Уилям Гибсън
Идору (33)

32. НЕКАНЕНИЯТ

— Трябва да атакуваме — каза Зона Роса, подсилвайки думите си с бързо превключване в режим ацтекска мъртвешка глава. Бяха с Масахико и Гоми Бой обратно в стаята на Масахико в Забранения град, далеч от хипнотичния хаос на гъмжащия покрив.

— Да атакуваме? — грамадните очи на Гоми Бой изпъкваха весело както винаги, но гласът му издаде напрежението. — Кого ще атакувате?

— Ще намерим начин да пренесем боя при врага — каза Зона Роса гробовно. — Пасивността е смърт.

Нещо, което на Чиа й заприлича на яркооранжев поднос за напитки, се плъзна изпод вратата на Масахико по пода, но нещото-сянка го излапа, преди тя да успее да го разгледа отблизо.

— Ти — обърна се Гоми Бой към Зона Роса — си в Мексико сити. Ти не си физически или юридически застрашена от нищо!

— Физически? — каза Зона Роса и превключи на разярена версия на предишното си представяне. — Искаш физически, кучи сине? Ще те пречукам физически! Мислиш си, че не мога да го направя? Мислиш си, че живееш на Марс или нещо такова? Качвам се направо на „Аеронавес“ с моите момичета, намираме те и ти откъсваме японските топки! Мислиш ли, че не мога да го направя? — Назъбеният автоматичен нож с драконова дръжка сега беше изваден навън и трепереше пред лицето на Гоми Бой.

— Зона, моля те — намеси се Чиа. — Досега той не е правил нищо друго, освен да ми помага! Недей!

Зона изсумтя. Острието изчезна.

— Не ме предизвиквай — каза тя на Гоми Бой. — Приятелката ми е затънала до гуша в лайна, а аз имам някакво призрачно копелдашко нещо в сайта си…

— То е и в софтуера на Сендбендърите ми — обади се Чиа. — Видях го във Венеция.

— Видяла си го? — Накъсаните образи циркулираха по-бързо.

— Видях някакво нещо…

— Какво? Какво видя?

— Някой. До фонтан в края на една улица. Може би беше жена. Уплаших се. Офейках. Оставих Венецията си отворена…

— Покажи ми — каза Зона. — В моя сайт не можах да го видя. Гущерите ми също не успяха, но се възбудиха. Птиците летяха по-ниско, но не откриваха нищо. Покажи ми това нещо!

— Но, Зона…

— Веднага! — заповяда й Зона. — Това е част от тия говна, в които си се забъркала. Трябва да е.

* * *

— Боже мой — каза Зона, втренчена в катедралата на свети Марко. — Кой го е измислил?

— Това е град в Италия — обясни Чиа. — Бил е държава. Измислили са банкерството. Това е катедралата на Свети Марко. Има модул, на който можеш да видиш какво правят на Великден, когато патриархът изнася всички тия кости, обковани в злато части на светци.

Зона Роса се прекръсти.

— Като в Мексико… това е там, където водата стига до праговете на вратите, а улиците са вода?

— Мисля, че повечето от това вече е под водата — каза Чиа.

— Защо е тъмно?

— Така го държа… — Чиа погледна настрани, изследвайки сенките под сводовете. — Забраненият град, Зона, какво е той?

— Казват, че е започнал от шеърнат файл-убиец. Знаеш ли какво е файл-убиец?

— Не.

— Това е стар израз. Начин да се избягват входящите съобщения. С файла-убиец на място тези съобщения все едно въобще не са съществували. Никога не стигали до теб. Това е от времето, когато мрежата е била още нова, разбираш ли?

Чиа знаеше, че когато майка й се родила, въобще не е имало мрежа или почти не е имало, но както учителите й в училище обичаха да изтъкват, трудно е човек да си го представи.

— Как е станало град? И защо е натъпкан така?

— На някой му хрумнала идеята да обърне файла-убиец наопаки. Не се е случило точно така, ако ме разбираш, но така върви историята: хората, които създали Хак Нам, били много ядосани, защото мрежата била свободна, човек можел да прави, каквото си поиска, но после правителствата и компаниите излезли с нови идеи за това какво може и не може да се прави. Та тези хора намерили начин да отделят нещо. Малко местенце, парче, като кърпа. Направили нещо като файл-убиец на всичко, всичко, което не харесвали, и го обърнали наопаки — Зона движеше ръцете си като магьосник. — И го избутали от другата страна…

— Другата страна на какво?

— Не се казва как са го направили — каза Зона нетърпеливо, — такава е историята. Как са го направили, не знам. Но такава е историята, така я разказват. Те отишли там, за да избягат от законите. За да няма закони, както когато мрежата била нова.

— Но защо са го направили да изглежда така?

— А, това мога да ти кажа — отговори Зона. — Жената, която ми помогна да създам своята страна, ми каза. Имало някакво място, близо до летище Каулуун, когато Хонгконг не бил част от Китай, но станала някаква грешка, много отдавна, а това място — много малко, с много хора, все още принадлежало на Китай. Та там нямало закони. Място извън закона. И все повече и повече хора се струпвали там; изградили го по-високо. Без правила, само сгради и живеещи в тях хора. Полицията не ходела там. Дрога, курви и комар. Но и хора, които живеели там, също. Фабрики, ресторанти. Град. Без закони.

— Още ли е там?

— Не — отвърна Зона. — Разрушили го, преди да стане отново китайски. Направили парк от бетон. Но тези хора, за които казват, че направили дупка в мрежата, намерили данните. Историята му. Карти. Снимки. И го построили наново.

— Защо?

— Не питай мен. Питай тях. Те всички са луди. — Зона сканираше Пиацата. — От това място настръхвам… — Чиа се замисли дали да не пусне слънцето, но тогава Зона посочи. — Кой е този?

Чиа гледаше Музикалния си учител, или нещо, което приличаше на него, да се разхожда към тях, излизайки от сенките на каменните сводове, където бяха кафенетата. Тъмният балтон се развяваше и разкриваше подплата с цвят на полирано олово.

— Имам софтуерен агент, който изглежда така — каза Чиа, — но той не би трябвало да е тук, ако не пресека някой мост. А и не можах да го намеря, когато бях тук последния път.

— Това не е онова, което си видяла?

— Не — отвърна Чиа.

Аура засия около Зона, която стана по-висока с увеличението на разделителната способност на покрития с шипове облак от светлина. Менящи се, застъпващи се равнини — като призраци от счупено стъкло. Кръжащи разноцветни насекоми.

Докато фигурата в балтона се приближаваше към тях по паважа на площада, зад нея се стелеше сняг; тя оставяше следи в него.

Аурата на Зона набъбваше все по-застрашително, мълния от мигаща тъмнина се оформяше над разкъсаните пластове светлина. Имаше звук, който напомни на Чиа за една от онези светлосини мухоловки, смачкващи особено тлъста буболечка, после големи крила разрязаха въздуха много близо: колумбийските кондори на Зона, неща от банките за данни. И изчезнаха. Зона избълва поток от испанска реч, която пребори превода — дълга и сочна псувня.

Зад приближаващата фигура на своя Музикален учител, Чиа видя как фасадите на големия площад изчезват напълно зад завеси от сняг.

Автоматичният нож на Зона сега приличаше на резачка, зъбатото му острие трептеше като живо. Златните дракони от пластмасовата дръжка преследваха двойните си огнени опашки около нейния кафяв юмрук през миниатюрни облачета от китайски орнаменти.

— Ще те изритам оттук — каза Зона, сякаш се наслаждаваше на всяка дума.

Чиа видя как снежният свят, погълнал нейната Венеция, рязко се свива и топи, следвайки линията на оставените стъпки, а чертите на Музикалния й учител се превърнаха в тези на Рей Тоеи, идору.

— Ти вече го направи — каза идору.