Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Phantoms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
nqgolova (2008)
Сканиране
Георги (2003)
Корекция
vens

Източник: http://dhv.hit.bg

 

Издание:

Плеяда, София, 1994

Печат: Полипринт, Враца

464 с.; 20 см

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от bruja)

6
НОВОСТИ И МНЕНИЯ

Тръгнаха по Скайлайн роуд, през редуващите се сенки и жълта светлина от уличните лампи, мрака и бледата лунна светлина. От лявата страна, на равни разстояния бяха засадени дървета. От дясната минаха покрай магазин за подаръци, малко кафене и ски-магазина на Сантини. Надничаха през витрините на всяко заведение, търсейки признаци на живот, но не откриваха никакви.

Надничаха и в къщите с лице към улицата. Джени изкачваше стъпалата пред всяка къща и звънеше на вратата. Никой не й отваряше, дори в онези къщи, чиито прозорци светеха. Тя помисли да пробва дали някои от вратите не са отключени и да влезе вътре, но се отказа, защото подозираше, също както и Лайза, че обитателите (ако изобщо ги намереха) щяха да са в същото нелепо състояние, както Хилда Бек и Пол Хендерсън. Джени искаше да открие живи хора, оцелели, очевидци. Не можеше да научи нищо повече от труповете.

— Тук наблизо има ли ядрен завод? — попита Лайза.

— Не. Защо?

— Голяма военна база?

— Не.

— Помислих, че може би… радиацията.

— Радиацията не убива така внезапно.

— А силен пристъп на радиация?

— Жертвите нямаше да са в този вид.

— А в какъв?

— Щеше да има обгаряния, мехури, поражения.

Стигнаха до козметичния салон Лъвли Лейди, където Джени подстригваше косата си. Беше пуст, както винаги в неделя. Джени се запита какво ли се бе случило с Мадж и Дани, собствениците на салона. Тя обичаше Мадж и Дани. Молеше се на Бога да са били извън града този ден, на гости на приятелите си в Маунт Ларсън.

— Отрова? — попита Лайза, когато се отдалечиха от козметичния салон.

— Как би могъл целият град да бъде отровен наведнъж?

— От някаква храна.

— О, може би ако всички са били на пикник и са яли една и съща развалена салата от картофи или заразено свинско месо, или нещо подобно. Малко вероятно. Единственият организиран градски пикник е на Четвърти юли.

— Заразена вода?

— Не, освен, ако всички не са решили да пият в точно определен момент и никой не е имал възможност да предупреди останалите.

— Което е невъзможно.

— Още повече, това изобщо не прилича на тези видове реакции от отравяния, за които съм чувала.

Пекарнята на Либерман. Чиста, бяла постройка с тента на сини и бели ивици. По време на ски-сезона туристите се редяха на дълги опашки, седем дни в седмицата само за да си купят голям сладкиш, направен от кори и поръсен с канела, кръгла кифла или шоколадови сладки и тарталетки с кестени и мандариново-шоколадова украса по средата, както и други вкуснотии, които Джейкъб и Айда Либерман приготвяха с извънредна гордост и голямо майсторство. Либерман обичаха работата си толкова, че бяха избрали да живеят близо до нея, в апартамент над пекарнята (сега там не светеше) и въпреки че от април до октомври от търговията не се печелеше толкова, колкото през останалата част на годината, те държаха магазина отворен от понеделник до събота, независимо че сега не беше сезонът. Хората идваха с коли от всички близки планински градчета — Маунт Ларсън, Шейди Руст и Пайнвил — и купуваха пълни торби и кутии от произведенията на семейство Либерман.

Джени се наведе по-близо до голямата витрина, а Лайза залепи чело на стъклото. В задната част на помещението, където се намираха фурните, през отворена врата струеше ярка светлина, осветявайки част от магазина. Малки масички за кафе стояха от лявата страна, до всяка имаше по два стола. Белите емайлирани витрини със стъкла отпред бяха празни.

Джени се молеше Джейкъб и Айда да са избягнали съдбата, която явно бе сполетяла Сноуфилд. Те бяха двама от най-милите и внимателни хора, които бе срещнала в живота си. Хора като Либерман правеха Сноуфилд приятно място за живеене, рай в един свят, където грубостта и жестокостта бяха объркващо обичайни.

Като се отдръпна от витрината на пекарнята, Лайза каза:

— Ами токсични отпадъци? Изтичане на химикали. Нещо, което би изпуснало облак смъртоносен газ.

— Не и тук — каза Джени. — В тези планини няма никакви токсични отпадъци. Никакви фабрики. Нищо такова.

— Понякога се случва да дерайлират влакове и да се разливат цистерни с химикали.

— Най-близката железопътна линия е на тридесет километра.

Със смръщени от мислене вежди, Лайза се отдалечи от пекарнята.

— Чакай. Искам да надникна вътре — каза Джени и пристъпи към вратата на пекарнята.

— Защо? Няма никой.

— Не можем да сме сигурни. — Тя натисна дръжката, но не можа да я отвори. — В задната стая свети, в кухнята. Може би се подготвят за сутрешното печене, без да са разбрали какво се е случило с града. Тази врата е заключена. Хайде да заобиколим.

Зад солидната дървена врата, един тесен, покрит отгоре служебен проход минаваше между пекарнята на Либерман и салона Лъвли Лейди. Вратата бе затворена само с резе, което отстъпи пред несигурните пръсти на Джени. Вратата се отвори с поскръцване и стържене на несмазаните си панти. Тунелът между сградите бе отблъскващо тъмен; единствената светлина идваше откъм далечния край, мътно сиво петно във формата на арка, където проходът свършваше на друга уличка.

— Това хич не ми харесва — каза Лайза.

— Всичко е наред, скъпа. Стой близо до мен и ме следвай. Ако се объркаш, потърси с ръка стената.

Въпреки че Джени не искаше да засилва страха на сестра си като разкрие собствените си съмнения, неосветеният проход също я изнервяше. С всяка стъпка пасажът сякаш се стесняваше и я притискаше. На четвъртината от пътя в тунела я обзе тревожното чувство, че тя и Лайза не са сами. Секунда по-късно усети нещо да се движи в тъмното пространство, под покрива, на три метра над главите им. Не чуваше нищо друго освен отекващите в тъмнината стъпки, своите и тези на Лайза; не можеше да види нищо. Просто изведнъж усети враждебно присъствие и докато гледаше косо напред в черния таван на пасажа, бе сигурна, че тъмнината се… променя. Променя се. Движи се. Горе по гредите на покрива.

Каза си, че си въобразява, но по средата на тунела животинският й инстинкт неудържимо я караше да излезе оттам, да избяга. Не бе обичайно за лекарите да изпадат в паника; хладнокръвието бе част от подготовката им. Ускори леко вървежа си, не много, не в паника; сетне, след няколко крачки, ускори още малко, докато не побягна, въпреки желанието си.

Изскочи в уличката. Тук бе тъмно, но не така тъмно, както в тунела.

Лайза изскочи от прохода, препъвайки се, подхлъзна се на едно мокро петно на асфалта и за малко да падне.

Джени я подхвана и я предпази от падането.

Те отстъпиха, наблюдавайки изхода на тъмния покрит пасаж. Джени вдигна револвера, който бе взела от кантората на шерифа.

— Усещаш ли го? — попита Лайза напрегнато.

— Горе под покрива има нещо. Предполагам, че са птици, в най-лошия случай няколко прилепа.

Лайза поклати глава.

— Не, не. Н-не под покрива. Беше свито до стената.

Продължиха да се взират в тунела.

— Видях нещо под гредите — каза Джени.

— Не — настоя момичето, енергично тръскайки глава.

— Какво си видяла тогава?

— Беше до стената. Отляво. По средата на тунела. Почти се препънах в него.

— Какво беше?

— Аз… не мога да го определя. Всъщност не го видях.

— Чу ли нещо?

— Не. — Очите на Лайза бяха приковани към тунела.

— Подуши ли нещо?

— Не. Обаче… тъмнината беше… Значи, на едно място тъмнината беше… различна. Усещах нещо да се движи… или нещо подобно на движение… местене…

— Точно като онова, което мислех, че съм видяла — но горе на гредите.

Изчакаха. Нищо не излезе от прохода.

Постепенно ударите на сърцето на Джени преминаха от диво препускане в бърз тръс. Тя свали револвера.

Дишането им стана по-тихо. Нощта отново утихна.

Съмненията на Джени отново изплуваха. Тя започна да подозира, че двете с Лайза просто са се поддали на истерията. Това никак не й хареса. Не съвпадаше със собствената й представа за себе си. Но бе достатъчно откровена да отбележи неприятния факт, че бе изпаднала в паника.

— Просто сме напрегнати — каза тя на Лайза. — Ако нещо или някой ни застрашаваше, досега щеше да се появи зад нас, не смяташ ли?

— Може би.

— Хей, знаеш ли какво може да е?

— Какво? — попита Лайза.

Студеният вятър отново се появи и тихо зави в пасажа.

— Може да са били котки — каза Джени. — Няколко котки. Те обичат да се разхождат по такива пасажи.

— Не смятам, че бяха котки.

— Възможно е. Няколко котки горе по гредите. И една или две долу на пода, покрай стените, където си забелязала нещо.

— Изглеждаше ми по-голямо от котка. Доста по-голямо — каза нервно Лайза.

— Добре, може и да не са били котки. Най-вероятно е нямало нищо. От възбудата е. Нервите ни са опънати. — Тя въздъхна. — Хайде да проверим дали задната врата на пекарнята е отворена. Нали това се върнахме да проверим — помниш ли?

Те се отправиха към задната врата на пекарнята, но неколкократно поглеждаха назад към отвора на тунела.

Сервизната врата на пекарнята не бе заключена и зад нея бе светло и топло. Джени и Лайза пристъпиха в едно дълго тясно помещение, използвано за склад.

Вътрешната врата водеше от склада към огромна кухня, която ухаеше приятно на канела, брашно, орехи и екстракт от портокали. Джени пое дълбоко въздух. Апетитните ухания, които се носеха от кухнята, бяха така домашни, така естествени, така остро и успокоително напомнящи за нормалния живот, че напрежението й се стопи.

Пекарнята бе добре обзаведена с двойна мивка, хладилно помещение, няколко фурни и огромни емайлирани бели хладилни шкафове, машина за месене на тесто и голямо разнообразие от други уреди. Средата на стаята бе заета от дълг и широк тезгях, основното място за работа; единият му край бе покрит с блестяща неръждаема стомана, а от другия имаше месарски плот. Металната част на тезгяха — която бе по-близо до вратата на склада, откъдето Джени и Лайза влязоха — бе отрупана с тенджери, тави за сладки и тарталетки, разни тигани, форми за пай и други приспособления, всичко много чисто и блестящо. Цялата кухня лъщеше.

— Няма никой — каза Лайза.

— Така изглежда — отвърна Джени и продължи с повишен дух навътре в кухнята.

Ако Сантини бяха избягали, а Джейкъб и Айда бяха пощадени, може би не всички в града бяха мъртви. Може би…

О, Господи.

От другата страна на натрупаните кухненски съдове, по средата на месарския плот, лежеше голям разточен кръг тесто. Две ръце държаха точилката. Две отрязани човешки ръце.

Лайза отстъпи към металния шкаф с такава сила, че нещата вътре шумно издрънкаха.

— Какво по дяволите става тук? Какво?

Привлечена от болезнен интерес и неудържимо желание да разбере какво се е случило, Джени се доближи до тезгяха и сведе поглед към отрязаните ръце, разглеждайки ги със смесено чувство на отвращение и неверие — страхът й се изостри като острие на бръснач. Ръцете не бяха насинени или подпухнали; цветът им бе естествен, все пак някак сивкав. Кръвта — първата кръв, която бе видяла досега — от неравно отрязаните китки бе оставила блестящи следи по непочистения от брашното плот. Ръцете бяха силни; по-точно — били са някога силни. Груби пръсти.

Големи кокалчета. Несъмнено мъжки ръце, с бели косми отгоре. Ръцете на Джейкъб Либерман.

— Джени!

Джени погледна нагоре, сепнато.

Лайза бе вдигнала ръка; сочеше към другия край на кухнята. Зад тезгяха, в далечния край на помещението, имаше три монтирани в стената фурни. Едната от тях бе огромна, с масивни метални врати. Другите две фурни бяха по-малки, но по-големи от моделите, които се използваха в домашни условия; имаха по една врата с монтирано в нея прозорче. В момента нито една от фурните не бе включена. Това бе добре, защото ако бяха включени, кухнята щеше да се изпълни с отвратително зловоние.

Във всяка от тях имаше отрязана глава.

Исусе.

Смъртно бледите лица гледаха към стаята с притиснати носове от вътрешната страна на стъклата на фурните.

Джейкъб Либерман. Бяла коса, опръскана с кръв. Едното око полузатворено, другото отворено. Устните му присвити от болка.

Айда Либерман. Двете очи отворени. Устата й зяпнала, сякаш челюстта й се е откачила.

За момент Джени не можа да повярва, че главите са истински. Дойде й твърде много. Твърде шокиращо. Сети се за скъпите, почти като живи маски за празника на Вси Светии, които надничаха от целофанените кутии с маскарадни костюми и си спомни за отвратителните новости, продавани в сувенирните магазини — онези восъчни глави с изкуствена коса и стъклени очи, онези отвратителни неща, които малките момчета понякога намират за толкова забавни (и сигурно бяха такива) — и изведнъж се сети за една реплика от телевизионна реклама за кекс — „Нищо не показва любовта по-ясно от нещо, извадено от фурната!“

Сърцето й заби силно.

Беше като трескава, зави й се свят.

На тезгяха, отрязаните ръце все още бяха на точилката. Очакваше всеки момент да се раздвижат по тезгяха като два рака. Къде ли бяха обезглавените тела на Либерманови? Натъпкани в голямата фурна, зад металните врати без прозорчета? Лежащи вкочанени в огромния хладилник?

В гърлото й се надигна мъка, но тя я подтисна.

45-калибровият револвер сега й се струваше неефикасен срещу този невероятно жесток враг.

Джени отново почувства, че я наблюдават и силните удари на сърцето й вече не бяха като на заловено в капан животно, а като тимпани.

Тя се обърна към Лайза.

— Да се махаме.

Момичето тръгна към вратата на склада.

— Не оттам! — рязко каза Джени.

Лайза се обърна и премигна объркана.

— Не през алеята — каза Джени. — И не през онзи тъмен пасаж!

— За Бога, няма — съгласи се Лайза.

Забързаха през кухнята и през другата врата в магазина. Покрай празните рафтове за сладкиши. Покрай масите за кафе и столовете.

Джени се затрудни да отвори резето на предната врата. То не искаше да помръдне. Помисли си, че все пак ще трябва да минат през алеята и пасажа. После осъзна, че се опитва да дръпне резето в грешна посока. Когато обърна мандалото в правилната посока, вратата се отвори с прещракване.

Те се втурнаха в студения нощен въздух.

Лайза пресече тротоара и отиде до един висок бор. Изглежда имаше нужда да се облегне на нещо.

Джени дойде при сестра си, обръщайки се неспокойно назад към пекарнята. Не би се учудила да види как двете обезглавени тела се втурват тромаво към нея с демонични намерения. Но нищо не помръдваше, освен краят на тентата на синьо-бели ивици, която леко се надигаше от променливия ветрец.

Нощта бе все така тиха.

Луната се бе издигнала в небето откакто Джени и Лайза бяха влезли в покрития пасаж.

След малко момичето каза:

— Радиация, болест, отрова, токсичен газ — май сме тръгнали по грешна следа. Само другите хора, болните хора, правят такива странни неща. Нали? Някой извратен психопат е направил всичко това.

Джени поклати глава.

— Един човек не би могъл да извърши всичко. За опустошаването на град с почти петстотин жители е нужна цяла армия от смахнати убийци.

— Тогава какво е било? — попита Лайза, треперейки.

Джени нервно се огледа нагоре-надолу по пустата улица. Изглеждаше неблагоразумие, дори безразсъдно да стоят тук, на открито, но не можеше да измисли къде биха могли да бъдат в безопасност.

— Психопатите не образуват клубове и не планират масови убийства като че са ротарианци, планиращи благотворителни танци. Те почти винаги действат сами — каза тя.

Местейки очи от сянка на сянка, сякаш очакваше някоя от тях да се материализира със зли намерения, Лайза каза:

— Какво ще кажеш за комуната на Чарлс Менсън, през шестдесетте, онези хора, които убиха филмовата звезда — как се казваше тя?

— Шарън Тейт.

— Да. Не би ли могло това да е друга група от такива луди?

— Те бяха не повече от половин дузина хора от средите на семейство Менсън и това бе едно много рядко отклонение от шаблона на вълка-единак. Във всеки случай, половин дузина не биха могли да направят това в Сноуфилд. Нужни са били поне петдесет, сто, може би повече. Толкова много психопати просто не могат да действат заедно.

Двете замълчаха за известно време. После Джени рече:

— Има още нещо, което не съвпада. Защо нямаше повече кръв в кухнята?

— Имаше малко.

— Почти никаква. Само няколко петна по тезгяха. Би трябвало цялото място да е потънало в кръв.

Лайза разтърка бързо ръцете си с длани, опитвайки се да се стопли. На жълтеникавата светлина от близката улична лампа лицето й бе восъчно. Изглеждаше с години по-възрастна от своите четиринадесет. Ужасът я бе състарил.

— Нямаше и признаци на борба — каза момичето.

Джени се намръщи.

— Точно така; нямаше.

— Забелязах го веднага — каза Лайза. — Изглеждаше странно. Не са се защищавали. Нищо не е разхвърляно. Нищо счупено. От точилката би станало добро оръжие, нали? Но той не я е употребил. Нищо не бе разбито.

— Сякаш изобщо не са се съпротивлявали. Сякаш… с готовност са сложили главите си на дъската за рязане.

— Но защо биха го сторили? Защо биха го сторили?

Джени се загледа нагоре по Скайлайн роуд към своята къща, която бе на по-малко от три пресечки оттук, после погледна надолу към Ий Олдър Таун Тавърн, Биг Никъл Варайъти Шоп, Патерсънс Айс Крийм Парлър и Мариос Пица.

Има тишина и тишина. Разликата е голяма. Тишината на смъртта, която се намира в гробищата, в запустелите гробове, в хладилните камери на градската морга и понякога в болничните стаи; това е пълна тишина, не просто мълчание, а пустота. Като лекар, участвал в лекуването на безнадеждно болни пациенти, Джени познаваше тази особена, зловеща тишина.

Точно така. И тази тук бе тишината на смъртта.

Не бе поискала да си го признае. Ето защо още не бе извикала „ало“ в тези гробовни улици. Страхуваше се, че никой няма да й отговори.

Сега не викаше, защото се страхуваше, че някой може да й отвърне. Някой или нещо. Някой или нещо опасно.

Най-сетне, тя нямаше друг избор освен да приеме фактите. Сноуфилд бе неоспоримо мъртъв. Всъщност вече не беше град; беше гробище, една съвършена колекция от каменно-дървено-тухлено-керемидено-фронтонено-балконени гробове, гробище, оформено като чудато планинско селище.

Вятърът се появи отново, свирейки под стрехите на сградите. Звучеше като вечността.