Уилям Гибсън
Идору (17)

16. ЗОНА

Зона Роса пазеше тайно местенце — част, изрязана от нещо, което някога е било корпоративен уебсайт.

Беше долина, оградена с разрушени плувни басейни, обрасла с кактуси и червени коледничета. Гущери позираха като йероглифи върху мозайката от натрошена облицовка.

Нямаше къщи в долината, макар че останки от съборени стени правеха сянка и ръждясали правоъгълници от рифелуван метал стояха напречно върху изгнили дървени подпори. Понякога имаше пепел от лагерен огън.

Настройваше го на ранна привечер.

— Зона?

— Някой се опитва да те открие.

Зона в нейното дрипаво кожено яке върху бяла тениска. В това пространство тя се представяше като жив колаж, фрагменти от филми, списания, мексикански вестници — тъмни очи, ацтекски скули, лице, осеяно с белези от акне, коса, сплетена като пушек. Държеше резолюцията ниска, никога не се показваше изцяло на фокус.

— Майка ми?

— Не. Някой с ресурси. Някой, който знае, че си в Токио.

Острите върхове на черните й ботуши бяха избледнели от прахта в долината. Имаше медни ципове по външните шевове на избелелите й дълги черни дънки.

— Защо си облечена така?

Чиа се сети, че още е с екипа на Силке-Мари Колб.

— Имаше среща. Много официална. Голяма досада. Взех това с кеш картата на Келси.

— Откъде се беше логнала, когато плати за това?

— Откъдето и сега. При Мицуко. — Зона се намръщи.

— Какви други покупки си правила?

— Никакви.

— Нищо?

— Билет за метрото.

Зона щракна с пръсти и гущер изприпка изпод един от камъните. Изкачи се по крака й до чакащата й длан. Щом го удари с пръстите на другата си ръка, шарките на оцветяването му се смениха. Тя го тупна по главата и гущерът изтича надолу по крака й и изчезна зад смачкано парче ръждясал покривен материал.

— Келси е ужасена, достатъчно ужасена, за да опре до мен.

— От какво?

— Някой й се е обадил и е разпитвал за билета ти. Опитвали са се да се свържат с баща й, точките за закупуването са негови. Но той пътува. Вместо това са говорили с Келси. Мисля, че са я заплашили.

— С какво?

— Не знам. Но им е дала името ти и номера на кеш картата.

Чиа си спомни за Мериалис и Еди.

Зона Роса извади нож от джоба на якето си и клекна на ръба на възрозова скала. Златни дракони се извиваха по дължината на розовата пластмасова дръжка на ножа. Тя натисна копче от сребрист метал и гравираното с дракони назъбено острие изплющя навън безмилостно.

— Го̀ла во̀да е твоята Келси.

— Не е моята Келси, Зона.

Зона вдигна оголен клон и започна да дялка от него тънки спирали с автоматичния си нож.

— Няма да издържи дори час в моя свят.

На предишна среща тя бе разказала на Келси истории за войната с Плъховете, жестоки битки, водени на пълните с боклук детски площадки и в рушащите се гаражи на големите строителни комплекси. Как бе започнала тази война? За какво? Зона никога не бе казвала.

— Нито пък аз.

— И значи кой те търси?

— Би могла да е майка ми, ако знаеше, че съм тук…

— Не е била майка ти човекът, който е изплашил Келси.

— Ако са знаели номера на мястото ми в самолета, може да са открили номера на билета и да са го проследили, нали?

— Ако са имали необходимите ресурси, да. Но това е незаконно.

— Оттам може да са стигнали до Келси…

— Оттам са в системата за чести полети на „Еър Магелан“, което предполага доста сериозни ресурси.

— Имаше една жена в самолета… Седеше до мен. После се наложи да нося куфара й и тя и гаджето й ме повозиха из Токио…

— Носила си куфара й?

— Да.

— Разкажи ми тая история! Цялата! Кога видя за пръв път тази жена?

— На летището, СийТак. Вземаха неинвазивна ДНК проба и я видях да прави нещо странно… — Чиа започна да разказва за Мериалис и всичко останало, докато Зона Роса седеше, белеше и остреше пръчката си, мръщейки се.

* * *

— Да го набутам на майка ти — каза Зона Роса, когато Чиа завърши разказа си. Преводът представи тона й или като учудване, или като възмущение, Чиа не можа да прецени.

— Какво? — Чиа беше абсолютно объркана.

Зона я погледна по дължината на оголената пръчка.

— Просто израз. Идиом. Много богат и сложен. Няма нищо общо с майка ти.

Тя свали пръчката и направи нещо с ножа си, сгъвайки острието с тройно прещракване. Гущерът, който беше нагласила по-рано, се появи, тичайки ниско по тесния ръб на скала, прилепнал толкова близо, че изглеждаше двуизмерен. Зона го вдигна и с нов удар го настрои в друга цветна конфигурация.

— Какво правиш?

— Допълнителна защита — обясни Зона и сложи гущера на ревера на якето си, където той се хвана като брошка, с очи като малки сфери от оникс. — Някой те търси. Може би вече са те открили. Трябва да гарантираме сигурността на разговора ни.

— Можеш ли да го направиш с него?

Главата на гущера помръдна.

— Може би. Нов е. Но тези са по-добри — тя посочи нагоре с пръчката. Чиа присви очи и погледна към вечерното небе, тъмен облак, обагрен от лъчите на розовия залез. Стори й се, че видя махане на криле някъде високо горе. Две неща летяха. Големи. Не бяха самолети. Но после изчезнаха.

— Незаконни са във вашата страна. Колумбийски. От банките за данни.

Зона постави заострения край на пръчката на земята и започна да я върти между дланите си на едната страна, после на другата. Чиа беше виждала заек да пали огън по този начин в древен анимационен филм.

— Ти си идиот.

— Защо?

— Пренесла си чанта през митницата? Чантата на непознат?

— Да…

— Идиот!

— Не съм.

— Тя е контрабандист. Ти си отчайващо наивна.

„Но настояваше да ме пратите тук“ — помисли Чиа и изведнъж й се доплака.

— Защо ме търсят?

Зона вдигна рамене.

— В Квартала предпазлив контрабандист няма да остави мулето да си отиде…

Нещо сребристо и студено рязко и мигновено се разтресе под и зад пъпа на Чиа и с него дойде и нежелания спомен за банята в „Уиски Клонинг“ и за крайчеца на нещо, което тя не разпозна. В чантата й. Натикано между тениските й. Когато тя използва една, за да си избърше ръцете.

— Какво има?

— По-добре да вървя. Мицуко отиде да направи чай… — Изговори го бързо, изяждайки думите.

— Да вървиш? Луда ли си? Трябва да…

— Съжалявам. Чао — каза тя, докато сваляше очилата и трескаво разхлабваше каишките на китките си.

Чантата беше там, където я бе оставила.