Уилям Гибсън
Идору (10)

9. ИЗВЪН

— Райс Даниелс, господин Лани. „Извън контрол“.

Той притисна някаква карта към обратната страна на издрасканата пластмасова стена, която отделяше стая „Посетители“ от тези, които й бяха дали това название. Лани се опита да прочете какво пише на нея, но опитът да се концентрира му донесе ужасна пронизваща болка между очите. Вместо това погледна през сълзи към Райс Даниелс: ниско подстригана тъмна коса, прилепнали слънчеви очила с малки овални лещи, черните рамки обгръщаха главата на мъжа като някаква хирургическа скоба.

Нищо свързано с Райс Даниелс не изглеждаше извън контрол.

— Сериалът „Извън контрол“ — каза той. Като в: не са ли медиите? Извън контрол: режещото острие на контраразузнавателната журналистика.

Лани се опита предпазливо да докосне лепенката на носа си — грешка.

— Контраразузнавателна?

— Вие сте квантик, господин Лани. — Квантитативен аналитик. Не беше наистина, но технически това бе названието на работата му. — За „През ключалката“.

Лани не отговори.

— Момичето е било обект на строго наблюдение. „През ключалката“ е била навсякъде около нея. Знаете ли защо? Смятаме, че може да бъде заведено дело за вината на „През ключалката“ в смъртта на Алисън Шайърс.

Лани погледна надолу към маратонките си, връзките им бяха свалени от следователите.

— Тя се самоуби — каза той.

— Но ние знаем защо.

— Не — каза Лани, срещайки отново черните овални лещи, — не знам. Не точно.

Нодалната точка. Протоколи от изцяло друга сфера.

— Ще имате нужда от помощ, Лани. Може да става въпрос за обвинение в убийство. Подстрекателство за самоубийство. Ще искат да знаят защо сте били там.

— Ще им кажа защо.

— Нашите продуценти успяха да ме вкарат тук пръв, Лани. Не беше лесно. Отвън има екип за вътрешни разследвания на „През ключалката“, който чака да говори с вас. Ако ги пуснете, те ще извъртят всичко. Ще ви освободят, защото се налага, за да прикрият шоуто. Могат да го направят с достатъчно пари и точните адвокати. Но си задайте въпроса дали искате да им позволите да го направят?

Даниелс още притискаше бизнес картата си към пластмасата. Опитвайки се да се съсредоточи върху нея отново, Лани видя, че някой е издраскал нещо от другата й страна. Малки, неравни, огледално обърнати букви, така че успя да го разчете от ляво на дясно:

АЗ НАМ ЧЕ ТИ ГУ НАПРАИ

— Никога не съм чувал за „Извън контрол“.

— Едночасово предаване се прави в момента, докато говорим, господин Лани — премерена пауза. — Всички сме много развълнувани.

— Защо?

— „Извън контрол“ не е просто сериал. Гледаме на него като на нещо съвсем различно. Нов начин да се прави телевизия. Вашата история — историята на Алисън Шайърс — е точно това, което възнамеряваме да покажем. Нашите продуценти са хора, които искат да дадат нещо обратно на зрителите. Те свършиха добра работа, затвърдиха се, доказаха се. Сега искат да се отплатят — да възстановят в известна степен правдивостта, благоприятна възможност за нови перспективи. — Черните овални очила се приближиха леко към надрасканата пластмаса. — Продуцентите ни са продуценти и на „Ченгета в беда“ и „Спокойна и свободна мода“.

— И какво?

— Действителни случаи на преднамерено насилие в световната модна индустрия.

* * *

— Контраразузнавателна? — моливът на Ямазаки играеше върху бележника му.

— Това е предаване за предавания като „През ключалката“ — обясни Лани. — Предполагаеми злоупотреби.

Нямаше столове в бара, който беше дълъг има-няма три метра и половина. Трябваше да стоиш прав. Те бяха встрани от бармана, в нещо като Кабуки шейна, бяха сами в заведението. С цел да го напълнят основно. Вероятно това беше най-малкият търговски обект за правостоящи, който Лани някога бе виждал и изглеждаше сякаш е бил там винаги, като останка от древния Едо, град на сенки и малки тъмни улички. Стените бяха облепени с избелели пощенски картички, превърнали се в една обща червеникавокафява картина под глазура от насъбран никотин и готварски дим.

— А — каза най-после Ямазаки, — „мета-таблоид“.

Барманът печеше две сардини на малък котлон. Взе ги със стоманени щипци и ги метна в някаква чинийка, поля ги с прозрачна марината и ги подаде на Лани.

— Благодаря — каза Лани. Барманът повдигна обръснатите си вежди.

Въпреки скромното обзавеждане имаше няколко дузини бутилки от скъпо на вид уиски, подредени зад бара, всяка с надписан на ръка кафяв хартиен стикер — името на собственика на японски. Ямазаки обясни, че можеш да си купиш една и те да я държат там за теб. Блекуел беше на втората си водна чаша от местния аналог на водка с лед. Ямазаки остана на „Кола Лайт“. Лани имаше недокосната чашка от невероятно скъп чист кентъкийски бърбън пред себе си и се чудеше как ли ще се отрази на аклиматизацията му, ако всъщност го изпие.

— И — каза Блекуел и пресуши чашата. Ледчетата издрънчаха в протезата му. — Те те измъкнаха, за да се разправят с другите копелета.

— Така беше в общи линии — отвърна Лани. — Имаха свой юридически екип, който чакаше да го направи, и друг екип, който да се занимае със споразумението за неразкриване на тайни, което бях подписал с „През ключалката“.

— И вторият екип е имал повече работа — каза Блекуел и бутна празната си чаша към бармана, който плавно я прибра и я замести с пълна също толкова плавно, сякаш от никъде.

— Така е — потвърди Лани. Той наистина нямаше представа в какво се забърква, когато се съгласи с основните точки в предложението на Райс Даниелс. Но имаше нещо в него, което не искаше „През ключалката“ да отмине звука от онзи единствен изстрел в кухнята на Алисън Шайърс. (Произведен, както изтъкнаха ченгетата, от направено в Русия приспособление, което трудно би могло да се нарече патрон, тръба, в която да се сложи и възможно най-простия изстрелващ механизъм. Такива били измисляни само при самоубийства, нямало начин да се използват срещу нещо на разстояние повече от пет сантиметра. Лани бе чувал за тях, но никога не бе виждал нещо такова. По някаква причина ги наричаха Уензди Найт Спешъл^[1].)

А „През ключалката“ щеше да се отърве, той го знаеше. Те щяха да спрат серията за актьора на Алисън, ако сметнеха, че се налага, и цялото нещо щеше да потъне на дъното на океана и да се затлачи почти веднага в световната тиня от постоянно натрупваща се информация.

А животът на Алисън Шайърс, така както той го знаеше, в цялата му ужасна, банална интимност, щеше да лежи там завинаги, забравен и в крайна сметка непознаваем.

Но ако тръгнеше с „Извън контрол“, животът й можеше с обратна сила да се превърне в нещо друго и той не беше съвсем сигурен, докато седеше там на малкия твърд стол в стая „Посетители“, какво може да бъде то.

Мислеше за коралите, за рифовете, които растяха около потопени самолетоносачи. Може би щеше да се превърне в нещо като това — погребаната тайна под някаква белеща се суперструктура от хипотези, или дори в мит.

Изглеждаше му тогава, в „Посетители“, че това може да е по-малко мъртъв начин да си мъртъв. А той искаше това за нея.

— Изведете ме оттук — каза той на Даниелс, който се усмихна под хирургическата си скоба и триумфално издърпа картата си от пластмасата.

— По-спокойно — каза Блекуел и сложи грамадната си ръка, с нейната сребристорозова резба от белези, върху китката на Лани. — Още дори не сте си изпили питието.

* * *

Лани се запозна с Ридел, когато екипът на „Извън контрол“ го настани в апартамент в Шатото, това древно подобие на още по-древен оригинал. Старомодната му бетонна ексцентричност — вклинена в двойната грубост на особено грозна двойка офис сгради, датиращи от последната година на миналия век. Тези двете отразяваха хилядолетния страх на годината на своето създаване и в същото време го пречупваха през някаква друга, по-загадъчна, необяснимо приглушена истерия, която изглеждаше някак си по-лична и дори по-малко привлекателна.

Жилището на Лани, доста по-голямо от онова в Санта Моника, беше като удължен апартамент от 1920 година, завършващ с дълъг, плитък бетонен балкон с лице към „Сънсет“, който от своя страна се издигаше над по-дълбок балкон на долния етаж и над миниатюрна овална ливада — само толкова беше останало от първоначалните градини.

Лани смяташе, че е странен избор, като се има предвид положението му. Той си мислеше, че ще изберат нещо по-корпоративно, по-укрепено, по-оградено, но Райс Даниелс обясни, че Шатото си има своите предимства. Беше добър избор, що се отнася до имидж, защото придаваше по-човешки вид на Лани. Изглеждаше в общи линии като резиденция, нещо със стени и врати, и прозорци, в което би могъл да живее някой гост, близко до живота — нищо общо с геометричните монолити, които бяха важни бизнес хотели. Навяваше също закостенели асоциации със света на холивудските звезди и също така с човешката трагедия. Тук бяха живели звезди в разцвета на стария Холивуд, а по-късно някои звезди бяха умрели тук. „Извън контрол“ възнамеряваше да опише смъртта на Алисън Шайърс като трагедия в духа на достопочтената холивудска традиция, но предизвикана от „През ключалката“ — една съвременна реалия. Освен това, обясни Даниелс, Шатото беше доста по-сигурно, отколкото изглеждаше на пръв поглед. И в този момент Лани беше представен на Бери Ридел — нощната охрана.

На Лани му се стори, че Даниелс и Ридел се познават отпреди Ридел да започне работа в Шатото, но откъде точно, не стана ясно. Ридел изглеждаше странно на ти с нещата в инфо-развлекателната индустрия и в един момент, когато бяха останали насаме, той попита Лани кой го представлява.

— Какво имаш предвид? — отвърна Лани.

— Имаш агент, нали?

Лани отговори, че няма.

— По-добре да си намериш — каза му Ридел. — Не че ще стане така, както ти искаш, но, ей, това е шоубизнес, нали?

Наистина беше шоубизнес до степен, която много скоро накара Лани да се замисли дали е взел правилното решение. Имаше шестнайсет души в жилището му, за четиричасово заседание, а той беше излязъл от ареста преди шест часа. Когато най-накрая си отидоха, Лани кръстоса целия апартамент, няколко пъти отваряйки вратата на тоалетна в търсене на спалнята. Когато я намери, изпълзя върху леглото и заспа с дрехите, които Ридел беше изпратен да му купи от „Бевърли Сентър“.

* * *

Той реши, че спокойно може тук, сега, в този бар на Златната улица да си отговори на въпроса как ще се отрази бърбънът на аклиматизацията му. Но довършвайки остатъка в чашката, той почувства началото на едно от онези преобръщания на вълните, вероятно това не беше резултат толкова от напитката, колкото от някаква вградена химична реакция към преумора и преместване.

— Беше ли Ридел щастлив? — попита Ямазаки.

Този въпрос се стори странен на Лани, но после си спомни, че Ридел бе споменал за някакъв японец, с който се бе запознал в Сан Франциско, и това, естествено, бе Ямазаки.

— Ами — отговори Лани — не ми направи впечатление на безкрайно нещастен, но имаше някаква потиснатост у него. Може да се каже. Имам предвид, че аз наистина не го познавам добре.

— Много лошо — каза Ямазаки. — Ридел е смел мъж.

— Ами вие, Лани — попита Блекуел, — мислите ли се за смел мъж?

Подобният на червей белег, който разполовяваше веждата му, се изви в нова степен на концентрация.

— Не — отвърна Лани, — не мисля.

— Но вие сте се изправили срещу „През ключалката“, нали, заради това, което направиха на момичето? Имали сте работа, имали сте храна, имали сте подслон. Получили сте всичко това от „През ключалката“, но те са убили момичето и вие сте решили да им го върнете. Нали така?

— Нещата никога не са толкова прости — каза Лани.

Когато Блекуел заговори, Лани неочаквано усети друг тип интелект, нещо, което по всяка вероятност този мъж обичайно прикриваше.

— Не — каза Блекуел почти спокойно, — мамка му, не са, нали?

Голямата му розово резбована ръка като някое тромаво животно, по своя воля започна да рови в изпънатия преден джоб на микропора на Блекуел. Извади малък сив метален предмет, който сложи на бара.

— Така, това е пирон — започна Блекуел — галванизиран, четирисантиметров, за покриви. Заковавал съм ръцете на хора за баровете така, с пирони като този. И някои от тях бяха абсолютни копелдаци. — Нямаше никаква заплаха в гласа на Блекуел. — И някои от тези, на които им заковаваш едната ръка, с другата вадят бръснач или островърхи клещи. — Показалецът на Блекуел разсеяно напипа възпален белег под дясното му око, сякаш нещо бе влязло там и е било отклонено по протежение на скулата. — За да се заядат, нали така?

— Клещи?

— Копелета — Блекуел продължи. — Налага се след това да ги убиеш. Така, това е един вид „смелост“, Лани. Това, което ме интересува, е как това е различно от онова, което сте се опитали да направите на „През ключалката“?

— Просто не исках да оставят да отмине. Да я оставят… да отиде на дъното. Да бъде забравена. Не ми пукаше особено колко силно щеше да пострада „През ключалката“ от това и дали изобщо щеше да им навреди. Не мислех толкова за отмъщение, колкото за начин да… я запазя жива?

— Има други хора, които, като им заковеш ръката за масата, ще седят и ще те гледат. Това са наистина корави мъже, Лани. Мислите ли, че сте един от тях?

Лани отмести поглед от Блекуел към празната чаша от бърбън и отново към Блекуел. Барманът понечи да я напълни, но Лани я покри с ръка.

— Ако заковете ръката ми за бара, Блекуел — той разпери другата си ръка с дланта надолу на тъмната дървесина, върху кръглия лъскав отпечатък от чашата, — ще изкрещя, добре. Не знам защо е всичко това. Може да сте луд. Но това, което аз със сигурност не съм, е чиято и да е представа за герой. Не съм сега и не бях тогава в Ел Ей.

Блекуел и Ямазаки размениха погледи. Блекуел сви устни и кимна едва забележимо.

— Толкова по-добре за вас тогава — каза той. — Мисля, че ще сте точно за работата.

— Никаква работа — отвърна Лани и даде на бармана да му налее още един бърбън. — Изобщо не искам да чувам за работа, не и докато не разбера кой ме наема.

— Аз съм началник на охраната на Ло/Рез — каза Блекуел — и дължа на това тъпо копеле живота си, чиито последни пет години прекарах в наказателните катакомби на шибания щат Виктория. Ако не беше за него. Макар че пръв бих се жертвал, без страх.

— Групата? Вие сте тяхна охрана?

— Ридел каза добри думи за вас, господин Лани — вратът на Ямазаки се размърда в яката на карираната му риза.

— Не познавам Ридел — отговори Лани. — Той просто беше нощният пазач в хотел, който не можех да си позволя.

— Ридел има добър усет за хората според мен — каза Ямазаки.

Към Блекуел:

— Ло/Рез? Имат проблеми?

— Рез — отвърна Блекуел. — Казва, че ще се ожени за тая японска пачавра, която, мамка й, дори не съществува! А той го знае и казва, че нямаме никакво шибано въображение! Чуй ме сега! — Блекуел извади някъде от облеклото си излъскан като огледало правоъгълник с кръгла дупка в горния му челен ъгъл. В голямата му ръка не изглеждаше като нещо по-голямо от кеш карта. — Някой се е добрал до нашето момче, слушаш ли? Добрал се е до него. Не знам как, не знам кой. Макар че аз лично бих заложил на шибания Комбинат. Онези руски копеленца. А ти, приятелче, ще направиш тая твоя нодална работа за нас, на нашия Рез и, мамка му, ще откриеш. Кой.

Правоъгълникът се спусна и с кратко тихо издрънчаване се заби напречно в тезгяха. Тогава Лани видя, че това е малък касапски сатър, с кръгли стоманени нитове в прибраната дръжка от палисандрово дърво.

— И когато го направиш — каза Блекуел, — ще ги наредим добре, мамицата им.