Уилям Гибсън
Идору (8)

7. ВЛАЖНИЯТ, ТОПЪЛ ЖИВОТ В ИЛИСЪН ШАЙЪРС

— Тя ще се опита да се самоубие — каза Лани.

— Защо?

Кати Торънс сърбаше еспресо. Понеделник следобед в Клетката.

— Защото знае. Може да ме усети как наблюдавам.

— Това е невъзможно, Лани.

— Тя знае.

— Ти не я наблюдаваш. Ти проучваш информацията, която генерира животът й, като информацията, която животите на всички ни генерират. Тя не може да знае това.

— Знае го.

Бялата чаша зае мястото си в чинийката.

— Тогава как можеш да знаеш, че тя знае? Преглеждаш телефонните й записи, какво си избира да гледа и кога, музиката, която слуша. Как може да знаеш, че тя усеща вниманието ти?

Искаше му се да каже: „Нодалната точка“. Но не го направи.

— Мисля, че работиш прекалено много, Лани. Пет дена отпуск.

— Не, аз бих предпочел…

— Не мога да си позволя да те оставя да прегрееш. Знам признаците, Лани. Ободряващ отпуск, всички разходи покрити, пет дена.

Тя добави и пътуване като премия. Лани беше изпратен в туристическата агенция на „През ключалката“ и му направиха резервация в издълбан връх на хълм над Икстапа, хотел с големи каменни сфери, наредени върху полирания бетон на обграденото от стъклени стени фоайе. Отвъд стъклото игуани наблюдаваха персонала на регистрацията с древно спокойствие, зелените им люспи бяха ярки на фона на прашните кафяви клони.

Лани срещна жена, която каза, че е редактор на лампи за дизайнерска къща в Сан Франциско. Вторник вечер. От три часа вече беше в Мексико. Пиеше на бара във фоайето.

Той я попита какво означава това — да редактираш лампи. Лани наскоро бе забелязал, че само хората, чиято работа той не би искал, имаха титли, които ясно я описваха. Ако хората го питаха какво работи, той казваше квантитативен аналитик. Не се опитваше да обяснява нодалните точки или теориите на Кати Торънс за известността.

Жената отговори, че компанията й произвежда мебели и аксесоари за кратка употреба, по-специално лампи. Реалното изработване се извършвало на най-различни места, предимно в Северна Калифорния. Домашна промишленост. Един производител можело да сключи договор и да направи двеста гранитни основи, друг — да лакира двеста стоманени тръби в много специфичен нюанс на синьото. Тя извади бележник и му показа анимирани скици. Всички неща изглеждаха тънки и покрити с шипове и му напомняха за африканските насекоми, които беше виждал по канал „Природа“.

Дали тя ги беше проектирала? Не. Бяха проектирани в Русия, в Москва. Тя беше редакторът. Тя избираше доставчиците на съставните елементи. Тя ръководеше производството, транспорта до Сан франциско и сглобяването в бивша консервна фабрика. Ако проектите изискваха нещо, което не може да бъде осигурено, тя или намираше нов доставчик, или се договаряше за компромисно решение относно материала или изработката.

Лани попита на кого продават. На хора, които искали неща, които другите хора нямали, отвърна тя. Или които другите хора не харесваха? И това, съгласи се тя. Дали й харесваше? Да. Защото тя като цяло харесвала нещата, които правят руснаците, и й допадали хората, които изработвали елементите. Най-много, му каза тя, харесвала чувството да дава нещо ново на този свят, да гледа как скиците от Москва накрая се превръщат в предмети на пода от бившата консервна фабрика.

То е там, каза тя, някой ден и ти можеш да го погледнеш, да го докоснеш, да разбереш дали е добро, или лошо.

Лани обмисли това. Тя изглеждаше много спокойна. Сенките върху пода от полиран бетон се удължиха с почти видима бързина.

Той сложи ръката си върху нейната.

И да го докоснеш и да разбереш дали е добро, или лошо.

* * *

Точно преди зазоряване, редакторката на лампи спеше в леглото му, той гледаше извивката на залива от балкона на апартамента, луната беше млечна, прозрачна, почти изчезнала.

През нощта във федералния окръг, някъде на изток от тук, имало нападение с ракети и слухове за химически вещества, последното действие на един от онези неясни продължителни конфликти, които съставяха фона на неговия свят.

Птици се пробуждаха по дърветата около него — звук, познат му от Гейнсвил, от сиропиталището и онези утрини там.

* * *

Кати Торънс обяви, че е доволна от възстановяването на Лани. Каза, че изглежда отпочинал. Той пое към моретата на DAT Америка без коментар. Подозираше, че друго заминаване може да се окаже постоянно. Тя го гледаше по начин, по който опитен занаятчия би гледал ценен инструмент, който е показал първите признаци на износване.

Нодалната точка беше различна сега, въпреки че той нямаше думи да опише промяната. Преся многобройните фрагменти, които се бяха натрупали около Алисън Шайърс в негово отсъствие, опипвайки за източника на своето предишно убеждение. Прегледа музиката, която беше слушала, докато той беше в Мексико. Пусна всички песни в реда, в който тя ги беше заявила. Забеляза, че изборът й беше доста по-жизнен. Тя беше се преместила на друг провайдър, „Ъпфул Групвайн“, чийто безкрайно позитивен продукт беше музикалният еквивалент на канал „Добри новини“.

Направи списък на всичко, което беше купила през последната седмица, след като провери сумите срещу записите на кредитния й провайдър и неговите клиенти търговци. Стек бира, ножчета за бръснене, токайска отварачка за картонени кутии. Тя има токайска отварачка за картонени кутии? И тогава си спомни съвета на Кати, че това е частта от разследването, която е най-вероятно да доведе до сериозно пренасяне, моментът, в който близостта на изследователя с обекта може да доведе до загуба на перспективите.

— Често най-лесно е за нас да се идентифицираме на нивото на потребител, Лани. Ние сме пазарен вид. В един момент се улавяш да купуваш същата марка замразен грах като обекта. Внимавай!

* * *

Подът на апартамента на Лин беше направен срещу първоначалния наклон на гаража. Той спеше в дълбокия край на надуваемо походно легло, което бе поръчал от Търговския канал. Нямаше прозорци. Наредбите изискваха светилна помпа и преобразувана слънчева светлина падаше понякога от панел в тавана, но той рядко беше там през деня.

Седеше на хлъзгавия край на надуваемото легло и си представяше Алисън Шайърс в нейния апартамент на „Фаунтън Авеню“. Знаеше, че е по-голям от този, но не много. Прозорци. Наемът й беше платен, както „През ключалката“ накрая определи, от нейния женен актьор. Чрез сравнително сложна система от паравани, но въпреки това платен. „Пълзящият му фонд“, както го нарече Кати.

Той можеше да държи историята на Алисън Шайърс в съзнанието си като отделен обект, като подробен мащабен модел на нещо обикновено, но чудновато, осветено от силата на неговата съсредоточеност. Никога не бе я срещал или говорил с нея, но я познаваше според него по начин, по който никой никога не я е или не би я познавал. Съпрузите не познаваха жените си така, нито жените своите съпрузи. Сталкерите може да се стремяха да опознаят така обекта на тяхната мания, но никога не биха могли.

Докато една нощ се събуди след полунощ с пулсираща глава. Твърде топло — отново някаква повреда с климатика. Флорида. Синята фланелка, с която спеше, бе залепнала за гърба и раменете му. Какво ли прави тя сега?

Беше ли будна, гледайки бледите решетки от отразена на тавана светлина, слушайки „Ъпфул Групвайн“?

Кати подозираше, че той може и да превърта. Погледна ръцете си. Можеха да са на всеки друг. Гледаше ги, сякаш не бе ги виждал досега.

Спомни си за 5-СБ в сиропиталището. Вкусът му се усещаше още докато го инжектираха. Ръждясващ метал. Безвредното лекарство нямаше никакъв вкус.

Той стана. Кухненският ъгъл го засече и се пробуди. Вратата на хладилника се плъзна встрани. Самотно черно старо листо от маруля висеше от пластмасовата решетка на един от белите рафтове. Полупразна бутилка „Евиан“ — върху друг. Той сви ръцете си над марулята, внушавайки си да почувства някакво излъчване от нейното гниене, някаква недоловима живителна сила, частици от енергия, непозната на науката.

Алисън Шайърс щеше да се самоубие. Той знаеше, че го е видял. Видя го някак си в случайните данни, които тя създаваше, докато преминава леко през света от неща.

— Ехо — обади се хладилникът, — оставил си ме отворен.

Лани не каза нищо.

— Е, искаш ли вратата да е отворена, приятел? Знаеш, че това пречи на автоматичното размразяване…

— Млъкни! — Ръцете му се почувстваха по-добре. По-хладни.

Той остана там, докато ръцете му станаха съвсем студени, след това ги издърпа и натисна слепоочията си с връхчетата на пръстите си. Хладилникът използва тази възможност да се затвори без повече коментари.

Двайсет минути по-късно той беше в метрото на път към Холивуд. Бе сложил яке върху измачканата си тъмносиня малайзийска спална фланелка. Отделни фигури на станциите се размазваха настрани във вихъра на отминаващия влак.

* * *

— Не говорим за съзнателно решение в този случай? — Блекуел мачкаше остатъка от дясното си ухо.

— Не — отвърна Лани, — не знам какво си мислех, че правя.

— Опитвали сте се да я спасите. Момичето.

— Беше като изстрелване. От ластик. Като гравитация.

— Такова е усещането — каза Блекуел, — когато ти решаваш.

* * *

Някъде надолу по хълма след изхода на метростанция „Сънсет“ той подмина човек, поливащ ливадата си, правоъгълник може би два пъти колкото маса за билярд, осветен от лечебния блясък на близката улична лампа.

Лани видя как водата се събираше на капчици по идеално равните остриета от яркозелена пластмаса. Изкуствената ливада беше отделена от улицата с ограда от оксидирана стомана. Изправените решетки поддържаха лъскави намотки бодлива тел. Къщата на човека не беше много по-голяма от ливадата му, оцеляла от ден, когато този склон на хълма е бил покрит с бунгала и дървета. Имаше и други като това, скупчени между покритите с балкони разнообразни фасади на вили и жилищни кооперации, миниатюрни имоти от времето преди присъединяването на този регион към града. Лек аромат на портокали се носеше във въздуха, но той не можеше да ги види.

Поливащият вдигна поглед и Лани видя, че той беше сляп, очите му бяха скрити зад черните ромбчета на видеоклетки, свързани директно с очния нерв. Никога не знаеш какво гледат.

Лани продължи нататък, оставяйки това, което го водеше, каквото и да беше то, да си проправя път през спящите улици и беглия аромат на цъфтящо дърво. Далече в Санта Моника изпищяха спирачки.

Петнайсет минути по-късно той беше пред сградата на „фаунтън Авеню“. Пети етаж. 502.

Нодалната точка.

* * *

— Не искате да говорите за това?

Лани вдигна очи от празната си чаша и срещна погледа на Блекуел над масата.

— Наистина не съм казвал за това на никого — каза той и беше вярно.

— Да се разходим — предложи Блекуел и се изправи. Туловището му изглежда се надигна без усилие, сякаш беше параден балон с хелий. Лани се чудеше колко ли е часът, тук или в Ел Ей. Ямазаки се погрижи за сметката.

Те излязоха навън от Амос и Андите, в падаща мъгла, която не беше съвсем дъжд. Тротоарът беше подскачащ поток от черни чадъри. Ямазаки извади черен предмет, не по-голям от бизнес карта, малко по-дебел, и го прегъна силно между пръстите си. Разтвори се черен чадър. Ямазаки му го подаде. Извивката на черната дръжка беше суха и куха на пипане и съвсем леко затоплена.

— Как се сгъва?

— Не се сгъва — отвърна Ямазаки, — изчезва.

Той разтвори друг за себе си. Плешивият Блекуел в своя микропор явно беше защитен от дъжда.

— Моля, продължете с разказа си, господин Лани.

* * *

В пролуката между две далечни кули Лани съзря фасадата на друга, по-висока сграда. Той видя големи лица там, смътно познати, изкривени в необяснима драма.

Декларацията за неразкриване, която Лани подписа, имаше за цел да покрие всякакви действия на „През ключалката“ в използването на връзките с DAT Америка по начини, които могат да бъдат тълкувани като нарушение на закона. Такива действия в практиката на Лани бяха чести, почти постоянни, или поне в някои по-напреднали етапи на разследване. Тъй като DAT Америка беше предишният работодател на Лани, той не намираше нищо от това за особено стряскащо. DAT Америка беше по-малко власт, отколкото територия. В много отношения тя беше закон сама по себе си.

* * *

Продължителното проучване на Лани за Алисън Шайърс вече включваше няколко криминални престъпления, едно от които му осигури кодовете, необходими да отвори входната врата на сградата, в която живееше, да активира асансьора, да отключи вратата на апартамента й на петия етаж и да изключи личната алармена система, която щеше автоматично да потвърди въоръжена намеса, ако тя направеше всички тези неща, без да въведе две допълнителни цифри. Последното беше застраховка от вътрешно похищение — престъпление, при което живеещите бяха заговаряни в гаража и принуждавани да предадат кодовете си. Кодът на Алисън Шайърс се състоеше от месеца, датата и годината й на раждане, нещо, което всяка охранителна служба строго съветваше да не се прави. Нейният допълнителен код беше 23, възрастта й миналата година, когато се бе нанесла и бе станала абонат.

Лани тихо си ги повтаряше, докато стоеше пред сградата, чиято фасада леко напомняше нечия идея за възраждане на късната английска готика. Всичко изглеждаше толкова детайлно и подробно в тези първи минути на зората в Ел Ей.

23.

* * *

— Значи — предположи Блекуел, — вие просто влязохте. Изщракахте кодовете й и бум, вътре сте.

И тримата очакваха да минат кръстопът.

— Бум.

* * *

Никакъв звук в покритото с огледала фоайе. Усещане за празнота. Дузина Ланита се отразяваха, докато той минаваше по протежението на нов килим. Влезе в асансьора, миришещ на някакви цветя и използва част от кода отново. Качи го директно на петия. Вратата се затвори с плъзгане. Още един нов килим. Под пресния слой от кремав емайллак върху стените на коридора се виждаха леките неравности на стара мазилка.

502.

— Какво си мислиш, че правиш? — Лани попита на глас, дали себе си, или Алисън Шайърс, той не знаеше и едва ли някога щеше да разбере.

Месинговият цилиндър на широкоъгълен обектив го гледаше от вратата, частично закрит от перде бледа боя.

Заключващото устройство беше на едно ниво със стоманената рамка на вратата, не толкова с обектива. Той гледаше как пръстът му набира последователно цифрите.

23.

Но Алисън Шайърс, гола, отвори вратата, преди кодът да се е задействал. „Ъпфул Групвайн“ се носеше весело зад нея, докато Лани сграбчи окървавените й китки. И видя в очите й нещо, което възприе тогава и завинаги като обикновено разпознаване, не обвинение.

— Това не върши работа — каза тя, сякаш говореше за незначителен уред и Лани се разхленчи, не бе го правил от детството си. Трябваше да се погрижи за китките, но не можеше, докато я държи. Избута я обратно вътре към плетено кресло, което дори не бе сигурен, че е видял.

— Седни — каза той като на инатящо се дете и тя седна. Той пусна китките й. Затича се натам, където предполагаше, че е банята. Вътре имаше кърпи и някакво тиксо.

Намери се коленичил до нея. Тя седеше, червените й пръсти бяха извити към червените й длани, сякаш медитираше. Уви тъмнозелена кърпа около лявата й китка и я омота с тиксото, някакъв еластичен бежов продукт, предназначен да покрива определени места при употребата на аерозолна козметика. Знаеше го от данните за покупките й.

Дали пръстите й посиняваха под червената обвивка? Той погледна нагоре. В същото това разпознаване. Едната й буза беше изцапана с кръв.

— Недей — каза той.

— Спира.

Лани вече увиваше дясната й ръка, ролката тиксо висеше от зъбите му.

— Не уцелих артерията.

— Не мърдай — каза Лани и скочи, спъна се в собствените си крака и заби глава в нещо, което разпозна точно преди да си разбие носа като работа на редакторката на лампи. Килимът се подви и го шляпна игриво по лицето.

— Алисън…

Видя глезена й да отминава покрай него по посока на кухнята.

— Алисън, седни!

— Извинявай — стори му се да казва тя. И след това — изстрелът.

* * *

Блекуел повдигна рамене и въздъхна, издавайки звук, който Лани чу над движението по улицата. Очилата на Ямазаки бяха обагрени в трепкащи пастелни цветове, стените бяха покрити с неон, блясък, който може да засрами Вегас, всяка повърхност светеше и подскачаше.

Блекуел се беше втренчил в Лани.

— Насам — каза той накрая и сви зад един ъгъл в сравнително мрачно и смърдящо на урина място. Лани го последва, Ямазаки беше зад него. В далечния край на тесния проход те се озоваха в приказна страна.

Никакъв неон тук. Заобикаляше ги светлина от кулите над тях. Прости правоъгълници от бяло матирано стъкло с размерите на големи пощенски картички бяха изрисувани с черни идеограми, всеки знак обозначаваше малка постройка като някоя стара кабинка за къпане на забравен плаж. Скупчени плътно една до друга надолу от едната страна на павираната алея. Миниатюрните им фасади предполагаха приключила странична атракция на някой таен градски карнавал. Посребрен от годините кедър, омаслена хартия, рогозки; нищо, което да установи това място във времето, освен електрическите знаци.

Лани се опули. Улица, построена от лепрекони.

— Златната улица — каза Кийт Алан Блекуел.