Дийн Кунц
Древният враг (34)

34
СБОГУВАНЕ

Шестимата оцелели — Брайс, Тал, Франк, Джени, Лайза и Сара — стояха до прозорците във фоайето на хотел Хилтоп. Отвън улица „Скайлайн роуд“ бе тиха и неподвижна, изпълнена с мозайка от нощни сенки и отблясъци от уличните лампи. Нощта тихо тиктакаше като бомба с часовников механизъм.

Джени си спомняше покрития пасаж до пекарницата на Либерман. Миналата нощ й се бе сторило, че има нещо на тавана на сервизния коридор, а Лайза бе сметнала, че е забелязала нещо да пълзи по стената; най-вероятно и двете бяха прави. Променящото формата си — или поне част от него — е било там, пълзейки безшумно по тавана и стените. По-късно, когато Брайс бе видял нещо да проблясва в канала вътре в този пасаж, сигурно бе съзрял тъмно кълбо от протоплазма, пълзящо по тръбата, което или ги е следяло, или е било заето с някаква непозната и неразгадаема задача.

Сещайки се също и за семейство Оксли в барикадирания кабинет, Джени каза:

— Загадката на заключената стая вече не е загадка. Това нещо може да се просмуче под вратата или през вентилационния канал. Ще му стигне и най-малката дупка или цепнатина. Колкото до Харълд Ордни… след като се е заключил в банята на хотел „Кендълглоу“, нещото сигурно е стигнало до него през канала на мивката или на ваната.

— Така е било и със заключените коли с жертви в тях — каза Франк. — То може да обгърне колата и да се промъкне през отдушниците.

— Ако иска — каза Тал, — то може да се движи много тихо. Ето защо толкова хора са били хванати неподготвени. То е било зад тях, промушвайки се под вратата или през отдушника, ставайки все по-голямо и по-голямо, но те не са знаели, че е там, докато не ги е нападнело.

Отвън по улицата се качваше рядка мъгла, идваща от долината. Около уличните лампи се образуваха мъгливи петна.

— Колко голямо мислите, че е? — попита Лайза.

Никой не отговори веднага. Сетне Брайс каза:

— Голямо.

— Може би колкото къща — рече Франк.

— Или колкото целия хотел — каза Сара.

— Дори по-голямо — каза Тал. — Все пак е нападнало целия град едновременно. Може да е като… като подземно езеро, езеро от жива тъкан под по-голямата част от Сноуфилд.

— Като Бог — рече Лайза.

— Хм?

— То е навсякъде — каза Лайза. — Вижда и знае всичко. Точно като Бог.

— Имаме пет патрулни коли — каза Франк. — Ако се разделим, вземем петте коли и потеглим оттук едновременно…

— То ще ни спре — каза Брайс.

— Може би няма да успее да ни спре всичките. Може би една кола ще успее да премине.

— Спряло е цял град.

— Е… добре — неохотно каза Франк.

Джени се обади:

— И без това сигурно ни слуша точно в този момент. Ще ни спре преди да стигнем до колите.

Всички погледнаха към каналите на климатичната инсталация до тавана. Нищо не се виждаше зад металните решетки. Нищо освен тъмнина.

Събраха се около масата в трапезарията на укреплението, което вече не бе укрепление. Престориха се, че им се пие кафе, защото пиенето на кафе заедно им даваше някакво чувство за общност и нормален живот. Брайс не си направи труда да постави някого на пост пред главните врати. Безсмислено беше да се охранява. Ако то ги поискаше, със сигурност щеше да ги получи.

Зад прозорците мъглата се сгъстяваше. Напираше върху стъклата.

Бяха принудени да говорят за видяното. Всички разбираха, че смъртта ги преследва и искаха да разберат защо и как е предопределено да умрат. Да, смъртта бе ужасяваща; обаче безсмислената смърт бе възможно най-лошата.

Брайс познаваше безсмислената смърт. Преди година един неудържим камион му бе изяснил всичко по този въпрос.

— Пеперудата — каза Лайза. — И тя ли е била като териера, като нещото… което хвана Горди?

— Да — каза Джени. — Пеперудата е била само един фантом, малка частица от нещото.

Тал се обърна към Лайза:

— Когато Стю Уоргъл те подгони миналата нощ, това в действителност не е бил той. Онова нещо вероятно е погълнало тялото на Уоргъл след като го оставихме в сервизното помещение. По-късно, когато е поискало да те тероризира, то е използвало неговата външност.

— Очевидно — каза Брайс — проклетото нещо може да се въплъти във всеки човек или във всяко животно, които е изяло.

Лайза се намръщи:

— А пеперудата? Как е изяло нещо като пеперудата? Нищо такова не съществува.

— Ами — възкликна Брайс, — може би насекоми с такива размери са съществували отдавна, преди десетки милиони години, по времето на динозаврите. Може би нещото, променящо формата си ги е яло тогава.

Очите на Лайза се разшириха.

— Искаш да кажеш, че нещото, което изскочи от канала, може да е на милиони години?

— Е — каза Брайс, — то явно не се съобразява с биологичните закони, които познаваме — нали, доктор Ямагучи?

— Така е — отвърна генетичката.

— Значи защо да не е и безсмъртно?

Джени изглеждаше объркана. Брайс каза:

— Имаш ли възражения?

— За възможността да е безсмъртно? Или че е близо до безсмъртието? Не. Съгласна съм. Може да е нещо от мезозойската ера, добре, нещо така самообновяващо се, че е буквално безсмъртно. Но как се съчетава това с крилатия змей? По дяволите, трудно ми е да повярвам, че нещо подобно е съществувало някога. Ако се превръща само в онова, което е погълнало преди, то как може да се превръща в крилат змей?

— Имало е подобни животни — отвърна Франк. — Птеродактилите са крилати влечуги.

— Да, влечуги — каза Джени. — Но не змейове. Птеродактилите са прародители на птиците. Но това нещо несъмнено беше змей, което е доста по-различно. Изглеждаше като излязъл от фантастична приказка.

— Не — каза Тал. — Беше като нещо, произлязло от вуду.

Брайс се извърна изненадано към Тал:

— Вуду? Какво знаеш ти за вуду?

Без да поглежда към Брайс, Тал заговори с явна неохота:

— Когато бях малък, в нашата кооперация в Харлем имаше една невероятно дебела жена, Агата Пибоди, и тя беше „боко“. Боко са магьосници, които използват вуду за безнравствени и зли цели. Тя продаваше талисмани и магии, помагаше на хората да унищожават враговете си, такива неща. Всякакви глупости. Но за децата това изглеждаше вълнуващо и страшно. Апартаментът на госпожа Пибоди беше отворен денонощно за клиенти и зяпачи. Прекарах дълго време там, слушах и наблюдавах. Имаше доста книги за черна магия. В няколко от тях видях рисунки на хаитянския и африканския вариант на Сатаната, демоните вуду и джуджу. Единият от тях представляваше гигантски крилат змей. Черен, с крила на прилеп. И с ужасни зелени очи. Точно като нещото, което видяхме тази нощ.

На улицата, зад прозорците, мъглата се беше сгъстила. Процеждаше се лениво през дифузната светлина на уличните лампи.

Лайза се обади:

— Наистина ли е Дявола? Демон? Нещо от Ада?

— Не — отвърна Джени. — Това е само… само преструвка.

— Но защо тогава ще взема облика на Дявола? — попита Лайза. — И защо ще се нарича с имена на демони?

— Предполагам, че тези сатанински врели-некипели са просто неща, които го забавляват — отвърна Франк. — Още един начин да ни дразни и деморализира.

Джени кимна:

— Подозирам, че то е ограничено от формите на жертвите си. Може да приеме формата на всичко, което е погълнало или може да си представи. Така че ако някоя от жертвите е бил запознат с вуду човек, то е взело от него идеята да се превърне в крилат змей.

Тази мисъл порази Брайс.

— Да не искаш да кажеш, че поглъща не само плътта на своите жертви, а и техните знания и спомени?

— Така ми изглежда — отвърна Джени.

— За биолозите това не е нещо ново — каза Сара Ямагучи, нервно отмятайки дългата си черна коса зад нежните си уши. — Например… Ако пускаш многократно един вид плосък червей в лабиринт, в единия край, на който има храна, накрая той се научава да преминава през лабиринта много по-бързо от първия път. После, ако го смелиш и го дадеш за храна на друг плосък червей, новият червей също ще преодолява бързо лабиринта, въпреки че никога преди това не е бил подлаган на този опит. С поглъщането на плътта на своя братовчед той поглъща по някакъв начин знанията и опита му.

— Както това нещо, променящо формата си знае за Тимоти Флайт — каза Джени. — Харълд Ордни е знаел за Флайт, така че сега то също знае за него.

— Но как за Бога Флайт е узнал за нещото? — попита Тал.

Брайс сви рамене:

— На този въпрос може да отговори само Флайт.

— Защо то не отвлече Лайза миналата вечер от тоалетната? Междувпрочем, защо не ни е отвлякло всичките?

— То просто си играе с нас.

— Забавлява се. Забавлява се по извратен начин.

— Точно така. Но смятам, че ни държи живи и за да разкажем на Флайт какво сме видели и да го подмамим тук.

— Иска да предадем на Флайт предложението за безопасен достъп.

— Просто сме примамка.

— Да.

— И когато изпълним предназначението си…

— Да.

Нещо се удари силно о стената на хотела. Прозорците издрънчаха и зданието като че ли се разтресе.

Брайс скочи така бързо, че преобърна стола си.

Още един удар. По-силен и по-шумен. Последва стържещ звук. Брайс слушаше напрегнато, опитвайки се да засече мястото на звука. Изглежда идваше от северната стена на зданието. Започваше от приземния етаж, но бързо започна да се изкачва, далеч от тях.

Тракащ звук. Като от кости. Като че ли костите на отдавнашни мъртъвци си проправяха път от гробница.

— Нещо голямо е — каза Франк. — Изкачва се от външната страна на хотела.

— Променящото формата си — каза Лайза.

— Но не в желеобразния си вид — каза Сара. — В естественото си състояние просто щеше да прелее през стената.

Всички се вторачиха в тавана, ослушвайки се и чакайки.

„Каква ли форма е приело този път?“ — питаше се Брайс.

Дращене. Почукване. Трополене.

Звуците на смъртта.

Ръката на Брайс бе по-студена от дръжката на револвера му.

Шестимата отидоха до прозореца и надникнаха навън. Мъглата бе покрила всичко.

И тогава на улицата, почти на една пресечка от тях, на мъжделивия кръг светлина около една натриева лампа нещо помръдна. Почти не се виждаше. Заплашителна сянка, изкривена от мъглата. На Брайс му заприлича на рак с големината на кола. Зърна паяковидни крака. Чудовищни клещи с трионовидни краища проблеснаха на светлината и отново потънаха в мрака. И ето: трескави, трептящи, търсещи дълги пипала. После нещото се скри отново в нощта.

— Точно такова нещо се катери по сградата — каза Тал. — Още един проклет рак като този. Направо излязъл от алкохолен делириум.

Чуха как стигна до покрива. Хитиновите му крайници почукваха и дращеха по плочите горе.

— Какво ли е намислило? — попита разтревожено Лайза. — Защо се преструва на това, което всъщност не е?

— Може би просто харесва мимикрията — отвърна Брайс. — Нали знаеш… по същия начин някои тропически птици имитират звуци просто за удоволствие само за да се чуят сами.

Шумът на покрива престана.

Шестимата зачакаха.

Нощта сякаш се бе присвила като диво животно, изучаващо жертвата си и изчакващо подходящия момент за нападение.

 

 

Бяха толкова неспокойни, че не можеха да седят. Продължиха да стоят до прозорците. Навън само мъглата се движеше. Сара Ямагучи каза:

— Сега посиняването на цялото тяло ми се изясни. Променящото формата си е обгръщало изцяло жертвите си и ги е изстисквало. Така че посиняването е причинено от грубо, продължително налягане върху цялото тяло. И по този начин те са се задушили, обвити от нещото, затворени херметически в него.

— Чудя се — каза Джени — дали създава консерванта докато стиска жертвите си.

— Да, вероятно — отвърна Сара. — Точно затова няма видими рани от инжектиране на никое от телата, които изследвахме. Консервантът най-вероятно е приложен към всеки сантиметър от тялото, впръскан във всяка пора. Нещо като осмозно приложение.

Джени си помисли за Хилда Бек, нейната икономка, първата жертва, която тя и Лайза откриха.

Потръпна.

— Водата — каза Джени.

— Какво? — възкликна Брайс.

— Онези локви с дестилирана вода, които открихме. Променящото формата си е изхвърлило тази вода.

— Как си го обясняваш?

— Човешкото тяло се състои най-вече от вода. Така че след като нещото погълне жертвата си, след като използва всеки милиграм от минералното съдържание, всеки витамин, всяка калория, то изхвърля ненужното: излишъкът е абсолютно чиста вода. Онези локви, които открихме, са единствените остатъци от стотиците изчезнали. Никакви тела. Никакви кости. Само вода… която вече се е изпарила.

Шумовете на покрива не се възобновиха; цареше тишина. Ракът-фантом бе изчезнал.

В мрака, в мъглата, в жълтеникавата светлина на уличните лампи нищо не помръдваше.

Най-накрая те се отдалечиха от прозорците и се върнаха обратно на масата.

— Възможно ли е това проклето нещо да бъде убито? — питаше се Франк.

— Със сигурност знаем, че куршумите не вършат работа — каза Тал.

— Огън? — предположи Лайза.

— Войниците имаха запалителни бомби — напомни Сара. — Но променящото формата си очевидно ги е нападнало толкова внезапно, толкова неочаквано, че никой не е имал време да грабне бутилката и да запали фитила.

— Освен това — каза Брайс, — най-вероятно огънят няма да свърши работата. Ако променящото формата си пламне, може просто… значи… да се отдели от запалената си част и да премести по-голямата част от масата си на безопасно място.

— Експлозивите навярно също са безполезни — каза Джени. — Предполагам, че дори да взривим нещото на хиляди парчета, ще се намерим с хиляди по-малки променящи формата си и те ще се слеят отново невредими.

— Може ли да бъде убито или не? — отново попита Франк.

Всички мълчаха и размишляваха. След малко Брайс каза:

— Струва ми се, не.

— Но тогава какво ще правим?

— Не зная — отвърна Брайс. — Нямам представа.

 

 

Франк Отри телефонира на жена си Рут и разговаря с нея около половин час. По-късно Сара Ямагучи държа заета една от линиите почти час. Джени се обади на няколко души, включително на леля си в Нюпорт Бийч, с която разговаря и Лайза. Брайс поговори с няколко души в главната квартира в Санта Майра — полицаи, с които бе работил в продължение на години и които бяха негови близки приятели; поговори и с родителите си в Глендейл и с бащата на Елън в Спокейн.

По време на разговорите всичките шестима оцелели бяха весели и оптимистични. Говореха за унищожаването на нещото и за скорошно напускане на Сноуфилд.

Обаче Брайс разбираше, че всички само се опитват да придадат възможно най-добро лице на тежкото положение. Разбираше, че това не са обикновени телефонни разговори; въпреки оптимистичния тон, тези телефонни разговори имаха друго предназначение; шестимата оцелели се сбогуваха.