Майн Рид
Стрелците в Мексико (5)

Глава IV
ПРИКЛЮЧЕНИЕ СЪС СКЕЛЕТ

Главата ми шумеше все още и затова реших да се поразходя до морето, да подишам чист въздух и да се поразхладя.

Картината, която се разкри пред погледа ми, бе така хубава, че спрях в нямо възхищение.

Изпълнената тропическа луна плаваше по съвършено безоблачното небе. Звездите, затъмнени от нейния трепетен блясък, блещукаха сякаш през сълзи, с изключение, впрочем, на най-едрите — Орион, Венера и Южния кръст, които грееха, сякаш променяйки непрестанно всичките цветове на дъгата. Широка сребриста лента се проточваше от самия бряг до хоризонта и показваше меридиана на луната. Тя като че бе прорязана от коралови рифове, по които отразяваше с фосфорно сияние плясъка на вълните. Тъй като целият остров бе ограден с коралови рифове, имах усещането, че е опасан с огън. По бреговете шумяха единствено талазите, а по-нататък, към по-големите дълбочини на морето, повърхността се набръчкваше едва-едва под диханието на нежния бриз и отразяваше лазурния свод на небесата с неговите искрометни светила и с царицата на нощта — луната.

На юг се чернееха стотина кораба, наредени правилно един до друг. При мъждивата лунна светлина те приличаха на фантастични морски чудовища.

Огледах се зад гърба си и забелязах разтегнати по права линия бели палатки, прилични на снежни пирамиди. Тук-там през платнените стени блещукаха светлинки; очевидно войниците чистеха своите амуниции, или правеха нещо за своите офицери. Разхождаха се часови и цевите на пушките им просветваха злокобно.

Там нейде квакаха жаби, цвъртяха щурци, изпищяваше чайка, навярно съзираща плячка над водата. Вълните шепнеха меланхолно край корабите, часовите се викаха тихо, а флаговете сякаш разговаряха помежду си при всеки по-напорист повей на ветреца.

Вървях покрай брега към онова място, отдето се виждаше мексиканската земя. Тук ние, войниците и офицерите на щатите, не бяхме противници на растителността и затова тя изпъкваше с всичката си дива прелест.

Месечината започна да се прикрива и се усети сутрешен полъх. Исках вече да се върна, но бях спрян от странен шум, който идеше откъм морето. Чуваха се удари на гребла, шумолене на плаваща лодка през крайбрежната тръстика. Ето че нещо изплава в светлата ивица… Вгледах се по-настойчиво и разбрах, че лодката бе мексиканска. Може би рибари от Туспан? Не, нямаше какво да правят насам… Боже мой! Нима…

Лодката спря внезапно на двадесетина крачки от мен, до брега, и от нея изскочиха няколко мъже, скриха се бързо в гъстата джунгла, чернееща се пред мен.

Желаех силно и незабавно да разбера какви бяха тези хора. Без да мисля и за минута каква опасност би могла да ме връхлети, забързах смело нататък. Но само след няколко крачки се намерих сред истински лабиринт от преплетени стъбла, клони и корени. На някои места бе невъзможно да се премине през бодливите храсталаци, а на други пътят се ограждаше от кичури лиани, увити около дърветата като въжета.

Извадих сабята си и започнах да сека наляво-надясно, за да отстраня пречките пред себе си. Не дочувах гласове, нито пък можех да виждам добре напред, но бях решен твърдо да изследвам гората около лагера и продължих да се промъквам напред, забравил, че една засада би могла да ме свърши за миг.

Спрях и се ослушах. Напразно: не се долавяше и най-лек звук.

„Все едно — казах си, — сега вече не си струва да се връщам. И без това скоро трябва да изляза при палатките. Ще съобщя комуто трябва, за онова, което съм видял, сетне ще обградим тоя вертеп… никой няма да успее да ни избяга, както и да се опитва да се крие!“

Продължавах храбро да си пробивам път през гигантските корени, да се заплитам сред лианите и тревите, да си дера ръцете в тръните. Те дращеха и лицето ми, разкъсваха дрехите ми. Изведнъж се подхлъзнах и се залових за някакво клонче, увиснало над мен. В същото време нещо гладко, студено се промъкна по ръката ми и през рамото ми се покачи по дървото. Досетих се, че е игуана, най-отвратителният и нападателен гущер.

Грамаден прилеп ме докосна с крилата си, повъртя се около мен и прехвърча над самата ми глава, издавайки свойствената само нему отвратителна миризма. Два пъти замахнах със сабята си, но не го улучих. Той изчезна с остър писък, подобен на скърцане на въртящ се ръждясал ветропоказател След няколко крачки забелязах светло петно и се затичах към него.

„Слава Боже!“ — пошепнах трескаво — вече мога свободно да въздъхна.

Но внезапно и неволно отстъпих. Извиках от ужас. Бях дотолкова слисан, че изтървах дори сабята си. Наистина имаше от какво да се смая.

На три крачки от мен стоеше грамаден скелет с протегнати ръце, сякаш имаше намерение да ме сграбчи. Виждах ясно голия череп, тъмните вдлъбнатини на очите, редовете изпъкнали ребра, дългите нозе. Да, това бе самата смърт! Призракът на смъртта!

Докато се мъчех да привикна с ужасното видение, дочух шум от борба наблизо, в храстите край мен.

— Емил, Емил! — викаше жена на испански — Ти няма да го убиеш? Нали? Нали няма да го убиеш?

— Пусни ме Марийо! Пусни ме казвам ти! — отговори на испански някакъв мъж с груб глас.

— О не не! — продължи жената виковете си — За Бога не го убивай! Не го у…

— Пусни ме проклето женище! Няма ли да ме пуснеш най-после?

Борбата се усилваше. Чу се полузадавен вик. После от гъсталака приближи до мен човешка фигура и като ме изгледа при слабата светлина на почти закритата зад хоризонта луна извика:

— А господин капитан, вие ли сте? Е, сега ще си видим сметките! Удар за удар!

След тази закана, произнесена на френски, усетих остра болка в слепите си очи. Паднах в несвяст.

Когато се свестих видях най-напред дългата брада на Линкълн после и него самия малкия Джек и няколко войници от моята рота. Намирах се в собствената си палатка в походния креват.

— Какво има? Какво е станало с мен? Кой ме е довлякъл дотук? — запитах учуден.

Опипах превързаната си глава.

— Моля, лежете спокойно, капитане! — Боб Линкълн положи ръката ми върху одеялото.

— Слава тебе Господи! Той е спасен! — извика Чен, войник от Ирландия.

— От какво спасен? Какво е станало с мен? — продължих да питам.

— Бяхте почти убит от оня жълтоликия, французина! Дявол да ги вземе всички тия проклетници! — каза Чен.

— Почти убит?… От французин?… Какво значи всичко това? Кажи, Боб!… Ах, да… Спомням си… някой ме удари… И смъртта… самата смърт стоеше пред мен!

Повдигнах се, за да се хвърля към някого. Струваше ми се, че съм още там, при скелета.

— За каква смърт, приказвате, капитане? Какви глупости са ви влезли в главата, позволете да ви попитам — каза Боб.

Разбрах, че той се опитва да ме задържи в леглото.

— О, капитанът говори за скелета… — забеляза Чен.

— За какъв скелет? — попитах.

— За оня, който наши приятели намериха в джунглата и го окачиха на едно дърво. Намерихме ви наблизо до тоя кльощав хубавец. Ах, мръсни френци! Само да ми паднат! Ще им покажа кой е Чен!

— Значи такава била работата! — въздъхнах. — Не е чудно, дето ми се стори, че виждам самата госпожа смърт! Но, защо намесвате тук французите?

— Изгубиха се — каза Чен.

— Изгубиха се?

— Тъй вярно, капитане.

— Съвършено вярно — потвърди Линкълн.

— Какво значи това — изгубиха се?

— Значи, — дезертираха, капитане.

— Дезертираха? А вие откъде знаете това?

— Вече ги няма. Просто изчезнаха.

— От острова? От лагера?

— Да. Търсиха ги навсякъде, ровиха къде ли не, провериха всички храсталаци. Напразно.

— Почакайте, все още не мога да разбера за какви французи говорите.

— Разбира се, че за Дюброк и за неговия млад приятел, който никога не се дели от него.

— Това е точно така — прибави Боб Линкълн. — Няма да се примиря, ако се науча, че дяволът не ги е смъкнал в преизподнята! Там им е мястото!

— И казвате, че са избягали?

— Честна дума, капитане. Вече имах честта да ви доложа, че претършувахме целия остров, като смятахме, че са се скрили някъде… Вчера вечерта Гравениц е видял, че Дюброк е отишъл в гората, сетне е излязъл от нея. Гърмежа, който чухме, се отнася тъкмо за това време. Казваха, че се било гръмнало по палатката на майор Туин. Един от нашите бързо след това е видял как Дюброк с другаря си бил потънал в джунглата. Съвсем до вас намерихме ето този нож.

Линкълн ми показа една от онези къси саби, които мексиканците наричаха мачете.

— Виж ти! После?

— После нищо друго, капитане. Аз само заключавам от станалото, че на острова се идвали мексиканци, с които Дюброк е духнал да бяга.

Като останах сам, се залових да обмисля добре тайнственото произшествие. Паметта ми се върна с пълна яснота и можах да възстановя всичко преживяно през нощта. Осъзнах връзката между отделните епизоди. Куршумът, който за малко щеше да ми пръсне черепа в палатката на майор Туин, лодката, думите, които бях чул, преди да се появи оня, който ме удари, неговото възклицание — всичко доказваше, че Линкълн има право да счита Дюброк за виновен за станалото с мен.

Но коя бе онази жена, която там, в гората, го бе молила да не убива, очевидно, мен?

Припомних си младия човек, който бе изчезнал заедно с Дюброк и когото често бях виждал да върви със сянката му. Странна връзка имаше между двамата: момъкът явно бе привързан като роб към Дюброк, тоя груб и нахален креол. Да не би гласът му да ми е прозвучал като женски?

Наистина лицето му бе твърде женствено, съвършено нежно, той имаше приятен глас, малки ръце и крака и особено деликатни маниери. Всичко това не можеше да не ме смайва. Няколко пъти, в отсъствието на Дюброк бях забелязал втренчения поглед на момъка, който издаваше странно съжаление, примесено с недоумение.

Припомних си и други подробности, разни дребни неща, на които по-преди не бях обръщал внимание.

Сега всички те получиха особено значение за мен. Те всички ме уверяваха, че този момък е всъщност онази жена, гласът на която бях чул в гората.

Усмихнах се неволно при спомена и за скелета. Но реших да не споделям мислите си с когото и да било.

След три дни се изправих на крака.

Раната ми не бе дълбока и опасна. Виждаше се, че креолът, като се бе страхувал от внезапно странично нападение, бе замахнал прибързано и не ме бе пробол смъртоносно. Капитанската шапка ми бе послужила за защита.