Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Phantoms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
nqgolova (2008)
Сканиране
Георги (2003)
Корекция
vens

Източник: http://dhv.hit.bg

 

Издание:

Плеяда, София, 1994

Печат: Полипринт, Враца

464 с.; 20 см

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от bruja)

10
СЕСТРИ И ПОЛИЦАИ

Джени и Лайза напуснаха къщата на Оксли по същия начин както бяха влезли: през прозореца.

Нощта ставаше все по-хладна. Вятърът отново се бе надигнал.

Върнаха се обратно в къщата на Джени в горната част на Скайлайн роуд и взеха якета, за да се предпазят от студа.

После се спуснаха отново по хълма до шерифския участък. Пред градския затвор имаше дървена пейка, закрепена до бордюра на тротоара и те седнаха и зачакаха помощта от Санта Майра.

— Колко време ще им трябва да дойдат дотук? — попита Лайза.

— Ами, Санта Майра е на повече от петдесет километра оттук и пътят е с много завои. А трябва да вземат и някои необичайни предпазни мерки. — Джени погледна ръчния си часовник. — Предполагам, че ще пристигнат след около четиридесет и пет минути. Най-много час.

— Господи.

— Не е толкова дълго, мила.

Момичето вдигна кожената пухкава яка на дънковото си яке.

— Джени, когато телефонът иззвъня в къщата на Оксли и ти отговори…

— Да?

— Кой се обади?

— Никой.

— Какво чу?

— Нищо — излъга Джени.

— По израза на лицето ти помислих, че някой те заплашваше.

— Бях разстроена, разбира се. Когато иззвъня, помислих, че телефоните са проработили, но когато вдигнах слушалката, линията пак не работеше и се почувствах… съкрушена. Това беше всичко.

— И после линията се оправи?

— Да.

„Сигурно не ми вярва — помисли си Джени. — Смята, че се опитвам да я предпазя от нещо. И разбира се, наистина го правя. Как да обясня усещането, че нещо зло беше от другата страна на линията? Дори аз самата не мога да го разбера. Кой или какво бе на телефона? Защо той — или то — ме остави накрая да набера номера?“

По улицата прелетя парче хартия. Нищо друго не помръдваше. През луната премина лек облак. След известно време Лайза каза:

— Джени, в случай че ми се случи нещо тази нощ…

— Нищо няма да ти се случи, мила.

— Но в случай, че наистина ми се случи нещо тази нощ — настоя Лайза, — искам да знаеш, че аз…, че аз наистина… се гордея с теб.

Джени прегърна сестра си през раменете и те се притиснаха силно една към друга.

— Сестричке, съжалявам, че не прекарахме повече време заедно през всичките тези години.

— Ти идваше у дома, когато можеше — каза Лайза. — Зная, че не ти беше лесно. Трябваше да изчета няколко десетки книги за това през какво трябва да премине един човек, за да стане доктор. Винаги съм знаела, че си много претоварена, че трябва да се безпокоиш за много неща.

Джени каза изненадана:

— И все пак трябваше да идвам по-често.

Понякога Джени не се връщаше вкъщи, понеже не можеше да понесе обвинението в очите на майка си, обвинението, което бе дори още по-силно и въздействащо, защото никога не бе изречено с думи: „Ти уби баща си, Джени; ти разби сърцето му и това го уби.“

— И мама винаги се гордееше с теб — каза Лайза и това заявление не само изненада Джени: то направо я разтърси.

— Мама винаги казваше на хората, че дъщеря й е доктор. — Лайза се усмихна, припомняйки си. — Мисля, че понякога приятелите й от бридж-клуба бяха готови да я изхвърлят, ако спомене още веднъж за твоите стипендии и добрите ти бележки.

Джени премигна.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се, съвсем сериозно.

— Но мама не…

— Какво не? — попита Лайза.

— Ами… никога ли не каза нещо за… за татко? Той почина преди дванадесет години.

— Господи. Зная. Умрял, когато съм била на две години и половина. — Лайза се намръщи. — За какво говориш?

— Искаш да кажеш, че никога не си чула мама да ме обвинява?

— За какво?

Преди Джени да успее да отвърне, гробищното спокойствие на Сноуфилд бе пометено. Всички светлини угаснаха.

 

 

Три патрулиращи коли потеглиха от Санта Майра и се насочиха към обвитите от мрака хълмове, към окъпаните в лунна светлина склонове на Сиера, към Сноуфилд, с включени червени мигащи светлини.

Колата, която шофираше Тал Уитмън, бе първата от носещата се с голяма скорост процесия, шерифът Хамънд седеше до него. Горди Брогън бе на задната седалка с още един помощник-шериф, Джейк Джонсън.

Горди беше уплашен.

Разбираше, че страхът му не се вижда и бе благодарен за това. В действителност той приличаше на човек, който не знае що е страх. Беше висок, с едри кости и мускулест. Ръцете му бяха силни и дълги като ръцете на професионален баскетболист; изглеждаше способен да направи на пух и прах всеки, който го ядоса. Знаеше, че лицето му е доста привлекателно; жените му го бяха казвали. Но беше сурово лице, тъмно. Устните му бяха тънки и придаваха на устата му жесток вид. Джейк Джонсън бе изразил това най-точно: „Горди, когато се намръщиш, приличаш на човек, който яде живи пилета на закуска.“

Но въпреки страшния си вид, Горди Брогън бе изплашен. И не перспективите за заразяване или отравяне бяха поводът за страха на Горди. Шерифът бе казал, че има признаци хората в Сноуфилд да са убити не от бацили или токсични вещества, а от други хора. Горди се плашеше, че може да се наложи да използва пистолета си за пръв път откакто бе станал помощник-шериф преди година и половина; плашеше се да не се наложи да застреля някого — независимо дали за да спаси собствения си живот, този на друг полицай или на някоя жертва. Не смяташе, че може да направи това. Преди пет месеца Горди бе открил в себе си опасна слабост, когато се отзова на едно спешно обаждане от магазина Донърс спортс. Един недоволен бивш служител, як мъж на име Лео Сайпс, се върнал в магазина две седмици след като бил уволнен, набил управителя и счупил ръката на служителя, който заел неговото място. Когато Горди пристигна на мястото, Лео Сайпс — огромен, тъп и пиян — вече трошеше и цепеше с една дърварска брадва цялата стока. Горди не успя да го убеди да се предаде. Когато Сайпс се нахвърли върху него, размахвайки брадвата, Горди извади револвера си. И тогава разбра, че не може да го използва. Пръстът на спусъка стана крехък и неогъваем като лед. Трябваше да остави револвера и да рискува физически сблъсък със Сайпс. Някак си успя да му отнеме брадвата.

Сега, пет месеца по-късно, когато седна отзад в патрулната кола и слушаше разговора на Джейк Джонсън с шерифа Хамънд, стомахът на Горди се свиваше при мисълта какво би могъл да причини 45-калибровият куршум с кух връх на един човек. Би могъл буквално да му отнесе главата. Би могъл да размаже рамото му на парцали от плът и парченца кости. Би могъл да разкъса гръдния му кош, раздробявайки сърцето и всичко друго по пътя си. Би могъл да отнесе крак, ако порази капачката на коляното, би могъл да превърне лицето в кървава каша. А Горди Брогън, Бог да му е на помощ, бе неспособен да причини някому такива неща.

Такава беше ужасната слабост на Горди. Той знаеше, че някои люде биха казали, че неговата неспособност да застреля друго същество не е слабост, а признак на морално превъзходство. Обаче той знаеше, че това не е вярно. Понякога застрояването е морален акт. Служителите на закона даваха клетва да бранят обществото. За един полицай неспособността да застрелва (когато това е явно оправдано) бе не само слабост, но и лудост, дори може би грях.

През петте месеца, които изминаха след разстройващия епизод в магазина Донърс спорт, Горди имаше късмет. Случиха му се само няколко повиквания, при които имаше буйстващи заподозрени. И за щастие, той успяваше да ги застави да се подчинят чрез използване на юмруците или палката си — или чрез предупредителни изстрели във въздуха. Веднъж, когато изглеждаше, че не можеше да избегне стрелянето по човек, един друг офицер, Франк Отри, стреля пръв във въоръжения мъж, преди Горди да бъде изправен пред непосилната задача да натисне спусъка.

Ала сега в Сноуфилд се бе случило някакво невъобразимо насилие. И Горди много добре знаеше, че на насилието често се налага да се отвръща с насилие.

Оръжието на бедрото му се струваше страшно тежко.

Чудеше се дали наближава моментът, когато слабостта му ще излезе наяве. Чудеше се дали ще умре тази нощ — или пък дали ще причини със своята слабост ненужната смърт на някой друг.

Пламенно се молеше да преодолее това нещо. Сигурно бе възможно един човек да бъде кротък по натура и все пак да притежава самообладанието да предпазва себе си, приятелите си и своя вид.

Червените светлини просветваха по покривите на трите бяло-зелени полицейски патрулни коли, които следваха криволичещата магистрала през обгърнатите от мрак планини, нагоре към възвишенията, където лунната светлина създаваше впечатление, че първият сняг за сезона вече бе паднал.

Горди Брогън бе уплашен.

 

 

Уличните лампи и другите светлини изгаснаха, потапяйки града в тъмнина.

Джени и Лайза скочиха от дървената пейка.

— Какво стана?

— Шшшт! — каза Джени. — Слушай!

Ала имаше само неизменна тишина. Вятърът бе спрял да духа, сякаш сепнат от внезапното прекъсване на тока.

„Слава Богу, че луната свети“ — помисли си Джени.

С разтуптяно сърце, Джени се обърна и разгледа сградите зад тях. Градския затвор. Едно малко кафене. Магазините. Градските къщи.

Всички входове бяха толкова тъмни, че бе трудно да се каже дали вратите са отворени или затворени — точно сега те може би се отваряха бавно, за да пуснат страшната, демонично съживена смърт из нощните улици.

„Стига! — помисли си Джени. — Смъртта не може да се върне отново към живот“.

Очите й се спряха на вратата на покрития служебен проход между шерифския участък и съседния магазин за подаръци. Беше точно като тесния, мрачен пасаж до пекарнята на Либерман.

Криеше ли се нещо в този тунел? И не се ли промъкваше то неумолимо в мрака към другата страна на вратата, готово да изскочи на тъмния тротоар?

Отново този примитивен страх.

Това усещане за злото.

Този суеверен ужас.

— Ела — каза тя на Лайза.

— Къде?

— На улицата. Нищо не може да ни хване там…

— …без да го видим, че идва — довърши разбиращо Лайза.

Отидоха по средата на осветената от луната улица.

— Колко остава до идването на шерифа тук? — попита Лайза.

— Поне още петнадесет-двадесет минути.

Светлините на целия град се запалиха едновременно.

Брилянтен поток от електрически лъчи ги зашемети и изненада — после всичко отново изгасна.

Джени вдигна револвера, без да знае накъде да го насочи.

Гърлото й се бе стегнало от страх, устата й — пресъхнала.

Взрив от звуци — нечовешки вой — префуча през Сноуфилд.

Джени и Лайза заедно изпищяха в уплаха и се завъртяха, блъскайки се една в друга, невиждащи в осветената от луната нощ.

Сетне настана тишина.

Сетне още един писък.

Тишина.

— Какво е това? — попита Лайза.

— Пожарната!

Повтори се: кратък изблик на пронизваща сирена откъм източната страна на Сейнт Мориц уей, от станцията на Сноуфилдската доброволна пожарна команда.

Банг!

Джени подскочи отново и се завъртя.

Банг! Банг!

— Църковна камбана — каза Лайза. — Католическата църква, западно от Вейл.

Камбаната би още веднъж — силен, дълбок, тъжен звук, който отекна в тъмните прозорци по Скайлайн роуд и другите, невидими прозорци из целия мъртъв град.

— Някой трябва да дърпа въжето на камбаната — каза Лайза. — Или да натиска бутона на сирената. Значи трябва да има още някой освен нас.

Джени не каза нищо.

Сирената отново прозвуча, зави и после замря, зави и замря, и камбаната на черквата започна да бие отново; и камбаната и сирената заазвучаха едновременно, после пак и пак, сякаш обявяваха появата на някой от огромно значение.

 

 

В планините, на един километър от отклонението за Сноуфилд, нощният пейзаж се представяше единствено в черно и сребристо лунно. Мержелеещите се дървета изобщо не бяха зелени; бяха мрачни форми, по-скоро сенки, с беловати кичури от неясно очертани иглички и листа.

За разлика от тях, банкетите на магистралата бяха осветени в кървавочервено от светлините, разпръсвани от въртящите се сигнални лампи отгоре на трите Форда, които носеха върху предните си врати отличителните знаци на Службата на окръжния шериф на Санта Майра.

Помощник-шерифът Франк Отри караше втората кола, а помощник-шерифът Стю Уоргъл се бе отпуснал на мястото до него.

Франк Отри бе строен, мускулест, с добре подстригана прошарена коса. Чертите му бяха остри и пестеливи, сякаш Господ не е бил в настроение да пропилява нищо в онзи ден, в който създал генетичния код на Франк: пъстри очи под добре очертани вежди; прав патрициански нос; уста, която не бе нито прекалено свидлива, нито прекалено щедра; малки, почти без долната мека част уши прилепваха плътно към главата. Мустаците му бяха добре поддържани.

Франк носеше униформата точно както пишеше в правилника: черни ботуши, лъснати до огледален блясък, кафяви панталони с много добре изгладени ръбове, кожен колан с кобур, поддържан блестящ и гъвкав с ланолин, чиста и добре изгладена риза.

— Не е честно — каза Стю Уоргъл.

— Началниците не винаги трябва да бъдат честни — трябва само да бъдат прави — отвърна Франк.

— Какъв началник? — попита раздразнено Уоргъл.

— Шерифът Хамънд. Не става ли дума за него?

— Не мисля за него като за началник.

— Ами че той е точно това — каза Франк.

— Иска да ме скапе — рече Уоргъл. — Копелето.

Франк не каза нищо.

Преди да постъпи в полицията, Франк Отри беше професионален армейски офицер. Беше се оттеглил от американската армия на четиридесет и четири години, след двадесет и пет години изрядна служба и се бе завърнал в Санта Майра, града, в който бе роден и отраснал. Възнамеряваше да създаде малък бизнес с цел да прибави нещичко към малката си пенсия и да се занимава с нещо, но не успя да открие нищо, което да го заинтересува. Постепенно започна да разбира, че поне за него не си струва да се занимава с работа без униформа, без заповеди, без физически риск и чувство за обществена полезност. Преди три години, на четиридесет и шест годишна възраст, Франк постъпи в отдела на шерифа и въпреки понижението от майор, който чин имаше в армията, бе доволен.

Тоест, беше доволен, освен в онези случаи, обикновено веднъж в месеца, когато беше партньор със Стю Уоргъл. Уоргъл бе непоносим. Франк го търпеше само като тест за собствената си самодисциплина.

Уоргъл бе мърляв. Често косата му се нуждаеше от миене. Когато се бръснеше, винаги пропускаше част от четината си. Униформата му бе измачкана, а ботушите никога не блестяха. Имаше прекалено голям корем, прекалено дебели бедра и прекалено дебел задник.

Уоргъл бе досаден. Нямаше никакво чувство за хумор. Не четеше, не знаеше нищо — и въпреки това имаше твърдо мнение по всеки текущ обществен или политически въпрос.

Уоргъл бе влечуго. Беше на четиридесет и пет години и все още си виреше носа на обществени места. Плямпаше и ругаеше самоуверено.

Все така облегнал се отпуснато върху вратата на колата, Уоргъл каза:

— Би трябвало дежурството ми да свърши в десет. По дяволите, в десет часа! С онази секс-бомба на разположение. Не е честно Хамънд да ме спира с тези щуротии в Сноуфилд.

Франк не се хвана. Не го попита с кого е имал среща. Просто караше колата и внимаваше в пътя, надявайки се Уоргъл да не му довери коя е онази „секс-бомба“.

— Тя е сервитьорка в Спанки динър — каза Уоргъл. — Може да си я виждал. Блондинка. Казва се Беатрис; викат й Беа.

— Рядко се отбивам в Спанки динър — отвърна Франк.

— О. Никак не е зле в лицето, знаеш ли. Страшна е. Има няколко излишни килограма върху себе си, не много, но смята, че изглежда по-зле, отколкото е всъщност. Несигурност, разбираш ли? Така че ако я подхванеш правилно, ако поработиш върху съмненията й, разбираш ли, и после й кажеш колко я желаеш, както и да е, въпреки че е малко дундеста — е, по дяволите, тя ще направи всичко, което поискаш. Всичко.

Простакът се изсмя, сякаш бе казал нещо невероятно смешно.

На Франк му се искаше да го удари през лицето. Но се въздържа.

Уоргъл бе женомразец. Говореше за жените като за някаква низша порода. Представата, че един мъж може да е щастлив да сподели живота си и да се грижи съкровено за една жена, представата, че жената може да бъде обичана, уважавана, ухажвана и ценена за нейния ум, интуиция и чувство за хумор, бе напълно чужда на разбиранията на Стю Уоргъл.

Франк Отри, от друга страна, бе женен от двадесет и шест години за своята прекрасна Рут. Обожаваше я. Макар и да разбираше, че е егоистично, понякога се молеше той да умре пръв, така че да не му се наложи да живее без Рут.

— Този проклет Хамънд постоянно се заяжда с мен. Винаги ме ръчка.

— За какво?

— За всичко. Не харесва начина, по който нося униформата си. Не харесва как пиша рапортите си. Каза ми, че трябва да се опитам да подобря държанието си. Господи, моето държание! Иска да ме направи за смях, но няма да стане. Ще издържа още пет години, разбираш ли, така че да взема пенсия за тридесетгодишен стаж. Това копеле няма да ме притисне да се размина с пенсията.

Приблизително преди две години, избирателите в Санта Майра бяха одобрили едно предложение, с което се закриваше градската полиция и изпълнението на закона в техния град се поставяше в ръцете на службата на окръжния шериф. Това бе вот на доверие към Брайс Хамънд, който бе изградил окръжната служба, но едно изискване на предложението бе никой от офицерите в града да не загуби работата или пенсията си поради прехвърлянето на пълномощията. Така на Брайс Хамънд му натрапиха Стюард Уоргъл.

Стигнаха отклонението за Сноуфилд.

Франк хвърли поглед в страничното огледало и видя третата патрулна кола да се отделя от останалите. Както бе планирано, тя се отклони и застана напряко на шосето за Сноуфилд, блокирайки го.

Колата на шерифа Хамънд продължи към Сноуфилд, а Франк я последва.

— Защо по дяволите трябва да носим вода? — попита Уоргъл.

Три шестлитрови бутилки с вода стояха отзад на пода на колата.

— Водата в Сноуфилд може да е заразена — каза Франк.

— А всичката храна, която натоварихме в багажника?

— Още по-малко можем да се доверим на храната там.

— Не вярвам всички да са мъртви.

— Шерифът не успя да се свърже с Пол Хендерсън в участъка.

— Какво тогава? Хендерсън е тъпак.

— Докторката там горе казала, че Хендерсън е мъртъв, заедно с…

— Господи, докторката или не е с всичкия си, или е пияна. И без това, кой по дяволите би отишъл при доктор-жена? Тя сигурно се е чукала с всички в медицинското училище.

— Какво?

— Никоя женска няма това, което е нужно за изкарването на такава диплома!

— Уоргъл, ти не преставаш да ме учудваш.

— Какво те тормози? — попита Уоргъл.

— Нищо. Няма значение.

— Добре, аз не вярвам всички да са умрели — избълва Уоргъл. Един друг проблем със Стю Уоргъл бе, че той нямаше никакво въображение. — Какви глупости. А аз имам среща със секс-бомба.

Франк Отри, от друга страна, имаше добре развито въображение. Може би твърде развито. Докато караше високо в планината и минаха покрай табелата, на която пишеше „СНОУФИЛД — 3 МИЛИ“, въображението му работеше с пълна пара. Имаше тревожно усещане — Предчувствие? Подозрение? — че карат направо към Ада.

Сирената на пожарната команда виеше. Църковната камбана биеше все по-бързо и по-бързо. Оглушителна какофония дрънчеше из града.

— Джени! — извика Лайза.

— Отваряй си очите! Внимавай за някакво раздвижване!

Улицата бе изпъстрена от хиляди сенки; имаше твърде много тъмни места за наблюдаване.

Сирената виеше и камбаната биеше, и светлините отново започнаха да мигат — в къщите, в магазините, по улиците, — светваха и угасваха, светваха и угасваха и то така рязко, че създаваха стробоскопичен ефект. Скайлайн роуд премигваше; сградите сякаш се накланяха към улицата, сетне се отдръпваха назад, сетне пак скачаха напред; сенките танцуваха отривисто.

Джени се завъртя в пълен кръг, с насочен пред себе си револвер.

Ако нещо се приближаваше под прикритието на стробоскопичния сняг от светлини, тя не би го забелязала.

Тя си помисли: „Дали когато шерифът пристигне, няма да намери две отрязани глави по средата на улицата? Моята и тази на Лайза.“

Църковната камбана биеше по-силно от всякога и биеше непрекъснато, бясно.

Сирената виеше оглушително в късащ нервите писък. Изглеждаше цяло чудо, че прозорците още не се бяха начупили.

Лайза бе запушила ушите си с ръце.

Ръката на Джени, която държеше оръжието, трепереше. Не можеше да я задържи неподвижна.

Сетне всичко свърши, така рязко, както и бе започнал хаосът. Сирената заглъхна. Камбаната спря. Светлините останаха включени.

Джени огледа улицата, очаквайки нещо да се случи, нещо по-лошо.

Но нищо не се случи.

Градът бе спокоен като гробище.

Изведнъж се появи вятър и дърветата се разклатиха, сякаш откликваха на неосезаема за човешкото ухо музика.

Лайза преодоля изумлението си и каза:

— Беше като че… като че се опитваха да ни стреснат… дразнейки ни.

— Дразнене — каза Джени. — Да, точно на това приличаше.

— Играят си с нас.

— Като котка с мишка — тихо отвърна Джени.

Стояха по средата на безмълвната улица, страхувайки се да се върнат на пейката пред градския затвор, за да не би тяхното движение да предизвика отново сирената или камбаната.

Внезапно чуха глухо бучене. За момент стомахът на Джени се стегна. Тя вдигна пак револвера, въпреки че не виждаше къде да стреля. После разпозна звука: моторите на коли, изкачващи стръмния планински път.

Извърна се и се загледа надолу по улицата. Шумът от двигателите се засилваше. Зад завоя се появи кола, в края на града.

Мигаща червена светлина на покрива. Полицейска кола. Две полицейски коли.

— Слава Богу! — каза Лайза.

Джени бързо отведе сестра си до постлания с каменни плочи тротоар пред участъка.

Двете бяло-зелени патрулни коли изкачиха бавно опустялата улица и завиха под ъгъл до бордюра пред дървената пейка. Двата двигателя изгаснаха едновременно. Мъртвешката тишина на Сноуфилд отново завладя нощта.

Един доста симпатичен черен мъж в униформа на помощник-шериф излезе пръв от колата, оставяйки след себе си вратата отворена. Той погледна към Джени и Лайза, но не проговори веднага. Вниманието му бе завладяно от неестествено тихата, безлюдна улица. Втори мъж излезе от предната врата на същата кола. Имаше непокорна песъчлива коса. Клепачите му бяха толкова натежали, че изглеждаше като че всеки момент ще заспи. Бе облечен в цивилни дрехи — сиви панталони, бледосиня риза и тъмносиньо яке — но на него имаше прикачена значка.

Още четирима мъже излязоха от патрулните коли. Всичките шест новодошли застанаха безмълвно за един дълъг момент, очите им оглеждаха тихите магазини и къщи.

В този странен, продължителен миг, Джени усети смразяващо предчувствие, на което не й се искаше да повярва. Беше сигурна — усещаше; знаеше, — че не всички от тях щяха напуснат това място живи.