13. РАЗПОЗНАВАНЕ НА ХАРАКТЕРА
Ямазаки се обади точно преди обяд. Денят беше облачен и мрачен. Лани беше спуснал пердетата, за да не вижда нанотех сградите при тази светлина.
Гледаше НХК шоу за шампионата по въртене на пумпали. Звездата, както разбра, беше малко момиче с плитки и синя рокля със старомодна моряшка якичка. Беше малко кривогледа, може би заради концентрацията. Пумпалите бяха направени от дърво. Някои от тях бяха големи и изглеждаха тежки.
— Здравейте, господин Лани — каза Ямазаки, — по-добре ли се чувствате сега?
Лани гледаше как момичето вещо издърпва омотаното въженце и жълто-лилавият пумпал се завърта и губи очертанията си. Коментаторът държеше микрофон близо до върха му, за да улови бръмченето му, след това каза нещо на японски.
— По-добре от снощи — отговори Лани.
— В момента се урежда достъпът ви до данните, които заобикалят… нашия приятел. Това е сложна процедура, тъй като информацията е защитена по много и най-различни начини. Няма обособена стратегия. Личният му живот е защитен от система прогресивно усложняващи се алгоритми.
— Знае ли „нашият приятел“ за това?
Последва пауза. Лани гледаше въртящия се пумпал. Представи си как Ямазаки примигва.
— Не, не знае.
— Все още не знам за кого всъщност ще работя. За него? За Блекуел?
— Вашият работодател е Парагон-Азия Дейтафлоу, Мелбърн. Аз също работя за тях.
— Ами Блекуел?
— Блекуел е нает от частна корпорация, през която минават част от доходите на нашия приятел. В хода на неговата кариера бе създадена структура, която да оптимизира потока от средства и да сведе загубите до минимум. Тази структура в момента сама по себе си представлява едно корпоративно цяло.
— Мениджмънт — каза Лани. — Неговите мениджъри са уплашени, защото изглежда, че той може да направи нещо откачено. Това ли е?
Жълто-лилавият пумпал започна първата от осцилациите, които в крайна сметка щяха да го доведат до състояние на покой.
— Тази бизнес култура ми е чужда, господин Лани. Все още ми е трудно да давам оценка на тези неща.
— Какво имаше предвид Блекуел снощи, когато каза, че Рез иска да се ожени за японка, която не съществува?
— Идору — каза Ямазаки.
— Какво?
— „Певец-идол“. Тя е Рей Тоеи. Тя е личност-понятие, комбинация от софтуерни агенти, творение на информационните дизайнери. Тя е сродна с това, което в Холивуд, струва ми се, наричат „синтеспиан“[1].
Лани затвори очи, после ги отвори.
— Как тогава ще се ожени за нея?
— Не знам — отвърна Ямазаки, — но той твърдо заяви, че това е намерението му.
— Можете ли да ми кажете за каква работа са наели вас?
— Първоначално, предполагам, са се надявали, че ще мога да им обясня идору — какво у нея привлича публиката, следователно и какво е привлякло него може би. А също, мисля, че те, както и Блекуел, все още не приемат версията, че това не е резултат от някакъв заговор. Сега искат да ви запозная с културния фон на ситуацията.
— Кои са те?
— В момента не мога да бъда по-подробен по този въпрос.
Пумпалът започна да се поклаща. Лани видя нещо като ужас в очите на момичето.
— Не мислите, че има заговор?
— Ще се опитам да отговоря на вашите въпроси тази вечер. Междувременно, докато се урежда достъпът ви до данните, моля ви проучете тези…
— Ей! — възропта Лани, когато момичето с пумпала бе заменено от непознато лого — хилещ се анимационен булдог, с каишка с шипове на мускулестия му врат, в голяма купа, пълна със супа.
— Два документални видеофилма за Ло/Рез — каза Ямазаки. — Тези са за изданието на „Кучешка супа“, първоначално малка независима компания със седалище в Източно Тайпе. Те издават първите записи на групата. По-късно Ло/Рез купуват „Кучешка супа“ и я използват за издаването на по-малко комерсиални продукции на други изпълнители.
Лани се вторачи печално в хилещия се булдог, тъгувайки за момичето с плитките.
— Като документални филми за тях, например?
— За документалните филми не е било искано одобрението на групата. Те не са корпоративни документи на Ло/Рез.
— Е, предполагам, че поне за това можем да сме благодарни.
— Пак заповядайте — Ямазаки затвори.
Виртуалното ПОВ даде близък план и се завъртя около един от шиповете по каишката на кучето. Отблизо се виждаше като блестяща стоманена пирамидка. Отразени облаци префучаха за миг върху стърчащата триъгълна повърхност, докато вървеше предупреждението за Световното патентно споразумение.
Лани гледа достатъчно, за да разбере, че филмът е сглобен от рекламни кадри на групата.
— Художествено предупреждение — каза той и отиде в банята, за да дешифрира контролните бутони на душа.
Успя да пропусне първите шест минути, докато се къпеше и си миеше зъбите. Беше гледал неща като това и преди, но всъщност никога не се бе опитвал да ги следи с внимание. Наметна хотелската хавлия и си каза, че е по-добре да опита. Изглежда, Ямазаки щеше да го разпитва за това по-късно.
Защо хората правеха подобни неща? Нямаше разказ, нямаше видима структура. Някои фрагменти просто се повтаряха през целия филм с различна скорост…
В Лос Анджелис имаше цели публични канали, посветени на неща като това и домашно направени ток-шоута, водени от голи Енсино вещици, седящи пред големи картини на „Богинята“, които бяха направили в гаражите си. Можеше само да ги гледаш. Идеята на тези откъси, предполагаше той, бе, че с използването им можеш някак си да изтласкаш назад средата. Вероятно беше нещо като да газиш във вода — просто, повтарящо се човешко действие, което поне временно създаваше илюзия за равенство с морето. Но на Лани, който беше прекарал неизброими часове в дълбоките полета от данни, лежащи под света на медиите, то само му изглеждаше безнадеждно. А също и досадно, макар че, смяташе той, тази скука трябваше да се потиска по някакъв начин — друг вид изтласкване назад.
Защо иначе някой щеше да подбере и редактира тези парчета от Ло и Рез, китайския китарист и певеца полуирландец, говорещи глупости в един куп телевизионни репортажи, повечето от които предвидени за излъчване? Поздравленията, изглежда, бяха тема: „Радваме се, че сме във Владивосток. Разбрахме, че имате страхотен нов аквариум!“; „Поздравяваме ви за свободните избори и за вашата кампания за овладяване на епидемията от тропическа треска!“; „Винаги сме обичали Лондон!“; „Ню Йорк, вие сте… прагматични!“
Лани се разрови из остатъците от закуската си и намери полуизядена изстинала филия кафяв препечен хляб под капака на метална чиния. Имаше два пръста кафе, останали в каната. Не искаше да мисли за обаждането на Ридел или неговото значение. Той бе решил, че е приключил с „През ключалката“. И с адвокатите.
— Сингапур, ти си красив! — каза Рез.
— Здравееей, Град на лъвовете! — добави Ло.
Лани взе дистанционното и превъртя напред с надежда. Не. Без звук? Не. Ямазаки беше приготвил тези неща с цел да му помогне. Той помисли дали да не изключи конзолата, но се притесняваше, че може би ще разберат.
Сега започна да се ускорява, фрагментите следваха по-често, цялото нещо бе по-освободено от съдържание — вцепеняваща мъгла. Усмивката на Рез стана зловеща, нещо със своя собствена последователност, което скачаше непроменено от един фрагмент в следващия.
Изведнъж всичко това се скри в сянката, фокус върху рококо позлата. Чуваше се дрънкане на стъкларии. Образът беше с онова характерно сплескано качество, което той знаеше от „През ключалката“ — правеха го най-малките реверни камери, маскирани като шарката на тъканта.
Ресторант? Клуб? Някой седеше срещу камерата, зад стена от зелени бутилки. Тъмнината и обхватът на малката камера правеха детайлите неразличими. Тогава Рез се наведе напред, разпознаваем, щом излезе на фокус. Жестикулираше към камерата с чаша червено вино.
— Ако поне веднъж спрем да говорим за музика, индустрия и цялата политика, свързана с тях, най-вероятно ще ви кажа, че е по-лесно да пожелаем и привлечем вниманието на десет милиона абсолютно непознати хора, отколкото да приемем любовта и предаността на най-близките ни.
Някаква жена каза нещо на френски. Лани сметна, че тя е тази, която държи камерата.
— Успокой се, Розър. Тя не разбира и половината от това, което казваш. — Лани се намести. Гласът беше на Блекуел.
— Не разбира ли? — Рез излезе от фокус. — Защото, ако разбираше, щях да й разкажа за самотата от това да бъдеш неразбран. Или може би това е самотата от страха да позволиш да бъдеш разбран?
Кадърът застина на размазаното лице на певеца. Бележка за датата и часа. Две години по-рано. Думата „неразбран“ се появи.
Телефонът иззвъня.
— Дааа?
— Блекуел каза, че се е отворил прозорец. Планът се променя. Можете да влезете в базата данни сега. — Беше Ямазаки.
— Добре — каза Лани. — Не мисля, че напредвам много с този видеофилм.
— Търсенето на Рез за значението на възроденото изкуство? Не се тревожете, ще ви го пуснем пак по-късно.
— Успокоих се — отвърна Лани. — И вторият ли е толкова добър?
— Вторият документален филм е с по-традиционна структура. Подробни интервюта, биографични справки, Би Би Си, отпреди три години.
— Чудесно.
— Блекуел е на път към хотела. Довиждане.
