Майн Рид
Стрелците в Мексико (26)

Глава XXV
ОСВОБОЖДЕНИЕТО

По това време горе се водеше ожесточена престрелка. Раздаваха се викове на ярост, смесени с възгласи на тържество. Чуваше се конско цвилене и пръхтене, звънтене на саби, предсмъртни вопли и хъркане на умиращи. Явно ни бе дошла помощ.

За жалост не можех да видя какво става над скалата, тъй като се намирах по-ниско. Покачих се на върха на дървото и зачаках да се свърши битката.

Гърмежите ставаха все по-редки и по-редки, тропотът на конете замираше надалече… Изведнъж над мене се раздаде грубият глас на Линкълн, който в тази минута ми се стори като небесна хармония.

— Ето го! — викаше този глас. — Какво си приказвате, капитанът е цял-целеничък! Вижте го де седи на дървото като някое птиче… Дръжте ме за краката… по-яко… ей така!… Господин капитан, дайте си ръката… Дайте и другата… Ей, вие, дърпайте сега… Едно… две… три… Е, готово!

Извадиха ме и предпазливо ме оставиха по-надалече от проклетата бездна, която насмалко щеше да ми стане гроб.

Линкълн скачаше наоколо ми като луд и издаваше диви, тържествени викове, които беше научил от индианците Дванадесет кавалеристи със зелени мундири и с карабини в ръце се смееха сърдечно, като го гледаха. Малко по-настрана стоеше друг отред от нашата кавалерия, който пазеше няколко пленени разбойници. По-нататък, на равнината, под скалата, препускаха стотина стрелци и гонеха бандитите.

От близките конници познах Туин, Ченеси и други наши офицери. Те дойдоха при мен и ме обсипаха с поздравления за чудесното ми спасение.

Тук бе и Джек, който им служеше за пътеводител.

Докато разправях какво бе станало, Линкълн отряза ласото и чухме глухия шум от падането на едно тяло във водата. Това беше безжизнения Лопес, който по волята на орисницата си бе заплел краката в примката, приготвена за някого от нас и бе увиснал на нея, когато сполучливият куршум на Линкълн се бе забил в главата му и го бе търкулнал надолу.

— Който копае гроб за другите, сам пада в него! — философски забеляза старият трапер. — Тези работи често се случват. А нашият капитан просто провидението го закриля! То сякаш нарочно е посадило тука, под скалата, дърво, за да се задържи за него. Казвам ви, момчета — обърна се той към войниците, — Бог никога не ще допусне злодейците да тържествуват!

— Пийте по-скоро, капитане, това ще ви подкрепи! — казваше майор Туин и ми подаваше прочутата си манерка.

Пийнах две-три глътки и наистина се почувствувах укрепнал.

— Е, сега е редът на Клелей! — каза майорът, като предаваше манерката на моя другар.

Последният също се „подкрепи“ както трябва; и предаде жизнения еликсир на Раул, който го раздели с Чен.

— Но как ни намерихте, господин майор? — попитах аз.

— Ей това войниче, мистър Джек, ни заведе на мястото, дето са ви грабнали в плен. Оттам ви проследихме до голямата хациенда.

— До голямата хациенда ли? Значи вие сте били там?

— Да!

— С гверилясите?

— Никакви гвериляси не видяхме. Имаше само работнички и пеони… Ах, впрочем, наистина, имахме сражение, но с друг вид неприятели: Торилей и Тенеси даже са тежко ранени; страхувам се, че никога няма да се излекуват!

Погледнах показаните офицери, които се смееха от все сърце и лукаво си подмигваха.

— Не е ли истина, господа, че сте смъртно ранени? — продължаваше майорът, обърнат към тях.

— Истина, истина! — извикаха двамата заедно и си туриха ръцете на сърцето. — Стрелите се забиха толкова на дълбоко, че за нас няма никакво спасение!

— А, ония ръчици, които ви нанесоха раните, те могат да ви излекуват — с многозначителна усмивка забеляза Туин.

— Разправете най-после работата! — нетърпеливо казах аз, възмутен от тия подсещания, тайнствения смисъл на които разбрах донейде.

— Работата е тази — отвърна Тенеси, — че намерихме в хациендата две такива хубавици, каквито дори не сте сънували. Освен хубост, вижда се, че имат и добро състояние.

— Просто грамадно! — поде Хилис. — Казват, че имали цели планини от злато, брилянти, рубини и други такива скъпоценности.

— Тогава ясно е защо, като ги видяхме, бяхме смъртно ранени… или по-добре да кажа, чудните очи на тия красавици промушиха сърцата ни! — с патос продължаваше Тенеси. — Ако пък бяхте видели, господин капитан, как посрещнаха мъничкия Джек! Щяха да го уморят с разпитвания за вас!

Видях, че няма да чуя нищо свястно по срещата, която ме интересуваше, и затова реших да науча от Джек подробностите, но по-късно.

— Е, оставете ги тия хубавици! — продумах, колкото се може по-небрежно. — Разкажете ми по-добре къде се запътихте, като излязохте от хациендата?

— Тръгнахме пак по следите ви — отговори майорът. — Като стигнахме до планинския поток, над който сте се сражавали с кучетата, срещнахме едно малко момче, което се познава с Джек и което видяло всичко, което станало с вас. То ни показа даже следи от вашата кръв и ни разправи къде и по какъв интересен начин сте се скрили от мексиканците… Страшно се смяхме, като научихме за тоя ви подвиг! После минахме през равнината и при свършването й видяхме пак следи от битка, после съвсем изгубихме дирите ви. Измъчихме се да решаваме тази гатанка!

— Ами как попаднахте тука?

— Случайно. Вървяхме към Ponte Nationale, когато изведнъж вашият грамаден сержант се изправи пред нас. Той ни разказа всичко. С негова помощ дойдохме навреме.

Като поприказвах още малко със съслуживците си, аз се отделих и потърсих Джек.

— Кого видя, Джек? — шепнешком запитах момчето, като го повиках при себе си.

— Видях всичките, господин капитан.

— Е?

— Попитаха ме де сте и когато им казах…

— Добре, разбирам. Сетне?

— Чудеха се и…

— Е, разбира се. По-нататък?

— Госпожиците…

— Какво госпожиците?

— Плакаха, чупеха си ръцете…

Тия думи вляха сладкия балсам на утеха в моята измъчена душа. Аз се предадох на сладки мечти…

— Ще ме питате ли още нещо, господин капитан? — чух гласа на Джек, който виждаше, че като че ли го забравих. Опомних се и го попитах:

— Не ти ли казаха, закъде заминават?

— Казаха ми, че се преселват в… Забравих името на града…

— Оризава? Кордова? Пуебла? Мексико? Гванахуато?

— Да, струва ми се, нещо такова споменаваха…

— Капитан Халър, погледнете, моля ви се! — извика в тази минута майорът, който бе отишъл малко настрана.

— Не познавате ли между тия маймуни ония от тях, които се канеха да ви обесят?

Погледнах петимата вързани бандити, пазени от стрелците и казах:

— Да, виждат ми се познати физиономии, но не мога да кажа сигурно. Тия хора много си приличат едни на други.

— Е, ама пък аз мога — намеси се Чен. — Всичките ги познавам, тъй като добре се вглеждах в тях, когато ме награждаваха с ритници и юмруци… Ах вие, проклети каналии! Опитайте се сега да се гаврите с мен!… Е, как? Умирихте ли се сега? Почакайте, има още да видите!

— Можеш ли да потвърдиш под клетва, че именно тия хора са ви мъчили? — питаше майорът… — Ела по-насам!

Чен приближи и се закле, че ги познава.

— Отлично; сега трябва да решим с болшинство как да ги накажем — каза Туин. — Лейтенант Клейбърн, какво мислите да направим с тия негодници?

— Да се обесят!

— Лейтенант Хилис?

— Да се обесят!

— Лейтенант Клелей?

— Да се обесят!

— Капитан Тенеси?

— Да се обесят!

— Капитан Халър?

— Непременно ли сте решили да ги накажете със смърт? — попитах, като чувствувах неволна жалост към тия нещастни диваци.

— Решил съм! — каза майорът. — Ние нямаме време да се бавим с тях. Нашата армия сега се намира в равнината План дел Рио, готова да атакува прохода. Ако закъснеем с един час, няма да сварим сражението. Предполагам, че и вие, като мен, искате да участвувате в него.

— О, разбира се, господин майор! Няма защо да се съмнявате в това.

— Виждате ли!… Ей, момчета!… Обесете тия подлеци! Той махна с ръка на петимата редници, които слязоха от конете си и се заловиха за работа.

Всички се обърнахме с гръб, за да не гледаме това печално зрелище.