Уилям Гибсън
Идору (2)

1. КУБ НА СМЪРТТА K

След „През ключалката“ Лани научи за една друга работа от Ридел, нощната охрана на Шатото. Ридел беше едър мълчалив тенесиец с тъжна срамежлива усмивка, евтини слънчеви очила и уоки-токи, вечно закачено на ухото му.

— Парагон-Азия Дейтафлоу — каза Ридел. Беше около четири сутринта и двамата бяха седнали в огромни стари кресла. Бетонните трегери над главите им бяха боядисани ръчно с идеята да напомнят горе-долу светъл дъб. Столовете, както и другите мебели във фоайето на Шатото, бяха толкова огромни, че който и да седнеше в тях, изглеждаше смален.

— Наистина ли? — Лани се опитваше да се залъгва, че някой като Ридел би могъл да знае къде все още може да се намери работа.

— Токио, Япония. — Ридел смукна от изстуденото лате през пластмасова сламка. — Срещнах един образ в Сан франциско преди година. Ямазаки. Работи за тях. Казва, че им трябва сериозен мрежар.

Мрежар. Лани, който обичаше да мисли за себе си като за учен, потисна въздишката си.

— Работа по договор ли?

— Сигурно. Не ми каза.

— Не ми харесва идеята да живея в Токио.

Ридел разбърка със сламката пяната и леда, останали на дъното на високата пластмасова чаша, като че ли се надяваше да открие скрита под тях награда.

— Не е казвал, че ще трябва. — Той вдигна поглед. — Бил ли си в Токио?

— Не.

— Сигурно е интересно място, след земетресението и след това. — Уоки-токито изписка и прошепна нещо. — Трябва да изляза и да проверя вратата при бунгалата. Идва ли ти се?

— Не — отвърна Лани. — Благодаря.

Ридел се изправи и автоматично приглади гънките по униформените панталони в цвят каки. Носеше черен пластмасов колан, накачен с различни неща в кобури, всичките черни, бяла риза с къси ръкави и странно неподвижна черна вратовръзка.

— Ще ти пусна телефона в кутията.

Лани го гледаше как прекосява теракотата и различните килими и изчезва зад тъмните полирани очертания на гишето за регистрация. Някога бяха въртели нещо за него по кабела, припомни си Лани. Готин тип. Карък.

Лани седя там, докато зората се промъкна през високите, извити прозорци и от мрачната пещера на трапезарията се дочу деликатното тракане на тайвански прибори за хранене. Имигрантски гласове, на някакъв степен диалект, който великите ханове сигурно биха разбрали. Ехото им заотскача от плочките на пода и от трегерите, наследени от време, което беше видяло издигането на предшествениците на Лани, на тяхната екология на знаменитостите и на страховития, ненарушим порядък на тяхната хранителна верига.

* * *

Ридел беше оставил сгънат лист от вестника на Шатото в пощенската кутия на Лани. Токийски телефонен номер. Лани го намери там следващия следобед, заедно с нова версия на окончателната му сметка от адвокатите.

Отнесе и двете в стаята, за която повече не можеше да се преструва, че е по джоба му.

* * *

След седмица беше в Токио и лицето му се отразяваше в обрамченото със злато огледало на асансьора, докато се изкачваше към третия етаж на агресивно безличната сграда „О Май Голи“^[1]. За да бъде приет в Куб на смъртта K, очевидно тематичен бар по Франц Кафка.

Излезе от асансьора в дълго помещение с име, гравирано с киселина върху метал: Преображението. Салари-санове в бели ризи бяха съблекли саката и разхлабили тъмните си вратовръзки и седяха до бар от изкусно корозирана стомана. Високите облегалки на столовете им бяха излети от кафява, хитиноподобна гума. Инсектоидни челюсти се извиваха над главите им като коси.

Лани пристъпи в кафявата светлина и тихия шепот на разговорите. Не разбираше японски. Неравномерно прозрачните стени изобразяваха мотиви с насекомни крила, издути коремчета и ципести кафяви крака, свити на равномерни интервали. Той забърза към извитата стълбичка, моделирана във формата на лъскави кафяви членчета.

От масите срещу бара го следяха очите на руските проститутки, на тази светлина безизразни като на кукли. Наташите бяха навсякъде — работнички, докарвани от Владивосток от Комбината. Стандартната пластична хирургия им придаваше строга конвейерна красота. Славянски барбита. По-простичка операция имплантираше и проследяващо устройство за удобство на сутеньорите им.

Стълбичката го изведе в Наказателната колония, дискоклуб, празен по това време на денонощието. Импулси беззвучна червена светлина проследяваха стъпките му през дансинга. От тавана висеше някаква машина. Всяка от многосъставните й ръце, подобна на антикварно зъболекарско оборудване, завършваше с остър стоманен връх. Ямите, помисли той, припомняйки си смътно разказа на Кафка. Описанието на престъплението, изрязано на гърба на осъдения. Намръщи се при спомена за извърнати нагоре, невиждащи очи. Потисна го и продължи.

Втора стълбичка, по-тясна и по-стръмна, и влезе в Процесът, тъмно помещение с нисък таван. Стени с цвета на антрацит. Мънички пламъчета, танцуващи зад синьо стъкло. Той се поколеба, заслепен от тъмнината и замаян от часовата разлика.

— Колин Лани ли сте?

Австралиец. Огромен. Изправен зад малка масичка, с рамене като на мечка. Нещо странно във формата на обръснатата му глава. И още една, много по-дребна фигура, седнала до него. Японец в карирана риза с дълги ръкави, закопчана чак до твърде широката яка. Премигва насреща през кръгли очила.

— Сядайте, мистър Лани — каза едрият.

И Лани забеляза, че лявото ухо на човека липсва, отдрано, и на мястото му има само груб белег.

* * *

Докато Лани работеше в „През ключалката“, началничката му се казваше Кати Торънс. Руса почти до бяло. Светла на границата на прозрачното, понякога осветлението създаваше илюзията, че в нея тече не кръв, а някаква течност с цвят на слама. На лявото й бедро имаше тъмен индигов отпечатък на нещо усукано и многорого, скъп и жесток пиктоглиф. Виждаше се всеки петък, когато тя обикновено идваше на работа по шорти.

Тя винаги се оплакваше, че знаменитостите са много по-трудни за понасяне от какви да е дрехи. Лани беше чувал, че поколения нейни колеги са я събличали докрай.

Беше качила този ден краката си на ръба на бюрото. Носеше ботушки, старателно изпипани като копия на монтажнически, със закопчалки над дъгата на ходилото и връзки на глезена. Той хвърли поглед към стегнатата извивка на краката й, от пухените чорапи до грапавия ръб на отрязаните дънки. Татуировката изглеждаше като нещо от друга планета, като знак или съобщение, изровено от дълбините на космоса, където е било оставено за човечеството — да го открие и преведе.

Попита я какво има предвид. Тя измъкна клечка за зъби, ароматизирана като мента, от обвивката й. Очите й — сиви по негово предположение — го изгледаха през контактни лещи с ментов оттенък.

— Никой вече не е наистина известен, Лани. Забелязал ли си го?

— Не.

— Имам предвид наистина известен. Няма останала толкова известност по принцип, поне не в стария смисъл на думата. Не е достатъчно, за да вилнее свободно.

— В стария смисъл на думата?

— Ние сме медиите, Лани. Ние правим тия задници известни. Въпрос на сделчици е. Те идват при нас, за да ги създадем. — Тя присви ботушите под себе си, токчета до гънките на денима, бели колене, прикриващи устата й. Забалансира на пиедестала на многосъставния шведски стол зад бюрото.

— Добре де — Лани се върна към екрана пред него, — това пак си е слава, нали?

— Реална ли е обаче?

Той хвърли поглед към нея.

— Научили сме се да я печатаме като пари — каза тя. — Валутата на нашето царство. И вече сме отпечатали прекалено много, дори зрителите го разбират. Дава отражение в рейтингите.

Лани кимна, копнеейки тя да го остави да работи.

— Освен — тя раздели колене, така че той да я види как го казва — когато решим да унищожим някого.

Зад нея, оттатък анодираната решетка на Клетката, оттатък обрамчен правоъгълник от стъкло, който филтрираше всеки оттенък на замърсяване, небето над Бърбанк беше идеално чисто, като петно небесносиня боя, изпратено от доставчика на вселени.

* * *

Лявото ухо на човека беше поръбено с розова тъкан, гладка като восък. Лани се зачуди защо не е правен опит за козметична намеса.

— За да ме подсеща — каза човекът, проследявайки погледа на Лани.

— За какво?

— Да не забравям. Седнете.

Лани седна на нещо, смътно напомнящо стол — пригладена конструкция от черни дуралови тръби и ламиниран хексел. Масата беше кръгла, с размер приблизително на кормило. Зад синьото стъкло лижеше въздуха жертвено пламъче. Японецът с ризата на квадратчета и очилата с метални рамки примигваше непрекъснато. Лани загледа как другият мъж сяда и друго стройно столоподобно изчезва стряскащо под туловище като на сумист, с вид като че ли е съставено само от мускули.

— Справяме ли се с часовата разлика?

— Пия хапчета. — Лани си припомни тишината на орбиталната совалка и липсата на видимо движение.

— Хапчета значи — каза другият. — Хотелът добър ли е?

— Да. Готов съм за интервюто.

— Добре тогава. — Онзи разтърка енергично лице с покритите си с белези длани. Свали ги и се вгледа в Лани, като че ли го виждаше за пръв път. За да избегне погледа му, Лани се загледа в облеклото на мъжа — някакъв вид нанопорова куртка за упражнения, шита да стои свободно на по-дребен, но все пак много едър мъж. Без определен цвят в мрака на Процесът. Разкопчана до средата на гърдите. Опитваща се да удържи ненормалната телесна маса. Откритата плът беше нарязана и прекръстосана от белези, смайващи с разнообразието на формата и вида си като географска карта. — Е?

Лани вдигна поглед от белезите.

— Тук съм за интервю за работа.

— Така ли?

— Вие интервюиращият ли сте?

— Интервюиращият? — Двусмислената гримаса откри очевидна зъбна протеза.

Лани се обърна към японеца с кръглите очила.

— Колин Лани.

— Шиния Ямазаки. — Японецът протегна ръка и двамата размениха ръкостискане. — Говорихме по телефона.

— Вие ли ще проведете интервюто?

Вихрушка от премигвания.

— Извинявам се, не — отвърна събеседникът му. И добави: — Студент съм по екзистенциална социология.

— Не разбирам — каза Лани. Двамата отсреща не отговориха нищо. Шиния Ямазаки изглеждаше смутен. Едноухият се хилеше.

— Вие сте австралиец — обърна се Лани към едноухия мъж.

— Тасманче — поправи го той. — Бях на страната на Юга при Вълненията.

— Да започнем отначало — предложи Лани. — Парагон-Азия Дейтафлоу. От тях ли сте?

— Инат копеле.

— Върви си с другото — каза Лани. — Имам предвид професионално.

— Така си е. — Мъжът отсреща вдигна вежди, едната от които беше разсечена от засуканата розова нишка на белег. — Рез значи. Какво мислите за него?

— Имате предвид рокзвездата? — попита Лани след известна борба с проблема около контекста.

Кимване. Мъжът изгледа Лани колкото се може по-тежко.

— От Ло/Рез? Състава? — Полуирландец, полукитаец. Счупен и неоправен после нос. Издължени зелени очи.

— Какво мисля за него ли?

В мирогледа на Кати Торънс този певец беше заслужил специална неприязън. Тя го разглеждаше като живо изкопаемо, обидно оцеляло от по-ранна, по-нееволюирала ера. Той е едновременно страхотно и незначително известен, твърдеше тя, както е и страхотно и незначително богат. Кати разглеждаше известността като някакъв потаен флуид, универсален елемент, подобен на флогистона от древността. Нещо, което при създаването на вселената е било равномерно разпръснато из нея, но сега може да бъде концентрирано при известни условия около определени личности и техните кариери. Според Кати Рез просто се беше задържал прекалено дълго. Чудовищно дълго. Той поставяше под съмнение валидността на теорията й. Нарушаваше реда на хранителната верига. Сигурно нищо в нея не беше достатъчно голямо, за да го изяде — дори „През ключалката“. И докато съставът Ло/Рез издаваше продукти с възмутителна редовност и в най-различни медии, певецът им упорито отказваше да се самоунищожи, да убие някого, да се набърка в политиката, да си признае за интересен проблем с наркотици или за нестандартен вид сексуалност. Всъщност, да направи каквото и да било, подходящо за започване на човъркане в „През ключалката“. Блестеше не много силно, но постоянно и мъничко над обсега на Кати Торънс. Лани винаги беше смятал, че това е истинската причина тя да го мрази толкова.

— Спомням си, че си купих първия им албум — каза Лани след известен размисъл, усещайки странен подтик да им каже истината. — Когато излезе.

— Заглавие? — Едноухият беше още по-мрачен.

— „Небесен канал Ло Рез“ — отвърна Лани, благодарен на миниатюрния синапс, помогнал му да си го спомни. — Но не мога да кажа колко са издали оттогава.

— Двайсет и шест, без да броим сборните — обади се господин Ямазаки и поправи очилата си.

Лани усещаше как хапчетата, които беше взел и които се очакваше да потиснат проблема с часовата разлика, се изплъзват изпод него като разпадаща се фармакологична опаковка. Стените на Процесът като че ли се сближаваха.

— Ако няма да ми кажете за какво става дума, се прибирам в хотела — каза той на едноухия. — Уморен съм.

— Кийт Алън Блекуел. — Онзи протегна ръка. Лани се остави неговата да бъде вдигната и разтърсена. Дланта на безухия беше като някакъв инструмент за физически упражнения. — Кийти. Ще пийнем по едно-две и ще си поприказваме.

— Кажете ми преди това дали сте от Парагон-Азия — предложи Лани.

— Въпросната фирма е ред-два в паметта на компютър в стаичка на улица Лигон — каза Блекуел. — Менте, но би могъл да кажеш, че е наше менте, ако това ти оправя идеята.

— Не съм сигурен оправя ли го — запъна се Лани. — Вдигате ме на полет дотук за интервю за работа, след това ми казвате, че фирмата, за която трябваше да ме интервюират, не съществува.

— Тя съществува — отвърна Блекуел. — В машината на улица Лигон.

Пристигна сервитьорка, облечена в безформени сиви торбести дрехи и покрита с нарисувани синини.

— Голяма халба „Кирин“. Студена. За теб, Лани?

— Кафе с лед.

— „Кола Лайт“, ако обичате — добави онзи, който се беше представил като Ямазаки.

— Окей — каза весело безухият Блекуел, когато сервитьорката изчезна в полумрака.

— Ще съм благодарен, ако можете да ми обясните какво правим тук — обади се Лани. И забеляза, че Ямазаки трескаво драска по екрана на малък ноутбук, а светлинната писалка проблясва слабо в мрака. — Записвате си това, нали?

— Извинявам се, не. Водя си бележки за костюма на сервитьорката.

— Защо? — запита Лани.

— Извинявам се — каза Ямазаки, записа бележката, изключи ноутбука и пъхна внимателно писалката във вдлъбнатина отстрани. — Студент съм по такива неща. Навик ми е да записвам преходностите на популярната култура. Нейният костюм повдига въпроса: дали просто отразява темата на клуба или представлява някакъв по-дълбок отговор на травмата от земетресението и последващата реконструкция?