Уилям Гибсън
Идору (45)

44. ЛА ПУРИСИМА

Чиа лежеше и гледаше телевизия. Това я караше да се чувства по-нормална. Беше като лекарство. Тя си спомни колко много телевизия гледаше майка й, след като баща й ги напусна.

Но това беше японска телевизия, където някое от момичетата можеше да е Мицуко. Бяха само малко по-млади, носеха моряшки рокли и въртяха огромни дървени пумпали върху дълга маса. Доста добре ги въртяха. Можеха да ги държат така завинаги. Беше някакво състезание. Конзолата имаше функция превод, но беше още по-успокояващо да не знае какво говорят. Най-успокояващите моменти бяха близките планове на въртящите се пумпали.

Тя използва преводача, за да провери отразяването по НХК на мълвата за смъртта на Рез в мрежата и поклонението със свещи пред хотел „Ди“.

Видя приятно закръглената Хироми Огава да отрича, че знае кой е избомбил сайта на ордена й и после е пуснал траурния призив от останките му. Не бил член на клуба, бе подчертала Хироми, нито местен, нито чужд. Чиа знаеше, че Хироми лъже, защото трябваше да е Зона, но хората на Ло/Рез явно й бяха казали какво да говори. Арли бе казала на Чиа, че цялото нещо е било стартирано от изоставен сайт на авиокомпания в Аризона. Което означаваше, че Зона бе бастисала страната си, защото сега нямаше да може да се върне там. (Колкото и любезна да изглеждаше Арли, Чиа не й бе казала нищо за Зона.)

После видя снимките от хеликоптер на поклонението и на обърканите спецчасти, срещнали приблизително 2500 разплакани момичета. Броят на ранените беше малък. Всичко бе минало сравнително тихо с изключение на едно момиче, което се беше подхлъзнало надолу по насипа на магистралата и бе счупило и двата си глезена. Основният проблем беше да се разгонят всички оттам, защото много от тях бяха дошли по пет-шест в такси и нямаше как да се приберат вкъщи. Някои бяха взели семейния автомобил и после го бяха изоставили в бързане да стигнат до поклонението и това бе създало друга бъркотия. Имаше няколко дузини арестувани, предимно за навлизане в забранена зона.

После видя съобщението, което Рез бе записал, за да увери хората, че е жив и здрав, и да изкаже съжаление за цялото нещо, с което, разбира се, той не е имал нищо общо. Не носеше видеомонокъла на този запис, но беше със същите черен костюм и фланелка. Изглеждаше по-слаб обаче. Някой го бе преработил. Държеше се лековато първоначално, усмихваше се, каза, че никога не е бил в хотел „Ди“ и че всъщност никога не е посещавал любовен хотел, но сега може би трябва да го направи. После стана сериозен и каза колко много съжалява, че хората са били обезпокоени и дори наранени от нечия безотговорна шегичка. И завърши с усмивка с думите, че цялото нещо е било особено вълнуващо за него, защото колко често ти се случва да гледаш собственото си погребение?

После видя собствениците и управата на хотел „Ди“, изразяващи своето съжаление за случилото се. Те нямали никаква представа, както казаха, как всичко това бе станало. Чиа остана с впечатлението, че да се изразява съжаление тук е голяма работа, но собствениците на „Ди“ успяха също да обяснят, че в хотела няма персонал в интерес на гарантирането на анонимността на гостите им. Арли, която също гледаше, бе казала, че това било реклама и се обзалага, че през следващите два месеца нямало да има свободни места в хотела. Сега беше известен.

Репортажът явно третираше цялото нещо като някаква тъпа сезонна случка, която би могла да има сериозни последици, ако полицията не се беше намесила толкова спокойно и професионално, докарвайки електробусите от предградията, за да превози момичетата до сборни пунктове из града.

Арли беше от Сан Франциско, работеше за Ло/Рез и познаваше Рез лично. Точно тя прекара буса навън през тълпата. И после се измъкна на полицейски хеликоптер, като направи нещо напълно откачено на магистралата, нещо като обратен завой право през бетонните буфери в средата.

Тя доведе Чиа и Масахико в този хотел и ги настани в съединени стаи със странни ъгли, където всеки от тях имаше лична баня. Беше ги помолила да останат тук и да не се логват или да използват телефон, без да й кажат, освен за румсървис, и после излезе.

Чиа си бе взела душ веднага. Беше най-хубавата баня, която някога бе правила, и реши, че никога повече не иска да облича тези дрехи отново до края на живота си. Дори не искаше да ги поглежда. Намери найлонова торба, където би трябвало да си сложиш дрехите и да ги дадеш за пране, пъхна ги вътре и ги изхвърли в кошчето за боклук в банята. После взе и облече чисти дрехи от чантата си — бяха малко смачкани, но се почувства страхотно — и си изсуши косата на машината, вградена в стената на банята. Тоалетната не говореше и имаше само три бутона за разгадаване.

После легна на кревата и заспа, но не за дълго.

Арли постоянно наминаваше, за да се убеди, че е добре, и да й разкаже новините, тъй че Чиа се почувства все едно е част от всичко това, каквото и да бе то. Арли каза, че Рез се е върнал в хотела си, но щял да дойде по-късно, за да прекара малко време с нея и да й благодари за всичко, което бе направила.

Чиа се почувства странно от това. Вече го бе видяла в реалния живот и някак си това беше надделяло над всички други начини, по които го познаваше отпреди, и тя се чувстваше малко особено по отношение на него. Объркано. Сякаш всичко това го бе вмъкнало в нейната реалност и тя продължаваше да си спомня как майка й мърмореше, че Ло и Рез са стари почти колкото нея.

А имаше и нещо друго. Идваше от онова, което бе видяла, свита отзад в буса между дребния японец с провиснал ръкав на якето и Масахико: тя бе погледнала през прозореца и бе видяла лицата, докато бусът се тътреше навън. Никое от тях не знаеше, че това прегърбеното там под якето е Рез, но може би някак си го усещаха. И нещо вътре в Чиа я накара да разбере, че тя никога няма да бъде съвсем същата отново. Никога нямаше да се чувства комфортно като лице от тази тълпа. Защото сега тя знаеше, че има пространства, които те никога не бяха виждали или за които дори не бяха мечтали, където откачени или дори скучни неща се случваха, и оттам идваха звездите. И нещо такова я тревожеше сега, щом си помисли за това, че Рез ще дойде да я види. Както и фактът, че той наистина бе на възрастта на майка й.

Всичко това я накара да се замисли какво ще каже на другите като се върне в Сиатъл. Как биха реагирали? Зона би разбрала. Чиа бе поискала да говори с нея, но Арли бе категорична, че е по-добре да не се свързва точно сега.

Най-далечният пумпал започваше да се олюлява и сменяха кадъра от него на очите на момичето, което го бе завъртяло.

Масахико отвори вратата, която свързваше стаите им.

Пумпалът се завъртя за последно и се катурна. Момичето покри устата си с ръце, очите й се изпълниха с болката на поражението.

— Трябва да дойдеш с мен до Забраненият град сега — заяви Масахико.

Чиа взе дистанционното и изключи телевизора.

— Арли ни помоли да не се логваме.

— Тя знае — отвърна Масахико. — Бях там целия ден.

Беше облечен в същите дрехи, но бяха изпрани и изгладени и крачолите на черните му панталони изглеждаха странно с ръбове.

— И говорих с баща ми по телефона.

— Ядосан ли ти е задето онези гуми типове са идвали?

— Арли Маккрей помоли Старков някой да говори с нашия гуми представител. Извинили са се на баща ми. Но Мицуко е била арестувана близо до хотел „Ди“. Това му е причинило неудобство и проблеми.

— Арестувана?

— За навлизане в забранена зона. Отишла е да участва в поклонението. Прескочила е някаква ограда и е задействала алармата. Не успяла да я прескочи обратно, преди да дойде полицията.

— Добре ли е?

— Баща ми е уредил освобождаването й. Но не е доволен от това.

— Чувствам се виновна — промълви Чиа.

Той сви рамене и се върна обратно през вратата.

Чиа стана. Сендбендърите й бяха до чантата на стелаж за багаж, очилата и напръстниците — върху тях. Тя ги пренесе в другата стая.

Беше разхвърляно. Някак си той бе успял да я превърне в нещо подобно на стаята си вкъщи. Чаршафите на леглото бяха измачкани. През отворената врата на банята видя натрупани върху покрития с плочки под хавлии, разлято шише от шампоан на рафта до мивката. Бе сложил компютъра си на бюрото, ученическата шапка до него. Имаше отворени кутийки от еспресо навсякъде и поне три подноса от румсървис с полупразни керамични купи от юфка.

— Някой там виждал ли е Зона? — попита тя и измете възглавница и отворено списание до крака на леглото. Седна със Сендбендърите в скута си и започна да си слага напръстниците.

Стори й се, че той я изгледа странно, после каза:

— Не мисля.

— Вкарай ме както първия път — каза тя. — Искам да го видя отново.

* * *

Хак Нам. Улица „Тай Чанг“. Живите стени от променящи се съобщения с буквите на всички писмени езици. Отминаващи встрани портали, всеки, водещ към свой собствен таен свят. Този път тя бе по-внимателна за безбройните наблюдаващи призраци. Това трябваше да е начинът, по който хората тук се представяха, когато не си в директна връзка с тях. Град на призрачни сенки. Но този път Масахико пое по друг маршрут и не се изкачваха по усукания лабиринт от стълби, а се виеха в това, което би трябвало да е приземният етаж на оригиналния град и Чиа се сети за черната дупка, правоъгълната празнина, която той бе посочил на платното в стаята му в ресторанта.

— Сега трябва да те оставя — каза той, щом изскочиха от лабиринта в празнината. — Те желаят уединение.

Той изчезна и първоначално Чиа реши, че там няма абсолютно нищо, само бледата сивкава светлина, процеждаща се от някъде високо горе. Когато погледна към нея, тя се превърна в обширно, далечно сияние, много високо над нея, но замърсено с компост от странни и отпадъчни форми. Спомни си покрива на града и изоставените там неща.

— Странно е, нали? — Идору стоеше пред нея в бродирани одежди, ярките мънички мотиви, осветени отвътре, движещи се. — Пусто и мрачно. Но той настоя да се видим с теб тук.

— Кой е настоял? Знаеш ли къде е Зона?

Имаше и малка масичка или четирикрака стойка пред идору, много стара, оформените като дракони крака бяха покрити с дебел слой олющена светлозелена боя. Самотна прашна чаша стоеше в центъра й, в нея имаше нещо навито на спирала. Някой се изкашля.

— Това е сърцето на Хак Нам — каза Етрускът, същото това скрибуцане, сглобено от милиони сухи стари звукове. — По традиция място за сериозни разговори.

— Твоята приятелка си отиде — каза идору. — Пожелах лично да ти го съобщя. Този — тя посочи чашата — се нагърби с подробности, които не разбирам.

— Но те просто са затворили сайта й — каза Чиа. — Тя е в Мексико сити с бандата си.

— Тя е никъде — каза Етрускът.

— Когато те разделиха с нея — обясни идору, — когато те изведоха от стаята във Венеция, приятелката ти влязла в системния ти софтуер и активирала видеоустройствата в очилата ти. Това, което видяла, й дало да разбере, че си в смъртна опасност. Както смятам и аз. Тогава явно е решила да предприеме мерки. Завърнала се в тайната си страна и свързала сайта си с този на токийския орден на Ло/Рез. Наредила на Огава, президента на клуба, да пусне съобщение, обявяващо смъртта на Рез в хотел „Ди“. Заплашила я с оръжие, което щяло да разруши сайта на токийския орден…

— Ножът — каза Чиа. — Бил е истински?

— И напълно незаконен — добави Етрускът.

— Когато Огава отказала — продължи идору, — приятелката ти използвала оръжието си.

— Това е сериозно престъпление — намеси се отново Етрускът — според законите на всички въвлечени държави.

— После пуснала съобщението през останките от сайта на Огава — каза идору. — Изглеждало официално и ефектът бил бързото наводняване на хотел „Ди“ с море от потенциални свидетели.

— Каквато и да е била следващата стъпка на плана й — обясни Етрускът, — тя вече била разкрила присъствието си в нейния сайт. Първоначалните собственици разбрали за нея. Тя изоставила сайта. Проследили я. Била принудена да се откаже от самоличността си.

— Каква „самоличност“? — Чиа почувства униние.

— „Зона Роса“ — каза Етрускът — е била самоличността на Мерседес Пурисима Варгас-Гутиерес. Тя е на двайсет и шест години и е жертва на природен синдром, който се среща най-често във федерален окръг Мексико. — Гласът му сега беше като дъжд върху тънък метален покрив. — Баща й е особено преуспял криминален адвокат.

— Значи мога да я открия — каза Чиа.

— Но тя не би искала — отвърна идору. — Мерседес Пурисима е лошо обезобразена от синдрома и през последните пет години живее в почти пълно отричане от своята физическа същност.

* * *

Чиа седеше там и плачеше. Масахико свали черните чашки от очите си и отиде до леглото.

— Зона я няма — изхлипа тя.

— Знам — отвърна той и седна до нея. — Ти така и не завърши разказа за Сендбендърите — каза той. — Беше много интересна история.

И тя започна да му я разказва.