Уилям Гибсън
Идору (28)

27. ОНОВА ФИЗИЧЕСКО НЕЩО

Лани стоеше над черен гумен писоар в мъжката тоалетна, когато забеляза руснака да се реши пред огледалото.

Поне приличаше на черна гума, с нещо като увиснали ръбове. Очевидно бяха оправили водопровода, но той се чудеше как биха реагирали, ако поискаш да дадеш своя принос към Пещерата. По пътя насам видя, че единият от баровете беше покрит с плоча от нещо мътнозелено и прозрачно, осветено отдолу, и се надяваше, че не е направено от това, което видяха по стълбите.

Вечерята бе приключила и той вероятно бе прекалил със сакето. Той, Арли и Ямазаки бяха наблюдавали срещата на Рез с тази нова версия на идору, която Уили Джуд виждаше като голям сребърен термос. А Блекуел трябваше да свикне с това, защото, както предполагаше Лани, бодигардът не е имал никаква представа, че тя ще се окаже тук, не и докато не бе влязъл и Рез не му бе съобщил.

Арли бе разговаряла с Ло през по-голямата част от времето, предимно за недвижими имоти. Най-различна собственост, която той притежаваше по целия свят. Лани бе изслушал още от идеите на Ямазаки за преглед на работите на тийнейджърските фенклубове и всъщност можеше да има смисъл в това, но трябваше да опитат, за да разберат. Блекуел не бе обелил дори две думи на никого, пи бира вместо саке и изгълта храната си, сякаш се опитваше да запуши нещо, някакъв пропуск в сигурността, който можеше да бъде поправен, ако го тъпчеш методично с достатъчно количество сашими. Австралиецът беше бог с пръчиците. Вероятно можеше да забие една в окото ти от петдесет крачки разстояние. Но основната програма беше Рез и идору и в по-малка степен Куваяма, който проведе продължителни разговори и с двамата. Другия, Озаки, изглежда го бяха довели за в случай, че се наложеше някой да смени батериите в сребърния термос. А Уили Джуд си беше симпатяга, макар и по възможно най-изпразнения от съдържание начин.

Предполагаше се, че техниците са леснодостъпен източник на каквото и да минаваше за клюки в дадена компания, и Лани бе направил няколко стъпки в тази посока, но Озаки не бе казал повече, отколкото трябва. И тъй като Лани не можеше да вмъкне Рей Тоеи в полезрението си, без да започне да превключва на нодална вълна, той трябваше да задоволи тазвечершното си проучване с наличните визуални остатъци. Арли ставаше за тая работа. Имаше нещо в линията на челюстта й, което той определено харесваше и към което непрекъснато се връщаше.

Лани вдигна ципа си, отиде да си измие ръцете — мивката беше направена от същата провиснала черна материя, и забеляза, че руснакът още се решеше. Лани нямаше как да знае дали мъжът наистина е руснак, или не, но го взе за такъв заради характерните черни парашутистки ботуши с контрастиращ бял шев, панталоните с черна копринена лента отстрани на крачола и бялото вечерно кожено яке. Или беше руснак, или нещо подобно, но определено бе свързан с Комбината, онази мутирала комунистическа мафия.

Руснакът се решеше много концентрирано, което напомни на Лани за чистеща се с предните си крака муха. Той беше много едър и имаше голяма глава, макар и предимно на височина, доста издължена от веждите нагоре, леко заострена към темето. За цялото внимание, отделено на ресането, мъжът всъщност нямаше кой знае колко коса, не и отгоре, и Лани реши, че всички тия типове използват имплантанти. Ридел му беше казал, че хора на Комбината има из цяло Токио. Ридел беше гледал документален филм за това, как били толкова невероятно и изключително брутални, че никой не искал да си има работа с тях. После взе да му разправя за двама руснаци, някакви ченгета от Сан франциско, с които имал някакво вземане-даване, но Лани трябваше да отиде на среща с Райс Даниелс и някакъв гримьор и така и не чу края.

Лани провери, дали няма остатъци от вечерята между зъбите си.

Когато излезе, руснакът още се решеше.

Видя Ямазаки, който мигаше и имаше вид на изгубил се.

— Там, отзад е — каза Лани.

— Кое?

— Кенефът.

— Кенеф?

— Тоалетната.

— Но аз ви търсих.

— Намерихте ме.

— Забелязах, докато вечеряхме, че избягвахте да гледате директно в идору.

— Точно така.

— Предполагам, че плътността на информация е достатъчна, за да позволи нодално разтълкуване…

— Именно.

Ямазаки кимна.

— А-ха. Но няма да е така с някой от клиповете й или изява „на живо“.

— Защо не? — Лани се насочи обратно към тяхната маса.

— Честотата — отвърна Ямазаки. — Версията тази вечер е високочестотен прототип.

— Ще получим ли хонорар за бета-тестване?

— Бихте ли описали естеството на нодалното възприятие, моля?

— Като спомени — започна Лани — или кадри от филм. Но нещо, което барабанистът каза, ме кара да мисля, че просто съм наблюдавал последния й клип.

Някой блъсна Лани изотзад и той падна върху близката маса, счупвайки една чаша. Усети как чашата се раздробява под него и се намери да гледа право надолу за секунда в изпънатата латексова пола на жена, която изкрещя неистово точно преди масата да поддаде. Нещо, вероятно коляното й, го цапардоса здраво по главата.

Той успя да се изправи на колене, държейки се за главата и си спомни за научен експеримент, който бяха правили в Гейнсвил. Повърхностно напрежение. Поръсваш пипер в чаша вода. Поднасяш върха на игла към тънкия слой пипер. Гледаш как отскача от иглата като нещо живо. И той видя това да се случва тук, докато главата му кънтеше, но вместо пипера беше тълпата в „Западният свят“, а иглата, както разбра той, явно беше насочена към масата на Рез.

Гърбът на бяло вечерно кожено яке… Но после видя танка „Шърман“ да се приближава на раменете на ужасената тълпа, да се ускорява към него, огромен и безтегловен и тогава светлините изгаснаха.

Тълпата така или иначе крещеше, но мракът изкривяваше общия шум в нещо, което накара Лани да запуши ушите си. Или поне да се опита, защото някой се спъна в него и той се претърколи назад, свивайки се инстинктивно в зародишно кълбо и стягайки ръце зад врата си.

— Ей — каза глас много близо до ухото му, — ставай! Ще те стъпчат. — Беше Уили Джуд. — Виждам. — Ръка обгърна китката му. — Имам инфрачервено.

Лани остави барабанистът да го изправи на крака.

— Какво има? Какво става?

— Не ’нам, но хайде. Ше става по-лошо… — Сякаш по даден знак, ужасен писък от сурова животинска болка прониза безумната врява на тълпата. — Блекуел е хванал един — каза Уили Джуд и Лани усети как ръката на барабаниста сграбчи колана му. Той се препъваше, докато го издърпваха напред. Някой се натресе в него, извика на японски. После вдигна ръцете си нагоре, опитвайки се да предпази лицето си, и вървеше натам, накъдето го водеше барабанистът.

Изведнъж се озоваха във вдлъбнатина или коридор от относителна тишина.

— Къде сме? — попита Лани.

— Насам… — Нещо удари Лани през краката. — Маса — каза Уили Джуд. — Извинявай. — Под обувките на Лани скърцаше стъкло.

Дъга от зеленикава светлина, счупени намотки висяха в мрака. Още няколко стъпки и той видя Пещерата. Уили Джуд пусна колана му.

— Тук можеш да виждаш, нали? Тая биолуминесцентна история?

— Да — отвърна Лани. — Благодаря.

— Очилата ми не я регистрират. Улавям инфрачервено от топлите тела, но не мога да фиксирам стъпалата. Води ме надолу! — Той хвана ръката на Лани. Тръгнаха заедно надолу по стълбите. Облечено в черно трио японци профуча край тях, остави висока лачена обувка на напластеното стълбище и изчезна зад площадката. Лани изрита обувката от пътя на Уили Джуд и продължи нататък.

Когато свиха зад ъгъла на площадката, видяха Арли там със зелена бутилка от шампанско, вдигната над рамото й. На крайчеца на устата й имаше кърваво петно, по-тъмно от червилото й. Щом видя Лани, свали бутилката.

— Къде беше? — попита тя.

— В тоалетната.

— Изпусна шоуто.

— Какво стана?

— По дяволите — изруга тя, — палтото ми е горе.

— Продължавайте, продължавайте — подкани ги Уили Джуд.

Още стълби, още площадки, къдравите стени на Пещерата отстъпиха на бетон. Надолу край тях продължаваха да бързат хора, по един или в група, трескаво преминавайки стъпалата. Лани разтърка ребрата си, там където бе паднал върху чашата. Боляха го, но някак си бе успял да не се пореже.

— Изглеждаха като от Комбината — каза Арли. — Големи, грозни, лошо облечени типове. Не мога да кажа дали целта им беше Рез или идору. Сякаш си мислеха, че просто могат да влязат и да го направят.

— Какво да направят?

— Не знам — отвърна тя. — Куваяма бе разположил поне дузина от охранителите си на най-близките маси. А Блекуел сигурно се моли за такава случка всяка вечер, преди да си легне.

Той бръкна в джоба си, после светлините угаснаха.

— Той ги изгаси — каза Уили Джуд. — Някакво дистанционно. Той вижда в тъмното по-добре, отколкото аз с тия, инфрачервените. Не ’нам как го прави, но вижда.

— Ти как излезе? — Лани попита Арли.

— С фенерче. В чантичката ми.

— Лани-сан…

Обърна се назад и видя Ямазаки, единият ръкав на зеленото му карирано палто бе разпран на рамото, една от лещите на очилата му липсваше. Арли бе извадила телефон от чантичката си и псуваше тихо, докато се опитваше да го накара да проработи.

Ямазаки ги настигна на следващата площадка. Четиримата продължиха заедно надолу. Лани все още държеше слепия барабанист за ръка.

Когато излязоха на улицата, екипа от сърдити портиери на „Западният свят“ не се виждаше. Самотен полицай с найлонова покривка на фуражката си ломотеше като обезумял на микрофон, закачен отпред на дъждобрана му. В същото време ходеше напред-назад и жестикулираше драматично с бяла палка в неопределени посоки. Няколко вида далечни сирени се концентрираха върху „Западният свят“ и Лани реши, че чува хеликоптер.

Уили Джуд пусна ръката на Лани и нагласи видеоочилата си към уличната светлина.

— Къде ми е колата?

Арли свали телефона си, който очевидно сега работеше.

— По-добре да дойдеш с нас, Уили. Някакъв тактически екип е вече на път…

— Няма друго нещо като това — каза Рез и Лани се обърна, за да види певеца, който излизаше от „Западният свят“ и бършеше нещо бяло от тъмното си яке. — физическото. Прекалено много време във виртуалното и го забравяме, нали? Вие сте Лейнър? — протегна ръката си.

— Лани — поправи го Лани, докато тъмнозеленият бус на Арли спря до тях.