Уилям Гибсън
Идору (15)

14. ТОКИЙСКИЯТ ОРДЕН

Сайтът, който орденът на Мицуко бе направил за срещата, напомни на Чиа за японските снимки, които бе видяла по време на училищно посещение в музея в Сиатъл. Имаше кафеникава светлина, проникваща сякаш през пластове от стара политура. В далечината се виждаха хълмове с усукали се дървета, клоните им бяха като бързо изписани мастилени завъртулки. Тя влезе заедно с Мицуко и двете се насочиха към дървена къща с големи надвиснали стрехи, формата им й беше позната от манга. Беше от типа къщи, в които нинджата се промъкваше нощем, за да събуди спящата героиня и да й каже, че нещата не са такива, каквито тя смята, че чичо й се е съюзил със злия диктатор. Чиа провери как изглежда в малък периферен прозорец. Удебели малко устните си.

Докато приближаваха къщата, тя видя, че всичко наоколо е извадено от архивите на клуба, така че цялата обстановка всъщност бе изградена от материали за Ло/Рез. Забелязваше се първо в панелите от дърво и хартия на стените, където неясни парчета от образи, по-големи от реалните, се появяваха и изчезваха с органичната неподреденост на шарена сянка: бузата на Рез и половината от чифт тъмни очила, ръката на Ло, настройваща китарата. Но тези се промениха и бяха заменени от трепкащо като нощна пеперуда блещукане, а щеше да има още, до най-високата разделителна способност на сайта, неговата дигитална материя. Тя не беше сигурна дали това може да се направи с достатъчен брой подходящи фрагментарни пакети, или е необходим някакъв по-специален компютър. Нейните Сендбендъри поддържаха някои от тези ефекти, но само с употребата на техния си специализиран софтуер.

Екраните се плъзнаха встрани, когато тя и Мицуко, седнали по турски, влязоха в къщата. Спряха плавно една до друга, останаха седнали, носеха се на около десетина сантиметра над татамито (което Чиа избягваше да поглежда, след като видя, че е изтъкано от концертни кадри; прекалено смущаващо). Беше добър начин да се появиш. Мицуко носеше кимоно и един от онези широки колани — традиционното облекло, само дето в нишките на тъканта вървеше някаква миниатюрна анимация. Чиа беше даунлоуднала за себе си черен комплект от блузон и клин на Силке-Мари Колб, макар че не обичаше да плаща за неща от виртуални дизайнери, които дори не ти позволяват да запазиш или копираш. Но бе използвала кеш картата на Келси и това я караше да се чувства по-добре.

Там ги чакаха седем момичета, всички в кимона, всички носещи се над татамито. С изключение на едно, което седеше само, начело на въображаемата маса. Тя беше робот. Не като истинските, а строен, хромиран, все едно живак, излят във формата на момиче. Лицето беше гладко, само частично оформено, без очи, с две еднакви прави линии на мястото, където би трябвало да е устата. Това явно беше Хироми Огава и Чиа веднага реши, че тя е с наднормено тегло.

Кимоното на Хироми беше покрито с анимирани кадри от интервюта на групата в червеникавокафяви тонове.

Запознаването отне известно време. Всички, определено имаха някаква титла, но Чиа спря да им обръща внимание, след като Хироми се представи, освен за да се покланя в моментите, когато предполагаше, че би трябвало да го прави. Не й хареса, че Хироми се показва в този вид на първата среща. Според нея това беше грубо и явно преднамерено, а и трудът, който бяха положили, за да осигурят пространството, го правеше да изглежда още по-преднамерено.

— За нас е чест да ви посрещнем, Чиа Маккензи. Нашият орден с нетърпение очаква да ви осигури пълно съдействие. Гордеем се, че сме част от нарастващото глобално оценяване на Ло/Рез, тяхната музика и тяхното изкуство.

— Благодаря ви — каза Чиа, след което настъпи дълга тишина.

Мицуко тихо прочисти гърлото си. „Опаа“ — помисли Чиа. Време за реч.

— Благодаря ви за предложената помощ — започна тя. — Благодаря ви за гостоприемството. Ако някоя от вас някога дойде в Сиатъл, ще намерим начин да я подсигурим. Но преди всичко благодаря за помощта ви, тъй като моят орден е наистина разтревожен от тази история, свързана с желанието на Рез да се ожени за някакъв софтуерен агент, и понеже се предполага, че е бил тук, когато го е казал, ние мислехме…

Чиа имаше усещането, че малко избързва, и това бе потвърдено от ново леко прокашляне на Мицуко.

— Да — отвърна Хироми Огава, — няма за какво, а сега Торо Ошима, нашият историк, ще ни удостои с подробен и прецизен преглед на историята на нашия орден, как от обикновени, но искрени новаци, се превърнахме в най-активния и най-уважавания орден в Япония днес.

Чиа не вярваше на ушите си.

Най-близкото до Хироми момиче, отдясно на Чиа, се поклони и започна да представя историята на ордена в най-мъчително скучните й детайли, както Чиа веднага разбра. Двете съквартирантки в училището-интернат, най-добри приятелки и верни другари, които открили копие от албума „Кучешка супа“ в кофа за боклук в Акихабара. Как се върнали в училище с него, пуснали го, веднага станали почитателки. Как съучениците им се присмивали, в един момент дори откраднали и скрили безценния запис… И т.н., и т.н., а на Чиа й се прииска да изкрещи, но нищо не можеше да направи, освен да седи кротко. Тя издърпа часовник и го сложи върху лицето на огледалния робот, там където трябваше да са очите. Никой друг не можеше да го види, но все пак я накара да се чувства малко по-добре.

Стигнаха до първия национален японски Ло/Рез конгрес, по белите хартиени стени бързо минаваха снимки — момиченца с дънки и тениски, пиещи кока-кола в някаква заседателна зала в хотела на летището в Осака, няколко биещи на очи родители стърчаха на заден план.

Четиридесет и пет минути по-късно Торо Ошима, стояща до червения дисплей, забоден в безизразното метално лице на Хироми Огава, завърши:

— Което ни довежда до настоящия момент и историческото посещение на Чиа Маккензи, представител на ордена на сестрите ни в Сиатъл, щата Вашингтон. А сега се надявам, че тя ще ни уважи с излагане на историята на своя орден, как е бил създаден и множеството дейности, които е извършил, за да почете музиката на Ло/Рез…

Последва кратко ръкопляскане. Чиа не се включи, защото не бе сигурна дали е за нея или за Торо Ошима.

— Моля да ме извините — каза Чиа, — нашият историк приготви това за вас, но всичко се повреди, когато прекараха компютъра ми през някакъв голям скенер на летището.

— Съжаляваме да го чуем — отвърна сребърният робот. — Какво нещастие.

— Да, но предполагам, че това ще ни даде повече време да говорим за това, което ме води тук, нали?

— Надявахме се да…

— Да ни помогнете да разберем какво става с Рез, нали? Знаем. Радваме се, че изявихте желание. Защото всички ние сме разтревожени от този слух. И защото по всичко личи, че е започнал от тук, а тази Рей Тоеи е местен продукт, така че, ако има някой, който може да ни каже какво става, това сте вие.

Сребърният робот не каза нищо. Не показваше никаква емоция, но Чиа отмести часовника, за да бъде сигурна.

— Затова съм тук — каза тя, — да разбера дали е вярно, че иска да се ожени за нея.

Усещаше всеобщ смут. Шестте момичета гледаха в татамито, за да избегнат погледа й. Искаше да погледне към Мицуко, но щеше да е прекалено очевидно.

— Ние сме официален орден — каза Хироми. — Имаме честта да работим в тясна връзка с хора от настоящия екип на групата. Техните агенти също са обезпокоени от слуха, за който споменавате, и ни помолиха да им окажем съдействие, за да не се разпространява повече.

— Разпространява? Та той върви из мрежата цяла седмица!

— Това е просто слух.

— Тогава трябва да публикуват опровержение.

— Което само ще утежни допълнително ситуацията.

— Според известието Рез е съобщил, че е влюбен в Рей Тоеи и ще се ожени за нея. Имаше доста дълъг цитат.

Чиа определено започваше да усеща, че тук нещо не е наред. Не беше изминала целия този път заради това. Можеше спокойно да седи в стаята си в Сиатъл.

— Смятаме, че оригиналното съобщение е било лъжа. Няма да бъде първата.

— Смятате? Това означава ли, че не знаете?

— Нашите източници в организацията ни увериха, че няма причина за безпокойство.

— Увъртат — каза Чиа.

— Намеквате, че хората на Ло/Рез ни лъжат?

— Вижте — продължи Чиа, — аз съм в групата колкото всеки друг. Но пропътувах цялото това разстояние, нали? А хората, които работят за тях, са просто хора, които работят за тях. Ако Рез отиде в някой клуб някоя вечер, вземе микрофона и съобщи, че е влюбен в тази идору, и се закълне, че ще се ожени за нея, хората, отговарящи за връзките с обществеността, ще кажат каквото сметнат за необходимо.

— Но вие нямате доказателства, че нещо от всичко това се е случило. Само едно анонимно съобщение, претендиращо, че е транскрипция на запис, направен в клуб в „Шинджуку“.

— „Маймунски бокс“. Проверихме го, там е.

— Нима? Може би трябва да го посетите.

— Защо?

— Вече няма клуб с името „Маймунски бокс“.

— Няма?

— Клубовете в „Шинджуку“ имат доста кратък живот. Няма „Маймунски бокс“. — Преводът на Сендбендърите предаде цялото самодоволство на Хироми.

Чиа се вторачи в гладкото сребърно лице. Кучката протакаше. Какво да прави? Какво би направила Зона Роса, ако беше на нейно място? Нещо символично грубо, реши Чиа. Но това не бе в нейния стил.

— Благодаря ви — каза тя. — Просто искахме да се уверим, че това не е вярно. Съжалявам, ако съм ви засегнала, но трябваше да сме сигурни. Щом казвате, че не се е случило, ще го приемем. Загрижени сме за Рез и останалата част от групата, а знаем, че и вие също. — Чиа завърши и се поклони — нещо, което свари Хироми неподготвена.

Сега беше ред на робота да се двоуми. Тя не очакваше Чиа да се обърне на сто и осемдесет градуса.

— Нашите приятели от организацията Ло/Рез са загрижени да не би тази безсмислена шега да повлияе върху публичното мнение за Рез. Знаете, че винаги е съществувала тенденция да бъде описван като най-изобретателния, но и най-малко стабилен член на групата.

Последното поне беше вярно, макар че неговият тип нестабилност беше умерен, сравнен с повечето му поп-културни предшественици. Никога не е бил арестуван, никога не е прекарвал някоя нощ в затвора. Но въпреки това беше най-склонният към забъркване в неприятности. Това винаги е било част от чара му.

— Така е — каза Чиа и продължи да играе със задоволство. Убедена бе, че я кара да се чувства несигурна. — А се опитват да представят Ло като практичния скучен възпитаник на технически колеж, но знаем, че това също не е вярно — добави с усмивка.

— Да — отвърна Хироми, — наистина. Значи все пак сте доволна? Ще обясните на ордена си, че всичко това е било резултат от някаква шега и че Рез е добре?

— Щом го казвате — да. И ако това решава въпроса, значи имам три дни за убиване в Япония.

— За убиване?

— Идиом — обясни Чиа. — Свободно време. Мицуко казва, че трябва да видя Киото.

— Киото е много красив…

— Непременно ще отида. Благодаря ви, че подготвихте този сайт за нашата среща. Наистина е страхотен и ако го запазите, ще се радвам да го посетя по-късно с останалите от ордена ми. Може всички да се съберем заедно, когато се върна в Сиатъл, и да представим ордените си.

— Да… — Хироми определено не знаеше как да тълкува поведението й.

„Тормози се тогава“ — помисли си Чиа.

* * *

— Знаеше — каза Чиа, — знаеше какво ще направи.

Мицуко се изчерви силно. Гледаше в пода с желирания компютър в скута си.

— Съжалявам. Решението беше нейно.

— Принудили са я, нали? Казали са й да се отърве от мен, да покрие всичко.

— Тя общува с хората на Ло/Рез тайно. Това е една от привилегиите на поста й.

Чиа още не бе свалила напръстниците.

— Сега трябва да се обадя на ордена си. Можеш ли да ме оставиш сама за няколко минути? — Тя съжаляваше Мицуко, но все още бе ядосана. — Не ти се сърдя, о’кей?

— Ще направя чай — отвърна Мицуко.

Когато японката затвори вратата след себе си, Чиа провери дали Сендбендърите все още са включени, сложи отново очилата и избра главния сайт на сиатълския орден.

Така и не успя да се свърже. Зона Роса чакаше, за да я отреже.