Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sole Survivor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

ИК Плеяда, София, 2001

Преводач: Александър Качил

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО

Редактор Весела Прошкова

Коректор Джени Тодорова

ISBN 954-409-202–1

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

ГЛАВА 8

Чарлс и Джорджин Делмън живееха в огромна къща, разположена върху половин акър земя в Хенкок Парк. От двете страни на входа растяха магнолии, а ниският жив плет беше така старателно оформен, сякаш беше подрязан от хиляди градинари с фини ножици. Извънредно строгата геометрия на къщата и градината показваше необходимост от ред и вяра в преимуществото на човешката подредба над бунта на природата.

Семейство Делмън бяха лекари. Той беше интернист и специализираше кардиология, а тя беше както интернист, така и офталмолог. Бяха известни в своята област, защото освен редовната си медицинска практика ръководеха една клиника за безплатно лечение на деца в Източен Лос Анджелис и друга в южната му част.

Когато стана катастрофата с боинга, Делмънови загубиха осемнайсетгодишната си дъщеря Анжела, която се връщаше от шестседмичен семинар за художници в университет в Ню Йорк, за да се подготви за първата си година в училището по изкуствата в Сан Франциско. Беше талантлива художничка с обещаващо бъдеще.

Вратата отвори Джорджин Делман. Джо я позна от снимката й, която беше публикувана в „Поуст“. Беше на около четирийсет и осем — петдесет години, висока и стройна, с блестяща мургава кожа, къдрава тъмна коса и живи тъмнолилави очи. Красотата й беше някак дива и тя усърдно я обуздаваше с очила със стоманени рамки, не слагаше грим, носеше обикновени сиви панталони и бяла блуза.

Когато Джо каза името си още преди да спомене, че семейството му е пътувало със самолета от полет 353, за негова изненада тя възкликна:

— Господи, ние тъкмо говорехме за вас!

— За мен?

Джорджин Делман го хвана за ръката, издърпа го във фоайе с мраморен под и затвори вратата с ханша си. Като не сваляше изумения си поглед от него, каза:

— Лайза ни каза за жена ви и дъщерите ви, за това как сте се изплъзнали. Но ето ви тук.

— Лайза? — каза той объркан.

Семплото облекло и очилата със стоманени рамки не можеха да скрият естествената искряща жизнерадост на Джорджин Делман. Тя го прегърна и го целуна по бузата така силно, че Джо отстъпи назад. Сетне го погледна в очите и каза:

— Била е при тебе, нали?

— Лайза ли?

— Не, не Лайза. Роуз.

Необяснима надежда заподскача като хвърлено камъче по тъмната повърхност на сърцето му.

— Да, но…

— Елате, елате с мен.

Отново го хвана за ръката, издърпа го от фоайето по дълъг коридор към задната част на къщата и продължи:

— Бяхме точно тук, на масата в кухнята — аз, Чарли и Лайза.

На срещите в „Състрадателни приятели“ Джо никога не видя родител, загубил детето си, да е способен да изпита това вълнение. Никога не беше чувал и за подобно живо същество. Родители, които загубят децата си, прекарват пет-шест години — понякога и повече от десет стараейки се да преодолеят убеждението, че те самите трябва да са мъртви вместо любимите същества, че да надживеят децата си е грешно или егоистично, дори чудовищно. Тези като Делмънови, които бяха загубили осемнайсетгодишната си дъщеря, разсъждаваха по същия начин. Възрастта нямаше голямо значение. Загубата на дете на всеки етап от живота е неестествена и така неприемлива, че е трудно да се върнеш към нормално съществуване.

Дори когато си се примирил с факта и си донякъде щастлив, радостта завинаги ти убягва, все едно да черпиш вода от пресъхнал кладенец.

Ала Джорджин Делман бе сияеща и жизнерадостна, развълнувана като момиче, когато поведе Джо към края на коридора и през двукрилата врата. Изглежда, че тя не само се беше възстановила от загубата на дъщеря си, но и я беше преживяла.

Проблесналата за кратко надежда на Джо изчезна, защото му се струваше, че Джорджин Делмън беше или полудяла, или плиткоумна. Очевидната й радост го потресе.

Светлината в кухнята беше оскъдна, но Джо видя, че помещението е уютно, с под от кленови дъски, кленови мебели и бяло-кафяви гранитни плотове. На слабата кехлибарена светлина закачените над полицата проблесващи медни тенджери, тигани и прибори се клатушкаха като църковни камбани, чакащи настъпването на вечерта.

Голямата маса беше в нишата до прозореца. Джорджин извика:

— Чарли, Лайза, елате да видите кой е тук. Това е почти чудо, нали?

През прозорците се виждаха задният двор и басейнът. Върху елипсовидната маса бяха поставени три декоративни газени лампи, пламъчетата в стъклените абажури сякаш танцуваха.

До масата стоеше висок, хубав мъж с гъста сребриста коса — доктор Чарлс Делмън.

Влачейки Джо след себе си, Джорджин Делмън каза:

— Чарли, това е Джо Карпентър. Онзи Джо Карпентър.

Чарли Делмън се приближи и енергично разтърси ръката му. Изглеждаше безкрайно изненадан.

— Какво става, синко?

— Бих искал да знам — каза Джо.

— Става нещо странно и чудесно! — радостно възкликна Делмън, развълнуван като съпругата си.

От стола до масата стана Лайза, чиято руса коса беше допълнително позлатена от меката светлина на газените лампи. Беше на около четирийсет и пет години, имаше гладко лице като на младо момиче и светлосиви очи, които бяха видели не една и две страхотии.

Джо я познаваше добре. Лайза Пекатоне бе репортерка в „Поуст“. Беше се специализирала в разследване на случаи на жестоки престъпници — серийни убийци, прелъстители на деца, изнасилвачи, осакатяващи жертвите си. Обладана бе от някаква фикс-идея, която Джо така и не можа да проумее. Впускаше се в разследване на най-тъмните кътчета на човешкото съзнание, ровеше се в кървави истории, търсейки смисъл в най-безсмислените прояви на човешката жестокост. Той подозираше, че преди години е преживяла неописуеми оскърбления, че е имала потресаващо детство и не е могла да се отърси от кошмарните спомени по друг начин, освен да се мъчи да разбере неразбираемото. Беше прекрасен човек, но бе преследвана от демоните на миналото. Пишеше толкова добре, че да трогне дори ангелите или да всее ужас в самия Сатана. Джо се възхищаваше от нея. Тя беше сред най-добрите му приятели, но въпреки това я беше изоставил, когато последва изгубеното си семейство в гробището на сърцето си.

— Джоуи — каза тя, — гадно копеле, на работа ли се връщаш или си тук, защото си част от тази история?

— Връщам се на работа, защото съм част от историята. Но сега не пиша нищо. Вече не вярвам достатъчно в силата на думите.

— А пък на мен друго не ми остава…

— Какво правиш тук? — попита той.

— Обадихме й се само преди няколко часа — обясни Джорджин. — Помолихме я да дойде.

— Не се обиждай — каза Чарли и сложи ръка на рамото му, — но Лайза е единственият журналист, когото познаваме и много уважаваме.

— Познаваме я от почти десет години — намеси се Джорджин. — Тя работеше доброволно по осем часа в седмицата в една от нашите клиники за безплатно лечение на деца с увреждания.

Джо не знаеше тази подробност и остана като ударен от гръм.

Тя смутено се усмихна:

— Да, Джоуи, аз съм същинска майка Тереза. Но слушай, идиот такъв, да не съсипеш репутацията ми, като разтръбиш на всички в „Поуст“.

— Пие ми се вино. Кой иска вино? Имаме хубаво шардоне — предложи Чарли. Поведението му беше странно сякаш се бяха събрали да отпразнуват катастрофата на полет 353.

— Аз не — отвърна Джо, чието недоумение нарастваше.

— С удоволствие ще пийна една чаша — каза Лайза.

— Аз също — каза Джорджин. — Ще донеса чаши.

— Не, скъпа, стой тук с Джо и Лайза — усмихна се Чарли. — Аз ще ги донеса.

Джо и жените останаха около масата.

— Това е невероятно, просто невероятно. Роуз се е срещнала и с него, Лайза! — възкликна Джорджин.

— Кога, Джо? — попита репортерката.

— Днес на гробищата. Снимаше гробовете на Мишел и момичетата. Каза, че още не е готова да говори с мен… и си отиде.

Реши да премълчи останалото, докато не чуе техните истории, както и за да научи това, което те щяха да му открият и да се увери, че техните разкази няма да бъдат повлияни от неговата версия.

— Не може да е била същата жена — каза Лайза. — Тя е загинала при катастрофата.

— Това е официалната версия.

— Опиши я.

Джо направи стандартно физическо описание, но му трябваше много време, за да се опита да предаде изключителното присъствие на жената, магнетизма й, които сякаш притегляха заобикалящия я свят към нея.

Окото на неосветената част на гладкото лице на Лайза беше черно и загадъчно, а окото, което беше осветено, разкриваше вълнението.

— Роузи винаги е била обаятелна, дори в колежа беше такава.

Изненадан, Джо попита:

— Познаваш ли я?

— Заедно следвахме в Калифорнийския университет в Лос Анджелис преди много време. Бяхме съквартирантки. Останахме доста близки.

— Ето защо с Чарли решихме да се обадим на Лайза — каза Джорджин. — Знаехме, че е имала приятелка на самолета. Беше посред нощ, няколко часа след като Роуз си тръгна оттук, когато Джо си спомни, че приятелката на Лайза също се казва Роуз. Знаехме, че това трябва да е един и същи човек и цял ден се питахме какво да предприемем.

— Роуз кога беше тук? — попита Джо.

— Вчера вечерта — каза Джорджин. — Появи се точно когато се канехме да излезем за вечеря. Накара ни да обещаем да не казваме на никого това, което ни каза… не и преди да е имала възможност да посети още семейства в Лос Анджелис, които са загубили някого. Но миналата година Лайза беше така депресирана от новината… и тъй като с Роуз са били добри приятелки, не виждахме с какво можем да й навредим.

— Не съм тук като репортер — намеси се Лайза.

— Ти винаги си журналист.

Джорджин се обади:

— Роуз ни даде това.

От джоба на ризата си извади снимка и я сложи на масата. Беше снимка на гроба на Анжела Делмън. Джорджин с надежда попита:

— Какво виждаш тук, Джо?

— Мисля, че въпросът е какво виждате вие.

В другия край на кухнята Чарли Делмън отваряше чекмеджета и очевидно търсеше тирбушон.

— Вече казахме на Лайза. — Джорджин хвърли поглед към съпруга си. — Ще почакам Чарли да се върне, за да кажем и на теб, Джо.

Лайза промълви:

— Много странно е, Джоуи, и не съм сигурна какво да мисля за това, което ми казаха. Но знам, че се страхувам до смърт.

— Плашиш се? — удиви се Джорджин. — Скъпа, как, за Бога, случилото се може да те плаши?

— Сам ще се убедиш, че е ужасяващо — обърна се Лайза към Джо. Тази жена, която беше като скала, сега трепереше като лист. — Но те уверявам, че Чарли и Джорджин са най-здравомислещите хора, които познавам. Запомни го, за да не се изненадаш от разказа им.

Джорджин взе снимката и се загледа в нея така, сякаш искаше не само да я запечата в паметта си, но да погълне образа и да го превърне в част от себе си, като остави снимката празна.

Лайза въздъхна и заразказва:

— Имам своето странно парче, което да добавя към мозайката, Джоуи. Точно преди една година бях на летището в Лос Анджелис и чаках самолета на Роуз да се приземи.

Джорджин погледна към снимката:

— Не си ни го казала досега.

— Тъкмо се канех да го споделя с вас, когато Джоуи позвъни.

С едва чут пукот тапата изскочи от бутилката с вино и Чарли Делмън доволно изсумтя.

— Не те видях на летището тогава, Лайза — промърмори Джо.

— Стараех се да не ме забележат. Бях разтревожена за Роузи, но също… много изплашена.

— Била си там, за да я посрещнеш ли?

— Тя ми се обади от Ню Йорк и ме помоли да бъда на летището в Лос Анджелис с Бил Ханет.

Ханет беше фотографът, чиито снимки на природни и причинени от човека катастрофи бяха закачени по стените на фоайето в „Поуст“.

В бледосините очи на Лайза се четеше тревога.

— Роузи отчаяно имаше нужда да говори с журналист и аз бях единствената, на която можеше да се довери.

— Чарли — каза Джорджин, — ела да чуеш това.

— Чувам, чувам — увери я той. — Тъкмо наливам виното. Момент.

— Роузи ми продиктува имената на още шестима души, които искаше да бъдат на летището — каза Лайза. Все стари приятели. Успях да открия петима и да ги убедя да ме придружат. Тя каза, че ще бъдат свидетели.

Джо недоумяващо попита:

— Свидетели на какво?

— Не знам. Роузи говореше със заобикалки. Беше много развълнувана, но и изплашена. Каза, че ще донесе нещо, което завинаги ще промени всички нас, ще промени света.

— Ще промени света… — повтори Джо. — Днес всеки политик с идиотска програма и всеки актьор с малко мозък в главата си въобразява, че може да промени света.

— Да, но в този случай Роуз е права — каза Джорджин. В очите й се появиха сълзи на вълнение или радост, докато му показваше снимката още веднъж. — Прекрасна е.

Джо се почувства така, сякаш е попаднал в сюрреалистичен свят.

Пламъците в газените лампи изведнъж се извисиха, притегляни от въздушно течение, което той не можеше да почувства.

Гущери от кехлибарена светлина се загърчиха по лицето на Лайза. Когато тя погледна към лампите, очите й бяха жълти като луната, когато е ниско на хоризонта.

Пламъците бързо се смалиха. Тя продължи разказа си:

— Наистина звучеше мелодраматично. Но Роузи не е мошеничка. Знам, че от шест-седем години работи върху нещо значимо, затова й повярвах.

Двукрилата врата изскърца. Чарли Делмън беше излязъл от кухнята.

— Чарли? — Джорджин стана от стола. — Къде изчезна пък сега? Не мога да повярвам, че ще пропусне най-интересното.

Лайза се обърна към Джо:

— Когато говорих с нея по телефона няколко часа преди да се качи на самолета, Роузи ми каза, че я търсят. Не мислеше, че я очакват да се появи в Лос Анджелис. Но все пак държеше и ние да бъдем там, за да я защитим и да не им дадем възможност да й попречат да говори. Щеше да ми съобщи голямата новина още щом слезе от самолета.

— От кого се е страхувала?

Джорджин понечи да последва Чарли, но историята на Лайза я интересуваше повече и тя се върна на масата си. Репортерката отвърна:

— От хората, за които работи.

— „Текнолоджик“! — възкликна Джо.

— Значи си разбрал за корпорацията. Кога успя?

— Опитвах се да разбера коя е тя — каза той, умът му блуждаеше в тресавище от ужасяващи възможности.

— Ти, аз и Роузи сме свързани. Светът е малък, нали?

Отвратен от мисълта, че има хора толкова безскрупулни, че да убият триста двайсет и девет невинни пътници, за да постигнат целта си, Джо отвърна:

— За Бога, нали не смяташ, че самолетът е бил свален само защото Роуз Тъкър е пътувала с него.

Лайза се загледа навън в трептящата синя светлина на басейна. Питаше се какво да отговори.

— Онази нощ бях сигурна, че катастрофата е нарочно предизвикана. Но след това разследването показа, че няма следи от бомба. Не бе установена причината за взрива. Ако има такава, то е комбинация от нищожна повреда и грешка от страна на пилотите.

— Поне на нас така ни обясниха…

— Известно време дискретно проучвах Националния съвет за безопасност на транспорта не само във връзка с тази катастрофа, но и като цяло. Имат безукорна репутация, Джоуй. Не са корумпирани и са далеч от политиката.

Джорджин се намеси:

— Навярно Роуз мисли, че е отговорна за случилото се. Убедена е, че е станала причина за катастрофата.

— Но ако тя косвено е причина за смъртта на дъщеря и — каза Джо, — защо я мислите за прекрасен човек?

Сега тя се усмихна така, както когато го посрещна — и очарова — на входната врата. На него обаче му се стори, е изражението й е така странно и ужасяващо, като усмивката на клоун, когото си срещнал посреднощ на уединено място. Беше обезпокоителна, защото бе неуместна.

— Искаш да знаеш защо, така ли? Защото това е краят на света, който познаваме.

Джо нетърпеливо попита:

— Коя е Роуз Тъкър, какво работи тя в „Текнолоджик“?

— Тя е генетик, при това много добър.

— Специализирала се е в изследването на ДНК.

Джорджин отново вдигна снимката, сякаш Джо изведнъж можеше да открие връзката между снимката на гроба и генното инженерство.

— Какво точно работеше в „Текнолоджик“ — каза Лайза — никога не съм знаела. Щеше да ми го съобщи, когато слезе от самолета. От онова, което вчера е казала на Джорджин и Чарли… добих бегла представа… но още не мога да повярвам.

— Какво представлява „Текнолоджик“ под официалната фасада? — попита той.

Лайза леко се усмихна.

— Доста си проницателен, приятелю. Близо година не работиш като репортер, но надушваш истината. От намеците на Роузи разбрах, че „Текнолоджик“ е нещо странно в капиталистическия свят — компания, която не може да фалира.

— Не може да фалира? — попита Джорджин.

— Защото зад тях стои щедър съдружник, който покрива всички загуби.

— Военните ли? — удиви се Джо.

— Или някой от правителството. Някоя организация с повече пари, отколкото който и да е на света. Подозирам, че този проект не е финансиран само със стотина милиона долара за изследвания и разработки. Говорим за огромен капитал. За милиарди.

Отнякъде прозвуча изстрел.

Дори заглушен от стените, звукът не можеше да бъде сбъркан.

Тримата едновременно скочиха на крака като един и Джорджин извика:

— Чарли?

Може би, защото доскоро беше седял в уютната всекидневна в Кълвър Сити, Джо веднага си помисли за Нора Вейдънс, седяща гола на стола във вътрешния двор, касапския нож в ръцете й, насочен към корема й.

Настъпилата тишина изглеждаше смъртоносна като невидим и безтегловен радиационен дъжд след ядрен взрив.

С нарастваща тревога Джорджин отново извика:

— Чарли!

Понечи да хукне към горния етаж, но Джо я спря:

— Не, чакай! Аз ще отида. Обади се на 911, аз ще отида.

Лайза несигурно промълви:

— Джоуи…

— Знам какво се е случило — сряза я той.

Надяваше се, че греши, че случващото се тук няма нищо общо с това, което Нора Вейдънс беше направила със себе си. Но ако беше прав, трябваше да попречи на Джорджин да види съпруга си. Всъщност тя не трябваше да вижда резултата изобщо нито сега, нито по-късно.

— Знам какво е станало. Обади се на 911 — повтори Джо, блъсна двукрилата врата и хукна към фоайето.

Полилеят загасваше и светваше, загасваше и светваше като мигащите светлини в старите филми за затвори, когато заповедта на началника за помилване закъснява и осъденият вече е екзекутиран на електрическия стол.

Джо забави ход, докато се изкачваше към втория етаж, ужасен, че ще намери това, което очаква.

Епидемията от самоубийства беше така невероятна, както теорията на онези, които си въобразяваха, че хората са роботи и че злите същества ги дебнат непрекъснато. Джо не проумяваше как Чарли Делмън беше изпаднал от еуфория в такова отчаяние в продължение само на две минути — както Нора Вейдънс беше изоставила приятната закуска и комиксите, за да се самоизкорми, без дори да остави някакво писмено обяснение.

Все пак съществуваше минимален шанс докторът все още да е жив. Може би не беше свършил със себе си от първия път. Може би все още можеше да бъде спасен.

Перспективата да спаси живот, след като толкова много животи се бяха изплъзнали като вода от ръцете му, го тласна напред въпреки ужаса, който изпитваше. Прескачаше по две стъпала, докато се изкачваше нагоре.

На втория етаж премина покрай тъмните стаи и затворени врати, като им хвърляше по един поглед. В края на коридора иззад полуотворена врата идваше ръждива светлина.

В стаята се влизаше през малко фоайе. Оттатък беше спалнята с бели тапицирани мебели. Изящните светлозелени извивки на керамичните изделия от епохата на династията Сунг, подредени на стъклените рафтове, създаваха впечатление за спокойствие.

Чарлс Делмън беше проснат върху ниското китайско легло. Върху него лежеше пушка-помпа с ръкохватка като на револвер. Тъй като цевта беше къса, той беше успял да сложи дулото между зъбите си и лесно да стигне спусъка. Дори при оскъдната светлина Джо видя, че няма смисъл да проверява дали Чарли Делмън има пулс.

Единственото осветление идваше от сиво-зелената лампа върху нощните шкафчета. Светлината беше ръждива, защото лампата беше изпръскана с кръв.

Една съботна нощ преди десет месеца, докато събираше материали за нов репортаж, Джо бе посетил градската морга, където напъханите в чували мъртъвци и голите трупове върху масите за аутопсия чакаха да бъдат поети от преуморените патолози. Ненадейно му се стори, че заобикалящите го трупове са на жена му и децата му; че всичките бяха на момичетата и Мишел, сякаш участваше в сцена от научнофантастичен филм за двойници. От камерите на стоманените замразители, където лежаха повечето мъртъвци, се чуваха приглушените гласове на Мишел, Криси, малката Нина, които го умоляваха да ги освободи и изведе в света на живите. До него помощникът на следователя отвори чувал с един мъртвец и Джо видя бледото лице на мъртва жена, която приличаше едновременно на Мишел, Криси и Нина. Невиждащите сини очи на мъртвата бяха огледало на собствената му усилваща се лудост. Той напусна моргата и връчи оставката си на главния редактор на „Поуст“.

Извърна поглед от леглото, преди любимите лица да се материализират върху лицето на мъртвия лекар.

Загадъчно хриптене привлече вниманието му и за момент той си помисли, че Делмън се опитва да си поеме дъх през разкъсаните си устни. След миг разбра, че чува собственото си дишане.

Върху нощното шкафче проблесваха зелените цифри на часовника. Времето минаваше с безумно темпо: за един миг минаваха десет минути, часовете се връщаха към ранната вечер и обратно към следобеда.

Хрумна му налудничавата мисъл, че неизправният часовник — който сигурно беше ударен от заблуден куршум — можеше по някакъв магически начин да върне всичко случило се, че Делмън можеше да възкръсне, като куршумите се върнат в цевта и разкъсаната плът се възстанови, което за миг го накара да се пренесе на плажа в Санта Моника и след това отново в едностайния си апартамент в онази лунна нощ, когато говореше по телефона с Бет, и още по-назад във времето, когато още не беше станала катастрофата.

От долния етаж се чу някакъв вик, който прогони въображаемите образи. След това се чу още един вик.

Помисли си, че е Лайза. Беше толкова издръжлива, а сега крещеше като изплашено дете.

Той беше излязъл от кухнята преди минута. Какво може да се е случило за една минута?

Посегна към пушката. В пълнителя можеше да има още патрони.

Не. Не, това е самоубийство. Ако премести оръжието, ще изглежда като убийство. Той ще бъде заподозрян.

Излезе от озарената с кървава светлина стая в коридора, където цареше гробна тишина, мина покрай огромния полилей, който висеше над стълбището във фоайето.

Пушката беше безполезна. Той не беше в състояние да стреля по когото и да било. Освен това кой друг беше в къщата освен Джорджин и Лайза? Никой. Никой.

Докато слизаше надолу под кристалната каскада от подвижни украшения, два-три пъти се хвана за перилото, за да запази равновесие. Дланите му бяха влажни от студената пот и се плъзнаха по махагоновия парапет.

Докато минаваше по коридора на долния етаж заедно с шума на стъпките чу странно дрънчене. Блъсна двукрилата врата и видя медни тенджери и тигани, които се полюшваха на рафтовете и звънтяха.

Кухнята бе осветена от трептящата светлина на трите декоративни газени лампи. Лайза стоеше върху масата с притиснати към слепоочията юмруци, сякаш се бореше да удържи натиска, който щеше да пръсне главата й. Ридаеше, стенеше и трепереше, докато шептеше някакви думи, които трябва да бяха: „О, Господи. О, Господи.“

Джорджин я нямаше.

Звъненето на медните съдове постепенно заглъхна. Джо се втурна към Лайза и с крайчеца на окото си съзря отворената бутилка с вино, която Чарли Делмън беше оставил на плота. До бутилката имаше три чаши с вино. Потрепващата повърхност на всяка проблесваше и Джо за момент се запита дали има нещо във виното — отрова или наркотик.

Когато Лайза видя Джо да се приближава към нея, свали ръце от слепоочията си и разтвори юмруците си — мокри и червени, а розовите й пръсти бяха влажни от сълзите. От гърлото й се изтръгваха звуци, изразяващи почти животински страх.

На пода лежеше Джорджин Делмън, свита като ембрион, не в очакване на живота, а в прегръдката на смъртта, все още стиснала с две ръце дръжката на ножа, който беше пронизал корема й. Устата й беше изкривена в безмълвен писък. Очите й бяха широко отворени, лицето й беше мокро от сълзи.

Миризмата на кръв бе толкова силна, че Джо се изплаши да не получи пристъп на задух. Ако се поддадеше на това чувство, нямаше да бъде полезен на никого.

С усилие извърна поглед от ужасната гледка. Много по-голямо усилие трябваше да прояви, за да се отдръпне назад от пропастта на емоционалния срив.

Обърна се към Лайза, за да я хване и успокои, да я накара да извърне поглед от мъртвата й приятелка, но сега тя беше с гръб към него.

Чу се шум от счупване на стъкло и Джо потрепери. Помисли си, че някакъв сеещ смърт противник е влязъл през прозореца.

Лайза бе счупила шишетата на газените лампи. Избухнаха пламъци.

Джо я сграбчи и се опита да я издърпа от обсега на огъня, но без да промълви нито дума, тя се изтръгна от него и грабна третата лампа.

— Лайза!

Лайза изля газта върху дрехата си.

За момент Джо замръзна на място.

Течността обля Лайза, но пламъците се плъзнаха надолу и загаснаха.

Горещите езерца върху масата се сляха, огнени капки падаха със съскане на пода.

Джо отново се опита да хване Лайза, но тя загреба с пълни шепи от горящата течност и я плисна върху гърдите си. Напоените й с газ дрехи избухнаха в пламъци. Джо рязко се отдръпна и извика:

— Не!

Без да издаде нито звук, Лайза вдигна ръцете си, в които държеше огнени пламъци. Стоеше неподвижно като древната богиня Диана с пламтящите месечини в дланите й. След миг доближи ръцете към лицето и косата си.

Олюлявайки се, Джо отстъпи назад от горящата жена, от гледката, която смразяваше кръвта му, от противната смрад, която го ужасяваше, от неразрешимата мистерия, която му отнемаше всички надежди. Блъсна се в шкафа, но успя да запази равновесие.

Като по чудо останала на крака, спокойна, сякаш стоеше в прохладен дъжд, Лайза се обърна и погледна Джо като през димящ воал. Лицето й не се виждаше.

Парализиран от ужас, той разбра, че ще бъде следващият, който ще умре — не от пламъците, които облизваха кленовия под около обувките му, а от собствената си ръка. Епидемията от самоубийства още не го беше засегнала, но той със сигурност щеше да стане следващата жертва, щом Лайза умре. Съзнаваше го… все пак не можеше да се помръдне.

Обгърната от вихъра на бушуващите пламъци, тя хвърляше едновременно светлина и призрачни сенки, които пълзяха по стените и кръжаха по тавана.

Пронизващият писък на алармата в кухнята го изтръгна от вцепенението.

Той побягна с призраците и духовете, стремейки се да избяга от този ад. Профуча покрай висящите медни съдове, наподобяващи на ярки безизразни лица на фона на светлината от пламъците, покрай трите чаши с вино, които хвърляха виненочервени отблясъци.

Докато тичаше по коридора и през фоайето, Джо чувстваше, че нещо го следи съвсем отблизо, сякаш в кухнята е имало убиец, който е стоял така тихо в най-тъмния ъгьл, че е останал незабелязан. На входната врата той хвана дръжката, очаквайки някой да се вкопчи в рамото му.

Ала усети само пронизващ студ, който първо накара косъмчетата на тила му да настръхнат, после като че се заби в черепа му. Не си спомняше как е отворил вратата и е излязъл. Внезапно осъзна, че тичешком прекосява верандата.

Бързо мина по тухлената пътека между живия плет. Като стигна до двете магнолии, където големи цветя като бели лица на маймуни надничаха измежду лъскавите листа, погледна назад. Никой не го преследваше.

Улицата беше тиха, чуваше се само приглушеното пищене на алармата в къщата на Делмънови. В този момент не минаваха коли, нито пък имаше някой, който да е излязъл на разходка в тази топла августовска нощ. Тук имотите бяха толкова големи и внушителните къщи бяха с толкова дебели стени, че виковете сигурно не бяха привлекли вниманието на съседите и дори изстрелът можеше да бъде приет като затръшване вратата на кола или на камион.

Чудеше се дали да не изчака идването на пожарната и полицията, но не можеше да си представи как да опише какво се е случило в тази къща само за някакви си три-четири адски минути. Ужасните събития му изглеждаха като някаква халюцинация от момента на изстрела до момента, когато Лайза беше обхваната от пламъци. Бяха като фрагменти от полузабравен сън в продължаващия кошмар на неговия живот.

Огънят щеше да унищожи доказателствата за самоубийството и полицията щеше да го арестува, за да го разпита. Нищо чудно да го заподозрат в убийство. Ченгетата щяха да видят умопобъркан и измършавял човек, който е загубил своя път в живота, след като е изгубил семейството си, който няма работа, който обитава мизерно жилище, а в багажника на колата си е скрил двайсет хиляди долара. Неговото положение и психологическият му портрет нямаше да ги предразположат да му повярват, дори ако версията му за случилото се изглежда достатъчно логична.

Докато е в ареста, „Текнолоджик“ и съдружниците й ще го намерят. Бяха се опитали да го застрелят само защото смятаха, че Роуз му е съобщила съдбоносна тайна за тяхната дейност. Тези хора имаха привърженици сред висшия политически и военен ешелон. Най-вероятно щяха да го убият в затвора по време на инсценирана свада с други затворници, на които ще бъде добре платено. Ако пък случайно оцелееше, щяха да го преследват, след като бъде освободен, и щяха да го очистят при първа възможност.

Като се опитваше да не се затича и по този начин да привлече вниманието към себе си, пресече улицата и тръгна към колата си.

Стъклата на прозорците в къщата на Делмънови експлодираха. След краткия трясък на падащи стъкла сега много по-ясно отпреди прозвуча писъкът на алармата.

Джо се обърна и видя как огънят бълва иззад къщата. През отворената входна врата зърна пламъци, които облизваха стените на коридора.

Седна в колата и затвори вратата.

Дясната му ръка беше окървавена, но кръвта не беше негова. Избърса я с хартиени кърпички, които натъпка в пликчето от бургерите.

„Унищожавам доказателство“ — помисли си, макар че не беше извършил никакво престъпление.

Светът се беше обърнал наопаки. Лъжите бяха истини, истината беше лъжа, фактите бяха измислици, невъзможното беше възможно и невинността се обръщаше във вина.

Бръкна в джобовете си, извади ключовете и включи двигателя.

През счупения заден прозорец той чуваше не само алармите, но и съседите, които крещяха един на друг, викове на ужас в лятната нощ.

Надяваше се, че вниманието им ще бъде насочено към къщата на Делмънови и че дори няма да го забележат как се отдалечава, затова включи фаровете и зави към улицата.

Чудесната старинна къща сега беше убежище на дракони, където призраци, бълващи огън, обикаляха от стая в стая. Мъртвите лежаха под огнени савани, а в далечината виеха сирени, сякаш ги оплакваха.

Джо се отдалечи в нощта, която беше толкова странна, за да бъде разбрана, в света, който не изглеждаше този, в който той се беше родил.