше толкова много благородство и грация, че човек неволно би се спрял да му се порадва. Хубавото му и приятно лице носеше отпечатък на тъга.

Той отиде при масата и тури на нея ръката си, на която блестяха няколко скъпи пръстена. Сам той бе бледен като мъртвец и ръката му трепереше.

Лицето му ми се стори познато. Той не бе Нарцисо, когото щях да позная, но приличаше на него и на нея. Аз се вгледах по-внимателно, смаян от това откритие. Да, приликата бе голяма.

„Боже мой! — помислих си. — Нима е тя?… В този костюм?… Не, не!… Но тия очи! А! Сега разбрах кой стои пред очите ми! — Мария де Мерсед!“

Бях я виждал не само на портрет. В нея познах и оня момък, който постоянно придружаваше Дюброк и смайваше всички ни със странното си поведение.

Заедно с това изведнъж разбрах, че именно тя ми е подала сутринта записката и ми е пошепнала: „Не бойте се!“ Тя бе дохождала при прозореца, тя бе отрязала вървите на ръцете ми, тя ми бе дала камата и ми бе говорила за любов. Всичко, което ми се виждаше тайнствено и загадъчно, сега ми стана изведнъж ясно.

Неволно се дръпнах назад, учуден и трогнат от това откритие:

„Виж ти каква била работата! Нашата избавителка била Мария де Мерсед, а семейството на дон Розалес очевидно не е знаело за нашите нещастия. В такъв случай, няма защо да я обвинявам в равнодушие и никак не трябва да ме мъчат подозрения за нея.“

Тази мисъл ме радваше, но онова, което научих за чувствата на Мария де Марсед към мене, ме огорчаваше и мъчеше.

Изобщо аз станах плячка на най-противоположни мисли и усещания.

В това време пред очите ми ставаше едно обяснение, което заплашваше да вземе лош край, като се съдеше по повишаването на гласовете.

Пак погледнах през прозореца. Дюброк, силно възбуден, крачеше из стаята. Мария де Мерсед седеше пред масата и трескаво, с бляскави очи, го следеше.

— Изглежда, ти си намислила да възбудиш в мене ревност? — крещеше той. — Напразно! Не съм навикнал да ревнувам… Знам отдавна, че обичаш оня проклет янки, отдавна съм забелязал какво правиш за него… Можеш да го придружиш във въздушното пътуване, което го чака — не ти преча… А да ревнувам, няма защо! Твоите братовчедки са несравнено по-хубави от тебе и аз мисля да се позанимая с тях.

Щях да се задуша от ярост, като слушах този негодник.

Мария де Мерсед изведнъж скочи от мястото си, доближи Дюброк и вън от себе си, извика:

— Ако се осмелиш да се доближиш до тях с лошо намерение, ще ги защитя! Стига една жертва!… Стига, дето погуби мен… Пази се сега! Аз знам, че ти си способен на всичко, но знам още, че всичко си има граница и мярка!

— Жертва! Каква силна дума, моя мила! — подигравателно произнесе Дюброк. — В какво се състои твоята жертва, Мария? Нали за себе си приказваш? Ти си съпруга на най-красивия мъж в цяло Мексико; нима това е жертва?

Думата „съпруга“ той произнесе с такава ирония, че само за това заслужаваше да бъде разкъсан на парчета.

— Да, хубава комедия разигра с оня фалшив свещеник! — извика младата жена. — Благодаря ти!… Опозори ме, стъпка ме в калта, лиши ме от всяко човешко достойнство… Нима съм могла да обикна такъв негодник?… Не, това не бе любов, то бе просто заслепяване, безумие! Нима може да се обичат хора като теб?

Последните думи тя изговори като че ли на себе си, чупеше ръце и горчиво клатеше глава.

— Все ми е едно дали си ме обичала или не — казваше Дюброк. — Думата не е за това. Твоята любов никак не ми трябва — туй да си го запишеш; мен ми трябва да заставиш своя чичо да те признае и да ти даде онова, което противозаконно грабна в ръцете си.

— Никога няма да сторя това.

— Ще го сториш, ако ли не…

Мария бързо се извърна и тръгна към вратата.

— О, има още време! — каза Дюброк и грубо я хвана за ръката. — Днес няма да те пусна да излезеш. Видях те тази сутрин, като отиде при оня мръсен янки и му пошушна нещо. Сигурно ще му помогнеш да избяга, ако те оставя свободна… Не, стой си тука, мила! Сутринта ще те пусна, за да се порадваш, когато той ще се люшка във въздуха. Лека нощ!

С тия думи креолът излезе от стаята и затвори вратата. Дори през прозореца чух как завъртя два пъти ключа.

Лицето на младата жена показваше странна смес от тържество и безпокойство. Тя се завтече към прозореца и се прилепи до него, за да проникне в тъмнината, която царуваше отвън.

Извадих от пръста си елмазения пръстен, който тя без да ще остави в ръката ми, и надрасках на стъклото думата „gratias“ (благодаря).

Щом ме забеляза, тя трепна и се дръпна.

Не можех да стоя повече тук: другарите ми отдавна ме чакаха. Всяка минута бе скъпа. Слязох долу и пак се скрих в рова.

След няколко минути ги настигнах и заедно тръгнахме към близкия гъсталак. Оттам още се виждаше прозорецът, на който стоеше Мария де Мерсед. Сега тя държеше в ръце лампата и четеше написаното на стъклото. Очите й светеха с такъв пламък и говореха толкова много, че нямаше нужда от думи — разбрах всичко.

* * *

Като влязохме в гъсталака и избегнахме опасността, започнах да се колебая.

Не знаех на какво да се реша. Може би Гвадалупа се намираше във властта на Дюброк, взета от него в плен под някакъв предлог. Например задето е имала връзки с неприятелски офицери? По всяка вероятност цялото семейство на дон Розалес бе обвинено в държавна измяна, тъй като то се отнасяше приятелски към нас. Трябваше да се опитаме да спасим поне нея, но как? Бяхме само петима, при това без оръжие и едва останали живи от различни изпитания…

Утеши ме мисълта, че Мария де Мерсед, която, изглежда, имаше здрав ум и чисто мъжка енергия, ще може да защити роднините си по-добре от нас. Да, щом тя можа да ни освободи, ще намери начин да помогне и на ония, с които я свързваха роднински връзки.

Другарите ми искаха да вървим напред. Раул познаваше много добре местността и ние смело можехме да се доверим на него.

— До сутринта ще стигнем нашите линии, не бойте се — каза той. — Само вървете подире ми.

Но още не бе изговорил последните думи и ето че зад нас се чу сигналният рог. После гръмна пушка и ехото й многократно се обади.

— Охо! — извика Раул. — Това значи, че са забелязали нашето бягство.

— Защо мислиш така? — попита Линкълн.

— Този гърмеж е сигнален, с него се обръща вниманието на всички техни аванпостове, разположени тук, в планината… Сега трябва да се пазим, за да не ни уловят пак.

— Този храсталак е много малък. Трябва по-скоро да се махнем от тука — забеляза Линкълн.

— Да — потвърди Раул, — тука е опасно. Но на няколко мили има други храсталаци, които са дотолкова гъсти, че човек едва може да се движи из тях. Там нямат никаква възможност да ни преследват. Ако успеем да отидем там, ние сме спасени… Да вървим!

Вървяхме предпазливо. Трясъкът на сухите клони, шумоленето на храстите можеха да ни издадат. По всички страни се раздаваха сигнали; чуваше се как от хациендата тръгнаха няколко отреда да ни преследват.

— Не, по-добре ще бъде да се скрием тук — каза Линкълн. — Нека минат край нас? Да налягаме всички на земята — може би няма да ни видят.

Съгласихме се и се изтегнахме под храстите, като гледахме дори да дишаме по-тихо.

Приближаваше се конски тропот. Ясно се чуваше звънтенето на оръжия и даже можеха да се различат гласовете на хора, които говореха помежду си.

— Как са могли да избягат? — чуваше се един. — Кой им е помогнал да пробият стената? Не са я чоплили сами с пръстите си, я. — Това е невъзможно! Да, те не са могли да направят това; ръцете им бяха вързани отзад… Види се, дяволът им е помогнал?

— Ако не дяволът, то неговият другар и приятел — самият оня великан, който се измъкна от ръцете ни оная вечер, когато уловихме всичките тия проклети янки, — казваше друг. — Той бе, който уби и змията: един от нашите го е познал по гърмежа. Ние вече претърсихме всички дупчици около хациендата, но не го намерихме? Навярно е вървял все по дирите ни, дяволът да го вземе! И кога е сварил да пробие стената и да пусне своите приятели — умът ми не го побира!

— Той е отличен стрелец — каза друг. — Казват, че карабината му стига цяла миля. Не бих искал да му бъда прицел, не! Змията улучи тъкмо между очите!

— Лакомо парче си беше избрала змията — забеляза друг. — Тази испанка е голяма хубавица! Ще си оближа всичките пръсти, да ми се падне такава една жена… Да не бе гръмнал този янки…

Не можеше повече да се чува: гласовете постепенно замряха в далечината.

— Да, ако този янки нямаше нужда да гръмне върху змията, нито един от вас нямаше да е жив — промълви Линкълн.

— Та вие ли убихте змията, Линкълн? — попитах.

— Да, господин капитан. Да не беше тази отвратителна гад, щях да видя работата на изменника Дюброк. Тъкмо се бях прицелил в него, изведнъж зърнах змията, която пълзеше към испанската хубавица — нямаше как, трябваше да се изпразни пушката, за да я спася.

— Добре сте сторили, Линкълн — отвърнах аз. — А не знаете ли какво стана с Джек? Жив ли е?

— Жив и здрав е, какво ще му стане! Аз го изпратих с поръчка до полковника.

— А! Значи можем да очакваме помощ от лагера?

— Да… Но нас ще ни търсят в хациендата на дон Розалес, така че не трябва много да се надяваме на тази помощ.

— Е, ще минем как да е и без нея.

Като се убедихме, че няма никой наоколо, тръгнахме нататък, като се пазехме много. Към полунощ достигнахме гъста гора, в средата на която навлязохме и намерихме малка поляна, покрита с разкошна трева. Легнахме да си отпочинем. Разбити духом и телом, заспахме веднага толкова дълбоко, че дори и топовен гърмеж нямаше да може да ни събуди.