Дийн Кунц
Древният враг (30)

30
НЯКОИ ОТГОВОРИ
НОВИ ВЪПРОСИ

Къщата бе изключително чиста и подредена, но цветовата гама и ненужните украшения потискаха Брайс Хамънд. Всичко бе или в зелено, или в жълто. Всичко. Килимите бяха зелени, а стените светложълти. Канапетата в дневната бяха с жълтозелена дамаска на цветя, достатъчно ярка да те прати на очен лекар. Двата фотьойла бяха смарагдовозелени, а двата стола — светложълти. Керамичните лампи бяха жълти със зелени елементи, а абажурите — резедави с пискюли. На стената имаше две големи картини — жълти маргаритки на зелен фон. В голямата спалня бе дори още по-лошо: тапети на цветя, по-ярки от дамаската на канапетата в хола, пердета с цвят на есенни листа и с избродирани фестони. Десетина възглавнички бяха разхвърляни в горния край на леглото; някои бяха зелени, поръбени с жълта дантела, други — жълти със зелена дантела.

Според Джени в къщата живееха Ед и Тереза Лейндж, техните три деца и седемдесетгодишната майка на Тереза.

Не откриха никого. Нямаше трупове и Брайс си отдъхна. Посинелите и издути трупове щяха да изглеждат особено нелепо на фона на този почти маниакално весел декор. Кухнята също беше жълтозелена.

Застанал до мивката, Тал Уитмън каза:

— Тук има нещо. По-добре погледни, шефе.

Брайс, Джени и капитан Аркхъм отидоха при Тал, а останалите двама полицаи останаха до вратата, Лайза стоеше между тях. Трудно би могло да се каже какво толкова интересно може да има в кухненска мивка в този град, приличен на кошмар от книга на Лъвкрафт. Може би нечия глава. Или още един чифт отрязани ръце. Или нещо по-лошо.

Но не беше нещо страшно. Просто беше странно.

— Истински бижутериен магазин — каза Тал.

Двойната мивка бе пълна с бижута. Най-вече пръстени и часовници. Имаше мъжки и дамски ръчни часовници: Таймекс, Сейко, Бюлова, дори един Ролекс; някои бяха с метални каишки; други — изобщо без каишки; нито един не беше с кожена или пластмасова каишка. Брайс съзря десетки брачни и годежни халки; ярко просветваха диаманти. Имаше и зодиакални пръстени: гранатови, аметистови, халцедонови, топазени, турмалинови; пръстени с рубини и тюркоази. Пръстени, които се носят в гимназията и в университета. Бижута без никаква стойност бяха смесени с безценни екземпляри. Брайс зарови ръце в купчината ценности, както правеха пиратите по филмите. Разбърка блестящите дрънкулки и видя и други видове бижута: обеци, гривни, отделни перли от скъсани огърлици, златни синджирчета, прекрасен медальон с камея…

— Всичко това не може да е собственост на Лейндж — възкликна Тал.

— Почакай — каза Джени.

Взе един часовник от купчината и го разгледа отблизо.

— Познаваш ли го? — попита Брайс.

— Да. Картие. Водоустойчив часовник. Не класическия вид с римски числа. Този е без числа и с черен циферблат. Силвия Канарски го подари на съпруга си Дан за тяхната петгодишнина от сватбата.

Брайс се смръщи.

— Откъде ми е познато това име?

— Собствениците на хотел Кендълглоу — отвърна Джени.

— О, да. Твои приятели.

— Те са между изчезналите — каза Тал.

— Дан харесваше този часовник — каза Джени. — Когато Силвия му го купи, беше страхотно разточителство. Хотелът беше в лошо финансово състояние, а часовникът струваше триста и петдесет долара. Сега разбира се струва много повече. Дан обичаше да се шегува, че това е най-добрата инвестиция, която някога са правили.

Джени вдигна часовника, за да го видят Тал и Брайс от другата страна. Отгоре на златния корпус, над емблемата на Картие, бе гравирано: НА МОЯ ДАН. А отдолу, под серийния номер, бе изписано: С ЛЮБОВ, СИЛ.

Брайс погледна към пълната с бижута мивка.

— Значи това вероятно принадлежи на хора от целия Сноуфилд.

— Ами, бих казал, че принадлежи на изчезналите — каза Тал. — Жертвите, които намерихме досега, бяха с бижутата си.

Брайс кимна:

— Прав си. Значи онези, които са изчезнали, са били обирани преди да бъдат отведени… във… във… добре, там, където са ги отвели, по дяволите.

— Крадците не биха оставили бижутата да се въргалят така навсякъде — каза Джени. — Не биха ги събрали просто за да ги изхвърлят в нечия кухненска мивка. Щяха да ги вземат със себе си.

— Тогава какво правят тези неща тук? — попита Брайс.

— Нямам представа — каза Джени.

Тал сви рамене.

В двойната мивка бижутата припламваха и блещукаха.

 

 

Крясъци на чайки.

Кучешки лай.

Гейлън Копърфилд вдигна поглед от компютърния терминал, от който четеше данните. Потеше се в своя защитен костюм, беше уморен и схванат. За момент не бе сигурен дали наистина чува птици и кучета.

Тогава измяука котка.

Изцвили кон.

Генералът огледа смръщено полевата лаборатория.

Гърмяща змия. Много змии. Познатият смъртоносен звук: чика-чика-чика-чика.

Бръмчене на пчели.

И другите чуха. Спогледаха се разтревожено.

Робъртс каза:

— Идва по радиостанцията на костюмите.

— Потвърждавам — каза доктор Бетънби от втората моторизирана лаборатория. — Ние също го чуваме.

— Добре — рече Копърфилд, — да го оставим да се изяви. Ако искате да разговаряте един с друг, използвайте външната система за връзка.

Пчелите спряха да жужат.

Дете с неизвестен пол започна да пее тихичко, като от много далече:

Исус ме обича, знам това,

Библията ми казва това.

Малките дечица към него тичат те.

Слаби са, но той сила е.

Гласчето бе сладко. Мелодично.

И въпреки това смразяваше кръвта.

Копърфилд никога не бе слушал нещо подобно. Въпреки че гласът бе детски, нежен и крехък, съдържаше нещо…, което не би трябвало да го има в детско гласче. Дълбока липса на невинност. Познания за нещата, може би. Да. Твърде много познания за твърде ужасни неща. Заплаха. Омраза. Презрение. Това не се чуваше на повърхността на ритмичната песничка, но беше под повърхността, пулсиращо, мрачно и неизмеримо тревожно.

Да, Исус ме обича.

Да. Исус ме обича.

Да, Исус ме обича —

Библията ми го казва.

— Разказаха ни за това — рече Голдстейн. — Доктор Пейдж и шерифът. Чули са го по телефона и от кухненската мивка в хотела. Не им повярвахме; звучеше толкова невероятно.

— Сега не звучи абсурдно — каза Робъртс.

— Наистина — рече Голдстейн. Дори в обемистия му костюм се забелязваше как трепери.

— То предава на вълните на нашите вътрешни радиостанции — каза Робъртс.

— Но как така? — зачуди се Копърфилд.

— Веласкес — внезапно се сети Голдстейн.

— Разбира се — каза Робъртс, — в костюма на Веласкес имаше предавател. То предава от неговото радио.

Детето престана да пее и заговори шепнешком:

— По-добре си кажете молитвата. Всички да си кажат молитвата. Не забравяйте да си кажете молитвата. — После се изсмя.

Изчакаха за още. Радиото мълчеше.

— Смятам, че то ни заплашваше — каза Робъртс.

— По дяволите, забранявам да се говори по този начин — каза Копърфилд. — Да не изпадаме в паника.

— Забелязахте ли, че вече го наричаме „то“? — попита Голдстейн.

Копърфилд и Робъртс го погледнаха, после се спогледаха, но не казаха нищо.

— Наричаме го „то“ точно както доктор Пейдж, шерифът и полицаите. Означава ли това… че сме стигнали до тяхното мнение?

В ума си Копърфилд все още чуваше преследващия го детски глас — човешки и все пак нечовешки.

То.

— Хайде — каза рязко той. — Работата ни чака.

Насочи вниманието си отново към компютъра, но не можеше да се съсредоточи.

То.

 

 

Към четири и половина следобед в понеделник Брайс отмени издирването по къщите. Оставаха още няколко часа до мръкване, но всички бяха страшно изтощени. Изтощени от изкачване и слизане по стълби. Изтощени от нелепи трупове. Изтощени от неприятни изненади. Изтощени от размерите на човешката трагедия, от ужаса, който вцепеняваше чувствата. Изтощени от страха, заседнал в гърдите им. Непрекъснатото напрежение бе уморително като тежък физически труд.

Освен това на Брайс му стана ясно, че работата просто е прекалено голяма за тях. За пет и половина часа бяха огледали само малка част от града. С тази скорост, ограничената дневна програма и ограничения брой, щяха да са им нужни поне две седмици, за да инспектират целия Сноуфилд. При това, ако изчезналите хора не бъдеха намерени след претърсването и на последната сграда в Сноуфилд и ако не откриеха улики за местонахождението им, очакваше ги дори още по-трудно претърсване на горите наоколо.

Миналата нощ Брайс не искаше Националната гвардия да идва в града. Но сега той и неговите хора бяха имали на разположение по-голямата част от деня, а специалистите на Копърфилд бяха взели проби и започнали работата си. Щом Копърфилд бъдеше в състояние да потвърди, че градът не е поразен от бактериологично оръжие, можеше да доведат гвардията.

Първоначално, когато знаеше малко за положението тук, той не бе склонен да се откаже от никое от пълномощията си върху града. Но сега, въпреки че нямаше желание да предаде властта, безспорно желаеше да я сподели. Нуждаеше се от хора. Час по час отговорността се превръщаше в непосилно бреме и той бе готов да прехвърли част от нея на нечий друг гръб.

И така, в четири и половина следобед в понеделник Брайс върна двата издирващи отряда в хотел Хилтоп, обади се в кабинета на губернатора и разговаря с Джек Ретлок. Споразумяха се гвардията да бъде поставена в готовност за повикване, в очакване на сигнал от Копърфилд, че всичко е чисто.

Веднага след като Брайс затвори телефона, се обади Чарли Мърсър, дежурният сержант в щаб-квартирата в Санта Майра. Имаше новини. Флетчър Кейл бе избягал докато го отвеждали в съда, за да бъде обвинен в двойно убийство.

Брайс се вбеси.

Чарли го остави да повилнее и когато Брайс поутихна, му каза:

— Има и нещо по-лошо. Убил е Джо Фримънт.

— По дяволите — възкликна Брайс. — Съобщихте ли на Мери?

— Да. Лично аз отидох.

— Как го понесе?

— Зле. Бяха женени от двадесет и шест години.

Още смърт.

Навсякъде смърт. Господи.

— Какво ще кажеш за Кейл? — попита Брайс Чарли.

— Смятаме, че е взел кола от жилищния комплекс срещу затвора. От паркинга там е била открадната кола. Веднага блокирахме всички пътища, но Кейл има час преднина.

— Отдавна е изчезнал.

— Вероятно. Ако не хванем копелето до седем вечерта, ще вдигна блокадата. Нямаме много хора — с всичко това, което продължава — и не можем да ги ангажираме с пътни блокади.

— Както сметнеш за добре — уморено отвърна Брайс. — А полицията в Сан Франциско? Нали знаеш — онази бележка, която Харълд Ордни бе оставил на огледалото?

— Това е другата причина да ти позвъня. Най-после ни се обадиха.

— Нещо интересно?

— Ами, разговаряли са със служителите в книжарниците на Ордни. Помниш ли, казах ти, че единият от магазините работи единствено с редки книги и такива, които вече не се издават. Помощник управителят на този магазин, Силия Медок, се сети за името Тимоти Флайт.

— Клиент ли е? — запита Брайс.

— Не. Автор.

— Автор? На какво?

— На една книга. Познай заглавието й.

— Как по дяволите бих могъл… Ох. Разбира се. „Древният враг“.

— Позна — възкликна Чарли Мърсър.

— Що за книга е?

— Това е най-интересното. Силия Медок казва, че май била за масови изчезвания през вековете.

За миг Брайс остана безмълвен.

— Сериозно ли говориш? Искаш да кажеш, че е имало много такива?

— Предполагам. Най-малкото да запълнят цяла книга.

— Къде? Кога? Как така никога не съм чувал за тях?

— Медок каза нещо за изчезвания при древните маи…

(Нещо в мозъка на Брайс се раздвижи. Една статия, която бе прочел в старо научно списание. Цивилизацията на маите. Изоставените градове.)

— …и колонията Роъкоук, първото английско селище в Северна Америка — завърши Чарли.

— За това съм чувал. Има го в учебниците.

— Предполагам, че повечето изчезвания са се случили преди много векове — каза Чарли.

— Господи!

— Да. Очевидно Флайт има обяснение за тези неща — каза Чарли. — Всичко е описано в книгата.

— Каква е теорията му?

— Онази жена, Медок, не знае. Не е чела книгата.

— Но Харълд Ордни трябва да я е чел. И това, което е видял, че става тук в Сноуфилд, трябва да е било същото, за което пише Флайт. Значи Ордни е изписал заглавието върху огледалото в банята.

— Така излиза.

Брайс възбудено възкликна:

— Дали полицията в Сан Франциско е получила екземпляр от тази книга?

— Не. Медок я няма. Единствената причина, поради която знае за нея е, че Ордни неотдавна продал един екземпляр — преди две-три седмици.

— Можем ли да я намерим?

— Изчерпана е. Всъщност, никога не е издавана у нас. Продадената книга е била английско издание, явно единственото досега — и в малък тираж. Рядка книга е.

— На кого я е продал Ордни? Колекционера. Знаят ли името и адреса му?

— Медок не си спомня. Тя казва, че мъжът не е постоянен клиент. Казва, че сигурно Ордни знае.

— Което не ни върши работа. Виж, Чарли, тази книга ми трябва.

— Работя по въпроса — каза Чарли. — Но може и да не ти потрябва. Ще можеш да научиш цялата история от устата на самия писател. Флайт е на път за тук от Лондон точно в този момент.

 

 

Джени бе седнала на края на централния оперативен пулт в средата на фоайето и се усмихваше на Брайс, който се бе обтегнал на стола си; беше изумена от това, което й разказа.

— Идва от Лондон? Сега? Веднага? Искаш да кажеш, че е знаел какво ще стане?

— Сигурно не — отвърна Брайс. — Вероятно щом е чул новината, е разбрал, че случаят съвпада с теорията му.

— Какъвто и да е.

— Какъвто и да е.

Тал стоеше пред пулта.

— Кога ще пристигне?

— Ще бъде в Сан Франциско малко след полунощ. Неговият американски издател е организирал пресконференция на летището. После идва право в Санта Майра.

— Американски издател ли? — попита Франк Отри. — Не ни ли каза, че неговата книга никога не е била издавана тук.

— Не е била — каза Брайс. — Явно пише нова.

— За Сноуфилд ли? — попита Джени.

— Не зная. Може би. Сигурно.

— Май не си губи времето — намръщи се Джени. — Не е изминал и ден от случилото се, а той има договор да напише книга за него.

— Иска ми се да работи дори още по-бързо. Моля се на Бога вече да е тук.

Тал се намеси:

— Струва ми се, че докторката иска да каже, че този тип Флайт може да е някой търсач на бързи пари.

— Точно така — каза Джени.

— Възможно е — съгласи се Брайс. — Но не забравяй, Ордни написа името Флайт на огледалото. Между другото, Ордни е единственият ни свидетел. А от съобщението му трябва да заключим, че случилото се много прилича на нещата, които Тимоти Флайт е описал.

— Проклятие — каза Франк. — Ако Флайт наистина има някаква информация, която може да ни помогне, трябваше да ни се обади. Не трябваше да ни кара да го чакаме.

— Да — отвърна Тал. — Всички може да сме мъртви до полунощ. Трябваше да ни се обади и да ни каже какво да правим.

— Там е бедата — каза Брайс.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джени.

Брайс въздъхна:

— Предполагам, че Флайт щеше да се обади, ако можеше да ни каже как да се предпазим. Да, мисля, че той знае точно с какво същество си имаме работа, но подозирам, че няма никаква идея какво да правим. Без значение колко неща може да ни каже, подозирам, че не е в състояние да ни каже най-важното — как да си спасим задниците.

 

 

Джени и Брайс пиеха кафе на оперативния пулт. Разговаряха за откритото по време на днешното претърсване, опитваха се да разберат смисъла на безсмислените на вид неща: подигравателното разпъване на свещеника; куршумите по пода на кухнята в къщата на Шефилд; телата в заключените коли…

Лайза седеше наблизо. Вниманието й изцяло бе погълнато от списание с кръстословици, което бе взела отнякъде по време на претърсването. Изведнъж вдигна поглед и каза:

— Зная защо бижутата бяха струпани в двете мивки.

Джени и Брайс я погледнаха в очакване.

— Първо — каза момичето, накланяйки се напред от стола си, — трябва да приемете, че всички изчезнали хора наистина са мъртви. Така е. Мъртви са. Няма съмнение.

— Имаме известни съмнения, скъпа — отвърна Джени.

— Те са мъртви — тихо промълви Лайза. — Зная го. И ти го знаеш. — Живите й зелени очи бяха трескави. — То ги е отнесло и ги е изяло.

Джени си припомни реакцията на Лайза миналата вечер, в полицейския участък, след като Брайс им разказа как е чул писъците по телефона, когато то контролираше линията. Лайза бе казала: „Може да е изплело паяжина някъде на тъмно, в мазе или пещера, може би е омотало липсващите хора в паяжината си, направило ги е на живи пашкули. Може би ги пази докато огладнее отново.“

Миналата вечер всички се бяха вторачили в момичето, искаше им се да се изсмеят, но разбираха, че в налудничавата й мисъл може би има частица истина. Не непременно паяжина, какавиди или огромен паяк. Но нещо. Никой не искаше да си признае, но тази възможност съществуваше. Непознатото. Непознатото нещо. Непознатото нещо, което яде хора.

Сега Лайза се върна на същата тема.

— Изяло ги е.

— Но как може да се обяснят бижутата? — попита Брайс.

— Значи — каза Лайза, — след като е изяло хората, може би то… може би то е изплюло бижутата… както ние изплюваме костилките на черешите.

 

 

Доктор Сара Ямагучи влезе в хотел Хилтоп, спря да отговори на въпроса на един от постовите на главния вход и продължи през фоайето към Джени и Брайс. Все още беше с предпазния костюм, но без шлема, кислородната бутилка и обемистия регенерационен блок на кръста. Носеше някакви сгънати дрехи и дебела папка със зелени листа.

Джени и Брайс станаха да я посрещнат. Джени попита:

— Докторе, карантината отменена ли е вече?

— Вече? Чувствам се сякаш съм в костюма от години. — Гласът на доктор Ямагучи бе различен от този през разговарящото устройство на костюма. Беше нежен и приятен. Гласът й бе дори по-крехък от самата нея. — Доволна съм да дишам истински въздух.

— Вие се занимавате с отглеждане на бактериални култури, нали? — попита Джени.

— В началото съм.

— Така…, но не са ли нужни двадесет и четири до четиридесет и осем часа за получаването на резултатите?

— Да. Но решихме, че няма смисъл да чакаме посевките. Няма да отглеждаме никакви бактерии върху тях — нито доброкачествени бактерии, нито други.

Нито доброкачествени бактерии, нито други. Това странно заявление възбуди любопитството на Джени, но преди да успее да зададе въпрос, генетичката рече:

— Освен това Меди ни каза, че няма опасност.

— Меди?

— Краткото название на Меданапрес — отвърна доктор Ямагучи. — Което е съкращение от Система за медицински анализи и пресмятания. Нашият компютър. След като Меди погълна цялата информация от тестовете и аутопсиите, тя ни даде вероятността причината да е биологична. Меди казва, че вероятността да е замесен биологичен агент е нулева.

— И ти толкова вярваш на компютърния анализ, че дишаш истински въздух — каза Брайс, явно учуден.

— В повече от осемстотин пробни теста Меди никога не е грешила.

— Но това не е пробен тест — каза Джени.

— Да. Но след всичко, което открихме при аутопсиите и при патологичните тестове… — Генетичката сви рамене и подаде купчината зелени листа на Джени. — Ето. Тук са всичките резултати. Генерал Копърфилд смята, че ще искаш да ги видиш. Ако имаш въпроси, ще ти обясня. Междувременно всички мъже са в лабораторията и сменят предпазните костюми, и аз горя от желание да сторя същото. Наистина горя от желание. — Тя се усмихна и зачеса врата си. Пръстите в ръкавици оставяха леки червени следи по гладката й като порцелан кожа. — Има ли възможност да се измия?

Джени каза:

— Имаме сапун, кърпи и леген в ъгъла на кухнята. Не е много уединено, но е по-добре, отколкото да си сам.

Доктор Ямагучи кимна.

— Разбирам. Как да стигна до мястото за миене?

Лайза скочи от стола си, захвърляйки настрани списанието с кръстословиците.

— Ще ти покажа. Ще се погрижа мъжете, които работят в кухнята, да не гледат и да стоят с гръб към тебе.

 

 

Бледозелените листа представляваха компютърни разпечатки, нарязани на тридесетсантиметрови страници, номерирани и захванати заедно в левия горен ъгъл с пластмасов кламер.

Джени прелисти първата част на доклада, която бе компютърен запис на бележките на Сет Голдстейн от аутопсиите, а Брайс надничаше през рамото й. Голдстейн бе забелязал признаци на задушаване, както и дори по-очевидни следи от остра алергична реакция от неидентифицирано вещество, но не бе успял да определи причината за смъртта.

После вниманието на Джени бе привлечено към един от първите патологични тестове. Това бе изследване с микроскоп на чисти бактерии в дълга серия от проби с висящи капки, заразени с тъкан и течност от тялото на Гари Уечлъс; за идентифициране на дори най-малките микроорганизми бе използвано осветяване по метода на тъмното поле. Бяха търсили виреещи в мъртвеца бактерии. Резултатите бяха изумителни.

 

ПРОБИ С ВИСЯЩИ КАПКИ

АВТОСКАНИРАНЕ — МЕДАНАПРЕС

ОЧНА ПРОВЕРКА — БЕТЪНБИ

ЧЕСТОТА НА ОЧНА ПРОВЕРКА — 20% ОТ ОБРАЗЦИТЕ

ПЕЧАТ

 

ПРОБА 1

ЕШЕРИХИЯ ГЕНУС

НАЛИЧНИ ФОРМИ: НЯМА

ЗАБЕЛЕЖКА: АНОРМАЛНИ ДАННИ.

ЗАБЕЛЕЖКА: НЕВЪЗМОЖЕН ВАРИАНТ — НЯМА ЖИВИ Е.

КОЛИ В ЧЕРВАТА — ЗАРАЗЕНА ПРОБА.

 

КЛОСТРИДИУМ ГЕНУС

НАЛИЧНИ ФОРМИ: НЯМА

ЗАБЕЛЕЖКА: АНОРМАЛНИ ДАННИ.

ЗАБЕЛЕЖКА: НЕВЕРОЯТЕН ВАРИАНТ — НЯМА ЖИВИ К.

ВЕЛХИИ В ЧЕРВАТА — ЗАРАЗЕНА ПРОБА.

 

ПРОТЕУС ГЕНУС

НАЛИЧНИ ФОРМИ: НЯМА

ЗАБЕЛЕЖКА: АНОРМАЛНИ ДАННИ.

ЗАБЕЛЕЖКА: НЕВЕРОЯТЕН ВАРИАНТ — НЯМА ЖИВИ П.

ВУЛГАРИС В ЧЕРВАТА — ЗАРАЗЕНА ПРОБА.

 

Разпечатката продължаваше със списъка на бактериите, които компютърът и доктор Бетънби бяха търсили. Резултатите бяха все същите.

Джени си спомни какво бе казала доктор Ямагучи, заявлението, което я бе учудило и за което искаше да разпита: нито доброкачествени бактерии, нито други. И ето тук се намираха данните, всичките анормални, както се изразяваше компютърът.

— Странно — рече Джени.

Брайс каза:

— За мен това не означава нищо. Ще ми преведеш ли?

— Виждаш ли, мъртвото тяло е чудесна среда за развитието на всякакви видове бактерии — поне за известно време. В часовете след смъртта тялото на Гари Уечлъс е трябвало да изобилства с клостридиум велхии, които са свързани с газовата гангрена.

— А не е ли?

— Не са открили дори една единствена К. велхии в капката вода, която е била заразена с чревна материя. А това е точно пробата, която трябва да гъмжи от тях. Трябвало е да изобилства и с протеус вулгарис — това са сапрофитни бактерии.

— Ще ми преведеш ли? — търпеливо помоли той.

— Извинявай. Сапрофитни означава, че се развиват в мъртва или разлагаща се материя.

— А Уечлъс несъмнено е мъртъв.

— Абсолютно. И все пак няма П. вулгарис. Трябва да има и други бактерии. Може би микрококус албус и бацилус мезентерикус. Както и да е, няма нито един микроорганизъм, свързан с разлагането, никоя от формите, които се очаква да има. Още по-странното е, че няма живи ешерихия коли в тялото. По дяволите, трябва да има, дори преди Уечлъс да е бил убит. И сега трябва да я има, все още виреещи. Е. колите обитават дебелото черво. Твоето, моето, на Гари Уечлъс, на всекиго. Докато са в червата, те обикновено са доброкачествени организми. — Тя прелисти доклада. — Ето, виж тук. Когато са използвали обикновени и диференциални петна за търсене на мъртви микроорганизми, откривали са голям брой Е. коли. Но всички образци са мъртви. В тялото на Уечлъс няма живи бактерии.

— Какво ни казва това? — попита Брайс. — Че трупът не се разлага както трябва?

— Изобщо не се разлага. И не само това. Има нещо много по-странно. Причината, поради която не се разлага е, че вероятно е инжектиран с огромна доза стерилизиращ и стабилизиращ агент. Консервант, Брайс. Тялото изглежда е инжектирано с невероятно ефикасен консервант.

 

 

Лайза донесе до масата поднос с четири чаши кафе, лъжици, салфетки. Момичето поднесе кафе на доктор Ямагучи, Джени и Брайс; четвъртата чаша остави за себе си.

Седяха в трапезарията на Хилтоп, близо до прозорците. Отвън улицата бе обляна в червеникавата слънчева светлина на късния следобед.

След един час отново ще се мръкне, помисли си Джени. Очакваше ги още една дълга нощ.

Потръпна. Наистина се нуждаеше от горещо кафе.

Сара Ямагучи сега носеше кафеникави кадифени джинси и жълта блуза. Дългата й копринена черна коса се спускаше на раменете й.

— Е — възкликна тя, — предполагам, че всички сте гледали от онези стари документални филми на Уолт Дисни за дивата природа и знаете, че някои паяци и земни пчели — както и някои други насекоми — инжектират консерванти в жертвите си и ги оставят някъде за по-късна консумация или за храна на малките си. Консервантът в тялото на г-н Уечлъс е донякъде сходен с тези субстанции, но е много по-силен и по-сложен.

Джени си помисли за невероятно грамадната пеперуда, която бе нападнала и убила Стюарт Уоргъл. Но не това същество бе унищожило населението на Сноуфилд. Определено не. Дори ако стотици от тези същества се носеха някъде из града, нямаше да стигнат до всички. Нито пък пеперуда с такива размери би могла да влезе в заключени коли и къщи, в барикадирани стаи. Навън имаше нещо друго.

— Искате да кажете, че някакво насекомо е убило хората? — попита Брайс Сара Ямагучи.

— Всъщност нямаме такива данни. За да убие и инжектира консерванта, насекомото би употребило жило. Трябва да има дупчица, макар и миниатюрна. Но Сет Голдстейн изследва цялото тяло на Уечлъс с увеличително стъкло. Буквално всеки сантиметър от кожата. Дори два пъти. Използва депилаторен крем и отстрани всички косми от тялото, за да изследва кожата по-щателно. И въпреки това не откри дупчица или друго нарушение на кожата, през което да е инжектирано нещо. Помислихме, че данните са нетипични или неточни. Така че бе извършена втора аутопсия.

— На Керън Оксли — каза Джени.

— Да. — Сара Ямагучи се наклони към прозорците и надникна към улицата, гледайки за генерал Копърфилд и останалите. Когато се обърна пак към масата, продължи: — Обаче резултатите бяха същите. Нито една жива бактерия в тялото. Разлагането е спряно по някакъв неестествен начин. Тъканите са наситени с консервант. Отново данните са странни. Но сме доволни, че поне данните не са нетипични или неточни.

Брайс се обади:

— Ако консервантът не е бил инжектиран, как е бил вкаран?

— Най-удобните ни предположения са, че е лесно усвоим и навлиза в тялото през кожата, после се разпространява в тъканите за секунди.

— Все пак възможно ли е да е нервнопаралитичен газ? Може би консервиращото действие е само страничен ефект — попита Джени.

— Не — отвърна Сара Ямагучи. — Няма никакви следи по дрехите на жертвите, а непременно трябва да има, ако си имаме работа с газово насищане. И въпреки че веществото има токсичен ефект, химичният анализ показва, че по начало не е отровно като нервнопаралитичните газове; по начало е консервант.

— Но това ли е причината за смъртта? — попита Брайс.

— Допринесло е. Но не можем да установим точно причината. Дължи се отчасти на токсичността на консерванта, но други фактори ни карат да вярваме, че смъртта е резултат от недостиг на кислород. Жертвите са претърпели или продължителен задух, или блокиране на трахеята.

Брайс се наклони напред:

— Удушване? Задушаване?

— Да. Но не знаем със сигурност кое от двете.

— Но как би могло да е някое от двете? — попита Лайза. — Говорите за неща, които стават за минута-две. А тези хора са умрели много бързо. За една-две секунди.

— Освен това — каза Джени, — доколкото си спомням сцената в кабинета на Оксли, нямаше никакви признаци на борба. Задушавани до смърт хора биха изпотрошили всичко наоколо…

— Да — кимна генетичката. — Не е логично.

— Защо всички тела са издути? — попита Брайс.

— Смятаме, че е токсична реакция от консерванта.

— И посиняването ли?

— Не. Това е… друго нещо.

— Какво?

Сара не отговори веднага. Гледаше намръщено в кафето си. Накрая проговори:

— Кожата и тъканта под нея и при двата трупа ясно показват, че посиняването е причинено от натиск от външен източник; това са класически контузии. С други думи, натъртването не е свързано с издуването и не е отделна алергична реакция спрямо консерванта. Изглежда като че нещо е удряло жертвите. Силно. Многократно. Което е пълна лудост. Защото, за да се причини такова посиняване, трябва да има поне счупване на кост, една фрактура някъде по тялото. И още едно смахнато нещо: степента на посиняване е еднаква по цялото тяло. Тъканта е повредена абсолютно еднакво по слабините, по ръцете, по гърдите, навсякъде. Което е невъзможно.

— Защо? — попита Брайс.

Отговори му Джени:

— Ако биеш някого с тежък предмет, някои части на тялото ще се насинят по-силно от други. Не е възможно всеки удар да е точно толкова силен и точно под същия ъгъл като останалите, което би трябвало да се направи, за да се причинят такива контузии по тези тела.

— Освен това — каза Сара Ямагучи, — те са посинели дори на места, където е невъзможно. Под мишниците. Между задните бузи. И по стъпалата! Дори тогава, както при госпожа Оксли, когато са били обути.

— Очевидно — каза Джени — натискът върху тъканите, който е предизвикал посиняването, не е резултат от удари по тялото.

— А от какво? — попита Брайс.

— Нямам представа.

— И са умирали бързо — напомни Лайза на всички.

Сара се облегна на стола, люлеейки се на задните му крака, и погледна отново през прозореца. Нагоре към хълма. Към лабораториите. Брайс каза:

— Доктор Ямагучи, какво е вашето мнение? Не като специалист, а лично, неофициално, какво мислите, че става тук? Някакви хипотези?

Тя се обърна към него, поклати глава. Черната й коса се разпиля, лъчите на късното следобедно слънце заиграха по нея, образувайки вълнички от червено, зелено и синьо, като краткотрайните извиващи се дъги, каквито създава светлината, когато трепти по тъмната повърхност на петрола.

— Не. Нямам хипотези, за съжаление. Никакви определени идеи. Само това…

— Какво?

— Ами… сега вярвам, че Айли и Аркхъм са постъпили умно, като дойдоха.

Джени се отнасяше все така скептично към връзката с извънземни, но Лайза продължаваше да проявява интерес и попита:

— Наистина ли мислиш, че то е от друг свят?

— Има и други възможности — отвърна Сара, — но в момента е трудно да се разбере какви са те. — Тя погледна часовника си и разтревожено се размърда: — Защо се бавят толкова? — После отново насочи вниманието си към прозореца.

Навън дърветата бяха неподвижни.

Брезентовите навеси на магазините висяха неподвижно.

Градът бе като мъртъв.

— Ти каза, че събличали предпазните костюми.

Сара отвърна:

— Да, но това не отнема много време.

— Ако имаше някакви неприятности, щяхме да чуем стрелба. Или експлозии — каза Джени. — Онези огнени бомби.

— Трябваше да са тук поне преди пет… може би преди десет минути — заяви генетичката. — А все още няма и следа от тях.

Джени си спомни как невероятно безшумно бе отнесло то Джейк Джонсън.

Брайс се замисли, после отблъсна назад стола си.

— Предполагам, че няма да навреди да взема няколко души и да погледнем.

Сара Ямагучи се извърна. Предните крака на стола силно се удариха в пода, издавайки остър звук.

— Нещо не е наред — каза тя.

— Не, не е. Сигурно не е — отвърна Брайс.

— И ти го чувстваш — каза Сара. — Господи.

— Не се притеснявай — каза спокойно Брайс.

Обаче очите му не бяха спокойни като гласа му. През последните двадесет и няколко часа Джени се бе научила да разбира доста добре тези присвити очи. Сега те изразяваха напрежение и студен ужас.

— Рано е да се тревожиш — каза той.

Но всички разбраха.

Не искаха да повярват, но знаеха. Ужасът започваше отново.

Брайс избра Тал, Франк и Горди да го придружат до лабораторията.

Джени каза:

— И аз ще дойда.

На Брайс не му се искаше тя да идва. Страхуваше се за нея повече, отколкото за Лайза, за хората си и дори за самия себе си.

Между тях бе възникнала неочаквана и необичайна връзка. Чувстваше се добре с нея и беше сигурен, че и тя се чувства така с него. Не искаше да я загуби.

Така че отвърна:

— Предпочитам да не идваш.

— Аз съм доктор — каза Джени така, сякаш това беше не само призвание, а и броня, която ще я защити от всякакво зло.

— Тук имаме истинска крепост — каза шерифът. — Тук е по-безопасно.

— Никъде не е безопасно.

— Не казах безопасно. Казах по-безопасно.

— Може да се нуждаят от лекарска помощ.

— Ако са ги нападнали, те са или мъртви, или изчезнали. Не открихме никой, който да е само ранен, нали?

— Винаги съществува шанс. — Джени се обърна към Лайза: — Дай ми докторската чанта, скъпа.

Момичето побягна към импровизирания лазарет.

— Тя остава тук — каза Брайс.

— Не — възкликна Джени. — Идва с мен.

Изваден от търпение, Брайс каза:

— Виж, Джени, ситуацията всъщност е военна. Мога да ти заповядам да останеш тук.

— И как ще приведеш заповедта в сила? С оръжие ли? — попита тя, но не враждебно.

Лайза се върна с черната кожена чанта. Застанала до предната врата на хотела, Сара Ямагучи викна на Брайс:

— Побързайте. Моля ви, побързайте.

Ако то бе нападнало полевата лаборатория, вероятно нямаше смисъл да се бърза.

Гледайки Джени, Брайс си помисли: „Не мога да те предпазя, докторе. Не виждаш ли? Остани тук, където прозорците са залостени и вратите се пазят. Не се осланяй на мен да те предпазя, защото сигурно ще се проваля, по дяволите. Както се провалих с Елън… и Тими.“

— Да тръгваме — каза Джени.

Болезнено осъзнавайки безпомощността си, Брайс ги изведе от хотела и тръгнаха по улицата към близкия ъгъл, зад който то може би ги чакаше. Тал крачеше отпред до Брайс. Франк и Горди вървяха отзад. Лайза, Сара Ямагучи и Джени бяха по средата.

Топлият ден бе започнал да захладнява.

В долината под Сноуфилд започваше да се образува мъгла.

До падането на нощта оставаше по-малко от три четвърти час. Слънцето пръскаше над града последните си кървави лъчи. Сенките бяха невероятно издължени, деформирани. Прозорците блестяха с отразен слънчев пламък, напомняйки на Брайс очите на тиквените фенери по време на празника на Вси светии.

Улицата изглеждаше дори по-зловещо тиха, отколкото миналата нощ. Стъпките им ехтяха, като че прекосяваха огромна пуста катедрала.

Завиха предпазливо.

По средата на улицата лежаха заплетени и празни три защитни костюма. Друг празен костюм лежеше наполовина на улицата и наполовина на тротоара. Два от шлемовете бяха разбити.

Наоколо бяха разпръснати автомати, а покрай бордюра на тротоара бяха наредени неизползвани „коктейли Молотов“.

Камионът бе отворен отзад. Вътре имаше купчина празни костюми и разхвърляни автомати. Никакви хора.

Брайс закрещя:

— Генерале? Генерал Копърфилд?

Гробна тишина.

Лунна тишина.

— Сет! — извика Сара Ямагучи. — Уил? Уил Бетънби? Гейлън? Обадете се, моля ви!

Нищо. Никой.

Джени промълви:

— Не са успели да дадат дори един изстрел.

— Или да извикат — каза Тал. — Охраната на предната врата на хотела щеше да ги чуе, дори само да бяха викнали.

Горди каза:

— О, по дяволите.

Задните врати на двете лаборатории бяха открехнати.

Брайс имаше чувството, че вътре ги очаква нещо.

Искаше му се да се обърне и да избяга. Не можеше. Беше водачът. Ако се паникьоса, всички ще се паникьосат. Паниката е покана за смърт.

Сара тръгна към задната врата на първата лаборатория.

Брайс я спря.

— Те са мои приятели — възкликна тя.

— Зная. Но нека първо огледам — каза той.

За момент обаче не можеше да помръдне. Беше прикован от страха.

Не можеше да помръдне и сантиметър. И тогава най-накрая успя.