Дийн Кунц
Древният враг (13)

13
ВНЕЗАПНО

Джейк Джонсън бе изчезнал.

Преди Тал да открие другото здраво фенерче, което бе изтървал Франк Отри, светлините в супермаркета премигнаха, после светнаха стабилно. Тъмнината бе продължила не повече от петнадесет-двадесет секунди.

Ала Джейк го нямаше.

Те започнаха да го търсят. Нямаше го на пътеките между стелажите, в камерата за замразяване на месо, склада, канцеларията, банята за персонала.

Излязоха от супермаркета — вече само седмина — следвайки Брайс, придвижвайки се изключително предпазливо и надявайки се да открият Джейк навън на улицата. Но и там го нямаше.

Сноуфилдската тишина бе като една няма подигравка.

Тал Уитмън си каза, че сега нощта изглеждаше безкрайно по-тъмна отколкото преди няколко минути. Тя представляваше един чудовищен търбух, в който те вървяха, без да знаят къде. Тази дълбока зорка нощ бе гладна.

— Къде би могъл да отиде? — попита Горди, добил малко свиреп вид, както винаги, когато се намръщеше, дори ако, както сега, бе всъщност изплашен.

— Не е отишъл никъде — каза Стю Уоргъл. — Взели са го.

— Той не извика за помощ.

— Не е имал възможност.

— Мислиш ли, че е жив… или е мъртъв? — попита младото момиче Пейдж.

— Кукличка — каза Уоргъл, протърквайки четината по бузите си. — На твое място не бих се надявал. Залагам последния си долар, че ще намерим някъде Джейк, втвърден като дъска, целия подут и морав като останалите.

Момичето премигна и се притисна по-силно о сестра си. Брайс Хамънд каза:

— Хайде, да не отписваме Джейк толкова бързо.

— Съгласен съм — рече Тал. — Има много мъртъвци в този град. Но ми се струва, че повечето не са мъртви. Просто ги няма.

— Всички те са по-мъртви от поразени с напалм деца. Не съм ли прав, Франк? — каза Уоргъл, който никога не пропускаше възможността да бодне Отри за службата му във Виетнам. — Просто все още не сме ги открили.

Франк не се хвана на въдицата. Беше твърде умен и се контролираше чудесно. Вместо това той отвърна:

— Не разбирам защо то не ни взе всичките, когато имаше тази възможност? Защо само блъсна на пода Тал?

— Палех фенерчето — каза Тал. — То не е искало да го направя.

— Да — каза Франк, — но защо от всички нас то задигна само Джейк и защо изчезна веднага след това?

— То ни дразни — каза д-р Пейдж. Уличните лампи придаваха зелен блясък на очите й. — Както казах за църковната камбана и сирената на пожарната. Играе си като котка с мишка.

— Но защо? — попита раздразнено Горди. — Какво цели то с всичко това? Какво иска?

— Чакай малко — каза Брайс. — Как изведнъж всички започнахте да го наричате „то“? Последния път, когато направих неофициален преглед на нещата, ми се стори, че всички са съгласни, че единствено банда убийци-психопати могат да извършат това. Маниаци. Хора.

Всички се спогледаха неспокойно. Никой нямаше желание да изкаже мислите си. Немислимите неща сега бяха възможни. А това са неща, които нормалните хора трудно изразяват с думи.

От тъмнината изникна внезапен порив на вятъра и дърветата се наклониха почтително.

Уличните лампи премигнаха.

Всички подскочиха, сепнати от непостоянството на осветлението. Тал сложи ръка на револвера в кобура си. Но светлините не угаснаха.

Всички се вслушваха в гробищния град. Единственият звук бе шепотът на брулените от вятъра дървета, който приличаше на последното дълго издихание пред гроба, на продължителен предсмъртен стон.

Джейк е мъртъв, мислеше Тал. Този път Уоргъл е прав. Джейк е мъртъв, а може би и ние, само че още не знаем това.

Брайс каза на Франк Отри:

— Франк, защо казваш „то“ вместо „те“ или нещо друго?

Франк погледна към Тал, търсейки подкрепа, но Тал не знаеше защо и той самият бе казал „то“. Франк се окашля. Премести тежестта си от единия крак на другия, погледна към Брайс и вдигна рамене.

— Значи, сър, предполагам, че може би съм казал „то“, защото… значи… един войник, един неприятел-човек щеше да ни унищожи още там в супермаркета, когато имаше възможността, всички ни наведнъж, в тъмнината.

— Значи ти смяташ — какво? — че този неприятел не е човек?

— Може да е някакъв вид… животно.

— Животно? Наистина ли мислиш така?

На Франк изглежда му беше много неловко.

— Не, сър.

— Какво мислиш? — попита Брайс.

— По дяволите, не зная какво да мисля — каза раздразнено Франк. — Имам военна подготовка, както знаете. Военните не обичат да се хвърлят сляпо в дадена ситуация. Свикнали са да планират старателно стратегията. Но доброто, солидно планиране на стратегията зависи от надеждно количество опит. Какво е ставало при подобни битки в други войни? Какво са правили другите хора в подобни обстоятелства? Успели ли са или са се провалили? Но този път просто няма никакви подобни битки; няма опит, на който да се опрем. Толкова е странно, че започвам да мисля за врага като за едно безлично, неутрално „то“.

Обръщайки се към д-р Пейдж, Брайс каза:

— Ти какво ще кажеш? Защо използваш думата „то“?

— Не съм сигурна. Може би защото офицер Отри я използва.

— Но ти си тази, която излезе с теорията за мутация на бяса, създала може би банда от убийци-маниаци. Отказваш ли се сега от това?

Тя се намръщи.

— Не. Не можем да отхвърлим нищо в този момент. Но шерифе, никога не съм искала да кажа, че това е единствената възможна теория.

— Имаш ли други?

— Не.

Брайс погледна към Тал.

— А ти?

Тал се чувстваше не по-малко неловко от Франк.

— Е, предполагам, че съм използвал „то“, защото повече не мога да вярвам в теорията за убийците-маниаци.

Тежките клепачи на Брайс се повдигнаха повече от обикновено.

— О? Защо не можеш?

— Заради случилото се в Кендълглоу — отвърна Тал. — Когато слязохме по стълбите и намерихме на масата във фоайето онази отрязана ръка, държаща молива за очи, който търсехме… значи… това просто не ми заприлича на дело на смахнат убиец. Всички ние сме ченгета от дълго време и сме имали работа с неуравновесени хора. Някой от вас да е срещал някога такъв тип с чувство за хумор? Дори гнусно, извратено чувство за хумор? Те са хора без чувство за хумор. Загубили са способността да се смеят на каквото и да било, което сигурно е една от причините да са луди. Та когато видях тази ръка на масата във фоайето, това просто не съответстваше. Съгласен съм с Франк; отсега нататък ще мисля за нашия враг като за едно безлично „то“.

— Защо никой от вас не си признае какво чувства? — тихо каза Лайза Пейдж. Тя бе на четиринадесет години, девойка на път да стане прелестна млада жена, но се взираше във всеки от тях с несъзнателната откровеност на дете. — По някакъв начин, дълбоко в себе си всички ние разбираме, че не хора са извършили тези неща. То е нещо наистина ужасно — Господи, просто го усещам, — нещо странно и отвратително. Каквото и да е то, всички го усещаме. Всички сме уплашени от него. Така че ние всички се опитваме с все сили да не признаваме, че то е тук.

Само Брайс отвърна на погледа на момичето; той я загледа замислено. Другите извърнаха очи от Лайза. Нито пък искаха да срещнат погледите си.

Не искаме да погледнем вътре в самите нас, помисли Тал, а точно това ни казва момичето да направим. Не искаме да погледнем навътре и да открием примитивно суеверие. Всички сме цивилизовани, добре образовани възрастни хора, а от възрастните не се очаква да вярват във вампири.

— Лайза е права — каза Брайс. — Единственият начин да решим проблема — може би единственият начин да предотвратим това ние самите да не станем жертви — е да отворим съзнанието си и освободим спирачките на въображението си.

— Съгласна съм — каза д-р Пейдж.

Горди Брогън поклати глава.

— Но тогава какво се очаква от нас да мислим? За каквото и да било? Искам да кажа, има ли някакви ограничения? Трябва ли да се тормозим за духове, таласъми, върколаци и… и вампири? Трябва да изключим някои неща.

— Разбира се — отвърна спокойно Брайс. — Горди, никой не е казал, че си имаме работа с духове или върколаци. Но трябва да осъзнаем, че си имаме работа с непознатото. Това е всичко. Непознатото.

— Няма да се хвана — каза намусено Стю Уоргъл. — Непознатото, глупости. Когато всичко свърши, ще открием, че е работа на някой перверзен, на някой смрадлив боклук, с каквито сме си имали работа и преди.

Франк каза:

— Уоргъл, начинът ти на мислене е такъв, че да ни накара да пренебрегнем важни факти. И това е начинът на мислене, който ще ни убие.

— Само почакайте — каза им Уоргъл. — Ще видите, че съм прав. — Той се изплю на тротоара, мушна пръсти в колана и се опита да си придаде вид на единствения уравновесен мъж в групата.

Тал Уитмън виждаше през бабаитската поза; виждаше и ужаса у Уоргъл. Въпреки че той бе един от най-нечувствителните мъже, които Тал познаваше, и Стю усещаше примитивния отклик, за който бе говорила Лайза Пейдж. Независимо дали го признаваше или не, очевидно Стю усещаше същия мраз, който тресеше всички до костите. Франк Отри също забеляза, че спокойствието на Уоргъл бе само поза. С тон на пресилено, неискрено възхищение, Франк рече:

— Стю, с твоя пример ти ни даваш кураж. Ти ни вдъхновяваш. Какво бихме правили без теб?

— Без мен — каза кисело Уоргъл — ти ще отидеш направо в канализацията, Франк.

С изкуствено слисване, Франк се обърна към Тал, Одри и Брайс.

— Не ви ли прилича на напомпана кратуна?

— Така е. Но не вини Стю. В неговия случай — каза Тал — напомпаната кратуна е резултат от отчаяните усилия на Майката Природа да запълни едно празно пространство.

Това бе малка шега, но смехът, който тя предизвика, бе голям. Въпреки че Стю обичаше острите шеги, предпочиташе друг да е потърпевшият; все пак успя да разтегли устни в усмивка.

Тал разбираше, че те не се смеят толкова на шегата, колкото на смъртта; те се смееха в нейното безплътно лице.

Ала когато смехът изчезна, нощта си остана все така тъмна.

Градът си остана все така неестествено тих.

Джейк Джонсън все така го нямаше.

И „то“ беше все така тук.

Д-р Пейдж се обърна към Брайс Хамънд и каза:

— Готови ли сте да отидем в къщата на семейство Оксли?

Брайс поклати глава.

— Не точно сега. Смятам, че е по-разумно да не обикаляме повече, докато не повикаме подкрепление. Нямам намерение да загубя още някого. Не, щом не можем да помогнем с нещо.

Тал видя как при спомена за Джейк през очите на Брайс премина мъка.

Помисли си: „Брайс, приятелю, когато нещо не е наред, ти винаги поемаш голямата част от отговорност, точно както винаги бързаш да поделиш заслугата за успеха, който се дължи изцяло на теб“.

— Да се връщаме в участъка — каза Брайс. — Трябва внимателно да планираме ходовете си, а и трябва да се обадя.

Върнаха се по пътя, по който бяха дошли. Стю Уоргъл, все така решен да покаже безстрашието си, настоя да пази отзад този път, и пристъпяше важно зад тях.

Когато стигнаха Скайлайн роуд, църковната камбана удари, сепвайки ги. Отново заби, бавно, отново, бавно, отново…

Тал чувстваше как металния звук кънти в зъбите му.

Всички спряха на ъгъла, слушайки камбаната и гледайки на запад, към другия край на Вейл лейн. Само на малко повече от една пресечка, над другите сгради се издигаше една тухлена църковна кула; на всеки ъгъл на заострения покрив на покритата с плочи камбанария имаше по една малка светлинка.

— Католическата църква — информира ги д-р Пейдж, повишавайки глас, за да надвие камбанния звън. — Служи на всички околни градчета. Нашата „Богородица на планините“.

Звънът на една църковна камбана можеше да бъде весела музика. Но в този нямаше нищо весело, реши Тал.

— Кой я бие? — питаше се на глас Горди.

— Може би никой — отвърна Франк. — Може да е прикрепена към някакво механично устройство; може да е с таймер.

В осветената камбанария камбаната се люлееше, хвърляйки отблясъци от месинг едновременно с ясния си звън.

— Обикновено по това време ли звъни в неделя вечер? — попита Брайс д-р Пейдж.

— Не.

— Значи не е с таймер.

През една пресечка, високо над земята, камбаната продължаваше да проблясва и бие.

— Тогава кой дърпа въжето? — попита Горди Брогън.

В ума на Тал Уитмън се промъкна страховито видение: Джейк Джонсън, посинял и подпухнал, изстинал, стои в помещението на дъното на камбанарията и дърпа въжето с безкръвните си ръце, дърпа ли, дърпа, с обърнато нагоре мъртвешко лице, усмихвайки се с широката тъжна усмивка на труп, с изпъкнали очи, взиращи се в камбаната, която се люлее и звъни под островърхия покрив. Тал потръпна.

— Може би трябва да отидем до църквата да видим кой е там — каза Франк.

— Не — отвърна веднага Брайс. — Точно това иска то да направим. Иска да отидем да видим. То иска да влезем вътре в църквата и после отново ще изгаси светлината…

Тал забеляза, че Брайс също употреби сега местоимението „то“.

— Да-а — каза Лайза Пейдж. — То е там сега и ни очаква.

Дори Стю Уоргъл не бе подготвен да ги поощри да отидат тази вечер в църквата.

В откритата камбанария се виждаше как камбаната се люлее, продължавайки да разпръсва метална светлина; полюшване, проблясване, полюшваме, премигване; сякаш изпращаше светлинни сигнали с хипнотична сила едновременно с монотонното си биене: Отпускаш се, доспива ти се, спи, заспиваш, заспиваш… заспал си дълбоко, в транс… ти си в моята власт… ще дойдеш в църквата… ще дойдеш сега, ела, ела, ела в църквата и виж прекрасната изненада, която те очаква тук… ела… ела…

Брайс се отърси като че пропъждайки сън и каза:

— Щом то иска да отидем в църквата, това е добра причина да не отиваме. Никакво разследване, докато не се съмне.

Всички се отвърнаха от Вейл лейн и се отправиха на север по Скайлайн роуд, покрай ресторант Маунтинвю, към участъка.

Бяха изминали може би двадесет крачки, когато камбаната престана да бие.

И отново нечовешката тишина нахлу като гъста течност в града и обгърна всичко.

Когато стигнаха участъка откриха, че трупът на Пол Хендерсън е изчезнал. Изглеждаше, като че мъртвият помощник-шериф просто бе станал и си бе отишъл. Като Лазар.