Дийн Кунц
Древният враг (25)

25
ВЪПРОСИ

Ефрейтор Били Веласкес, един от войниците на Копърфилд, се спускаше надолу през люка в отводнителния канал. Въпреки че не напрягаше сили, той дишаше тежко. Защото беше изплашен.

Какво се бе случило със сержант Харкър?

Когато се върнаха, другите изглеждаха шокирани. Шефът Копърфилд каза, че Харкър е мъртъв и че те не знаят със сигурност какво е убило сержанта, но имат намерение да разберат. Божичко, що за глупости! Те трябва да знаят какво го е убило. Просто не искат да кажат. Това е типично за офицерите, да крият всичко.

По стълбата се слизаше през една къса тръбовидна секция до основния хоризонтален канал. Били стигна дъното. От ударите на ботушите му о бетонния под излизаха твърди, глухи звуци.

Тунелът не бе достатъчно висок да се върви изправено. Били се бе привел и движеше фенерчето си насам-натам.

Сиви бетонни стени. Тръби на електрическата и телефонната компания. Малко влага. Тук-там плесен. Нищо друго.

Щом Били се отмести от стълбата, още един войник от поддържащото отделение, Рон Пийк, слезе в канала.

Защо те поне не бяха взели тялото на Харкър със себе си при обратния си път от магазин Джилмартин?

Били продължаваше да шари с фенерчето наоколо и да поглежда нервно назад.

Защо дъртият Железен Гъз, Копърфилд, непрекъснато наблягаше да бъдат бдителни и предпазливи тук долу?

„Сър, какво очаквате да открием?“ — попита Били.

Копърфилд бе отговорил: „Каквото и да е. Всичко. Не зная дали там е опасно или не. Не зная какво трябва да търсите. Просто бъдете дяволски предпазливи. И ако нещо се раздвижи там долу, без значение колко невинно изглежда, дори ако е само някоя мишка, бързо си вдигайте чуковете.“

Що за отговор бе това, по дяволите?

Господи.

Той потръпна от страх.

На Били му се искаше да бе имал възможност да поговори с Паскали или Фоудър. Те не бяха като проклетите офицери. Те щяха да му разкажат всичко за Харкър — ако изобщо някога получеше възможност да ги попита за това.

Рон Пийк стигна долния край на стълбата и погледна тревожно към Били.

Веласкес освети с фенерчето пътя между тях двамата, за да покаже на другия мъж, че няма от какво да се безпокои.

Рон включи фенерчето си и се усмихна смутено, объркан от своята нервност.

Мъжете горе започнаха да спускат през люка един силов кабел, който бе свързан с двете подвижни лаборатории, паркирани на няколко метра от входа в канала.

Рон пое края на кабела и Били, влачейки приведен крака, се отправи на изток. Мъжете горе на улицата развиваха още кабел в канала.

Тунелът трябваше да пресече един също толкова широк или може би по-широк канал под главната улица, Скайлайн роуд. В тази точка трябваше да се намира съединителната кутия на електрическата компания, където се съединяваха няколко нишки от електрическата паяжина на града. Действайки съгласно предупрежденията на Копърфилд, Били шареше с лъча на фенерчето по стените на тунела, търсейки знаците на електрическата компания.

Съединителната кутия бе отляво, на около метър и половина от пресечната точка на двата канала. Били мина покрай нея до канала на Скайлайн роуд, наведе се към галерията и насочи светлината надясно и наляво, проверявайки дали нещо не се спотайва наоколо. Тръбата на Скайлайн роуд имаше същия размер като тази, в която стоеше той сега, ала следваше наклона на улицата, спускайки се надолу по планинския склон. В полезрението не се виждаше нищо.

Гледайки надолу в смаляващия се отвор на тунела, Били Веласкес си спомни една история, която бе прочел преди години в един комикс на ужасите. Беше забравил заглавието. Разказваше се за един престъпник, който убива двама души по време на нападение на банка и сетне, бягайки от полицията, се вмъква в градската отводнителна система. Негодникът поема по един спускащ се надолу тунел, мислейки, че води към реката, ала се оказва, че води към Ада. Така изглеждаше и каналът на Скайлайн роуд, който се спускаше надолу, надолу и надолу като път към Ада.

Били се обърна да погледне нагоре, питайки се дали това ще прилича на път към Рая. Ала и двете посоки изглеждаха по един и същ начин. Нагоре или надолу, това си приличаше на пътя към Ада. Какво се бе случило със сержант Харкър?

Щеше ли същото да се случи с всички, по-рано или по-късно?

Дори с Уилям Луис Веласкес, който винаги бе толкова уверен (досега), че ще живее вечно?

Внезапно почувства сухота в устата.

Завъртя глава вътре в шлема и сложи пресъхналите си устни върху тръбичката за течност. Засмука, извличайки една сладка, студена витаминизирана течност. Искаше му се да пийне бира. Обаче докато се намираше в този костюм, имаше на разположение само хранителния разтвор. Той стигаше за четиридесет и осем часа — ако не приемаш повече от шестдесет милилитра за час.

Били извърна глава от пътя към Ада и отиде до съединителната кутия. Рон Пийк вече работеше. Като действаха умело, въпреки обемистите защитни костюми и ограниченото пространство, двамата съединиха своя кабел с основния захранващ кабел.

Частта носеше собствен генератор, но щеше да го използва само ако общинското захранване беше изключено.

За няколко минути Веласкес и Пийк привършиха. Били се обади на хората на повърхността чрез вградената в костюма си радиостанция:

— Г-н генерал, направихме връзката. Сега трябва да имате напрежение, сър.

Отговорът дойде незабавно:

— Имаме. Сега си обирайте крушите, бегом!

— Слушам, сър — каза Били.

И тогава чу… нещо. Шумолене.

Пъхтене.

Рон Пийк сграбчи рамото на Били. Посочи зад него. Към канала на Скайлайн роуд.

Били се завъртя кръгом, мигновено се приведе и освети с фенерчето си кръстовището, където бе фокусирано фенерчето на Пийк.

Надолу по тунела под Скайлайн роуд се лееше поток от животни. Дузини след дузини. Кучета. Бели, сиви, черни, кафяви, ръждивочервени и златисти, всякакви големини и видове: най-вече от смесени породи, но също така и зайчари, дребни и едри пудели, немски овчарки, спаниели, два големи датски дога, двойка териери, един шнауцер, два катранено черни добермана с кафяви намордници. Имаше и котки. Големи и малки. Мършави и охранени. Черни, шарени, бели, жълти, кафяви, петнисти, на райета и сиви. Никое куче не лаеше или ръмжеше. Никоя котка не мяукаше или съскаше. Единствените звуци бяха тяхното задъхано дишане и тихото топуркане и стържене на техните лапи о бетона. Животните се стичаха надолу през канала с необикновена напрегнатост, всички устремени напред, никое дори не поглеждаше към канала, в който стояха Били и Пийк.

— Какво правят тук? — недоумяваше Били. — Как са попаднали тук?

Копърфилд се обади по радиото от улицата отгоре:

— Какво става, Веласкес?

Били бе така смаян от животинската процесия, че не отговори веднага.

Между котките и кучетата започнаха да се мяркат и други животни. Катерици. Зайци. Сива лисица. Миещи мечки. Още лисици и катерици. Скункси. Всички гледаха право напред, забравили всичко друго, освен нуждата да не спират да се движат. Опосуми и язовци. Мишки и койоти. Всички се спускаха стремително по пътя към Ада, трупайки се едни връз други, без нито веднъж да се препънат, поколебаят или захапят. Този странен парад бе бърз, непрекъснат и хармоничен като лееща се вода.

— Веласкес! Пийк! Докладвайте!

— Животни — каза Били на генерала. — Кучета, котки, миещи мечки, всякакви видове. Река от животни.

— Сър, те бягат надолу по тунела под Скайлайн роуд — рече Рон Пийк.

— Под земята — каза объркан Били. — Това е лудост.

— Оттеглете се, дявол да го вземе! — каза настоятелно Копърфилд. — Измъквайте се веднага. Веднага!

Били се сети за предупреждението на генерала непосредствено преди да слязат през люка: „Ако нещо се раздвижи там долу… дори ако е само някоя мишка, бързо си вдигайте чуковете.“

Отначало подземният парад на животните бе потресаващ, ала не особено плашещ. Сега странната процесия стана изведнъж зловеща, дори заплашителна.

Ту-там между животните се виждаха змии. Десетки змии. Дълги черни смокове, плъзгащи се бързо с глави, вдигнати на една-две педи над пода на отводнителния канал. Имаше и гърмящи змии, чиито плоски дяволски глави стояха по-ниско от тези на по-дългите смокове, ала и те се движеха така бързо и извиващо се, тълпейки се със загадъчна цел към едно мрачно и не по-малко загадъчно местоназначение.

Въпреки че змиите обръщаха не по-голямо внимание на Веласкес и Пийк, отколкото кучетата и котките, тяхното появяване бързо извади Били от унесеността. Той мразеше змиите. Обърна се към посоката, от която бяха дошли и сръга Пийк:

— Давай. Мърдай. Да се махаме. Бегом!

Чу се нещо между писък, крясък и рев. Сърцето на Били заби като пневматичен чук. Звуците идваха от канала на Скайлайн роуд, от пътя към Ада. Били не посмя да погледне назад.

Това не беше нито човешки писък, нито животински звук и все пак беше безспорно вик на живо същество. Не можеше да има съмнение в грубите чувства на чуждото, смразяващо кръвта врещене. Това не бе писък на страх или болка. Това бе изблик на ярост, омраза и трескава жажда за кръв.

За щастие този злобен рев не идваше отблизо, а отдалече нагоре в планината, откъм горния край на канала на Скайлайн роуд. Звярът — или каквото бе това — още не беше до тях. Ала идваше бързо.

Рон Пийк се спусна назад към стълбата и Били го последва. Затруднени от обемистите си костюми, забавяни от извития под на тръбата, те тичаха залитайки. Въпреки че разстоянието не бе голямо, те напредваха подлудяващо бавно.

Нещото в тунела изкрещя отново.

По-близо.

Това бе едновременно и вой, и ръмжене, и рев, и бучене, и раздразнено врещене, един злобен звук, който пробождаше ушите на Били и забиваше студени метални шипове в сърцето му.

По-близо.

Ако Били Веласкес бе страхуващ се от Бога назаретянин или фанатичен християнин-фундаменталист, той щеше да знае кое животно може да издава такъв рев. Ако му бяха обяснили, че Нечестивия и Неговите безбожни слуги шестват по земята в телесни форми и търсят да завладеят лековерни души, той веднага щеше да разпознае този звяр. Той щеше да каже: „Това е Сатаната.“ Ехтящият през бетонните тунели рев бе наистина така ужасяващ.

И по-близо.

Приближавайки се.

Идвайки по-бързо.

Обаче Били бе католик. Съвременният католицизъм е склонен да омаловажи разказите за миришещите на сяра ями на Ада в полза на изтъкването на огромното милосърдие и безкрайното състрадание на Бога. Протестантите-фундаменталисти и екстремисти виждат ръката на Дявола във всичко, от телевизионните филми по романите на Джуди Блум до сутиена. Обаче католицизмът дърпа една по-спокойна, по-безгрижна струна. Римската църква даде сега на света неща като пеещи монахини и свещеници като Ендрю Грийли. Ето защо Били Веласкес, отгледан като католик, не свърза веднага свръхестествените сатанински сили със смразяващия рев на този непознат звяр — макар и да си бе спомнил така ясно онази стара история от комиксите за пътя към Ада. Били просто разбираше, че мучащото създание, което се приближаваше през червата на земята, е лошо същество. Много лошо същество.

И то се приближаваше. Все повече и повече.

Рон Пийк стигна стълбата, започна да се изкачва, изпусна фенерчето си, но не се опита да се върне за него.

Пийк действаше прекалено бавно и Били му викна:

— Размърдай си задника!

Писъкът на непознатото животно се бе превърнал в зловещ вой, който изпълни подземния лабиринт от тунели като воден поток. Били не можеше да чуе дори собственото си викане.

Пийк бе по средата на стълбата.

Вече имаше място за Били да почне да се изкачва. Той постави ръка на стълбата.

Кракът на Пийк се подхлъзна и се смъкна едно стъпало надолу.

Били изруга и махна ръката си.

Пронизителният призрачен вой се усили.

По-близо, по-близо.

Падналото фенерче на Пийк сочеше към канала на Скайлайн роуд, но Били не поглеждаше натам. Той гледаше само нагоре към слънчевата светлина. Ако погледнеше назад и видеше нещо отвратително, силите му щяха да го напуснат, той нямаше да бъде в състояние да се движи и то щеше да го хване, Божичко, да го хване.

Пийк се закатери отново. Този път краката му се задържаха на стъпалата.

Бетонният канал препредаваше вибрации, които Били чувстваше през подметките на ботушите си. Вибрациите бяха като от тежки, тромави и все пак бързи като светкавица стъпки.

Не поглеждай, не поглеждай!

Били сграбчи страните на стълбата и се закатери толкова бързо, колкото позволяваше напредването на Пийк. Едно стъпало. Две. Три.

Горе Пийк мина през люка и излезе на улицата.

Сега, когато Пийк го нямаше на пътя му, есенната слънчева светлина плисна върху Били Веласкес и това някак си приличаше на проникване на светлина през черковен прозорец — може би, защото изразяваше надеждата.

Били се намираше по средата на стълбата.

Ще се справиш, ще се справиш, със сигурност ще се справиш, казваше си той задъхано.

Какво пискане и виене, Господи, сякаш съм в центъра на циклон!

Още едно стъпало.

И още едно.

Защитният костюм му тежеше повече от всякога. Един тон. Като брониран костюм. Теглеше го надолу.

Сега Били се намираше във вертикалната тръба, излязъл от хоризонталния канал под улицата. Гледаше жадно нагоре към светлината и вперените в него лица и продължаваше да се движи.

Ще се справиш.

Главата му мина през люка.

Някой му подаде ръка. Самият Копърфилд.

Писъкът зад Били спря.

Той изкачи още едно стъпало, пусна едната си ръка от стълбата и посегна към генерала…

…ала нещо хвана крака му отдолу преди да успее да улови ръката на Копърфилд.

— Не!

Нещо го сграбчи, отскубна краката му от стълбата и го дръпна рязко. Пищейки — странно, Били се чу как пищи за майка си, — той падна надолу, блъскайки шлема си о стената на тръбата и после о едно стъпало, зашеметявайки се, удряйки лактите и коленете си, опитвайки се отчаяно, ала безуспешно да се хване за едно стъпало, рухвайки накрая в мощната прегръдка на нещо неописуемо, което го повлече назад към канала под Скайлайн роуд.

Той безуспешно се извиваше, риташе, удряше с юмруци. Държаха го здраво и го влачеха все по-надълбоко в каналите.

В идващата от люка светлина, после в бързо чезнещия лъч от изоставеното фенерче на Пийк, Били успя да зърне нещичко от съществото, което го бе сграбчило. Съвсем мъничко. Показващи се от сенките откъслеци, които после пак изчезваха в мрака. Това, което видя, бе достатъчно червата и пикочния му мехур да се изпуснат. То приличаше на гущер. Ала не бе гущер. Приличаше на насекомо. Ала не бе насекомо. То съскаше, мяукаше и ръмжеше. Влачейки Били, то захапа и разкъса костюма му. Имаше хлътнали челюсти и зъби. Господи Боже, Света Богородице и Йосифе — зъбите! Двойна редица от остри като бръснач шипове. То притежаваше нокти и беше огромно, очите му бяха опушено червени и с удължени зеници, черни като дъно на гроб. Вместо кожа имаше люспи и два рога, издаващи се от челото над злите очи, извити навън и нагоре и наточени като кинжали. Имаше по-скоро зурла, отколкото нос — зурла, от която се процеждаха лиги. Имаше раздвоен език, който ту излизаше, ту се прибираше обратно зад смъртоносните зъби, и нещо приличащо на жило на оса или може би на шип.

То завлече Били Веласкес в канала под Скайлайн роуд. Той забиваше нокти в бетона, опитвайки се отчаяно да се задържи, но само съдра пръстите и дланите на ръкавиците си. Почувства по ръцете си студения подземен въздух и осъзна, че сега може да бъде заразен, ала това бе най-малката му тревога.

Влачеше го към биещото сърце на мрака. Спря и разкъса костюма му, строши шлема и надникна през плексигласовото стъкло. Стремеше се към него, сякаш той бе вкусна ядка в твърда черупка.

Способността на Били да разсъждава разумно бе намаляла, ала той се мъчеше да съобразява, опитваше се да разбере. Първо на първо, изглеждаше му, че това е праисторическо създание, нещо на милиони години, което някак си е пропаднало през някакво изкривяване на времето в отводнителните канали. Обаче това беше лудост. Той почувства как го обхваща звънлив, пронизителен, лудешки кикот и осъзна, че ако не се удържи, ще бъде загубен. Звярът бе откъснал по-голямата част от защитния костюм. То беше сега върху него, притискайки го силно — едно студено и хлъзгаво същество, което сякаш пулсираше и някак си се изменяше, докосвайки се до Били. Задъхвайки се и ридаейки, Били внезапно си спомни една илюстрация в един стар катехизис. Рисунка на демон. Точно това беше. Да, точно това. Рогата. Тъмният раздвоен език. Червените очи. Един издигнал се от Ада демон. И тогава Били си помисли: Не, не, това също е лудост! И докато тези мисли препускаха през мозъка му, ненаситното създание го разголи и почти разкъса на парчета шлема му. Той почувства в неизменния мрак как зурлата напъва душейки през половините на разбития шлем към лицето му, усети мърдащия се език върху устата и носа си и една слаба, но отблъскваща миризма, която му бе съвсем непозната. Звярът дълбаеше в корема и бедрата му и Били почувства как го разяжда странен и ужасно болезнен огън; киселинен огън. Той се гърчеше, извиваше, опъваше, свиваше — безрезултатно. Били чуваше собствените си викове на ужас и болка: „Това е Дявола, това е Дявола!“ Осъзна, че е викал и пищял почти непрекъснато откак го откъснаха от стълбата. Сега, не можещ повече да говори от този огън без пламък, който изгаряше дробовете му и кипеше в гърлото му, той се молеше в беззвучна монотонна песен, отблъсквайки страха и смъртта и ужасното чувство за нищожност и безполезност: Пресвета Дево, Богородице, Пресвета Дево, чуй молбата ми… чуй молбата ми, Света Богородице, моли се за мен… моли се, моли се за мен, Пресвета Дево, Богородице, Пресвета Дево, застъпи се за мен и…

Никой не му отговори.

Той разбра какво се е случило със сержант Харкър.

 

 

Гейлън Копърфилд обичаше и познаваше добре дивата природа на Северна Америка. За едни от най-интересните същества той считаше някои видове паяци. Тези умни инженери изграждаха дълбоко тръбовидно гнездо в земята с шарнирен капак отгоре. Капакът се съчетаваше така съвършено с почвата, че насекомите минаваха покрай него, без да усетят опасността отдолу и биваха внезапно отнасяни в гнездото, издърпвани надолу и поглъщани. Ненадейността на това бе ужасяваща и пленителна. В един миг плячката се намираше там, над отвора, и в следващия миг вече я нямаше, сякаш никога не е била там.

Изчезването на ефрейтор Веласкес бе така внезапно, сякаш бе стъпил върху капак на паешка дупка.

Изчезнал.

Хората на Копърфилд вече бяха изнервени от изчезването на Харкър и изплашени от кошмарния вой, който спря непосредствено преди Веласкес да бъде издърпан. Когато ефрейторът бе отнесен, всички те отстъпиха объркано назад, страхувайки се, че нещо ще изскочи от люка.

Копърфилд, който бе посегнал към Веласкес, когато отвлякоха войника, отскочи назад. После се смрази в нерешителност. Това не бе типично за него. Никога преди това не се бе оказвал нерешителен в кризисен момент.

Веласкес пищеше през вграденото в костюма радио.

Разбивайки леда, който бе приковал ставите му, Копърфилд отиде до люка и погледна надолу. Фенерчето на Пийк лежеше на пода на канала. Обаче нямаше нищо друго. Никаква следа от Веласкес.

Копърфилд се поколеба.

Ефрейторът продължаваше да пищи.

Да изпрати ли долу още хора след нещастника?

Не. Това щеше да бъде самоубийствена мисия. Не трябва да забравя за Харкър. Загубите трябва вече да спрат.

Обаче, за Бога, пищенето бе ужасно. Не така страшно като онова на Харкър. Онези писъци бяха рожба на остра болка, тези — на смъртен ужас. Не така болезнени, може би, и все пак доста болезнени. По-болезнени от всичко, което Копърфилд бе чувал на бойното поле.

Измежду писъците имаше думи, изречени с експлозивно задъхване. Ефрейторът правеше отчаяни опити да обясни на хората горе — и може би на себе си — какво вижда:

— …гущер…

— …насекомо…

— …дракон…

— …праисторически…

— …демон…

И накрая, едновременно с физическа болка и душевно страдание в гласа, ефрейторът извика:

— Това е Дявола, това е Дявола!

След това писъците станаха така болезнени, както на Харкър. Но поне не продължиха толкова дълго.

Когато настъпи тишина, Копърфилд плъзна люка на мястото му. Поради силовия кабел металната плоча не прилегна плътно и единият й край бе повдигнат нагоре, обаче покриваше по-голямата част от дупката.

Генералът разположи двама души на тротоара, на три метра от входа за канала и им заповяда да стрелят по всичко, което излезе оттам.

Тъй като автоматът не бе помогнал на Харкър, Копърфилд и още няколко души събраха всичко необходимо за приготвяне на „коктейли Молотов“. Взеха няколко бутилки вино от магазина за напитки Брукхартс на Вейл лейн, изпразниха ги, сложиха на дъното на всяка три сантиметра сапун на прах, напълниха ги с бензин и запушиха гърлата им с парцалени фитили.

Дали огънят щеше да успее там, където куршумите се бяха провалили?

Какво се бе случило с Харкър?

Какво се бе случило с Веласкес?

Какво ще се случи с мен? — питаше се Копърфилд.

 

 

Първата от двете подвижни лаборатории струваше повече от три милиона долара и Министерството на отбраната считаше, че тя си заслужава парите.

Лабораторията бе едно чудо на технологичната микроминиатюризация. Първо, компютърът — основаващ се на три изчислителни машини Интел 432; 690 000 транзистора, натъпкани в само девет силиконови чипа — заемаше място не повече от два куфара и въпреки това представляваше сложна система, способна да извършва комплексни медицински анализи. Фактически системата бе по-съвършена — с по-големи логически възможности и памет — от тези в повечето лаборатории по патология на най-добрите университетски болници.

Във фургона имаше многобройна диагностична апаратура, проектирана и разположена с грижа за максимално използване на ограниченото пространство. В допълнение към двата компютърни терминала по дължината на едната стена, имаше известен брой устройства и машини: центрофуга за разделяне на основните съставки на кръв, урина и други течни проби; спектрофотометър; спектрограф; електронен микроскоп, свързан с компютрите за визуализация на резултатите; компактно устройство за бързо замразяване на проби от кръв и тъкани за запазване и използване в тестове, при които извличането на елементите става по-лесно в твърдо агрегатно състояние; и още много, много неща.

Към предната част на колата, зад купето на водача, имаше маса за аутопсии, която се сгъваше към стената, когато не се използваше. В момента масата бе разгъната и тялото на Гари Уечлас — пол: мъжки; години: тридесет седем; раса: бяла — лежеше върху повърхността от неръждаема стомана. Долнището на синята пижама бе срязано отделено от тялото за по-нататъшно изследване.

Д-р Сет Голдстейн, един от тримата водещи съдебни медици на Западното крайбрежие, щеше да извърши аутопсията. Той стоеше от едната страна на масата с Дейрил Робъртс, а от другата се намираше генерал Копърфилд, обърнат с лице към тях над мъртвото тяло.

Голдстейн натисна един бутон на управляващия пулт на стената от дясната си страна. Всяка дума, изговорена по време на аутопсията, щеше да бъде записана; това бе обичайна процедура дори при обикновените аутопсии. Щеше да има и видеозапис: две монтирани на тавана видеокамери бяха насочени към тялото; те също се задействаха.

Голдстейн започна с щателен преглед и описание на тялото: необичайното изражение на лицето, цялостното посиняване, странното подуване. Той търсеше по-специално пробождания, ожулвания, натъртвания, порязвания, увреждания на тъканите, мехури, фрактури и други индикации за специфични рани. Не намери нищо.

Сложил облечената си в ръкавица ръка върху подноса с инструментите, Голдстейн се колебаеше откъде да започне. Обикновено той имаше доста добра представа за причината на смъртта още в началото на аутопсията. Ако човекът бе умрял от заразна болест, Голдстейн обикновено знаеше това от историята на болестта. Ако смъртта бе резултат от злополука, имаше видими травми. Ако смъртта бе причинена от нечия друга ръка, имаше следи от насилие. Обаче в този случай състоянието на тялото повдигаше повече въпроси, отколкото даваше отговори — странни въпроси, които не приличаха на онези, с които докторът се бе сблъсквал досега.

Сякаш уловил мислите на Голдстейн, Копърфилд каза:

— Трябва да откриеш някои отговори, докторе. Много е вероятно животът ни да зависи от това.

 

 

Вторият фургон притежаваше голяма част от машините и инструментите, както първата кола — центрофуга, електронен микроскоп и т.н. — в допълнение към оборудването, което липсваше там. Нямаше маса за аутопсии и имаше само една видеозаписваща система. Вместо два, компютърните терминали бяха три.

Д-р Енрико Валдес седеше до една компютърна клавиатура в дълбоко кресло, предназначено за човек в защитен костюм с въздушна бутилка. Беше зает, заедно с Хаук и Нивън, с химически анализ на различни вещества, събрани от няколко търговски обекти и жилища по Скайлайн роуд и Вейл лейн — като например брашно и тесто от масата в пекарницата на Либерманови. Тримата търсеха следи от кондензат на нервнопаралитичен газ и други химически вещества. Досега не бяха открили нищо необичайно.

Д-р Валдес не вярваше виновникът да се окаже нервнопаралитичен газ или заразна болест.

Валдес започваше да се пита дали случаят не е от областта на Айли или Аркхъм. Айли и Аркхъм, двамата мъже без имена върху защитните костюми, не бяха членове на Поделението за гражданска отбрана. Те бяха от един съвсем друг проект. Тази сутрин, преди разсъмване, когато д-р Валдес се бе запознал с тях на сборния пункт в Сакраменто и чул с какви изследвания се занимават, той едва сдържа смеха си. Беше си помислил, че техният проект е хвърляне на вятъра на парите на данъкоплатците. Сега обаче не бе така сигурен. Сега се питаше…

Питаше се… и се безпокоеше.

 

 

Д-р Сара Ямагучи също се намираше във втория фургон и приготвяше култури от бактерии. Използвайки проба от кръв от тялото на Гари Уечлас, тя методически заразяваше една серия от питателни среди — желирани смеси от хранителни вещества, в които обикновено виреят бактериите: агар от конска кръв, агар от овча кръв, шоколадов агар и много други.

Сара Ямагучи бе генетик, прекарал единадесет години в изследвания по рекомбиниране на ДНК. Ако се окажеше, че Сноуфилд е бил поразен от изкуствено създадени микроорганизми, работата на Сара щеше да стане най-важна за разследването. Тя щеше да ръководи изследването на морфологията на микробите и след неговото завършване щеше да играе главна роля в опита да се определи предназначението на микроорганизма.

Подобно на д-р Валдес, Сара Ямагучи бе започнала да се пита дали Айли и Аркхъм нямаше да станат по-важни за разследването, отколкото бе смятала тя. Тази сутрин областта на техните интереси изглеждаше екзотична като магьосничеството. Ала сега, в светлината на случилото се след пристигането на екипа в Сноуфилд, тя трябваше да признае, че специалността на Айли и Аркхъм изглеждаше все по-уместна.

И подобно на д-р Валдес, Сара Ямагучи бе разтревожена.

 

 

Д-р Уилсън Бетънби, шеф на цивилния изследователски персонал на Западния екип на Поделението за гражданска отбрана при ХБВ, седеше до компютърния терминал през един стол от д-р Валдес.

Бетънби изпълняваше една програма за автоматичен анализ на няколко проби вода. Пробите бяха поставени в едно обработващо устройство, което дестилираше водата, събираше дестилата и подлагаше отфилтрираните вещества на спектрографски анализ и други тестове. Бетънби не търсеше микроорганизми; за това бяха необходими други методики. Тази машина само идентифицираше и определяше количеството на всички химични елементи, които се намираха във водата; данните се изобразяваха върху една електронно-лъчева тръба.

Всички водни проби с изключение на една бяха взети от крановете в кухните и баните на къщите и магазините по Вейл лейн и се оказваше, че не съдържат опасни химически замърсители.

Другата водна проба бе онази, която полицаят Отри бе взел миналата нощ от кухненския под на апартамента на Вейл лейн. Според шерифа Хамънд, в няколко сгради били намерени локви вода и подгизнали килими. До сутринта, обаче, повечето вода се бе изпарила, с изключение на един-два мокри килима, от които Бетънби не можеше да получи чисти проби. Той пъхна пробата на полицая в обработващото устройство.

След няколко минути компютърът изобрази пълния елементен химически анализ на водата и остатъка след дестилацията на течността.

Компютърът продължи със значително повече цифри в дробната част, изкарвайки данните за всяко вещество. Резултатите бяха същите. В недестилирано състояние водата не съдържаше никакви следи от други елементи, освен двата си компонента — водород и кислород. А след пълна дестилация и филтрация нямаше никакъв остатък, никаква следа от други елементи. Пробата на Отри не би могла да дойде от градското водоснабдяване, защото не бе нито хлорирана, нито флуорирана. Не беше и бутилирана вода. Бутилираната вода щеше да има нормален минерален състав. Може би под кухненската мивка в този апартамент имаше филтрационна система — апарат на Кълигън, — ала дори и да имаше, миналата през нея вода щеше пак да съдържа повече минерални съставки. Взетото от Отри представляваше дестилирана и ултрафилтрирана вода с най-висока лабораторна чистота.

И така… какво правеше тази вода на кухненския под?

Бетънби се взираше в екрана на компютъра и се мръщеше.

Дали и малкото езерце в магазина за напитки Брукхартс се състоеше от такава свръхчиста вода?

Защо някой ще обикаля из града и ще разлива цели кофи дестилирана вода?

И откъде е намерил такова количество?

Странно.

 

 

Джени, Брайс и Лайза се намираха на една маса в ъгъла на трапезарията на хотел Хилтоп.

Майор Айли и капитан Аркхъм, които носеха защитните костюми без имена върху шлемовете, седяха на два стола срещу тях. Те двамата бяха донесли новината за ефрейтор Веласкес и един касетофон, който стоеше сега в средата на масата.

— Все още не мога да разбера защо това не може да почака — каза Брайс.

— Няма да отнеме много време — каза майор Айли.

— Следователският екип е готов за тръгване — възрази Брайс. — Предстои ни да претърсим всички сгради в този град, да открием колко са мъртвите и изчезналите и да намерим някаква следа от това проклето нещо, което е убило всички тези хора. Имаме работа за няколко дни, особено след като не можем да продължаваме претърсването след мръкване. Няма да позволя хората ми да бродят наоколо нощем, когато токът може да прекъсне всеки момент. Да бъда проклет, ако позволя.

Джени си спомни прояденото лице на Уоргъл. Празните очни гнезда.

Майор Айли каза:

— Само няколко въпроса.

Аркхъм включи касетофона.

Лайза се взираше изпитателно в майора и капитана.

Джени се питаше какво си мисли момичето.

— Ще почнем с теб, шерифе — рече Айли. — В периода от четиридесет и осем часа преди тези събития, получавала ли е вашата служба някакви съобщения за прекъсване на електричеството или телефонните връзки?

— Ако има проблеми от такъв характер — каза шерифът, — хората по принцип се обръщат към комуналните служби, а не към шерифа.

— Да, обаче комуналните служби не ви ли уведомяват? Прекъсванията на електрозахранването и телефоните не спомагат ли за престъпната дейност?

Брайс кимна:

— Разбира се. И доколкото зная, не сме получавали такива сигнали.

Капитан Аркхъм се наклони напред:

— А трудности с приемането на телевизионните и радиосигналите в този район?

— Не зная за такива неща — отвърна Брайс.

— Някакви съобщения за необясними експлозии?

— Експлозии ли?

— Да — каза Айли. — Експлозии, гърмежи или каквито и да било необичайно силни и неидентифицирани шумове.

— Не. Нищо подобно.

Джени се питаше накъде, по дяволите, биеха те. Айли направи пауза и после каза:

— Някакви съобщения за необичаен самолетен полет в околността?

— Не.

Лайза попита:

— Вие не сте от екипа на Копърфилд, нали? Затова нямате имена върху шлемовете.

— И защитните ви костюми не ви прилягат така добре, както на другите — каза Брайс. — Техните са изработени по мярка. Вашите определено не са.

— Много сте наблюдателни — рече Айли.

— Щом не сте от проекта по ХБВ — каза Джени, — какво правите тук.

— Не искахме да привличаме вниманието от самото начало — отвърна Айли. — Счетохме, че ще получим от вас по-откровени отговори, ако не знаете какво търсим.

Аркхъм каза:

— Ние не сме от Медицинския корпус. Ние сме от Военновъздушните сили.

— Проектът „Небесно наблюдение“ — каза Айли. — Нашата организация съвсем не е секретна, обаче… значи… нека речем, че не насърчаваме публичността.

— „Небесно наблюдение“? — оживи се Лайза. — Не става ли дума за НЛО? Как се казваше? Летящи чинии?

Джени забеляза, че Айли трепна при думите „летящи чинии“.

Айли заговори:

— Не ходим насам-натам да проверяваме всяко шантаво съобщение за зелени човечета от Марс. Първо на първо, нямаме пари за това. Нашата работа е планирането на научните, социалните и военните аспекти на първата среща на човешкия род с извънземен разум. Ние сме преди всичко експерти.

Брайс поклати глава:

— Никой наоколо не е съобщавал за летящи чинии.

— Ето какво имаше предвид майор Айли — обясни Аркхъм. — Виждате ли, нашите изследвания показват, че първата среща може да започне по такъв странен начин, че дори да не можем да я разпознаем. Разпространената представа за спускащи се от небето космически кораби…, та значи, може да не стане така. Ако се окаже, че си имаме работа с наистина чужд разум, техните кораби може да бъдат толкова различни от нашата представа за кораб, че бихме могли дори да не разберем, че са се приземили.

— Ето защо проверяваме странни явления, които на пръв поглед сякаш не са свързани с НЛО — продължи Аркхъм. — Например миналата пролет един полтъргайст действаше изключително активно в една къща в щата Върмонт. Мебели се издигаха във въздуха. Съдове хвърчаха през кухнята и се разбиваха о стените. Водни струи бликаха от стени, в които нямаше водопроводни тръби. Огнени кълба избухваха от въздуха…

— Не се ли счита, че полтъргайстите са призраци? — попита Брайс. — Какво общо имат призраците с областта на вашите интереси?

— Нищо — отвърна Айли. — Ние не вярваме в призраци. Обаче се питаме дали явлението полтъргайст не би могло да бъде резултат от неправилен контакт между биологични видове. Ако се сблъскаме с чужда раса, която общува само чрез телепатия и не можем да приемем тези телепатични мисли, може би неприетата психична енергия ще предизвика разрушителни явления от вида на онези, които често се приписват на зли духове.

— И какво в края на краищата установихте за онзи полтъргайст във Върмонт? — попита Джени.

— Какво установихме ли? Нищо — отвърна Айли.

— Само това, че… представлява интерес — каза Аркхъм.

Джени хвърли поглед към Лайза и видя, че очите на момичето бяха широко отворени. Това бе нещо, което Лайза можеше да приеме охотно. Това бе един страх, за който тя бе грижливо подготвена благодарение на филмите, книгите и телевизията. Чудовища от космоса. Нашественици от други светове. Това не правеше убийствата в Сноуфилд по-малко отвратителни. Ала това бе позната заплаха, което я правеше безкрайно по-предпочитана от непознатата. Джени силно се съмняваше, че това е първият сблъсък със същества от звездите, обаче Лайза изглежда имаше силно желание да повярва.

— А Сноуфилд? — попита момичето. — Такава ли е работата? Да не се е приземило нещо от… там?

Аркхъм погледна неспокойно към майор Айли. Айли се окашля: звукът, препредаден от крякащата кутия на гърдите му, беше дрънчащ, машинен:

— Твърде рано е да се правят каквито и да било заключения. Ние наистина вярваме, че има една малка вероятност първият контакт между човек и извънземно да бъде свързан с опасност от биологично заразяване. Ето защо имаме споразумение за обмен на информация с проекта на Копърфилд. Едно необяснимо избухване на непозната болест може да свидетелства за извънземно присъствие.

— Обаче ако си имаме работа с извънземно създание — изтъкна Брайс, — то изглежда страхотно свирепо за същество с „по-висш“ разум.

— Същото си помислих и аз — рече Джени.

Айли вдигна вежди:

— Това е общоприетата представа: понятието, че извънземните са се научили как да живеят в пълна хармония помежду си и с други биологични видове. Ала както казва старата песен… това не е задължително. Все пак хората са значително по-напред в развитието си от горилите, обаче като вид ние определено сме по-войнолюбиви от най-агресивните горили.

— Може би един ден ние ще се срещнем с някоя доброжелателна чужда раса, която ще ни научи как да живеем в мир — каза Айли. — Може би те ще ни дадат знанията и технологиите, с които да разрешим земните си проблеми и стигнем звездите. Може би.

— Обаче не можем да отхвърлим другата възможност — каза мрачно Аркхъм.