Уилям Гибсън
Идору (20)

19. АРЛИ

Блекуел остави Лани в хотела, където го очакваше факс от Ридел, отпечатан на скъпа сива бланка, която контрастираше драстично със съдържанието му. Беше изпратен от „Щастливият дракон“ — денонощен супермаркет на Сънсет. Усмихващият се „Щастлив дракон“, чиито ноздри бълваха дим, беше центриран точно под релефното сребърно лого на хотела — Лани мислеше за него като за „Килнатата шапка на злия елф“. Но каквото и да беше, декораторите на хотела много държаха на него. Имаше повтарящ се мотив във фоайето и Лани бе доволен, че още не е стигнало до стаите на гостите.

Ридел беше написал факса с грижливо подредени, големи печатни букви, използвайки средно широк флумастер. Лани го прочете в асансьора.

Беше адресиран до К. ЛАНИ, ГОСТ:

МИСЛЯ, ЧЕ ЗНАЯТ КЪДЕ СИ. ТЯ И ДНЕВНИЯТ УПРАВИТЕЛ ПИХА КАФЕ ВЪВ ФОАЙЕТО И ТОЙ НЕПРЕКЪСНАТО МЕ ГЛЕДАШЕ. МОЖЕШЕ БЕЗ ПРОБЛЕМ ДА ПРОВЕРИ ЗАПИСА НА ТЕЛЕФОННИТЕ ОБАЖДАНИЯ. ЩЕ МИ СЕ ДА НЕ ТИ СЕ БЯХ ОБАЖДАЛ. СЪЖАЛЯВАМ. КАКТО И ДА Е, ПОСЛЕ ТЯ И ОСТАНАЛИТЕ СЕ ОТРЕГИСТРИРАХА И ОСТАВИХА ТЕХНИЦИТЕ ДА СЪБЕРАТ ОБОРУДВАНЕТО. ЕДИН СПОДЕЛИЛ ПРЕД ГЕНГИС В ГАРАЖА, ЧЕ НЯКОИ ОТ ТЯХ ВЕЧЕ БИЛИ НА ПЪТ КЪМ ЯПОНИЯ И ТОЙ СЕ РАДВАЛ, ЧЕ НЕ Е ПОПАДНАЛ В ГРУПАТА. ПАЗИ СЕ, О’КЕЙ?

РИДЕЛ

* * *

— О’кей — каза Лани и си спомни как се разходи до „Щастливият дракон“ една нощ въпреки съвета на Ридел, защото не можеше да заспи. Имаше ужасно изглеждащи бионни курви горе-долу на всяка пресечка, но иначе не почувства опасност. Някой беше направил стенопис в памет на Джей Ди Шейпли от едната страна на „Щастливият дракон“ и управата разумно го бе оставила там, културно интегрирайки своя магазин в реалния двайсет и четири часов живот на стриптийзьора. Там можеше да се купят бурито, лотариен билет, батерии, тестове за най-различни болести. Можеше да се прати гласова поща, електронна поща, факс. На Лани му се стори, че това вероятно е единственият магазин в радиус от няколко мили, който продава всичко, от което човек някога би имал нужда. Останалите продаваха неща, за които той не можеше дори да си представи, че би поискал да ги купи.

Той препрочете факса, мина надолу по коридора и използва картата си, за да отвори вратата.

Имаше плитко плетено кошче на леглото, покрито с бели тъкани и непознати предмети. При по-близка инспекция се оказаха чорапите и бельото му, свежи, изпрани и подредени в малки хартиени кесийки, щамповани с елфическата шапка. Той отвори тясната огледална врата на гардероба, активирайки вградена светлина, и откри ризите си сложени на закачалки, включително и синята с ниското закопчаване, на която Кати Торънс се бе присмяла. Изглеждаха чисто нови. Той докосна един от колосаните маншети.

— Броят на шевовете — промърмори си на глас. Погледна надолу към сгънатия факс от Ридел. Представи си Кати Торънс, запътила се директно към него на свръхзвуков самолет от Лос Анджелис. Откри, че е невъзможно да си я представи как спи. Той никога не я бе виждал да спи, а и това някак си не изглеждаше като нещо, което тя би направила с желание. В странната, свободна от вибрации, тишина на свръхзвуковия полет тя би гледала в сивата празнота на прозореца, или в екрана на компютъра си.

Мислейки за него.

Отзад екранът се включи с мек звън и той подскочи десетина сантиметра. Обърна се и видя логото на Би Би Си. Вторият филм на Ямазаки.

* * *

Беше минала около една трета от филма, когато на вратата се позвъни. Рез се разхождаше по тясна пътечка сред джунглата, облечен в избелели от слънцето сивокафяви панталони и въжени сандали. Докато вървеше, си пееше нещо, някаква малка мелодийка без думи, отново и отново, опитвайки различни тоналности и акценти. Голите му гърди блестяха от пот и когато разтворената риза се мяташе настрани, се виждаше ъгълче от неговата И Чинг татуировка. Имаше дълга бамбукова пръчка и я въртеше, докато ходеше, удряйки висящата растителност. У Лани се прокрадваше подозрение, че тази мелодийка впоследствие се е превърнала в някой световен хит, но не можеше да го определи. На вратата отново се позвъни.

Той стана, отиде до вратата и натисна бутона на говорителя.

— Да?

— Здрасти — женски глас.

Докосна наблюдателното устройство с големина на карта в рамката на вратата и видя тъмнокоса жена. Бретон. Техникът от склада за битови уреди. Отключи вратата и я отвори.

— Ямазаки смята, че трябва да поговорим — каза тя. Лани видя, че носи черен костюм с тясна пола, тъмни чорапи.

— Не трябва ли да купувате бус в момента? — Той отстъпи назад, за да я пусне да влезе.

— Взехме — тя затвори вратата след себе си. — Когато машината Ло/Рез реши да хвърля пари за някой проблем, така и става. Пари се хвърлят. Обикновено в грешната посока. — Погледна към екрана, където Рез продължаваше да се вихри, гонейки мухите от врата и гърдите си, потънал в композиране. — Домашно?

— Ямазаки.

— Арли Маккрей — представи се тя, извади визитка от малка черна чантичка и му я подаде. На нея бяха името й, четири телефонни номера и два адреса, нито един от тях физически. — Имате ли визитка, господин Лани?

— Колин. Не. Нямам.

— Могат да ти направят в бюрото. Тук всеки има визитка.

Той пъхна картичката в джоба на ризата си.

— Блекуел не ми даде. Нито Ямазаки.

— Извън организацията на Ло/Рез, имам предвид. Това е като да ходиш без чорапи.

— Аз имам чорапи — каза Лани и посочи коша на леглото. — Гледа ли ти се документален филм на Би Би Си за Ло/Рез?

— Не.

— Не мисля, че мога да го изключа. Той ще разбере.

— Опитай се да намалиш звука. Ръчно — тя показа как.

— Техник — каза Лани.

— С бус. И оборудване за милиони йени, което изглежда не ти помогна особено. — Тя седна на едно от малките кресла в стаята и кръстоса крака.

Лани седна на другото кресло.

— Вината не е ваша. Вкарахте ме вътре по най-добрия начин. Но това не е типът данни, с който мога да работя.

— Ямазаки ми каза какво се предполага, че можеш да правиш — каза тя. — Не му повярвах.

Лани я погледна.

— По този въпрос не мога да ти помогна.

Имаше три усмихващи се слънца, като черни щампи, от вътрешната страна на левия й прасец.

— Изтъкани са в чорапите. Каталунски.

Лани вдигна поглед.

— Надявам се, че няма да ме караш да ти обяснявам за каква точно работа ми плащат хората — каза той, — защото не мога. Не знам.

— Не се тревожи — отвърна тя, — няма да те питам. Аз просто работя тук. Но това, за което ми плащат точно сега, е да разбера какво трябва да ти осигурим, за да можеш да направиш онова, за което се твърди, че си способен.

Лани погледна към екрана. Сега вървяха концертни кадри и Рез танцуваше с микрофон в ръка.

— Гледала си този филм, нали? Сериозно ли говори за тая „синокелтска“ работа в това интервю?

— Не си се срещал с него още, нали?

— Не.

— Не е много лесно да определиш за какво Рез говори сериозно.

— Но как може да съществува „синокелтски мистицизъм“, при положение че китайците и келтите нямат историческа връзка?

— Защото самият Рез е полукитаец, полуирландец. И ако има нещо, за което той е наистина сериозен…

— Да?

— Това е Рез.

Лани зяпаше намръщено в екрана, докато певецът бе заменен от близък план на Ло, чиито ръце играеха върху черната китара. Малко по-рано уважаван британски китарист, облечен в прекрасен туид, бе споделил, че наистина никой не е очаквал следващият Хендрикс да излезе от тайванския поетичен поп, но всъщност никой не бе очаквал да се появи и първият, нали?

— Ямазаки ми разказа. Това, което ти се е случило — каза Арли Маккрей. — Донякъде.

Лани затвори очи.

— Шоуто не е било излъчено, Лани. „Извън контрол“ са се отказали от него. Какво се е случило?

* * *

Той излизаше да закусва до малкия овален басейн на Шатото, зад непретенциозните скупчени бунгала, за които Ридел твърдеше, че са построени по-късно. Това беше единственото време на деня, което той усещаше като свое, поне докато Райс Даниелс не пристигнеше. Това обикновено ставаше към края на третата чаша кафе, точно преди яйцата и бекона.

Даниелс прекосяваше теракотата до масата на Лани с походка, която може да бъде определена единствено като подскачаща. Лани тайно приписваше това на употребата на наркотици, за която нямаше доказателства, а и всъщност най-силното удоволствие, което Даниелс си позволяваше пред хора, бе промишлени количества еспресо без кофеин, приемано с малки резенчета лимонена кора. Демонстрираше предпочитание към плетени бежови костюми и ризи без яка.

Точно онази сутрин обаче Даниелс не беше сам и Лани откри липса на енергия в познатата походка. Имаше известно раздразнение и болезнено изглеждащите очила като че ли се бяха впили по-силно от обичайното в главата му. До него вървеше мъж с побеляла коса и тъмнокафяв костюм със западна кройка, с брулено от вятъра ястребово лице, внушителният му остър нос стърчеше под чифт огромни слънчеви очила. Беше обут с черни ботуши от кожа на алигатор и носеше овехтяло куфарче от жълто-кафява щава, потъмняла от времето, дръжката му бе поправена, както предположи Лани, с опаковъчна тел.

— Лани — обърна се към него Райс Даниелс, щом стигна до масата, — това е Аарон Пърсли.

— Не ставай, синко — каза Пърсли, макар Лани да нямаше такова намерение, — Фела тъкмо ти носи закуската.

Смугла монголска сервитьорка се задаваше с поднос откъм бунгалата. Пърсли остави белязаното от битки куфарче и седна на един от белите метални столове. Сервитьорката поднесе яйцата на Лани, който се разписа за тях, добавяйки петнайсетпроцентов бакшиш. Пърсли разлистваше съдържанието на куфарчето. Имаше половин дузина тежки сребърни пръстени по двете му ръце, някои от които бяха инкрустирани с тюркоази. Лани не можеше да си спомни кога за последно бе видял някой да носи толкова много бумащина.

— Вие сте адвокат — заяви Лани.

— И в червата даже, синко.

Пърсли беше в „Ченгета в беда“, а отпреди това бе известен със защитата на именити клиенти. Даниелс остана прав зад Пърсли в нехарактерна прегърбена поза, с ръце в джобовете на панталоните си.

— И така — каза Пърсли и извади пачка сини листи. — Яйцата ти ще изстинат.

— Седнете — обърна се Лани към Даниелс. Той примига зад очилата си.

— Значи — започна Пърсли, — бил си във федерално сиропиталище в Гейнсвил, както пише тук, от дванайсет до седемнайсетгодишна възраст.

Лани погледна към яйцата.

— Точно така.

— През този период си участвал в известен брой лекарствени опити? Бил си обект на експерименти?

— Да — потвърди Лани, яйцата му сега изглеждаха някак далечни или като снимка от списание.

— Участието ти е било доброволно?

— Имаше награди.

— Доброволно — натърти Пърсли. — Вземал ли си от 5-СБ?

— Не ни казваха какво ни дават — отвърна Лани. — Понякога ни даваха лекарства без ефект.

— Тях не можеш ги сбърка с 5-СБ, синко, но мисля, че това го знаеш.

Което беше истина, но Лани просто си седеше безмълвно.

— Е? — Пърсли свали тежките си очила. Очите му бяха сини и студени, наместени насред сложна плетеница от бръчки.

— Вероятно съм го вземал — отговори Лани.

Пърсли шляпна със сините листи върху крака си.

— Е, това е. Почти сигурно е, че си вземал. А знаеш ли как в крайна сметка това вещество е въздействало на голяма част от тези, които са го изпробвали?

Даниелс отмести очилата си и започна да масажира носа си. Очите му бяха затворени.

— Тази дрога има свойството да превръща мъжете в обсебени преследвачи-убийци — обясни Пърсли, сложи си отново очилата и натъпка бумагите в куфарчето. — Понякога се проявява години по-късно. Тръгват след лица от медиите, политици… Затова сега е едно от най-незаконните вещества, във всяка проклета страна, за която се сетиш. Дрога, която кара хората да преследват и убиват политици, е, момко, дотам се стига — той се усмихна студено.

— Аз не съм от тях — каза Лани, — не съм такъв.

Даниелс отвори очи.

— Няма значение — каза той. — Това, което има значение, е, че „През ключалката“ може да обори нашия материал, като изтъкне възможността, и най-малкия признак, колкото и да е далечен, че си.

— Виж, синко — продължи Пърсли, — те просто ще кажат, че си се вписал в особеностите на работата си, защото си бил предразположен към това да шпионираш известни хора. Не си им разказвал нищо от това, нали?

— Не — отвърна Лани, — не съм.

— Ето ти. Ще кажат, че са те наели, защото си бил добър в това, но просто си станал твърде, адски добър.

— Но тя не беше известна — оправда се Лани.

— Но той е — добави Райс Даниелс — и те ще кажат, че си преследвал него. Ще кажат, че всичко е било твоя идея. Ще си измият ръцете от отговорност. Ще говорят за своите нови пресяващи процедури при наемането на квантитативни аналитици. И никой, Лани, никой няма да гледа нас.

— Горе-долу това е всичко — каза Пърсли и се изправи. Той вдигна куфарчето. — Това там истински бекон ли е, от прасе?

— Така казват — отвърна Лани.

— Мамка му — изруга Пърсли, — тия холивудски хотели си ги бива. — Той подаде ръката си. Лани я стисна. — Беше ми приятно да се запознаем, синко.

Даниелс дори не понечи да се сбогува. И два дена по-късно, преглеждайки касовите бележки, Лани забеляза, че всичко започна — голямата кана кафе, бърканите яйца с бекон и петнайсетпроцентовият бакшиш, сметката за всичко се изготвяше на негово име.

* * *

Арли Маккрей гледаше вторачено в него.

— Те знаят ли за това? — попита тя. — Блекуел знае ли?

— Не — отговори Лани, — не и тази част.

Той виждаше факса на Ридел на полицата до леглото. Те не знаеха и за това.

— Какво стана после? Какво направи?

— Открих, че плащам поне на част от адвокатите, които бяха наели за мен. Не знаех какво да правя. Поседях там, до басейна, доста дълго. Всъщност беше някак си приятно. Не мислех за нищо конкретно. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Може би — отвърна тя.

— После разбрах за тази работа от един човек от охраната на хотела.

Тя бавно поклати глава.

— Какво?

— Няма значение — каза тя. — Звучи смислено, колкото и останалото. Вероятно ще се наместиш.

— В какво?

Тя погледна часовника си, черна неръждавейка, с гладка черна найлонова верижка.

— Вечерята е в осем, но Рез ще закъснее. Излез да се поразходим и да пийнем по нещо. Ще се опитам да ти разкажа какво знам.

— Щом искаш.

— Плащат ми за това — каза тя и стана. — И вероятно е по-добре от непрестанно ръчкане из големи електронни инсталации, последна дума на техниката.