Дийн Кунц
Древният враг (22)

22
СУТРИН В СНОУФИЛД

Малко след като се съмна, късовълновата радиостанция и двата бензинови електрически генератора пристигнаха на барикадата на пътя, която бележеше границата на карантинната зона. Двата, малки фургона, които ги носеха, бяха управлявани от полицаи от калифорнийската служба за контрол на пътищата. След като им разрешиха да минат през блокадата, колите бяха паркирани и изоставени по средата на шесткилометровия път за Сноуфилд.

Когато служителите от пътната служба се върнаха при барикадата, местните полицаи докладваха по радиото за положението до щаб-квартирата в Санта Майра. На свой ред, оттам сигнализираха на Брайс Хамънд в хотел Хилтоп.

Тал Уитман, Франк Отри и още двама души отидоха с една патрулна кола до мястото и взеха оставените фургони. По такъв начин се ограничаваше разпространението на евентуално заразяване.

Инсталираха радиостанцията в един ъгъл на фоайето на хотел Хилтоп. Изпратиха съобщение до щаб-квартирата в Санта Майра и получиха отговор. Сега, ако се случеше нещо с телефоните, нямаше да бъдат напълно изолирани.

След един час, единият от генераторите бе свързан с мрежата на уличните лампи от западната страна на Скайлайн роуд. Другият бе съединен с електрическата инсталация на хотела. Вечерта, ако захранването бъдеше изключено по тайнствен начин, генераторите щяха да се задействат автоматически. Тъмнината нямаше да трае повече от една-две секунди.

Брайс бе уверен, че дори техният неизвестен неприятел нямаше да може да отвлече някоя жертва толкова бързо.

Джени Пейдж започна сутринта с едно незадоволително измиване с мокра гъба, последвано от напълно задоволителна закуска от яйца, шунка, препечени филийки и кафе.

После, придружена от трима тежко въоръжени мъже, тя отиде по улицата до своята къща и взе оттам чисти дрехи за себе си и Лайза. Отби се и в службата си, откъдето взе един стетоскоп, един апарат за измерване на кръвно налягане, памук, марля, шини, бинтове, турникети, антисептични и болкоуспокояващи средства, спринцовки, антибиотици и други инструменти и материали, които щяха да й бъдат нужни да оборудва извънредна амбулатория в един ъгъл на фоайето на хотел Хилтоп.

Сградата бе притихнала.

Полицаите продължиха да се оглеждат нервно, влизайки във всяка нова стая така, сякаш подозираха, че над вратата е монтирана гилотина.

Джени тъкмо привършваше с опаковането на материалите в своята служба, когато телефонът иззвъня. Всички се втренчиха в него.

Те знаеха, че в града работят само два телефона, но и двата се намираха в хотел Хилтоп.

Телефонът звънна отново.

Джени вдигна слушалката, без да говори.

Мълчание.

Тя зачака.

След секунда чу далечните крясъци на чайки. Бръмченето на пчели. Мяукането на котка. Детски плач. Детски смях. Задъхано куче. Звукът на гърмяща змия: чика-чика-чика-чика.

Брайс бе чул подобни неща по телефона миналата нощ, в полицейския участък, точно преди пеперудата да започне да се блъска о прозорците. Той бе казал, че звуците са съвсем обикновени, познати животински шумове. И въпреки това го бяха обезпокоили. Той не беше в състояние да обясни защо.

Сега Джени разбра какви точно бяха те.

Чуруликане на птици.

Крякане на жаби.

Котешко мъркане.

Мъркането премина в съскане. Съскането премина в ядосан котешки крясък. Крясъкът премина в кратък, ала ужасяващ писък на болка.

После един глас:

— Ще натикам големия си бодил в сочната ти сестричка.

Джени позна гласа. Уоргъл. Мъртвецът.

— Чуваш ли ме, докторе?

Тя мълчеше.

— И хич не ми пука в кой край ще я мушна. — Той се изкикоти.

Тя затръшна слушалката. Полицаите я гледаха очакващо.

— Ъ-ъ… никой не се обади — рече тя, решавайки да не им казва какво бе чула. Те вече бяха твърде неспокойни.

От медицинската служба отидоха до аптеката Тейтън на Вейл лейн, откъдето Джени се запаси с още лекарства: болкоуспокояващи средства, широк спектър от антибиотици, коагуланти, антикоагуланти и всякакви други неща, които биха могли да потрябват.

Когато привършваха в аптеката, телефонът звънна.

Джени се оказа най-близо до него. Не й се искаше да отговаря, но не можа да се сдържи.

И то отново беше там.

Джени изчака малко и каза:

— Ало?

Уоргъл каза:

— Така ще обладая сестричката ти, че няма да може да ходи цяла седмица.

Джени затвори.

— Нямаше никой — каза тя на полицаите.

Те изглежда не й повярваха. Стояха и гледаха треперещите й ръце.

Брайс седеше на централния оперативен пулт и говореше по телефона с щаб-квартирата в Санта Майра.

Проучването върху Тимоти Флайт не бе разкрило нищо. Флайт не бе търсен от никоя полицейска агенция в Щатите и Канада. ФБР никога не бе чувало за него. Името върху огледалото в банята на хотел Кендълглоу си оставаше загадка.

Полицията в Сан Франциско бе успяла да представи някои данни за изчезналия Харълд Ордни и неговата съпруга, в чиято стая бе намерено името Тимоти Флайт. Ордни притежавали две книжарници в Сан Франциско. Едната била обикновен магазин за продажба на дребно. Другата представлявала търговска агенция за антикварни и редки книги и изглежда била далеч по-печеливша от първата. Ордни били широко известни и уважавани в средите на колекционерите. Според тяхното семейство, Харълд и Бланш отишли в Сноуфилд на четиридневна почивка да отпразнуват тридесет и първата си годишнина. Семейството никога не било чувало за Тимоти Флайт. Когато позволили на полицаите да прегледат личния адресник на Ордни, те не открили там запис за лице с име Флайт.

Полицията все още не била успяла да намери някой от служителите в книжарниците; обаче се надявали да сторят това веднага щом двата магазина бъдат отворени, в десет часа тази сутрин. Надявали се Флайт да е познат на Ордни от търговията и известен на служителите.

— Дръжте ме в течение — рече Брайс на сутрешния дежурен в Санта Майра. — Как са нещата при вас?

— Ад.

— Ще стане и по-лошо.

Когато Брайс затваряше телефона, Джени Пейдж се върна от своя лов на лекарства и оборудване.

— Къде е Лайза? — попита тя.

— С кухненската команда — отвърна Брайс.

— Добре ли е?

— Разбира се. С нея са трима едри, силни и добре въоръжени мъже. Забрави ли? Нещо не е ли на ред?

— Ще ти разкажа по-късно.

Брайс даде нови задачи на тримата въоръжени телохранители на Джени и после започна да й помага в изграждането на амбулатория в единия ъгъл на фоайето.

— Това вероятно са хвърлени на вятъра усилия — каза тя.

— Защо?

— Досега няма ранени. Само убити.

— Е, това може да се промени.

— Аз мисля, че то удря само когато иска да убие. То не предприема половинчати мерки.

— Може би. Обаче с всички тези носещи оръжие мъже и при тази изнервеност не бих се учудил особено, ако някой простреля някой друг или дори се самопростреля в крака.

Както подреждаше шишенца в чекмеджето на едно бюро, Джени каза:

— Телефонът звънна в моята служба и още веднъж в аптеката. Беше Уоргъл. — Тя му разказа за двете обаждания.

— Сигурна ли си, че беше наистина той?

— Помня ясно гласа му. Неприятен глас.

— Но Джени, той беше…

— Зная, зная. Лицето му бе огризано, мозъкът му го нямаше и всичката му кръв бе изсмукана. Зная. Когато се опитвам да проумея това, направо полудявам.

— Може би някой се представя за него?

— Ако е така, тогава там има някой, в сравнение с когото Рич Литъл е любител.

— Той не звучи ли така сякаш…

Брайс спря на средата на изречението и двамата с Джени се обърнаха към Лайза, която влезе тичешком през сводестия портал и се насочи към тях.

— Елате! Бързо! В кухнята става нещо странно.

Преди Брайс да успее да я спре, тя се затича обратно. Няколко души се завтекоха след нея, вадейки оръжията си, но Брайс им заповяда да спрат.

— Останете тук. Не напускайте поста.

Джени вече спринтираше след момичето.

Брайс се втурна в трапезарията, догони Джени, изпревари я, извади револвера си и влезе след Лайза през летящите врати в кухнята на хотела.

Тримата мъже, които изпълняваха наряд в кухнята през тази смяна — Горди Брогън, Хенри Уонг и Макс Дънбър, — бяха оставили отварачките за консерви и готварските принадлежности за сметка на служебните си револвери, но не знаеха към какво да ги насочат. Погледнаха нагоре към Брайс с объркан вид.

Обикаляме около черницата,

черницата, черницата.

Въздухът бе изпълнен с детско пеене. На момченце. Гласчето му бе ясно, крехко и сладко.

Обикаляме около черницата,

тъй рано сутринтааа!

— Мивката — посочи Лайза.

Озадачен, Брайс отиде до най-близката от трите двойни мивки. Джени го последва.

Песента се смени. Гласчето бе същото:

Това старче удря на барабана бум-бам.

Бум-бам-пляс дай на Шаро кокал…

Детското гласче идваше от канала на мивката, сякаш бе хванато в капан някъде далече надолу в тръбите.

… това старче към къщи се търкаля.

Няколко секунди Брайс слушаше като омагьосан, без да каже нито дума.

Той погледна към Джени. Тя му отвърна със същия удивен поглед, който той видя върху лицата на хората си, когато влезе през летящите врати.

— Това започна съвсем внезапно — каза Лайза, извисявайки глас над песента.

— Кога? — попита Брайс.

— Преди няколко минути — отвърна Горди Брогън.

— Аз стоях до мивката — каза Макс Дънбър. Той бе едър, космат, грубоват мъж с топли, срамежливи кафяви очи. — Когато пеенето започна… Божичко, подскочих половин метър!

Песента отново се смени. Благозвучността се смени с преситена, почти подигравателна набожност:

Исус ме обича, знам това,

Библията ми казва това.

— Това не ми харесва — каза Хенри Уонг. — Какво може да е?

Малките дечица към него тичат те.

Слаби са, но той сила е.

В пеенето нямаше нещо особено заплашително; и все пак, както шумовете, които Джени и Брайс бяха чули по телефона, нежното детско гласче, излизащо от такъв необичаен източник, бе обезпокоително. Зловещо.

Да, Исус ме обича.

Да, Исус ме обича.

Да, Исус…

Пеенето рязко секна.

— Слава Богу! — каза Макс Дънбър с тръпка на облекчение, тъй като мелодичното пеене на детето бе непоносимо пронизващо, дразнещо, фалшиво. — Този глас направо пробиваше до корените на зъбите ми.

След като изминаха няколко секунди на тишина, Брайс понечи да се наведе към канала, за да го разгледа…

…и Джени каза, че може би не трябва…

…и нещо избухна от тъмната кръгла дупка.

Всички извикаха, Лайза изпищя, а Брайс залитна назад от страх и изненада, ругаейки се, че не е бил по-предпазлив, вдигайки рязко револвера си и насочвайки дулото към нещото, което излезе от канала.

Ала това бе само вода.

Един дълга струя под високо налягане от изключително мръсна, мазна вода се изстреля почти до тавана и се изля надолу върху всичко. Избликът бе краткотраен, само за една-две секунди, и се разпръсна във всички посоки.

Няколко гнусни капки удариха Брайс по лицето. Отпред на ризата му се появиха тъмни петна. Течността смърдеше.

Тя представляваше точно това, което човек би очаквал да бликне назад от канал: мръсна кафява вода, струйки лепкава мътилка, частици от остатъците от сутрешната закуска, които се бяха промушили при изхвърлянето на отпадъците.

Горди взе едно руло хартия за ръце и те затъркаха лицата си и запопиваха лекетата по дрехите си.

Още се бършеха и чакаха да видят дали пеенето ще започне отново, когато Тал Уитмън влезе през една от летящите врати:

— Брайс, току-що ни се обадиха. Генерал Копърфилд и неговият екип са стигнали барикадата на пътя и са минали през нея преди няколко минути.