Дийн Кунц
Древният враг (20)

20
КРАДЦИ НА ТРУПОВЕ

Във фоайето на хотел Хилтоп, на едно канапе с керемиден цвят срещу най-отдалечената от тоалетните стена, Дженифър Пейдж бе седнала до сестра си и обгърнала раменете й с ръка.

Брайс бе клекнал пред канапето, държейки Лайза за ръката, която изглежда не можеше да се сгрее отново, независимо колко силно я масажираше и триеше.

С изключение на дежурните, всички се бяха събрали в полукръг зад Брайс.

Лайза изглеждаше ужасно. Очите й бяха хлътнали, бдителни и призрачни. Лицето й бе бяло като плочките в дамската тоалетна, където я бяха открили в безсъзнание.

— Стю Уоргъл е мъртъв — увери я Брайс още веднъж.

— Той искаше да го… целуна — повтори момичето, придържайки се непоколебимо към странния си разказ.

— В тоалетната нямаше никой друг освен теб — каза Брайс. — Никой друг, Лайза.

— Той беше там — настояваше момичето.

— Ние се втурнахме веднага, щом ти изпищя. Намерихме те сама…

— Той беше там.

— …на пода, в ъгъла.

— Той беше там.

— Тялото му е в служебната стая — каза Брайс, стискайки леко ръката й. — Сложихме го там. Спомняш си, нали?

— Още ли е там? — попита момичето. — Може би е по-добре да проверите.

Брайс срещна погледа на Джени. Тя кимна. Спомняйки си, че всичко е възможно през тази нощ, Брайс се изправи, пусна ръката на момичето и се обърна към служебното помещение.

— Тал?

— Да?

— Ела с мен.

Тал извади револвера си.

Като издърпа собственото си оръжие от кобура, Брайс каза:

— Останалите стойте тук.

С Тал до себе си, Брайс прекоси фоайето до вратата на стаичката и спря пред нея.

— Не мисля, че тя е от децата, които обичат да си съчиняват невероятни истории — каза Тал.

— Зная, че не е.

Брайс мислеше за това как тялото на Пол Хендерсън бе изчезнало от полицейския участък. Да го вземат дяволите, но онзи случай бе съвсем различен. Никой не охраняваше тялото на Пол. Обаче никой не можеше да стигне до тялото на Уоргъл — а то не би могло да се вдигне и си отиде само, — без да го види поне от един от тримата полицаи, които дежуреха във фоайето. И все пак не бяха видели никого и нищо.

Брайс застана отляво на вратата и направи знак на Тал да отиде до дясната й страна.

Няколко секунди се ослушваха. Хотелът беше тих. От стаичката не идваше никакъв звук.

Държейки тялото си встрани от вратата, Брайс протегна ръка, хвана дръжката и я завъртя бавно и безшумно. Поколеба се. Погледна към Тал, който беше в пълна готовност. Брайс пое дълбоко въздух, блъсна вратата навътре и отскочи назад.

Нищо не изхвръкна от неосветената стая.

Тал се приближи предпазливо до рамката на вратата, протегна ръка, опипа стената за ключа на лампата и го намери.

Брайс приклекна в очакване. В мига, в който лампата светна, той се хвърли напред, с насочен пред себе си револвер.

От двете вградени в тавана осветителни тела се пръскаше силна луминисцентна светлина, която се отразяваше в краищата на металната мивка и многобройните шишета и кутии с препарати за почистване.

Покривалото, в което бяха увили тялото, лежеше на купчинка на пода, до масата.

Трупът на Уоргъл липсваше.

 

 

Дийк Кувър пазеше предните врати на хотела. Не можеше да помогне особено на Брайс. Беше прекарал много време в наблюдение на Скайлайн роуд, с гръб към фоайето. Някой би могъл да измъкне тялото на Уоргъл, без Кувър да забележи.

— Ти ми каза да наблюдавам предните подстъпи, шерифе — рече Дийк. — Стига да не е вдигал шум, Уоргъл би могъл да излезе победоносно оттам, без да привлече вниманието ми.

Двамата дежурни при асансьорите, Кели Макхийт и Дони Джесъп, бяха от по-младите подчинени на Брайс, около двадесет и пет годишни, но бяха способни, заслужаващи доверие и сравнително опитни.

Макхийт, рус и едър мъж с мускулест врат и широки плещи, поклати глава:

— Никой не е влизал или излизал от стаичката през цялата нощ.

— Никой — потвърди Джесъп. Той бе жилав къдрокос мъж с жълтеникаво-кафяви очи. — Щяхме да го видим.

— Вратата е точно пред нас — отбеляза Макхийт.

— А и ние бяхме тук цялата нощ.

— Нали ни познаваш, шерифе — каза Макхийт.

— Знаеш, че не сме кръшкачи — рече Джесъп.

— Когато трябва да дежурим…

— … ние наистина дежурим — довърши Джесъп.

— По дяволите — каза Брайс. — Тялото на Уоргъл го няма. Да не би просто да е скочило от масата и минало през стената?

— Още по-малко пък е скочило от масата и минало през тази врата — заяви твърдо Макхийт.

— Сър — каза Джесъп, — Уоргъл бе мъртъв. Лично аз не съм виждал тялото, но от това, което чух, той е бил съвсем мъртъв. Мъртъвците остават там, където ги сложиш.

— Не е задължително — рече Брайс. — Не и в този град. Не и тази нощ.

Когато влязоха с Тал в стаята, Брайс каза:

— Тук просто няма друг изход освен вратата.

Обиколиха бавно помещението, разглеждайки го.

На капещото кранче увисна капка вода и падна в металната мивка с тих звук.

— Отдушникът — посочи Тал към една решетка на стената, точно под тавана. — Какво ще кажеш за него?

— Сериозно ли говориш?

— По-добре да проверим.

— Не е достатъчно голям да мине човек. — Помниш ли кражбата в бижутерийния магазин на Крибински?

— Как бих могъл да я забравя? Още не е разкрита, както и Алекс Крибински подчертано ми напомня за това всеки път, когато се срещнем.

— Онзи човек влязъл в мазето на Крибински през незатворен прозорец, почти толкова малък, колкото тази решетка.

Брайс знаеше, както всяко ченге, което си имаше работа с кражби, че мъж със среден ръст може да проникне в здание през учудващо малък отвор. Всяка дупка, достатъчно широка да поеме човешка глава, бе достатъчно широка и за минаване на цялото тяло. Раменете са по-широки от главата, разбира се, но могат по някакъв начин да се свият или промушат, а където са минали раменете, с малко усилие минава и тазът. Но Стю Уоргъл не беше човек с обикновено телосложение.

— Коремът на Стю щеше да се запречи като тапа в гърлото на бутилка — каза Брайс.

Въпреки това, той дръпна една табуретка, която стоеше в единия ъгъл, качи се на нея и разгледа отблизо отдушника.

— Решетката не е закрепена с болтове — каза той на Тал. — Този модел е със скоба на пружина, така че може евентуално да се затвори от вътрешната страна, ако Уоргъл е минал оттам, стига да се е проврял с краката напред.

Брайс свали решетката от стената.

Тал му подаде фенерче.

Брайс насочи лъча в тъмния отдушник и се намръщи. Тесният метален отвор бе съвсем къс, след което завиваше нагоре под ъгъл от деветдесет градуса.

Като изключи фенерчето и го върна на Тал, Брайс каза:

— Невъзможно. За да се провре оттук, Уоргъл би трябвало да бъде не по-едър от Сами Дейвис и гъвкав като човека-змия по панаирите.

Франк Отри се доближи до Брайс Хамънд при централното оперативно бюро в средата на фоайето, където шерифът се бе настанил и преглеждаше съобщенията, които бяха пристигнали през нощта.

— Сър, трябва да научите нещо за Уоргъл.

Брайс вдигна поглед:

— Какво?

— Ами… не искам да говоря лошо за умрелия…

— Никой от нас не го уважаваше особено — каза решително Брайс. — Всеки опит да го възхваляваме ще бъде лицемерие. Така че, ако знаеш нещо, което ще ми помогне, изплюй го, Франк.

Франк се усмихна.

— Щеше да се справиш много добре в армията. — Той приседна на края на бюрото. — Миналата нощ, когато Уоргъл и аз разглобявахме радиото в участъка, Уоргъл направи няколко отвратителни забележки за д-р Пейдж и Лайза.

— Нещо за секс?

— Да.

Франк повтори разговора, който бе имал с Уоргъл.

— Господи — възкликна Брайс, клатейки глава.

Франк каза:

— Най-много ме разтревожи това, което той каза за момичето. Уоргъл бе наполовина сериозен, когато каза, че би се опитал да се сближи с нея, ако има удобен случай. Не смятам, че би стигнал чак до изнасилване, но той беше способен да стане много нахален и да използва властта си, значката си, за да я принуди. Не вярвам, че това дете може да бъде принудено; тя е много смела. Но въпреки всичко смятам, че Уоргъл би се опитал.

Шерифът почукваше с молив по бюрото, а погледът му се рееше замислено във въздуха.

— Обаче Лайза не би могла да знае — каза Франк.

— Не би ли могла да дочуе разговора ви?

— Нито дума.

— Може би е заподозряла що за човек е Уоргъл от начина, по който я е гледал?

— Обаче тя не би могла да знае — рече Франк. — Не схващаш ли какво искам да кажа?

— Да.

— Повечето деца — продължи Франк, — ако искат да разправят небивалици, просто ще се задоволят да кажат, че ги е преследвал мъртвец. Те не биха украсили историята с това, че мъртвецът ги е задирял.

Брайс бе склонен да се съгласи.

— Умовете на децата не са толкова причудливи. Лъжите им обикновено са прости, а не изпипани.

— Именно — рече Франк. — Фактът, че тя казва, че Уоргъл бил гол и я задирял… значи… за мен прибавя правдоподобност на разказа й. Сега, на всички ни се иска да повярваме, че някой се е промъкнал в служебното помещение и е откраднал тялото на Уоргъл. И на всички ни се иска да повярваме, че са оставили тялото в дамската тоалетна, че Лайза го е видяла, паникьосала се е, и си е въобразила всичко останало. Иска ни се да повярваме, че след като тя е припаднала, някой е изнесъл трупа по някакъв невероятно хитър начин. Но това обяснение е пълно с недостатъци. Случилото се е много по-странно.

Брайс остави молива и се облегна назад.

— По дяволите. Да не би да вярваш в призраци, Франк? В живи мъртъвци?

— Не. Всичко може би си има естествено обяснение — каза Франк. — Не някакви суеверни дрънканици. Естествено обяснение.

— Съгласен съм — каза Брайс. — Но лицето на Уоргъл бе…

— Зная. Видях го.

— Как може лицето му да се сглоби отново?

— Не зная.

— И Лайза каза, че очите му…

— Да. Чух я какво разправяше.

Брайс въздъхна.

— Занимавал ли си се някога с кубчето на Рубик?

Франк премигна.

— Не. Никога.

— Е, аз съм се занимавал — каза шерифът. — Проклетото нещо почти ме подлуди, но аз не се отказах и в края на краищата го наредих. Всички си мислят, че това е много трудно, но в сравнение с този случай кубчето на Рубик е детска играчка.

— Има още една разлика — каза Франк.

— Каква?

— Ако не наредиш кубчето на Рубик, наказанието не е смърт.

 

 

В Санта Майра, в килията си в окръжния затвор, Флетчър Кейл, убиец на съпруга и син, се събуди преди разсъмване. Лежеше неподвижен върху тънкия дунапренов дюшек и гледаше към прозореца, който му предоставяше за изследване един правоъгълен резен предутринно небе.

Нямаше да прекара живота си в затвора. Никога.

Той имаше величествено предопределение. Точно това никой не разбираше. Хората виждаха съществуващия сега Флетчър Кейл, без да могат да видят какъв щеше да стане. Той бе предопределен да има всичко: безброй пари, невъобразима власт, слава, уважение.

Кейл знаеше, че е различен от човешката тълпа и точно това го крепеше при всички несполуки. Семената на величието вече покълваха вътре в него. Когато дойдеше времето, той щеше да им покаже на всички тях колко неправи са били спрямо него.

Възприемчивостта, мислеше си той докато гледаше решетките на прозореца, възприемчивостта е най-голямата ми дарба. Аз съм свръхвъзприемчив.

Той знаеше, че човешките същества без изключение се водят от собствения интерес. В това няма нищо лошо. Такава е природата на видовете. Такова е предназначението на човешкия род. Но повечето хора не могат да погледнат истината в лицето. Те са измислили така наречените вдъхновяващи понятия като любов, приятелство, чест, истинност, вяра, доверие и лично достойнство. Те се правят, че вярват във всички тези неща и все пак дълбоко в сърцата си разбират, че всичко това са тъпотии. Просто не могат да си го признаят. И така, те глупаво се спъват сами с един мазнишки, самодоволен кодекс на поведение, с благородни, ала безсмислени чувства, проваляйки по такъв начин истинските си жадувания, потапяйки се в падение и нещастие.

Глупци. Господи, той ги ненавиждаше.

С необикновения си усет Кейл виждаше, че всъщност човешкият род е най-грубият, опасен, злопаметен вид на земята. Това му знание го опиваше. Той се гордееше, че е член на такава раса.

Аз съм изпреварил собственото си време, мислеше си Кейл, докато седеше на края на койката, сложил босите си крака на студения под на килията. Аз съм следващата крачка на еволюцията. Аз съм се издигнал над нуждата да вярвам в нравствеността. Точно затова те ме гледат с такава омраза. Не защото убих Джоана и Дани. Те ме мразят, защото съм по-добър от тях, защото съм по-близо до истинската си човешка същност.

Той не бе имал друг избор, освен да убие Джоана. В края на краищата, тя бе отказала да му даде пари. Тя се готвеше да го унижи професионално, да го съсипе финансово и да разбие цялото му бъдеще.

Той трябваше да я убие. Тя стоеше на пътя му.

С Дани се получи прекалено лошо. Кейл донякъде се разкайваше за него. Не винаги. Само от време на време. Прекалено лошо. Беше необходимо, но се получи прекалено лошо.

Както и да е, Дани винаги бе детето на мама. Всъщност той бе направо хладен към баща си. Това бе дело на Джоана. Тя вероятно е промивала мозъка на детето, обръщайки го срещу баща му. Накрая Дани фактически изобщо не беше негов син. Беше станал напълно чужд.

Кейл стъпи на пода на килията и започна да прави упражнения.

Едно-две, едно-две, едно-две.

Имаше намерение да поддържа формата си за онзи момент, когато щеше да му се отдаде случай да избяга от затвора. Знаеше съвсем точно къде ще отиде, когато избяга. Не на запад, не извън страната, нито към Сакраменто. Точно това ще очакват от него.

Едно-две, едно-две.

Знаеше едно идеално скривалище. То се намираше съвсем наблизо, в същия окръг. Нямаше да го търсят под носа си. Като не го намерят до няколко дни, ще решат, че се е измъкнал и ще спрат да го издирват активно наоколо. Когато изминат няколко седмици, ще престанат да мислят повече за него и тогава той ще напусне скривалището, ще се върне по дирите си през града и ще тръгне на запад.

Едно-две.

Но първо ще трябва да се качи в планините. Там беше скривалището. Планините му предлагаха най-добрата възможност да заблуди ченгетата щом избяга. Предчувстваше това. Планините. Да. Чувстваше се притеглен към планините.

 

 

Зората дойде в планините, разпространявайки се като светло петно през небето, просмуквайки се в мрака и обезцветявайки го.

Гората над Сноуфилд бе тиха. Много тиха.

Листата на шубраците бяха украсени с утринна роса. От рохкавата горска почва се издигаше приятна миризма на богат хумус.

Въздухът бе хладен, сякаш последното издихание на нощта още лежеше върху земята.

Лисицата стоеше неподвижна върху едно варовиково образувание, което се издигаше от един открит склон, току до върховете на дърветата. Вятърът леко рошеше сивата й козина.

Дъхът й образуваше леки облачета в студения въздух.

Лисицата не бе нощен ловец и все пак търсеше плячка от един час преди разсъмване. Не беше яла почти два дни.

Не можеше да открие никакъв дивеч. Дърветата бяха неестествено тихи и лишени от миризмата на плячка.

През всичките си сезони като ловец, лисицата никога не се бе сблъсквала с такава тишина. Най-страшните зимни дни бяха изпълнени с повече надежда от сега. Дори в дълбоките януарски снегове имаше мирис на кръв, мирис на жертва. Но не и сега. Сега нямаше нищо.

Смъртта изглежда бе покосила всичко живо в тази част на гората — освен една дребна, гладна лисица. И въпреки това нямаше дори миризма на смърт, нито зловоние на леш, разлагаща се в ниските храсти.

Но накрая, както подскачаше по камъните, внимавайки да не стъпи в някоя от онези цепнатини и дупки, които се спускаха в пещерите отдолу, лисицата забеляза, че нещо шава по склона пред нея, нещо, което не бе движено от вятъра. Тя замръзна върху ниските камъни, взирайки се нагоре в неясната граница на този нов клон на гората.

Една катерица. Две катерици. Не, бяха повече — пет, десет, двадесет. Бяха застанали една до друга в полумрака на редицата от дървета.

Отначало нямаше дивеч. Сега имаше не по-малко странно изобилие от дивеч. Лисицата задуши.

Въпреки че катериците бяха на пет-шест метра, не можеше да надуши миризмата им.

Катериците гледаха право в нея, но не изглеждаха изплашени.

Лисицата надигна глава, подозрението надделя над глада й.

Катериците се придвижиха наляво, всички едновременно, в стегната малка група, и сетне излязоха от сенките на дърветата, навън от защитата на гората, на открито, право срещу лисицата. Започнаха да играят, скачат и се търкалят една през друга, безумна бъркотия от кафява козина, кълбо, движещо се из кафеникавата трева. Когато спряха рязко, всички едновременно, бяха само на три-четири метра от лисицата. И вече не бяха катерици. Лисицата потрепери и изсъска.

Двадесетте катерички сега бяха четири големи миещи мечки.

Лисицата изръмжа тихо.

Без да й обръща внимание, една от миещите мечки застана на задните си лапи и започна да чисти предните.

Козината на гърба на лисицата настръхна.

Подуши въздуха.

Никаква миризма.

Тя снижи глава и задебна отблизо миещите мечки. Мускулите й се напрегнаха още повече отпреди, ала не, защото възнамеряваше да скочи, а защото възнамеряваше да побегне.

Нещо не беше наред.

Сега и четирите миещи мечки бяха застанали на задните си крака, с подвити до гърдите предни лапи и открити нежни коремчета.

Наблюдаваха лисицата.

Обикновено миещите мечки не бяха плячка за лисиците. Бяха твърде агресивни, с прекалено остри зъби, с прекалено бързо действащи нокти. Но въпреки че не бяха застрашени от лисиците, миещите мечки не обичаха сблъсъците; те никога не се перчеха като тези четирите.

Лисицата близна студения въздух с език.

Отново подуши и накрая усети миризма.

Ушите й се присвиха до главата и тя изръмжа.

Миризмата не беше на миещи мечки. Не беше и миризма на никой горски обитател, с който се бе сблъсквала преди. Това беше някаква непозната, остра, неприятна миризма. Слаба. Ала отблъскваща.

Тази отвратителна миризма не идваше от миещите мечки, които позираха пред лисицата. Тя не можеше да разбере откъде идва миризмата.

Усещайки смъртна опасност, лисицата се обърна рязко и започна да се отдалечава от миещите мечки, въпреки че не й се искаше да им излага гърба си.

Лапите й дращеха, ноктите й тропаха по твърдата повърхност докато се спускаше по склона, по гладката обветрена скала, опашката й се развяваше зад нея. Скочи през една около тридесетсантиметрова цепнатина в камъните…

…и по средата на скока бе сграбчена във въздуха от нещо тъмно, хладно и пулсиращо. Нещото изскочи от цепнатината с безмилостна, шокираща сила и скорост.

Агонизиращият писък на лисицата бе остър и кратък.

В мига, в който бе уловена, лисицата изчезна надолу в цепнатината. На около два метра по-надолу, на дъното на миниатюрното празно пространство, имаше малка дупка, която водеше към пещерите под варовика. Дупката бе прекалено малка, за да побере лисицата, но борещото се животно бе издърпано, въпреки съпротивата си, като кокалите му изпращяха при преминаването.

Изчезна.

Всичко стана за секунда. За половин секунда.

Всъщност животното бе всмукано в земята преди ехото от писъка му да се върне от далечния склон.

Миещите мечки бяха изчезнали.

Сега един порой от полски мишки се разля по варовиковите скали. Десетки мишки. Най-малко сто.

Те стигнаха до ръба на цепнатината.

Взряха се надолу в нея.

Една по една, мишките се шмугваха вътре, падаха на дъното и минаваха през малкия естествен отвор към пещерата отдолу.

Скоро всички мишки също изчезнаха.

Гората над Сноуфилд отново бе тиха.