Дийн Кунц
Древният враг (27)

27
БЯГСТВОТО

През решетките на прозореца в килията си Флетчър Кейл имаше добър изглед към улицата. Цяла сутрин той наблюдаваше стичането на репортерите. Сигурно се бе случило нещо наистина сензационно.

Някои от другите затворници си предаваха новините от килия на килия, но никой от тях не би споделил нищо с Кейл.

Те го мразеха. Често му се подиграваха, наричаха го детеубиец. Дори в затвора имаше социални прослойки. На най-долното стъпало бяха детеубийците.

Това беше почти смешно. Дори крадците, мошениците и бандитите имаха нужда да изпитват морално превъзходство над някого. И така, те ругаеха и преследваха всеки, който бе навредил на дете и това някак ги караше да се чувстват като свещеници и епископи в сравнение с него.

Глупаци. Кейл ги ненавиждаше.

Той не помоли никого да сподели информация с него. Нямаше да им направи удоволствието да покажат, че го мразят.

Протегна се на койката и замечта за своето прекрасно предопределение: слава, сила, богатство…

Към единадесет и половина все още лежеше, когато дойдоха да го заведат в съда по обвинение в две убийства. Пазачът отключи вратата. Един друг мъж — сивокос полицай с коремче — влезе вътре и му сложи белезници.

— Днес сме в намален състав — каза той на Кейл. — За тази работа изпратиха само мен. Но си избий глупавите надежди, че ще имаш шанс да избягаш. С белезници си, а имам и револвер и нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да те застрелям.

В очите и на пазача, и на полицая се четеше омраза.

Най-накрая вероятността да прекара остатъка от живота си в затвора стана съвсем реална за Кейл. За своя изненада, докато го извеждаха от килията, той започна да плаче.

Другите затворници свиркаха и се смееха, подвиквайки му обидни думи.

Мъжът с коремчето го смушка в ребрата.

— Мърдай.

Кейл се запрепъва по коридора на отмалелите си крака и през една решетъчна врата, която им отвориха, излезе от блока с килии в един друг коридор. Пазачът остана там, но полицаят заблъска Кейл към асансьорите. Блъскаше го твърде често и твърде грубо, дори когато не бе необходимо. Кейл усети, че самосъжалението му прераства в гняв.

В малкия, бавно спускащ се асансьор Кейл усети, че полицаят не вижда никаква заплаха. Той бе отвратен, нетърпелив, объркан от емоционалния срив в Кейл.

Когато вратите се отвориха и в Кейл бе настъпила промяна. Той все още плачеше тихичко, но сълзите му вече не бяха искрени и тръпнеше по-скоро от възбуда, отколкото от отчаяние.

Преминаха през още един пост. Полицаят показа комплект документи на един друг пазач, който го нарече Джо. Пазачът изгледа Кейл с безразлично презрение. Кейл извърна лице като че се срамуваше от себе си. Продължи да плаче.

После той и Джо излязоха навън и пресякоха един обширен паркинг, насочвайки се към една редица бяло-зелени патрулни коли, наредени до оградата. Денят бе слънчев и топъл.

Кейл продължаваше да плаче и се преструваше, че краката не го държат. Бе присвил рамене и главата му бе сведена. Продължаваше да се влачи апатично, като сломен човек.

Освен него и полицая, на паркинга нямаше никого. Бяха само двамата. Идеално.

По пътя към колата Кейл изчакваше удобния момент за действие. За миг си помисли, че такъв може и да не дойде.

Джо го блъсна към колата и се извърна леко да отключи вратата — и Кейл скочи. Нахвърли се върху полицая докато той се опитваше да пъхне ключа в ключалката. Полицаят ахна и замахна с юмрук. Твърде късно. Кейл се приведе и бързо го блъсна и притисна о колата. Лицето на Джо пребледня от болка, когато дръжката на вратата се заби яростно в гръбнака му. Връзката ключове изхвръкна от ръката му и докато те падаха към земята, той посегна със същата ръка да хване револвера в кобура си.

Кейл знаеше, че с окованите си в белезници ръце няма да може да избие оръжието. Щом револверът бъдеше изваден, борбата щеше да приключи.

Кейл атакува гърлото на другия мъж. Нападна го със зъби. Захапа го дълбоко, усети как бликна кръв, захапа отново, притисна устни към раната, като нападащо куче, ухапа отново и полицаят извика, ала това бе само една въздишка, която никой не би могъл да чуе, а оръжието изпадна от кобура и сгърчената ръка на полицая и двамата мъже тупнаха тежко на земята. Кейл се оказа отгоре, а полицаят се опита да извика отново, ала Кейл заби коляно в чатала му и от гърлото на мъжа заблика кръв.

— Копеле — каза Кейл.

Очите на полицая станаха неподвижни. Кръвта престана да блика от раната. Всичко свърши.

Кейл никога не се беше чувствал така силен, така могъщ.

Огледа паркинга. Все още нямаше никой наоколо.

Кейл се добра до връзката с ключове и започна да ги пробва един по един, докато не отключи белезниците. Хвърли ги под колата.

Претърколи мъртвия полицай под една от патрулните коли, за да не се вижда.

Избърса лицето си с ръкав. Ризата му бе изпръскана с кръв. Не можеше да поправи това. Нито да промени факта, че носи провиснали, сини, груби затворнически дрехи и чифт гуменки.

Чувствайки, че бие на очи, той закрачи бързо покрай оградата и излезе през отворената порта. Прекоси алеята и стигна до един друг паркинг зад двуетажна жилищна сграда. Хвърли поглед към прозорците с надежда, че никой не гледа навън.

На паркинга имаше може би двадесет коли. В един жълт Датсън ключовете висяха на таблото. Кейл седна зад кормилото, затвори вратата и въздъхна с облекчение. Беше се скрил и имаше превозно средство. Отпред имаше кутия с хартиени кърпички. Той взе една, плюна отгоре й и зачисти лицето си. След като отстрани кръвта, Кейл се огледа в огледалото за обратно виждане и се ухили.