Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Phantoms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
nqgolova (2008)
Сканиране
Георги (2003)
Корекция
vens

Източник: http://dhv.hit.bg

 

Издание:

Плеяда, София, 1994

Печат: Полипринт, Враца

464 с.; 20 см

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от bruja)

4
СЪСЕДНАТА КЪЩА

Къщата на семейство Сантини бе от камък и червено дърво и с доста по-съвременен дизайн от тази на Джени, цялата в заоблени ъгли. Издигаше се от каменистата почва, съобразена с контурите на склона, разположена на фона на високи борове; почти приличаше на природно образувание. В някои от стаите на долния етаж светеше.

Входната врата бе открехната. Отвътре се носеше класическа музика.

Джени позвъни и отстъпи няколко крачки назад до Лайза. Тя вярваше, че двете трябва да стоят на известно разстояние от Сантини; имаше вероятност да са се заразили, докато бяха стояли в кухнята с трупа на госпожа Бек.

— Не бих могла да мечтая за по-добри съседи — каза тя на Лайза, надявайки се стегнатият леден възел в стомаха й да се разтопи. — Приятни хора.

Никой не отговори на позвъняването. Джени пристъпи напред, натисна отново звънеца и се върна до Лайза.

— Имат магазин за ски и магазин за подаръци в града.

Музиката ту се усилваше, ту заглъхваше, после пак се усилваше. Бетховен.

— Може би няма никой — каза Лайза.

— Трябва да са вкъщи. Музиката, светлината…

Внезапна, силна вихрушка се изви под покрива на верандата и разбърка мелодията на Бетховен, бързо превръщайки приятната музика в дразнещ дисонанс от звуци.

Джени бутна вратата да се отвори докрай. В кабинета от лявата страна на фоайето светеше. Мека луминисцентна светлина падаше върху дървения под във фоайето до прага на тъмната всекидневна.

— Енджи? Винс? — извика Джени.

Никакъв отговор.

Само Бетховен. Вятърът стихна и разпокъсаната музика отново зазвуча спокойно. Третата симфония, Ероика.

— Ало? Има ли някой тук?

Симфонията достигна до своя вълнуващ край. Когато последната нота заглъхна, настъпи тишина. Явно стереото се бе изключило.

— Ало?

Нищо. Нощта зад гърба на Джени бе тиха и къщата пред нея също.

— Нали няма да влизаш? — запита разтревожено Лайза.

Джени погледна момичето.

— Какво има?

Лайза прехапа устни.

— Нещо не е наред тук. Ти също го усещаш, нали?

Джени се поколеба. Неохотно отвърна:

— Да, чувствам го.

— Като че… сме сами тук… само ти и аз… и все пак… не сме сами.

Джени наистина имаше странното усещане, че някой ги наблюдава. Тя се извърна и огледа поляната и храстите, които бяха почти скрити от тъмнината. Погледна към всеки от тъмните прозорци, които бяха с лице към верандата. В кабинета светеше, но другите прозорци бяха тъмни и лъскави. Някой можеше да стои точно зад стъклото на всеки от тях, прикрит от тъмнината, наблюдавайки ги, без да го забележат.

— Да си тръгваме, моля те — каза Лайза. — Да извикаме полицията или някой друг. Искам да се махаме веднага. Моля те.

Джени поклати глава.

— Нервите ни са опънати. Въображението ни е превъзбудено. Във всеки случай, трябва да погледна, просто дали няма някой наранен — Енджи, Винс или някое от децата…

— Недей. — Лайза я хвана за ръката, опитвайки се да я спре.

— Аз съм лекар. Длъжна съм да помогна.

— Но ако си прихванала някой вирус от госпожа Бек, можеш да инфектираш семейство Сантини. Ти самата го каза.

— Да, но те може да умират от нещото, което уби Хилда. Тогава какво? Може да се нуждаят от медицинска помощ.

— Не смятам, че е зараза — каза Лайза мрачно, като ехо на собствените мисли на Джени. — Може да е нещо по-лошо.

— Какво може да е по-лошо?

— Не зная. Но… аз го усещам. Нещо по-лошо.

Вятърът отново се засили и разклати храстите до верандата.

— Добре — каза Джени. — Ти чакай тук докато огледам…

— Не — бързо отвърна Лайза. — Ако влезеш, аз идвам с теб.

— Скъпа, нали няма да се нахвърляш върху мен, ако…

— Идвам — настоя момичето, пускайки ръката на Джени. — Хайде да свършваме с това.

Те влязоха в къщата.

Спирайки във фоайето, Джени надникна през отворената врата вляво.

— Винс?

Две лампи хвърляха топла златиста светлина до всеки ъгъл на кабинета на Винс, но стаята бе празна.

— Енджи? Винс? Има ли някой?

Никакъв звук не смути неестествената тишина, въпреки че тъмнината сама по себе си изглеждаше напрегната, дебнеща — сякаш бе огромно приклекнало животно.

Отдясно на Джени, всекидневната бе обгърната в плътни сенки, сякаш изтъкани от черно платно. В далечния край няколко лъча светлина проникваха от затворената врата към трапезарията, но тази оскъдна светлина не можеше да разсее мрака.

Джени напипа ключа и светна лампите, разбулвайки празната стая.

— Видя ли — каза Лайза, — няма никой.

— Да проверим в трапезарията.

Те прекосиха всекидневната, която бе обзаведена с удобни бежови канапета и елегантни смарагдово-зелени кресла с облегалки за главата в стил Кралица Ана. Стереоуредбата бе поставена в ъгъла на една секция и почти не се забелязваше. Оттам идваше музиката; Сантини бяха излезли, без да я спрат.

В края на стаята Джени отвори двойната врата, която леко изскърца.

В трапезарията също нямаше никой, но полилеят разкри странна сцена. Масата бе подредена за ранната неделна вечеря: четири подложки за сервиране; четири чисти чинии; четири съответни чинии за салата, три от тях блестящо чисти, в четвъртата бе сипана салата; четири комплекта плоски чинии от алпака, четири чаши — две пълни с мляко, една с вода и една с кехлибарена течност, навярно ябълков сок. Разтопени кубчета лед плуваха във водата и ябълковия сок. По средата на масата бяха чиниите за сервиране: купа със салата, поднос с шунка, задушени картофи в стъклена тенджера и голяма чиния моркови с грах. Освен салатата, от която бе взето една порция, другите блюда не бяха докосвани. Шунката бе изстинала. Изпечената коричка с настърган кашкавал на картофите не бе начупена и когато Джени сложи ръка на стъклената тенджера, откри, че е още топла. Храната бе сервирана преди не повече от час, може би преди тридесет минути.

— Изглежда са излезли много бързо — рече Лайза.

Мръщейки се, Джени каза:

— Сякаш са били измъкнати против волята им. Имаше няколко обезпокояващи подробности. Като преобърнатият стол, паднал на една страна на няколко стъпки от масата. Другите столове бяха на място, но до един от тях на пода бе паднала лъжица за сервиране и вилица с два остри върха за месо. На пода в края на стаята имаше салфетка, сякаш някой я бе захвърлил там. На масата солницата също бе преобърната.

Дребни неща. Нищо драматично. Нищо убедително.

Въпреки това Джени се разтревожи.

— Измъкнати против волята им? — попита Лайза, учудена.

— Може би. — Джени продължи да говори тихо, като сестра си. Все още я безпокоеше чувството, че някой се таи наоколо, крие се, наблюдава ги — или най-малкото ги подслушва.

Параноя, предупреди се тя сама.

— Никога не съм чувала някой да е отвличал цяло семейство — каза Лайза.

— Е… може и да греша. Това, което може би се е случило всъщност е, че някое от децата внезапно се е разболяло и те са се втурнали към болницата в Санта Майра. Или нещо подобно.

Лайза отново огледа стаята, заслуша се с наведена глава в тишината, изпълнила къщата.

— Не. Не мисля така.

— Нито пък аз — призна Джени.

Обикаляйки масата, оглеждайки я внимателно, сякаш очакваше да открие скрито послание, оставено от семейство Сантини, любопитството й надделя над страха и Лайза каза:

— Някак си ми напомня за нещо, което четох веднъж в една книга за странни факти. Нали разбираш — книга от рода на тези за Бермудския триъгълник. Там пишеше за онзи голям кораб, Мария Селеста… някъде около 1870 година… Та значи, намерили Мария Селеста да се носи по течението в средата на Атлантическия океан, със сервирана за вечеря маса, но целият екипаж липсвал. Корабът не бил повреден при буря и не течел или нещо такова. Нямало никаква причина екипажът да го напусне. Още повече, спасителните лодки били на борда. Лампите светели, платната били вдигнати, а храната била на масата, както вече ти казах; всичко било точно както трябва, само дето нямало нито един човек на борда. Това е една от най-големите загадки на морето.

— Сигурна съм, че тук не се крие никаква загадка — отвърна неспокойно Джени. — Сигурна съм, че семейство Сантини не са изчезнали завинаги.

Застанала до масата, Лайза спря и вдигна очи, премигна към Джени.

— Ако не са измъкнати против волята им, дали това няма нещо общо със смъртта на икономката ти?

— Може. Просто не знаем достатъчно, за да сме сигурни.

Говорейки дори още по-тихо отпреди, Лайза промълви.

— Смяташ ли, че трябва да имаме пистолет или нещо подобно?

— Не, не. — Джени погледна към недокоснатата храна, която се втвърдяваше в чиниите за сервиране. Разпиляната сол. Преобърнатият стол. Отдалечи се от масата.

— Ела, скъпа.

— Сега къде?

— Нека проверим дали телефонът работи.

Те минаха през вратата, която свързваше трапезарията с кухнята и Джени светна.

Телефонът бе на стената до мивката. Джени вдигна слушалката, заслуша се, натисна бутона за прекъсване, но не можа да чуе никакъв сигнал.

Този път обаче линията не бе напълно прекъсната, както в нейната къща. Имаше линия, изпълнена с тихо съскане на електронни смущения. Номерата на пожарната и на шерифа бяха написани на една лепенка под телефона. Въпреки че нямаше сигнал за свободно, Джени набра седемте числа на службата на шерифа, но не успя да се свърже.

Тогава, като посегна с пръсти към бутона, за да го натисне отново, Джени започна да подозира, че на другия край на линията има някой, който я слуша.

— Ало? — рече тя в слушалката.

Далечно съскане. Като яйца в тиган.

— Ало? — повтори тя.

Само далечни смущения. Това, което наричат „бял шум“.

Каза си, че не е нищо друго, освен обичайните звуци от отворената линия. Но си мислеше, че чува как някой напрегнато слуша, докато тя се вслушва в него. Глупости.

По гърба й полазиха ледени тръпки и без да се замисля дали това са глупости или не, побърза да затвори.

— Шерифският участък не може да бъде далече в град като този — каза Лайза.

— На няколко пресечки оттук е.

— Защо не отидем пеш дотам?

Джени имаше намерение да прегледа останалата част на къщата, за да не би семейство Сантини да лежат болни или ранени някъде. Сега тя се чудеше дали наистина имаше някой на телефона, от някой дериват някъде из къщата. Тази възможност променяше всичко. Тя не гледаше с пренебрежение на лекарската си клетва; в действителност харесваше особените отговорности, свързани с професията си, защото беше от онези хора, които имат нужда техните преценки, ум и издръжливост да бъдат постоянно подлагани на изпитание; и приемаше предизвикателството. Но точно сега най-първостепенната й отговорност бе за Лайза и за самата себе си. Може би най-разумното бе да извика помощник-шерифа, Пол Хендерсън, да се върне тук заедно с него и тогава да претърсят останалата част на къщата.

Въпреки че много й се искаше всичко да е плод на фантазията й, тя продължаваше да усеща нечии любопитни очи; някой наблюдаваше… чакаше.

— Да тръгваме — каза тя на Лайза. — Хайде.

Момичето с очевидно облекчение се втурна напред през трапезарията и всекидневната до външната врата.

Навън бе паднала нощ. Въздухът бе по-студен отколкото привечер и скоро щеше да стане наистина хладно — седем или четири градуса, дори може би още по-студено, — едно напомняне, че продължителността на есента в планините винаги е кратка, а зимата идва бързо.

По Скайлайн роуд уличните лампи се бяха включили автоматично със спускането на нощта. Няколко витрини на магазини също бяха осветени, активирани от светочувствителни диоди, които реагираха на мрака отвън.

На тротоара пред дома на Сантини, Джени и Лайза спряха, поразени от гледката, която се разкри надолу по улицата.

Спускайки се от планинския склон, в нощното небе се издигаха триъгълни покриви, градът сега бе дори по-красив отколкото по здрач. От няколко комина се извиваха призрачни кълба от дим. Няколко прозореца светеха отвътре, но повечето, като тъмни огледала, отразяваха лъчите от уличните лампи. Ветрец поклащаше дърветата в приспивен ритъм, шумоленето на листата бе като лека въздишка и сънливо мърморене на хиляди кротко заспиващи деца.

Обаче не само красотата на гледката ги бе приковала. Пълната неподвижност и тишината — точно това бе накарало Джени да спре. От самото им пристигане тя намираше това за странно. Сега й се струваше зловещо.

— Службата на шерифа се намира на главната улица — каза тя на Лайза. — Само на две пресечки и половина оттук.

Те забързаха към замрялото сърце на града.