Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Phantoms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
nqgolova (2008)
Сканиране
Георги (2003)
Корекция
vens

Източник: http://dhv.hit.bg

 

Издание:

Плеяда, София, 1994

Печат: Полипринт, Враца

464 с.; 20 см

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от bruja)

12
БОЙНО ПОЛЕ

Джейк Джонсън чакаше заедно с Франк, Горди и Стю Уоргъл в края на блока, на един ярко осветен участък от тротоара пред магазина за хранителни стоки Джилмартинс Маркет.

Джейк гледаше как Брайс Хамънд излиза от гостилницата Кендълглоу и се молеше на Бога шерифът да се движи по-бързо. Не му харесваше да стои на светло. По дяволите, беше като на сцената. Джейк се чувстваше уязвим.

Разбира се, преди няколко минути, когато провеждаха огледа на някои от сградите по улицата, трябваше да минат през тъмни места, където сенките изглеждаха като пулсиращи живи същества и Джейк бе гледал със силен копнеж към същия този участък от ярко осветен тротоар. Беше се страхувал от тъмното толкова, колкото сега от светлото.

Той нервно прокара пръсти през гъстата си бяла коса. Другата му ръка стоеше върху револвера в кобура.

Джейк Джонсън не само вярваше в предпазливостта: той я бе издигнал в култ; предпазливостта бе неговият бог. По-добре в безопасност, отколкото да съжаляваш; птичка в ръката струва повече от две в храстите; глупците връхлитат там, където ангелите се страхуват да пристъпят… Той имаше милион максими. За него те бяха прожектори, осветяващи безопасния път, а отвъд тези светлини лежеше само студената пустота на риска, шанса и хаоса.

Джейк никога не се бе женил. Бракът означаваше да поеме много нови отговорности. Означаваше да рискува и чувствата, и парите, и цялото си бъдеще.

Що се отнася до финансите, той водеше предпазливо, пестеливо съществувание. Беше натрупал доста съществена сума, разпръсната в голямо разнообразие от инвестиции. Джейк, сега на петдесет и осем години, бе работил за Службата на окръжния шериф на Санта Майра над тридесет и седем години. Можеше да се оттегли много отдавна и да вземе пенсия. Но се тревожеше от инфлацията, така че остана, трупайки пенсията си, спестявайки повече и повече пари.

Ставането на пазител на закона бе може би единственото непредпазливо нещо, което някога бе направил Джейк Джонсън. Той не бе искал да става полицай. Господи, не! Обаче баща му, Големия Ралф Джонсън, бе окръжен шериф през четиридесетте и петдесетте години и очакваше синът му да поеме неговия път. Големия Ралф Джонсън не приемаше отрицателен отговор. Джейк бе съвсем сигурен, че Големия Ралф ще го лиши от наследство, ако не постъпи в полицията. Не че имаше огррмно състояние; нищо подобно. Но притежаваше хубава къща и приличен влог в банката. А зад семейния гараж, закопани на един метър под поляната, имаше няколко гърнета, пълни със стегнато навити пачки от двадесет, петдесет и стодоларови банкноти — пари, които Големия Ралф бе вземал като подкуп и бе сложил настрана за лоши времена. Така Джейк стана полицай като баща си, който бе починал на осемдесет и две годишна възраст, когато Джейк бе на петдесет и една години. До това време Джейк бе привикнал да работи като полицай и това бе единственото нещо, което можеше.

Беше предпазлив полицай. Например, избягваше да се заема с домашни разправии, защото понякога полицаите биваха убивани, когато застанат между избухливи съпрузи; при такива сблъсъци страстите се разгорещяваха твърде много. Да вземем само този агент по недвижими имоти, Флетчър Кейл. Преди година Джейк бе купил малък участък земя в планината чрез Кейл и мъжът изглеждаше нормален като всички. А сега бе убил жена си и сина си. Ако на местопрестъплението се бе появил полицай, Кейл би убил и него. И когато диспечерът му сигнализираше за извършвана в момента кражба, Джейк обикновено лъжеше за местонахождението си, казвайки, че е толкова далеч от местопрестъплението, че другите офицери да се окажат по-близо; сетне той се показваше по-късно, когато акцията бе приключила.

Той не беше страхливец. Понякога попадаше в престрелки и в тези случаи се проявяваше като тигър, като лъв, като свирепа мечка. Той просто бе предпазлив.

Част от полицейската работа наистина харесваше на Джек. Например контролът на уличното движение. А канцеларската работа определено му доставяше удоволствие. При арест удовлетворение му доставяше единствено последващото попълване на различни формуляри, което го задържаше в безопасност за часове в полицейското управление.

За нещастие, този път номерът с писането на доклади му изигра лоша шега. Когато д-р Пейдж се обади, той се намираше в управлението и вършеше писмената си работа. Ако беше навън из улиците с патрулната кола, може би щеше да избегне задачата.

Но ето го сега тук. Под ярката светлина. Идеална мишена. По дяволите.

Нещата се влошаваха, очевидно в супермаркета Джилмартинс се бе случило нещо изключително. Две от петте огромни витрини бяха строшени отвътре; тротоарът бе пълен със стъкла. Каси с консервирана кучешка храна и пакети „Д-р Пепър“ бяха хвърлени през витрината и сега лежаха разпръснати по тротоара. Джейк се страхуваше, че шерифът ще ги накара да влязат вътре и разберат какво се е случило, страхуваше се, че някой опасен е все още вътре и ги очаква.

Шерифът, Тал Унтмън и двете жени стигнаха най-накрая супермаркета и Франк Отри им показа пластмасовия контейнер с пробата от водата. Шерифът каза, че е намерил друга голяма локва в Брукхартс и те се съгласиха, че може би това означава нещо. Тал Уитмън им разказа за написаното върху огледалото — както и за отрязаната ръка; мили Боже! — в хотел Кендълглоу и никой не можеше да проумее това.

Шерифът се обърна към строшените витрини и каза това, от което Джейк се страхуваше:

— Нека хвърлим един поглед.

На Джейк не му се искаше да е от първите влезли през вратата. Нито от последните. Той се мушна по средата на процесията.

В супермаркета бе пълна бъркотия. Черните метални рекламни рафтове около трите каси бяха съборени. Дъвки, бонбони, самобръсначки, книги и други дребни неща бяха разпилени навсякъде по пода.

Тръгнаха през предната част на магазина, като надничаха във всички преминати редове. Стоката бе съборена и разпиляна по пода. Кутии с тестени закуски бяха смачкани и разкъсани, ярките опаковки стърчаха измежду купища зърнени пръчици и „Чириос“. Счупени бутилки оцет миришеха силно. Буркани с мармалад, туршии, горчица, майонеза и подправки бяха натрупани на гаден, лепкав куп.

В началото на последния ред, Брайс Хамънд се обърна към д-р Пейдж:

— Бил ли е отворен магазинът тази вечер?

— Не — отвърна тя, — но мисля, че понякога зареждат рафтовете в неделя вечер. Не много често, но понякога.

— Нека видим и отзад — каза шерифът. — Може да открием нещо интересно.

Точно от това се страхувам, помисли си Джейк.

Те последваха Брайс Хамънд нататък зад последната пътека, стъпвайки върху и около трикилограмови торби захар и брашно, някои от които разкъсани.

В задната част на магазина бяха наредени високи до кръста хладилници за месо, сирене, яйца и мляко. След хладилниците имаше едно блестящо от чистота работно пространство, където режеха, мереха й опаковаха месото.

Очите на Джейк нервно оглеждаха покритите с плочки маси и месарските маси. Той въздъхна с облекчение, когато се увери, че нищо не лежи на нито една от тях. Нямаше да се учуди, ако видеше тялото на управителя, насечено на бифтеци, пържоли и котлети.

Брайс Хамънд каза:

— Нека надникнем в склада.

Нека не го правим, помисли си Джейк.

Хамънд каза:

— Може би ние…

Светлините угаснаха.

Единствените прозорци бяха витрините отпред в магазина, но дори там бе пълен мрак; уличните лампи също бяха угаснали. Тук тъмнината бе пълна, ослепяваща.

Няколко гласа заговориха едновременно:

— Фенерчетата!

— Джени!

— Фенерчетата!

После нещата се развиха със светкавична скорост.

Тал Уитмън светна едно фенерче и силният сноп лъчи прободе пода. В същия момент нещо удари Тал отзад, нещо невидимо, появило се с невероятна бързина и крадешком под прикритието на тъмнината. Уитмън политна напред и се блъсна в Стю Уоргъл.

Отри вадеше своя фенер с дълга дръжка от колана си. Преди да успее да го светне, Уоргъл и Тал Уитмън се удариха в него и тримата паднаха.

Когато Тал падна, фенерчето изхвръкна от ръката му.

За един кратък миг Брайс Хамънд бе осветен от летящото във въздуха фенерче, посегна към него да го хване, но не успя.

Фенерчето се удари о пода и се плъзна, въртейки се и хвърляйки хаотични подскачащи сенки при всеки свой оборот, без да освети нищо.

И нещо ледено докосна тила на Джейк. Студено и влажно — и все пак живо.

Той потрепери при това докосване, опита се да се отдръпне и да се обърне.

Нещо обхвана гърлото му с внезапността на камшик.

Джейк едва си поемаше дъх.

Преди да успее да вдигне ръце и да се противопостави на нападателя, ръцете му бяха хванати и обездвижени.

Повдигнаха го от земята като дете.

Джейк се опита да извика, но една студена ръка затисна устата му. Поне той помисли, че е ръка. Но усещането бе като от плътта на змиорка, студена и влажна. И миришеше. Не много. Не излъчваше облаци смрад. Обаче миризмата бе различна от всички, които Джейк бе помирисвал преди, така остра и неопределена, че дори най-малкият полъх бе непоносим.

Вълни на отвращение и ужас нахлуха в него, той усети присъствието на нещо невъобразимо странно и безспорно зло.

Фенерчето още се търкаляше по пода. Само няколко секунди бяха изминали откак Тал го бе изпуснал, въпреки че на Джейк времето му се стори много по-дълго. Сега фенерчето се завъртя за последен път и издрънка в основата на хладилника за мляко; лупата му се разби на безброй парчета и хората се лишиха дори от тази оскъдна, несигурна светлина, която, въпреки че не можеше да освети много, беше по-добра от пълния мрак. Без фенерчето угасна и надеждата.

Джейк се изпъваше, извиваше се, превиваше се и се гърчеше в епилептичен танц на паника, в конвулсивен танц на освобождението. Но не можеше да освободи дори едната си ръка. Неговият невидим противник само затягаше хватката си.

Джейк чуваше как останалите се викат един друг; те му звучаха много отдалечено.