Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sole Survivor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

ИК Плеяда, София, 2001

Преводач: Александър Качил

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО

Редактор Весела Прошкова

Коректор Джени Тодорова

ISBN 954-409-202–1

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

ТРЕТА ЧАСТ
НУЛЕВА ТОЧКА

ГЛАВА 9

Високите пламъци бяха оранжеви като тиквените фенери, които децата носят на Халоуин, и под тяхната светлина дори праведниците изглеждаха като покварени езичници.

На плажа, където беше разрешено да се палят големи огньове, горяха десет клади. Около тях се бяха събрали големи семейства, групи от тийнейджъри и колежани.

Джо мина между тях. Почти всяка нощ идваше на океанския бряг, тъй като ритмичното плискане на вълните успокояваше болката в душата му, но не се приближаваше до кладите.

Тази вечер глъчката беше оглушителна, боси двойки танцуваха под звуците на стари мелодии на Бийч Бойс. Дузина младежи слушаха в захлас някакъв мъж с дълга бяла коса, който с ехтящ глас разказваше история за призраци.

Случилото се през този ден дотолкова бе променило мирогледа му, че му се струваше как гледа през магически очила, спечелени на стрелбището по време на тайнствен панаир, които притежаваха способността не да изопачават света, а да разкрият тайно измерение — загадъчно, отблъскващо и страховито.

Танцуващите по бански костюми, чиито тела имаха бронзов загар от слънцето, кършеха рамене и въртяха бедра, приклякаха и се полюшваха, размахваха ръце като крила или правеха движения, сякаш забиваха нокти във въздуха. На Джо му се струваше, че във всеки от тях се крият по две личности. Всеки беше реален човек, но и марионетка, контролирана от невидим кукловод, който, дърпайки конците, я кара да ликува, да мига със стъклени очи да изкривява устни в пресилена гримаса и да се смее с глухия глас на вентрилоквист с единствената цел да заблуди Джо, че това е един добър свят, достоен за възхищение.

Мина покрай група от десет-дванайсет млади мъже по бански. Те бяха оставили на пясъка неопреновите си костюми, които блестяха като купчини тюленови кожи. Изправените им сърфове хвърляха върху пясъка сенки като стълбовете на Стоунхендж.

Танцуващите, разказвачът и публиката, сърфистите и всички други, покрай които мина Джо, го гледаха подозрително. Знаеше, че не си въобразява, че не е прекалено мнителен, че наистина го наблюдават.

Нямаше да се изненада, ако всички те работеха за „Текнолоджик“ или за тези, които ги спонсорират.

От друга страна, макар че го обхващаше все по-силна параноя, все още беше с достатъчно здрав разсъдък, за да разбере, че в съзнанието му са се запечатали ужасяващите картини, на които беше станал свидетел в къщата на Делмънови и че ужасът е изписан на лицето му. Кошмарните спомени придаваха на очите му стоманен блясък и го караха да се гърчи от ярост и ужас. Когато минаваше покрай хората, те виждаха един измъчен човек, а всички те бяха градски жители, които разбираха колко е опасен изтерзаният човек.

Около един огън се бяха събрали двайсетина смълчани млади мъже и жени с бръснати глави. Всеки от тях носеше сапфиреносиня роба и бели маратонки и всеки имаше златна халка на лявото си ухо. Мъжете бяха голобради. Жените бяха без грим. Бяха изключително привлекателни и одеждите им бяха толкова стилни, че навярно бяха членове на сектата Децата на Бевърли Хилс.

Постоя между тях няколко минути, като ги наблюдаваше как мълчаливо съзерцават огъня. Когато го забелязаха, не се изплашиха от него. Очите им бяха като спокойни езера, в които той съзря примирение и доброта, досущ като отразена от водата лунна светлина, но може би само така му се струваше, защото именно това искаше да види.

Носеше хартиен плик от „Макдоналдс“, в който бе пъхнал опаковки от два чийзбургера, празна кутия от безалкохолно и книжните салфетки, послужили му да избърше кръвта от ръката си. Хвърли в огъня плика, съдържащ уличаващите го доказателства, и продължи да наблюдава сектантите.

Когато се отдалечи, за миг се запита, каква ли е целта на живота според тях. Представяше си, че в налудничавата спирала на съвременния живот тези облечени в сини роби млади хора бяха открили някаква истина и достигнали състояние, което даваше смисъл на тяхното съществуване. Не ги разпита за житейската им философия, защото се страхуваше, че техният отговор няма да е нещо друго освен още един вариант на същия тъжен копнеж и самозаблуждение, на който се крепи светът.

Отдалечи се на стотина метра от кладите, където властваше нощта, приклекна на брега и изми ръцете си със солена вода. Взе мокър пясък и изтърка с него всякакви следи от кръв от пръстите си и под ноктите си.

След като изплаква за последен път ръцете си и без да си свали чорапите и маратонките или да навие нагоре джинсите си, влезе във водата. Спря едва след като мина линията на прибоя.

Върху вълничките проблесваше фосфоресцираща пяна, беше ясна нощ и мракът беше пронизан от лунната светлина.

Очакването му океанът да заглуши болката му не се оправда, но все пак той намери някакво успокоение в надигащите се вълни и в тихия, монотонен тътен на гигантската водна машина. Вечен ритъм, безсмислени движения, покоят на безразличието.

Опита се да не мисли за случилото се в къщата на Делмънови. Тези събития бяха непонятни. Да мисли за тях нямаше да му помогне да ги разбере.

Ужаси се, че не изпитва мъка за Лайза и Делмънови.

На сбирките на „Състрадателни приятели“ беше научил, че след като загубят децата си, родителите често се оплакват от обезпокоителна неспособност да изпитват съчувствие към страданията на други хора. Когато човек гледа новини по телевизията за катастрофи на магистрали, пожари в жилищни блокове и ужасни убийства, остава скован и безразличен. Музиката, която някога е карала сърцето да потрепва, изкуството, което някога е докосвало душата, сега не оказваха никакво въздействие. Някои хора преодоляват тази загуба на чувствителност след година-две, други след пет-десет, но някои — никога.

Делмънови му бяха много симпатични, но всъщност бяха непознати, които беше видял за пръв и последен път.

Лайза му беше приятелка. Сега тя беше мъртва. И какво от това? Всеки умира рано или късно. Децата ви. Жената, която е била любовта на вашия живот. Всички.

Пълната му апатия го уплаши. Почувства се ужасно. Но не можеше да се насили да чувства болката на другите. Само мъката за скъпите покойници разяждаше душата му.

Запита се в какво ли чудовище ще се превърне, ако дори смъртта на Мишел, Криси и Нина престане да го вълнува. За пръв път разбра, че абсолютното равнодушие може да донесе не вътрешен мир, а ожесточение и омраза.

Сервизът и денонощният супермаркет се намираха на три пресечки от неговия мотел. Навън близо до тоалетните имаше два обществени телефона.

Няколко нощни пеперуди, бели като снежинки, кръжаха под конусообразните лампи, монтирани под стрехите на сградите. Увеличените до огромни размери изкривени сенки на крилата им трептяха по бялата гипсова стена.

Джо не беше анулирал служебната си телефонна карта. Възнамеряваше да проведе няколко разговора от обществен апарат, за да не разберат преследвачите му къде се намира, в случай че телефонът в мотелската му стая се подслушва.

Налагаше се да говори с Барбара Кристмън, която отговаряше за разследването на катастрофата на полет 353. Сега на Западния бряг беше единайсет часът, а във Вашингтон беше два часът сутринта. Разбира се, в неделя тя нямаше да е в офиса си и макар че навярно в Националния съвет за безопасен транспорт имаше дежурен служител, в никакъв случай нямаше да му дадат домашния номер на следователката.

Въпреки това той намери номера в указателя и позвъни. Новата автоматичната телефонна система на съвета му даде вътрешните номера, и съобщи, че може да остави съобщение за всеки член на съвета, старшия следовател, отговарящ за катастрофите, или за някой по-низш служител. Системата беше такава, че ако въведеше първата буква от собственото име и първите четири букви на фамилията на човека, за когото искаше да остави съобщение, щяха да го свържат. Когато въведе Б-К-Р-И-С, механичен глас го информира, че такъв вътрешен номер не съществува. Опита отново, но със същия резултат.

Или Барбара Кристмън вече не работеше там, или системата за гласови съобщения не беше изправна.

Всяка катастрофа се разследваше от старшия следовател, който работи в центъра на НСБТ във Вашингтон, останалите членове на даден екип можеха да бъдат подбирани от специалисти в съответните области от центровете в цялата страна: Апкоридж, Атланта, Чикаго, Денвър, Форт Уърт, Лос Анджелис, Маями, Канзас Сити, Ню Йорк Сити и Сиатъл. От компютъра на „Поуст“ Джо беше взел списък с повечето, ако не и всичките членове на екипа, но не знаеше кой от тях къде се намира.

Тъй като мястото на катастрофата беше на малко повече от сто и шейсет километра южно от Денвър, Джо допусна, че поне няколко човека от екипа са били привлечени от там. Като използва списъка с единайсетте имена, той се свърза с телефонни справки в Денвър.

Откри номерата на трима души. Останалите осем или не бяха включени в списъка, или не живееха, в района на Денвър.

Непрестанното увеличаване и смаляване на сенките на пеперудите по циментовата стена на бензиностанцията върнаха Джо към нещо, случило се в миналото, споменът, за което му убягваше. За миг се вторачи във връхлитащите сенки, които бяха безформени като фигури, образувани от разтопен восък, но не можа да разбере за какво му напомняха.

Макар че минаваше полунощ, той се обади и на тримата, чиито телефонни номера беше намерил. Първият бе натоварен с разследване на метеорологичните фактори, отнасящи се до катастрофата. На неговия номер отговори телефонен секретар, но Джо не остави съобщение. Вторият беше ръководител на екипа, който отговаряше за търсенето на металургически доказателства. Тъй като вероятно беше събуден от телефона, той беше кисел и неотзивчив. Третият човек осигури връзката с Барбара Кристмън, от която Джо имаше нужда.

Той се казваше Марио Оливери. Ръководеше отдела, занимаващ се с търсенето на грешките, които вероятно са били допуснати от екипажа на самолета или авиодиспечерите.

Въпреки късния час Оливери беше много любезен обясни, че е нощна птица и никога не си ляга преди един часа, сетне добави:

— Господин Карпентър, разберете, че не разговарям с журналисти за дейността на съвета. Освен това резултатите от разследването са обществено достояние.

— Не за това се обаждам, господин Оливери. Не мога да вляза във връзка с един от вашите no-висши следователи, с когото имам нужда да говоря спешно и се надявам, че можете да ми помогнете да се свържа с него. Нещо не е наред с гласовата й поща в офисите във Вашингтон.

— Нейната гласова поща? При нас няма в момента висши следователи жени. И шестимата са мъже.

— Барбара Кристмън.

— Тя напусна преди няколко месеца.

— Имате ли телефонния й номер?

Оливери се поколеба и каза:

— Боя се, че не.

— Знаете ли дали живее във Вашингтон или в някое от предградията му? Ако знам адреса й, може би ще открия нейния телефон.

— Чух, че се върнала в родния си град в Колорадо — промърмори Оливери. — Започна работа в отдела ни в Денвър преди много години, беше прехвърлена във Вашингтон и стигна до поста старши-следовател.

— Значи сега тя е в Денвър?

Събеседникът му отново замълча, сякаш самата тема на разговора им — Барбара Кристмън — го тревожеше. Накрая измънка:

— Мисля, че в момента живее в Колорадо Спрингс. Градчето се намираше на шейсетина километра от мястото, на което обреченият боинг 747 беше катастрофирал.

— Известно ли ви е дали ще я намеря там? — попита Джо.

— Не знам.

— Ако е омъжена, номерът може би се води на името на съпруга й.

— Разведена е от много години. Господин Карпентър… чудех се дали…

Джо го изчака да продължи, но тъй като мълчанието се проточи, попита:

— Ало? Чуваме ли се?

— Това свързано ли е с катастрофата на полет 353?

— Да.

Оливери отново замълча.

Джо започна да се изнервя и припряно каза:

— Има ли нещо странно, свързано с трагедията?

— Резултатите от разследването са достъпни за обществото, както вече казах.

— Не за това ви попитах.

Възцари се толкова дълбока тишина, че Джо почти повярва, че е осъществил връзка не с Денвър, а с обратната страна на луната.

— Господин Оливери?

— Наистина, нямам какво да ви кажа, господин Карпентър. Но ако се сетя за нещо по-късно… имате ли телефонен номер, на който да ви се обадя.

Тъй като Джо не желаеше да обяснява надълго и нашироко в какво положение се намира, отвърна:

— Възможно е да се изложите на опасност, ако ми се обадите.

— Не разбирам… обяснете, моля ви.

Джо се престори, че не го е чул, и продължи:

— Ако знаете нещо, ще ви дам време да помислите. Ще ви се обадя пак след ден-два. — Сетне затвори телефона и отново загледа пеперудите, които се удряха в лампите. Какво ли му напомняше това? Споменът упорито му убягваше.