Уилям Гибсън
Идору (19)

18. ОТАКУ

Нещо четвъртито, меко на пипане, но твърдо отвътре. Издърпа го. Беше увито в синьо-жълта найлонова торбичка от безмитния магазин на СийТак, облепено накриво с набръчкани парчета кафяво тиксо. Тежко. Компактно.

— Здравей.

Чиа почти падна назад, както се бе привела над чантата си, щом чу гласа и зърна момчето, което отначало взе за по-голямо момиче с разделена на път коса, падаща върху раменете й.

— Аз съм Масахико.

Без превод. Носеше тъмна куртка с голям размер, приличаше на военна, закопчана до широката яка, хлабава около врата му. Стар клин, провиснал като чувал до коленете. Мърляви бели хартиени чехли.

— Мицуко направи чай — той посочи подноса, керамичния чайник и двете чаши. — Но ти беше логната.

— Тук ли е? — Чиа натъпка нещото обратно в чантата си.

— Излезе — отвърна Масахико. — Може ли да разгледам компютъра ти?

— Компютъра? — Чиа се изправи, объркана.

— Сендбендърс е, нали?

Тя си наля малко от чая, който беше още горещ.

— Да. Искаш ли чай?

— Не. Пия само кафе.

Той седна на татамито до ниската масичка и прекара пръсти с възхищение по отлятата от алуминий повърхност на Сендбендърите.

— Красота. Виждал съм малък дискплейър от същия производител. Някакъв култ е, нали?

— Комуна. Затворена общност. В Орегон.

Черната коса на момчето беше лъскава и добре пригладена, но Чиа видя парченце юфка, заплетено в нея, от тънката, накъдрена, за бързо приготвяне, която се продаваше в купички.

— Съжалявам, че съм била в мрежата, когато Мицуко се е върнала. Ще ме помисли за невъзпитана.

— Ти си от Сиатъл — не беше въпрос.

— Ти си брат й?

— Да. Защо си тук? — очите му бяха големи и тъмни, лицето издължено и бледо.

— Двете със сестра ти си падаме по Ло/Рез.

— Дошла си, защото той иска да се ожени за Рей Тоеи?

Топъл чай потече по брадичката на Чиа.

— Тя ли ти каза?

— Да — отвърна Масахико. — В Забранения град има само няколко души, които работиха върху нейния дизайн.

Той беше потънал в изучаването на Сендбендърите й, преобръщайки ги в ръцете си. Пръстите му бяха дълги и бели, с наядени нокти.

— Къде е това?

— В мрежата — каза той и преметна косата си през рамо.

— Какво се говори за нея?

— Оригинална концепция. Почти радикална — той натисна няколко клавиша. — Това е истинска красота…

— Тук ли научи английски?

— В Забранения град.

Чиа опита още една глътка от чая, после остави чашата.

— Имаш ли кафе?

— В стаята ми — отвърна той.

* * *

Стаята на Масахико, на края на късо бетонено стълбище, до задната част на кухнята на ресторанта, вероятно е била килер. Беше момчешки кошмар, типът обстановка, който Чиа познаваше от братята на свои приятелки; подът и рафтоподобното легло, отдавна изчезнали под непрани дрехи, опаковки от закуски, японски списания с измачкани корици. Кула от празни пенополиуретанови купички в единия от ъглите, холограмните им етикети премигваха иззад самотен конус от халогенна светлина. Втори, по-висок рафт, нещо като бюро или маса, изрязан от рециклиран материал, който изглеждаше, сякаш е ламиниран с нарязани кутии от сок. Върху него стоеше компютърът му, безличен черен куб. На по-тясната част от облицованата плоскост имаше светлосиня микровълнова печка, запечатани купички с храна за бързо приготвяне и половин дузина малки ламаринени кутийки с кафе.

Една от тях, току-що излязла от микровълновата, гореща, вече беше в ръката на Чиа. Кафето беше силно, с много захар и дебел каймак. Тя седна до него на ръбестото легло-рафт с навито яке зад гърба й вместо облегалка.

Миришеше слабо на момче, на ядене и на кафе. Въпреки това той изглеждаше доста чист сега, когато беше толкова близо до него, пък и тя имаше смътен спомен, че японците по принцип са чистоплътни. Просто обичаха да се къпят, нали? Тази мисъл предизвика у нея желание да вземе душ.

— Много ми харесва — каза той и се пресегна отново към Сендбендърите, които беше донесъл от горе и бе оставил на работния плот, пред черния куб, след като измете настрани купчина лъжички, моливи и анонимни джунджурии от метал и пластмаса.

— Къде гледаш, когато работиш с твоя? — тя посочи към компютъра му с малката чашка кафе.

Той каза нещо на японски. Червейчета и точки в пастелен неон осветиха страните на куба, щъкаха и пулсираха, после се скриха.

Стените бяха облепени от горе до долу с няколко слоя плакати, листовки и графики. Стената точно срещу нея, над и зад черния компютър, беше покрита с голямо платно, квадрат от някаква копринена материя с щампована карта или диаграма в червено, черно и жълто. Стотици несиметрични блокове или стаи, някакви отделни неща, свити около празно пространство в центъра, неравен изправен четириъгълник, черен.

— Забраненият град — каза той, проследявайки погледа й. Наведе се напред и посочи точно определено място. — Това е моята. Осмо ниво.

Чиа посочи центъра на диаграмата.

— Какво е това?

— Черна дупка. Първоначално нещо като въздушна шахта — той погледна към нея. — И Токио има черна дупка. Виждала ли си я?

— Не.

— Дворецът. Никакви светлини. Гледан от висока сграда нощем, Имперският дворец е черна дупка. Веднъж, докато го гледах, видях сигнална ракета.

— Какво е станало с него по време на земетресението?

Той повдигна вежди.

— Това, разбира се, не биха го показали. Сега е като преди. Със сигурност — той се усмихна, но само с ъгълчетата на устните си.

— Къде отиде Мицуко?

Той сви рамене.

— Каза ли кога ще се върне?

— Не.

Чиа си помисли за Хироми Огава и после за това, че някой бе търсил бащата на Келси. Хироми? Но имаше нещо, каквото и да бе то, горе, в чантата й, в стаята на Мицуко. Спомни си как Мериалис крещеше зад вратата на офиса на Еди. Явно Зона беше права.

— Знаеш ли клуб на име „Уиски Клонинг“?

— Не. — Той потупа лъскавите алуминиеви ръбове на Сендбендърите й.

— Ами „Маймунски бокс“?

Той я погледна и поклати глава отрицателно.

— Ти май не излизаш много често, а?

— Само в Забранения град — продължи да се взира в нея.

— Искам да отида до този клуб, „Маймунски бокс“. Само че може би не се казва вече така. Намира се в „Шинджуку“. Бях на метростанцията там по-рано.

— Клубовете не са отворени по това време.

— Няма проблем. Само искам да ми покажеш къде е. После лесно ще се оправя сама.

— Не. Трябва да се върна в Забранения град. Имам задължения. Намери адреса на това място и аз ще обясня на компютъра ти къде да те заведе.

Сендбендърите можеха сами да намерят път дотам, но Чиа реши, че не иска да ходи сама. По-добре беше да отиде с момче, отколкото с Мицуко, а и бездруго предаността й към ордена можеше да се окаже проблем. Но преди всичко тя просто искаше да се махне оттук. Новината на Зона я стресна. Някой знаеше, че е тук. А и какво да прави с онова нещо в чантата си?

— Харесва ти, нали? — тя посочи към Сендбендърите.

— Да — потвърди той.

— Софтуерът е още по-добър. Имам емулатор, който може да инсталира виртуални Сендбендъри на компютъра ти. Заведи ме до „Маймунски бокс“ и е твой.

* * *

— Винаги ли си живял тук? — попита Чиа, докато вървяха към станцията. — Имам предвид в този квартал?

Масахико сви рамене. Чиа смяташе, че улицата го кара да се чувства неудобно. Или самото излизане навън. Той бе сменил сивия си клин със също толкова провиснали черни памучни панталони, чиито крачоли бяха напъхани в черни найлонови чорапи, подаващи се над черни кожени работни обувки. Още носеше черната си куртка, но бе добавил и черна кожена шапка с къса козирка, за която тя реши, че някога е била част от училищна униформа. И ако куртката беше голяма за него, то шапката беше малка. Носеше я наклонена напред, под ъгъл, така че козирката да пада над очите му.

— Живея в Забранения град — отговори той.

— Мицуко ми каза. Това е нещо като мулти-юзър домейн.

— Забраненият град не е като нищо друго.

— Прати ми адреса, като ти дам емулатора. Ще проверя.

Тротоарът минаваше над бетонен канал със сивкава вода. Напомни й за Венеция. Чудеше се дали тук някога е текла река.

— Той няма адрес.

— Това е невъзможно — каза Чиа.

Той не каза нищо повече.

Сети се за това, което намери, щом отвори торбичката от безмитния магазин на СийТак. Нещо плоско и четвъртито, тъмносиво. Може би направено от някоя от многобройните странни пластмасови метализирани материи. В единия край имаше редици от малки дупчици, а в другия — сложни форми от метал и няколко вида пластмаса. Изглежда, нямаше начин да се отвори без видими белези. Без маркировка. Не изтропа, когато го разклати. Може би „Какво са нещата“, картинният речник, щеше да го разпознае, но тя нямаше време да провери. Масахико се преобличаше долу, когато тя сряза синьо-жълтата найлонова торбичка със серийно номериран, възпоменателен швейцарски Ло/Рез нож. Огледа се из стаята за скришно място. Всичко беше твърде чисто и подредено.

Най-накрая върна нещото обратно в чантата си, щом чу Масахико да се качва по стълбите от кухнята. То бе там и сега, заедно със Сендбендърите й, под нейната мишница, докато влизаха в станцията. Което най-вероятно не бе много умно.

Използва кеш картата на Келси, за да купи билети и за двамата.