Майн Рид
Стрелците в Мексико (33)

Глава XXXII
ПРОПАСТТА

Известно време яздехме мълчаливо. Таплън бе замислен; и аз се натъжих отново, като си мислех за оная, която бе далеч от мене и може би се въртеше във вихъра на светските удоволствия.

Мръкваше се. Тъмнината бързо се спускаше и завиваше с непроницаемата си покривка околностите.

Когато преминахме около една миля, Чарли, който бе ариергард, изведнъж извика: „Стой!“

Спрях и го попитах:

— Какво има?

— Имахте право, като казвахте, че напразно се закачих с оня мексиканец. Той може да им напакости, макар те никак да не са криви.

— Страхувам се, че той именно това ще направи.

— Е, ама и то ще му се плати! — извика Таплън и скръцна със зъби. — Тя обеща да дойде в лагера и аз ще науча всичко. Но дявол да го вземе!? Каква е тази работа! Изгубил съм си пистолета! Къде ли е пропаднал?

— Боже мой, че и моят го няма! — извиках като бръкнах в кобура.

Погледнахме се в недоумение и тревога. Положението ни ставаше крайно незавидно.

На нашите разпитвания Анита отговори, че не е виждала никакви пистолети. Когато сме пристигнали в къщата, като разседлавала конете, тя видяла в нашите кобури бутилки, но пистолети нямало.

— Кога видяхте пистолета си за последен път? — обърна се към мене Таплън.

— Виждах го… Почакайте, сега разбирам къде са изчезнали! Помните ли ония подозрителни хора, на които обърнах вниманието ви в Сан Мигуел? Те са измъкнали пистолетите ни, докато закусвахме. Това е ясно като ден.

— Може би. В такъв случай, действително трябва да се пазим.

— Да, и то много трябва да се пазим? Каква глупост направихме, дето не взехме пистолетите при себе си в гостилницата, а ги оставихме пред очите на всички!? Все проклетото вино е причина. Да не бяхме пили, по-добре щяхме да обмисляме своите постъпки.

Слизахме в дълбока пропаст, по чието дъно течеше поток, който от дъжда бе станал като река. Но до водата не достигнахме. На едно място пътечката изведнъж се извиваше и пак се качваше нагоре по една почти отвесна скала, на която тук-таме растяха сухи кедри и бодливи кактуси. Горе растителността бе по-едра и по-гъста. Някои дървета бяха надвесили върховете си почти хоризонтално над главите ни и като че ли едва се държаха за края на скалата.

Този път бе тъкмо мексикански, достъпен само за мулетата и мустангите, които като котки се катерят по най-отвесните стръмнини.

На някои места трябваше да минаваме през отделни камънаци, легнали така, като че ли готови да се търкулнат надолу. Но те бяха закрепени яко и даже не се помръдваха от нашата и на мустангите тежест. Тук-таме пътечката извиваше между диви magueys, които ни шибаха с острите си листа, деряха ни дрехите и едва не ни свалиха от седлата.

Такава бе пропастта, наречена от местните жители Адска врата. Със своята мрачност и дивота тя напълно оправдаваше това название. Бяхме крайно благодарни на Анита, която се нае да ни придружи: без нейна помощ не бихме могли да се измъкнем от тази глуха бездна.

Като венец на неудобствата по пътя, месецът, който грееше с всичкия си блясък, изведнъж се скри и пак се повдигна буря с дъжд и гръмотевици. Вятърът виеше и свиреше, като че ли заплашваше да ни хвърли в пропастта, дето ревеше бесният поток. Пак заскриптяха и запращяха наоколо ни дърветата, заблестяха светкавици, загърмяха гръмотевици, пак студеният дъжд почна да ни мокри до костите.

Продължавахме да се качваме нагоре, тъй като не можехме да се спрем насред пътя. Анита вървеше пред нас и леко като коза се катереше по отвесната скала. Навикнала да пътува из планини и пропасти, тя не се страхуваше от нищо и се смееше весело, когато силната буря почти я събаряше или пък оглушителната гръмотевица удряше над самата й глава.

— Анита, ще настинете най-после! — виках й аз през рева на бурята. — Върнете се. Само ни кажете каква посока да държим.

— О, не, сеньор! — отвърна тя със своя звучен, звънлив глас. — Ние не се боим от настинка. На всичко сме привикнали. Едно само не е добро? Ама все едно, сега никой не ще ме види. Ако брат ми беше вкъщи, разбира се, той щеше да дойде с вас, но той работи в града, пък да ви оставим сами, не бива. Баща ми е вече слаб. Мъчно му е да се катери по планините… Моля ви се, не се безпокойте за мене.

Половината й думи се заглушаваха от могъщите гласове на природата, разбесняла се около нас, но аз се досещах какво ни говореше.

Тя вървеше пред нас с развети коси и дреха, ту рязко очертана при светлината на светкавицата, ту изведнъж изчезнала в мрака, като че ли бе въплъщение на гения на бурята. Кучето тичаше подире й и сегиз-тогиз тихо изскимтяваше.

И досега не мога да разбера как се измъкнахме от пропастта. Всяка минута ни застрашаваше смърт. Една невярна стъпка на мустанга или внезапното откъсване на някой от камънаците, през които трябваше да скачаме — и край на всичко. Бурята лесно можеше да ни събори или светкавицата да ни убие.

Най-сетне излязохме горе. Бездната с всичките си ужаси остана зад нас.

Бурята утихваше, облаците се разпръснаха, светкавиците и гръмотевиците ставаха все по-слаби и по-слаби. Месецът пак светна и ние видяхме отпреде си гора.

— Сега прощавайте, сеньори! — каза Анита — Не ви трябвам вече. Като минете тази гора, извийте наляво и сетне карайте надясно. Подир два часа ще бъдете в Серена… На добър час!

От душа целунахме храброто момиче по двете страни и се разделихме със съжаление.

Под дърветата бе почти съвсем тъмно. Но при светлината на светкавицата мен ми се стори, че по пътеката има следи от копита.

И Таплън забеляза такова нещо, наведе се от седлото и се вторачи в лепкавата кал. Блесна нова светкавица и озари за миг цялата местност.

— Дявол да го вземе! Тия следи са съвсем пресни! — извика той. — Тука като че ли е минала цяла армия!

— А може следите да са отдавнашни — забелязах, колкото се може по-спокойно.

— Как отдавнашни! — възрази моят спътник. — Вгледайте се хубаво. Следите са съвършено ясни. Според мен, не са изтекли и пет минути, откакто са минали оттука поне няколко десетки конника? Попаднахме в клопка, милий ми!

— Поне не викайте. Може да заминат, без да ни забележат.

— Как няма да ни забележат, когато навярно нас чакат! Е, Халър, оставете си коня и скачайте подире ми в храстите. Само това можем да направим.

Чух как той цопна в калта и тъкмо се канех да го последвам, когато изведнъж почувствувах, че някой скочи зад мене на коня. Съшия миг две ръце ме стиснаха толкова силно, че костите ми захрущяха. Конят ми уплашен се изправи на задните си крака, скочи настрана и изведнъж се спря като гръмнат.

Напразно се мъчех да се отърва от невидимия враг, който ни бе нападнал, докато и двамата се изтърсихме в калта и започнахме да се боричкаме в нея. Но тук отгоре ми се хвърлиха още няколко души и почнаха да ме връзват.

При една нова светкавица видях около мене цяла тълпа хора със зверски лица, които диво се кискаха и звънтяха с оръжието си. До мене лежеше вързан Таплън. По лицето му течеше кръв. Помислих, че е убит.

— Чарли! — извиках.

— Какво? — отговори той. — Вързаха ни и двамата. Хубаво се уловихме в клопката.

— Слава Богу, че сте жив! Пък аз…

— Помислихте, че съм се преселил при праотците си? Още не съм! Но вероятно скоро ще ни изпратят там — забеляза той шеговито.

Мексиканците ревяха около нас до пресипване и изказваха своето тържество. Най-сетне един от тях, по всяка вероятност главатарят им, заповяда да млъкнат и им даде някакво нареждане. След това ни закараха на една поляна, дето чакаха много коне, привързани за дърветата.

— Fuego! (Огън!) — извика главатарят.

Няколко души натрупаха куп съчки и ги запалиха. При светлината на огъня можахме да разгледаме добре нашите врагове. Очите ми изведнъж забелязаха лъскавите дрехи на плантатора дон Хуан, който стоеше настрана и приказваше с главатаря. Другите не бяха пеони, тъй като бяха, макар и недобре, облечени като военни и въоръжени. Бяхме попаднали в ръцете на новоизпечени гвериляси. Между тях познах и ония пет души, които бях забелязал сутринта в Сан Мигуел.

Но най-много се смаях, когато между мексиканците видях двама с американски мундири.

Навярно те са пленници — помислих си аз.

Но не, те не бяха пленници! Единият от тях грабна запалена главня и се приближи до нас.

— Да видим кой ни е попаднал! — продума той.

— Че тоя е Ланти от моята бригада! — промълви Таплън, като се вгледа в него.

— О-хо! Пък оня е Фогел. Виж ти честния прусак — извиках, като познах и втория войник.

Те бяха същите ония негодници, които бяха нападнали индианците. Като ни познаха, и двамата дезертьори затрепереха от радост.

— Виж ти среща, дявол да го вземе! — с груб смях издума ирландецът Ланти. — Вие ли сте, господин Таплън?

— Вие! — ръмжеше със своя бас немецът над мен и трагически си блещеше очите. — Как, драги ми господине? Вие ли сте? Боже мой! Това е прекрасно!

— Е, господин Таплън — продължаваше да се гаври ирландецът, — ще ни отнемате ли момичетата, ще ни връзвате ли и карате пред себе си като безсловесни овни? Ще ни давате ли още веднъж под съд, за да ни затварят, бият и ни отнемат заплатата. Мисля, че няма да повторите още веднъж, и за да ви докажа това, ще си позволя да залепя на вашата прекрасна физиономия ей тази непрекрасна плесница!

При тия думи дезертьорът с все сила удари своя офицер по лицето.

Очите на Таплън щяха да изскочат из орбитите си. Той цял се разтресе от ярост, но не продума нито дума, като знаеше много добре, че всяка негова дума само ще предизвика ново оскърбление.

Немецът се наведе над мене и зловещо си изблещи очите. Мислех, че и той иска да направи като другаря си, но не — неговото намерение бе съвсем друго, то показваше практичност. Като се огледа предпазливо наоколо си, той сграбчи верижката на часовника ми и я измъкна много майсторски. Изглежда, бе успял да спечели опитност по тия работи. Ланти го забеляза и побърза да направи същото, но не пипаше толкова изкусно.

Гверилясите ни заградиха, като любопитствуваха да видят какво ще стане между дезертьорите и нас, техните офицери, попаднали им в плен.

Като се възползуваха най-напред от нашите часовници и като виждаха, че никой не протестира, Фогел и Ланти преспокойно, без да се стесняват, продължаваха да ни претърсват. Те взеха всичко от джобовете ни, после ни смъкнаха шпорите, сабите и коланите.

Като че ли нямаше вече какво да плячкосват от нас. Но не — имало още нещо, достойно за тяхното внимание.

— Слушай, немчуго! — каза ирландецът. — Ти не си облечен никак по джентълменски. Мундирът ти се е обърнал на дрипа. Защо не се наконтиш с капитанския мундир? Така би изглеждал по-прилично, отколкото в тия кални дрипи.

— Имаш право! — потвърди Фогел. — Благодаря ти, приятелю, дето ме подсети! Никога не би ми дошла на ума такава чудесна мисъл? Ами ти не искаш ли да си смениш дрехите с господин лейтенанта?

— Как да не искам! Нима ти мислиш, че ще забравя себе си?! Не, братко, аз винаги помня добре собствените си интереси? Е, господин Таплън, по-тру-де-те се да ста-не-те!

— Почакай, Ланти! — спря го Фогел, като посочи с глава главатаря? — Трябва по-напред да го питаме, за да не се ядоса. Какъвто и да е той, все пак началник ни е.

— Добре, да идем да го попитаме.

Негодниците отидоха при главатаря и почнаха да му обясняват нещо, като ни сочеха постоянно. Главатарят — висок мъж на средна възраст, със суров изглед, ги изслуша и утвърдително поклати глава. Дезертьорите се поклониха ниско и пак се завтекоха към нас, като търкаха ръце и самодоволно се хилеха.

Започна се преобличането. Най-напред ни разбързаха ръцете и ни смъкнаха панталоните и ботушите. После пак ни вързаха краката и ни надянаха отвратителните и изподрани войнишки шинели, които воняха като леш.

Дори шапките и чорапите ни взеха. Останахме боси и гологлави, докато дезертьорите се изконтиха с нашите дрехи и с грубо кискане се величаеха един други като капитан Фогел и лейтенант Ланти.

Гверилясите им се поклониха ниско и им честитиха „произвеждането“.

Главатарят и дон Хуан дойдоха при нас. От разговора им можеше да се заключи, че първият е бил изпратен от Санта-Ана за разузнаване, че хората, които видяхме в Сан Мигуел, действително са принадлежали към неговия отред и че дон Хуан за отмъщение ни е издал.

После се разясни, че искат да ни закарат в San Andres Chalcomulco, където ще чакат самия Санта-Ана, който отивал в Сан Пуебло.

— Ей, вие, новите! — извика главатарят на Фогел и Ланти. — Я елате тук! Искам да ви пратя на едно място… Я се обърнете!… Добре сте се наконтили… Впрочем изведнъж се познава, че мундирите не са били шити за вас, но няма нищо… Ами де ви са сабите? А! Другарите ви ли са ги пипнали? И тям се пощяло да се понагиздят, но това не влиза в моя план… Ей, момчета! Върнете сабите! Те трябват засега на тия юнаци. После ще ви се върнат; дайте ги по-скоро.

Двамата гвериляси, които бяха взели нашите саби, с неудоволствие ги подадоха на главатаря, който заповяда на дезертьорите да си ги закачат. Той им каза нещо шепнешком, след което те отвързаха по един кон, качиха се и препуснаха към нашия лагер.