Дийн Кунц
Единственият оцелял (16)

ГЛАВА 16

Виещият вятър гонеше по шосето бурени, изсъхнали от унищожителното лятно слънце, които изглеждаха сребърносиви на фона на светлината от фаровете — любопитна и тъжна гледка — семейства от скелети, които бягат като изтощени и изтерзани бежанци.

Джо каза:

— Започни с хората, които бяха тук. Каква е тази секта?

— „Вечните“. Освен това организацията не е секта.

— Тогава какво е?

Вместо да му отговори веднага, тя се намести на седалката, като се опитваше да седне по-удобно, погледна часовника си и промърмори:

— Можеш ли да караш по-бързо?

— Не и по този път. Всъщност по-добре си сложи предпазния колан.

— Не мога, болката отляво е нетърпима. — Понамести се на седалката и продължи: — Чувал ли си името Лорън Полак?

— Геният на софтуера. Бедният Бил Гейтс.

— Така го нарича пресата понякога. Но не мисля, че думата „беден“ трябва да се свързва с някого, който е започнал от нулата и е спечелил седем милиарда долара до четирийсет и две годишната си възраст.

— Имаш право.

Тя затвори очи и се опря на вратата, като пренесе тежестта на тялото си на дясната си страна. На челото й изби пот, но гласът й беше силен:

— Преди две години Лорън Полак вложи един милиард долара за основаването на благотворително дружество.

Нарече го „Вечните“. Вярва, че с помощта на нови поколения супербързи компютри могат да направят научни открития, които ще изправят човечеството лице в лице със Създателя.

— Звучи ми като някакъв култ.

— Много хора мислят, че Полак е мошеник. Но той притежава способност да извлича ползата от множеството изследвания в различни области на науката и е надарен с необикновена прозорливост. Мнозина съвременни физици смятат, че съществуват доказателства, че вселената не е възникнала, а е била създадена.

Намръщен, Джо каза:

— А теорията на хаоса? Мислех, че това е голямото откритие.

— Теорията на хаоса твърди, че вселената е безпорядъчна и хаотична. Поддръжниците й твърдят, че има необикновени и сложни взаимоотношения между на пръв поглед хаотични системи като атмосферното време например. При задълбоченото проучване на хаоса се откриват скрити закономерности.

— Не съм вещ по въпроса, само съм чувал да използват термина във филмите.

— Повечето филми са извор на глупостта като политиците. Ако Полак беше тук, щеше да ти каже, че само преди осемдесет години науката осмиваше твърдението на религията, че вселената е създадена от нищото. Всеки знае, че нещо не може да бъде създадено от нищо, защото това е нарушаване на всички закони на физиката. Сега ние знаем повече за молекулярната структура и някои физици създават материя от нищото.

Като си пое дъх със свистене през стиснатите си зъби, тя се приведе, отвори жабката и претърси съдържанието й.

— Надявах се, че има аспирин или екседрин. Щях да ги сдъвча без вода.

— Можем да спрем някъде…

— Не. Карай. Просто карай. Биг Беър е толкова далече…

Тя затвори жабката, но остана приведена, сякаш това положение й даваше облекчение.

— Във всеки случай физиката и биологията са науките, които най-много интересуват Полак, особено молекулярната биология.

— Защо молекулярната биология?

— Защото колкото повече знаем за живите същества на молекулярно ниво, толкова по-ясно става, че всичко сътворено се подчинява на разума. Ти, аз, бозайниците, рибите, насекомите, растенията, всичко.

— Чакай за секунда. Отхвърляш ли теорията за еволюцията?

— Не изцяло. Където и да ни заведе молекулярната биология, все още може да има място за Дарвиновата теория за еволюцията.

— Ти не си от онези фундаменталисти, които вярват, че човекът е създаден точно преди пет хиляди години в райската градина.

— Така е. Но Дарвин създава своята теория през 1859 година, преди да сме имали някакви познания за структурата на атома. Той е смятал, че най-малката единица на живото същество е клетката, която според него е парче албумин.

— Албумин? Не разбирам…

— Смятал е, че възникването на тази основна жива материя най-вероятно е станало случайно по химичен път, а възникването на всички видове се обяснява чрез еволюцията. Но сега знаем, че клетките са комплексни структури с такъв сложен строеж, че е невъзможно да се вярва, че са възникнали случайно.

— Ние вярваме ли в това? Забравил съм всичко, което са ни преподавали в училище.

— Двете аксиоми на теорията на Дарвин — последователността на природата и приспособимостта, никога не са били потвърдени от някакво откритие през изминалите сто и петдесет години.

— Сега съвсем се обърках.

— Нека да ти го обясня по друг начин.

Тя все още беше приведена, погледът й бе вперен в тъмните хълмове и приближаващите се светлини на предградията.

— Знаеш ли кой е Франсиз Крик?

— Не.

— Той е молекулярен биолог. През 1962 година получава Нобелова награда по медицина заедно с Маурис Уилкинс и Джеймс Уотсън за откриването на триизмерната молекулярна структура на ДНК — двойната спирала. Оттогава всяко постижение в генетиката и безбройните революционни медикаменти, които се появяват през следващите двайсет години, са резултат от работата на Франсиз Крик и колегите му. Крик е велик учен, Джо, в никакъв случай не е спиритуалист или мистик. Но знаеш ли какво предположи той преди няколко години? Че животът на Земята може би е бил създаден от извънземен разум.

— Дори интелектуалците четат „Нешънъл Инкуайър“, нали?

— Искам да кажа, че Крик не е бил в състояние да съпостави това, което сега знаем за молекулярната биология, с теорията за естествения подбор, но все пак е отричал съществуването на Създател в някакъв духовен смисъл.

— Ето защо на сцената излизат богоподобните извънземни.

— Дори ако всяка форма на живот на тази планета е създадена от извънземни… кой е създал тях?

— Отново стигаме до въпроса кое е първо — кокошката или яйцето.

Тя се засмя меко, но смехът й премина в кашлица, която не можа да потисне. Отново се облегна на вратата и го погледна гневно, когато се опита да каже, че тя има нужда от медицинска помощ.

Когато успя да си поеме дъх, продължи:

— Лорън Полак смята, че целта на науката е да ни даде по-големи познания за вселената, не само да ни осигури по-добър контрол върху заобикалящата ни среда или да задоволи нашето любопитство, но да разреши загадката на съществуването, която Бог е поставил пред нас.

— И след разрешаването й самите ние да станем богове.

Тя се усмихна, сетне лицето й се изкриви от болка:

— Според Полак живеем във време, когато някои основни научни открития ще докажат, че има Създател. Нещо, което е взаимодействие с безкрайността. Това ще помогне на човечеството да се излекува от страха и съмненията, ще заличи нашите различия и омраза, накрая ще ни обедини към търсене и на духа, и на разума.

— Като в „Стар Трек“.

— Не ме карай да се смея отново, Джо. Боли ме много.

Джо си помисли за Джем Фитич, търговеца на употребявани автомобили. И Полак, и Фитич чувстваха приближаващия се край на света, който познаваха, но приближаващата се приливна вълна, която Фитич виждаше, бе тъмна, студена и унищожителна, докато предвиждането на Полак бе за вълна от най-чиста светлина.

— Полак е основал своята организация, за да подпомогне това търсене, да разпространи научните изследвания, насочени към метафизиката, които учените може би не признават. Да насърчи специфични проекти, които водят до важни научни открития, сходни с предвижданията му.

— Значи неговата организация не е религия.

— Не. Полак твърди, че всички религии са валидни, доколкото признават съществуването на създадена вселена и Създател, но че стигат до задънена улица в сложните си интерпретации за това, което Господ очаква от нас. Това, което се иска от нас, според Полак е да работим заедно, за да разберем пластовете на вселената, да намерим Господ и да станем равни с Него.

Колата вече се движеше по улиците на предградията. Пред тях беше входът към магистралата, която щеше да ги изведе на изток.

Докато караше по наклона към Глендейл и Пасадена, Джо каза:

— Не вярвам в нищо.

— Знам.

— Никой Бог, който обича хората, няма да допусне такова страдание.

— Полак би казал, че мислиш погрешно, защото си ограничен от тесногръдите човешки перспективи.

— Може би Полак е просто един глупак.

Този път тя така се закашля, че й бе необходимо много повече време от преди, за да дойде на себе си.

— Имаш нужда от лекар — настоя той.

— Едно забавяне… и Нина е мъртва — твърдо каза тя.

— Не ме карай да избирам между…

— Няма избор. Това е моето мнение. Ако изборът е между мен и нея… на първо място е тя. Защото тя е бъдещето. Тя е надеждата.

Луната, която беше оранжева при първото си появяване, сега беше загубила блясъка си и приличаше на ухилен шут.

Нощният трафик по магистралата беше натоварен.

Джо караше колкото можеше по-бързо и дръзко, като минаваше от едно платно в друго, но имаше едно наум, че не може да прекалява и да рискува да бъде спрян от пътен патрул. Колата не беше регистрирана нито на негово име, нито на името на Роуз. Дори ако можеха да докажат, че са я взели назаем, щяха да загубят ценно време, докато се разправят.

— Какъв е този „Проект 99“? — попита той. — Какво, по дяволите, правят в тази подземна лаборатория във Върджиния?

— Чувал си за проекта „Човешки геном“?

— Да. Прочетох за него в „Нюзуик“. Както разбирам, те изследват какво контролира всеки човешки ген.

— Най-голямото научно начинание на нашия век — каза Роуз. — Картографиране на всички сто хиляди човешки гени и подробно изброяване на азбуката на всеки. И те прогресират невероятно бързо.

— Да открият как да лекуват мускулна дистрофия, множествена склероза…

— Рак, всичко. Въпрос само на време е, докато стигнат до резултат.

— Ти си част от това?

— Не. Не пряко. По „Проект 99“… ние имаме по-специални задачи. Търсим тези гени, които, изглежда, са свързани с необикновените таланти.

— Какво, като Моцарт или Рембранд, или Майкъл Джордан?

— Не. Не творчески или спортни таланти. Паранормални таланти. Телепатия. Телекинеза. Пирокинеза.

Незабавната му реакция беше като на криминален репортер, а не на човек, който скоро е видял фантастичното в действие.

— Няма такива таланти. Това е научна фантастика.

— Има хора, които показват изключителни резултати на различни тестове за откриване на психически способности. Гадаене на карти. Хвърляне на ези-тура. Предаване на образи по телепатичен път.

— С това се занимават в университета в Дюк.

— С това и с още неща. Когато намираме хора, които се представят особено добре на тези тестове, взимаме кръвни проби от тях. Изследваме тяхната генетична структура. Или деца, попаднали на полтъргайст.

— Полтъргайсти?

— След елиминиране на доказаните измами, в останалите случаи се оказва, че полтъргайстите в действителност не са духове. Винаги има едно или повече деца в къщите, където това се случва. Мислим, че предметите, които летят из стаята, и ектоплазмените привидения се причиняват от тези деца, от тяхното несъзнателно упражняване на способности, които те дори не знаят, че притежават.

Взимаме кръвни проби от тези деца. Създали сме банка с необикновени генетични профили, търсим общите модели между хората, които са имали всякакви паранормални преживявания.

— И открили ли сте нещо?

Тя замълча, може би, защото чакаше да премине усилването на болката, макар че лицето й изразяваше повече душевни, отколкото физически страдания. Накрая каза:

— Доста неща, да.

Ако имаше достатъчно светлина, за да види отражението си в огледалото, Джо знаеше, че ще види как пребледнява и лицето му става бяло като луната, защото изведнъж разбра за какво става въпрос в „Проект 99“.

— Ти просто не си изследвала това.

— Не.

— Ти си използвала изследванията.

— Да.

— Колко хора работят по този проект?

— Над двеста души.

— Създават чудовища — ужасено промълви той.

— Хора — каза тя. — Създават хора в лаборатория.

— Те може да приличат на хора, но някои от тях са чудовища.

Тя мълча, докато изминаха може би километър и половина. След това каза:

— Да. — И след като помълча още малко, добави: — Макар че истинските чудовища са тези от нас, които ги създават.

 

 

Институт „Куотърмас“, който е ограден с висока ограда и се охранява от въоръжени патрули, е разположен на площ от хиляда и осемстотин акра във Върджиния: тучни ливади, където пасяха елени, смълчани брезови и букови гори, където дребният дивеч не е обезпокояван от ловците, езерца с патици.

Макар че охраната изглежда минимална, нито едно животно, по-голямо от заек, не се движи през поляните, без да е наблюдавано от детектори, засичащи всяко движение, датчици, реагиращи на топлина, микрофони и камери, които непрекъснато подаваха данни на мощен компютър, който непрекъснато ги анализира. Случайните посетители веднага биват задържани, както и ловците или тийнейджърите авантюристи, които дръзват да се покатерят на оградата.

Близо до центъра на имението е сиропиталището — потискаща триетажна тухлена постройка, която прилича на болница. Тук в момента живеят четирийсет и осем деца, всяко, от които е под шест години, макар че някои изглеждат по-големи. Всички те са тук, защото не са били родени по естествен път. Нито едно не е било заченато с любов и нито едно не се е появило на този свят през утробата на жена. Като ембриони те са били отгледани в изкуствени утроби, потопени в амонячна течност, приготвена в някоя лаборатория.

Както лабораторните плъхове и маймуните, както кучетата, чиито черепи се отварят и мозъкът им е открит, докато се провеждат експериментите, свързани с централната нервна система; както животните, които спомагат за натрупването на знания, тези сирачета нямат имена. Да им се дадат имена означава да се насърчат техните наставници да се привържат към тях. Наставниците, които включват както учените, създаващи тези деца, така и всички мъже от охраната, които изпълняват ролята и на готвачи, трябва да останат морално неутрални и емоционално безпристрастни, за да могат да вършат добре своята работа. Ето защо децата са известни под буквени и цифрови кодове, които се отнасят за специфични индекси в базата-данни за генетични профили на „Проект 99“, от която се избират техните специфични способности.

На третия етаж в ъгъла на стаята седи АТХ-12-23. Тя е на четири години и е изпаднала в кататония. Седи в своето креватче в собствените си изпражнения, докато сестрата не дойде да я преоблече, и никога не се оплаква. АТХ-12-23 никога не е казала нито една дума, нито пък е издала някакъв звук. Като бебе никога не е плакала. Не може да ходи. Седи неподвижно, втренчена в пространството, и от време на време й текат лигите. Мускулите й частично са атрофирали, макар че раздвижват крайниците й три пъти в седмицата. Ако лицето й някой път се оживи от някакви чувства, тя можеше да бъде красива, но отпуснатите й неподвижни черти й придаваха каменно изражение. Видеокамерите записват всичко, случващо се в стаята, което може би изглежда като прахосване на видеолента, само дето от време на време неодушевените предмети около АТХ-12-23 стават одушевени. Разноцветни гумени балони се издигат и въртят във въздуха, удрят се от стена в стена или кръжат около главата на детето в продължение на десет-двайсет минути. Щорите се вдигат и спускат сами. Светлините гаснат и блясват ярко, плюшено мече, което тя никога не е докосвала, понякога се разхожда из стаята на късите си крачка, сякаш е на пружина.

На втория етаж в третата стая на изток от асансьора живее петгодишният KSB-22-09, който е здрав както физически, така и психически. Той е живо петгодишно момче с изключително висок коефициент на интелигентност. Ученолюбив е и в настоящия момент има образованието на деветокласник. Има много играчки, книги и видеокасети с филми и участва в сценки от пиеси с другите сирачета, защото създателите на проекта смятат за важно всички субекти с нормални умствени способности и физически умения да общуват помежду си. Понякога, когато се опитва упорито (и понякога, когато изобщо не се опитва), KSB-21-09 е в състояние да накара да изчезнат малки предмети като моливи, сачмени лагери, кламери, но засега нищо по-голямо от чаша вода. Изпраща ги навсякъде, в нещо, което нарича „пълен мрак“. Не може да ги върне обратно, нито да обясни какво означава пълен мрак, макар че не обича това място. Налага се да му дадат успокоителни, за да заспи, защото често сънува ужасяващи кошмари, в които той неудържимо изпраща себе си парче по парче в пълния мрак: първо един палец, след това пръст, след това лявото си стъпало, зъб и друг зъб, едното око внезапно изчезва от орбитата си, после ухо. Напоследък на KSB-2109 му изневерява паметта и получава пристъпи на параноя, които вероятно имат връзка с използването на успокоителните, които му дават преди лягане.

От четирийсет и осемте сирачета, които живеят в института, само седем проявяват някакви паранормални способности. Останалите четирийсет и едно обаче не се третират като неудачници. Всяко от седемте „успели“ за пръв път е разкрило своя талант на различна възраст — един на единайсет месеца, друг на пет години. Следователно остава възможността много от другите четирийсет и едно деца да се проявят в следващите години, може би чак когато настъпят физиологичните промени през пубертета. Разбира се, тези, които растат, без да покажат някакъв талант, ще трябва да бъдат премахнати от програмата, тъй като ресурсите за „Проект 99“ не са неизчерпаеми. Създателите на проекта все още не са определили точния момент за унищожение.

Макар че държеше здраво кормилото, което беше хлъзгаво от студената му пот, макар че звукът на двигателя беше познат, макар че магистралата беше солидна под колелата, Джо се почувства така, сякаш беше попаднал в друго измерение, така коварно аморфно и враждебно за разума, както сюрреалистичните пейзажи в картините на Салвадор Дали.

С нарастващ ужас той прекъсна Роуз:

— Това място, което описваш, е самият ад. Ти… ти не може да си била част от нещо като това. Не си такъв човек.

— Не съм ли?

— Не.

Гласът й ставаше все по-слаб, сякаш силата, която я крепеше, бяха тайните, които пазеше, и като ги разкриваше една по една, нейната жизненост постепенно отслабваше както с всеки отрязан кичур е отслабвала силата на Самсон. В нарастващата й слабост имаше облекчение като това, което човек получава в църквата, слабост, която тя сякаш искаше да изпита, но въпреки това беше обагрена със сивия цвят на отчаянието.

— Ако сега не съм този човек… тогава съм била част от този чудовищен проект.

— Но как? Как? Защо си искала да бъдеш въвлечена в тези варварщини?

— От гордост. Да докажа, че съм добра колкото те си мислеха. Затова приех безпрецедентното предизвикателство. Вълнение. Тръпката да участваш в програма, по-добре спонсорирана от проекта „Манхатън“. Защо хората, които изобретиха атомната бомба, са работели по нея… след като са знаели какво правят? Работих върху този проект, защото други, където й да е по света, щяха да стигнат до същия резултат… така, че трябваше да го направим, за да се спасим от тях.

— Да се спасим, като продадем душите си ли? — попита той.

— Нищо не ме оправдава — каза Роуз. — Но е истина, че никой не очакваше, че експериментът ще стигне толкова далеч, че ще приложим на практика това, което сме научили с такова… усърдие. Ние навлязохме в създаването на деца на етапи… по опасен път, който води надолу. Възнамерявахме да контролираме първия субект само през второто тримесечие на ембрионалното развитие и в края на краищата не считахме зародиша за истинско човешко същество. Така че не изглеждаше, че правим експерименти с хора. И когато изкарахме пълния период на едно от тях… имаше интригуващи аномалии в графиките на енцефалограмата, странни изменения на мозъчните импулси, които показваха неизвестна досега мозъчна дейност. Трябваше да оставим субекта жив…, за да разберем какво сме постигнали, да видим дали не сме направили гигантска стъпка в еволюционния процес.

— Исусе!

Макар че беше срещнал тази жена за пръв път само преди трийсет и шест часа, чувствата му към нея бяха силни, като се колебаеха между обожание, страх и антипатия. Все пак от антипатията му възникна съжаление, защото за пръв път той видя в нея една от многото прояви на човешката слабост, която в друга форма беше толкова силна в него.

— Честно да си кажа, в началото — каза тя — исках да се откажа от този проект. Затова бях поканена на разговор с директора на проекта, който заяви, че в този момент не мога да напусна. Бях обвързана за цял живот. Да се опиташ да напуснеш „Проект 99“, означава да извършиш самоубийство и да изложиш живота на близките си на опасност.

— Не можеше ли да изнесеш всичко това пред пресата, да разгласиш тази история и да ги притиснеш?

— Не и без веществено доказателство, а единственото, което имах, беше в главата ми. Двама от моите колеги бяха решили да разгласят всичко. Единият получи инсулт, другият беше застрелян в главата от нападател, който никога не беше заловен. Известно време… бях толкова депресирана, че мислех да се самоубия и да им спестя усилията. Но тогава… се появи CCY-21-21…

— Мъжкият субект SSW-89-58 е роден една година преди CCY-21-21, Джо. Той проявява удивителни дарби във всяко отношение и неговата история е интересна за теб, заради последните ти преживявания с хора, които се самоизкормват и се подпалват, и заради това, което си загубил в Колорадо.

Когато става на четирийсет и два месеца, SSW-89-58 притежава езикови умения на среден ученик в първи курс на колеж и е в състояние да прочете триста страници за срок от един до три часа в зависимост от сложността на текста. Висшата математика му се удава лесно като близането на сладолед, също и чуждите езици от френски до японски. Физическото му развитие също е ускорено и когато е на четири години, той е висок колкото нормално седемгодишно дете. От него се очакват паранормални таланти, но изследователите са изненадани от обхвата на обикновените му дарби, които включват способността да изсвири всякаква мелодия на пиано, след като веднъж я е чул, и от физическото му преждевременно развитие без генетичен подбор.

Когато 89–58 започна да проявява паранормални способности, се оказа, че е феноменално надарен. Първото му изключително постижение е „дистанционното“ виждане. Като на шега описва на изследователите собствените им къщи, в които никога не е влизал. Разхожда ги из музеи, до които никога не е бил допуснат. Когато му показват снимка на планината в Уайоминг, в която има строго секретен стратегически команден център за въздушна защита, той описва в подробности екраните, на които се вижда състоянието на направляемите ракети. Счита се за придобивка, за изключителна ценност, която ще се използва за шпиониране, докато за нещастие открива, че може да влиза в човешките мозъци така лесно, както в отдалечени стаи. Започва да контролира психически първия си наставник, кара човека да се съблече и го кара да мине през помещенията на сиропиталището, кукуригайки като петел. Когато SSW-89-58 прекратява контрола над наставника и е разкрит, го наказват сурово. Той се обижда от наказанието, обижда се дълбоко. Същата нощ осъществява дистанционно наблюдение на къщата на наставника и влиза в неговия мозък от седемдесет километра разстояние. Чрез наставника той убива съпругата му и дъщеря му и го принуждава да се самоубие.

SSW-89-58 е усмирен с помощта на голяма доза успокоителни, които му инжектират с помощта на стрела. Двама работещи по „Проект 99“ загиват при тази операция.

В продължение на осемнайсет дни той е в състояние на кома, причинена от успокоителните, докато екип от учени проектират и надзирават незабавното конструиране на подходящо помещение за него, което ще поддържа живота му, но ще даде възможност да бъде държан под контрол. Една група от персонала предлага незабавно да бъде унищожен, но идеята е обсъдена и отхвърлена.

На първия етаж на сиропиталището има стая за проверка. Тук всеки служител се подлага на подробен оглед от трима гардове, защото на този пост винаги дежурят по трима души. Трябва да сложиш дясната си ръка върху скенер, който ще те идентифицира по пръстовите отпечатъци. Също така трябва да гледаш в скенер, който сравнява твоята ретина на очите с тази, която е била записана от скенера, когато си постъпил на работа.

От стаята се спускаш с асансьор покрай пет подземни етажа, където се извършва голяма част от работата по „Проект 99“. Най-интересно е шестото ниво, където стигаш в края на дълъг коридор и минаваш през сива метална врата. Влизаш в обикновена стая с прости мебели, с трима души охрана, които не проявяват интерес към теб. Тези мъже работят на шестчасови смени, за да се гарантира, че остават бдителни не само към това, което става в тази стая и съседната, но и към нюансите в поведението на колегите си.

На едната стена в тази стая има прозорец, който гледа в съседната. Често ще видиш доктор Луис Блом или доктор Кейт Рамлок, или и двамата на работа зад това стъкло, защото те са създателите на SSW-89-58 и наблюдават изследванията и използването на способностите му. Когато доктор Блом и доктор Рамлок отсъстват, има поне трима други членове от техния екип.

SSW-89-58 е винаги под наблюдение.

Когато напуснаха шосе 210 и колата тръгна по шосе 10, Роуз каза:

— Джо, можеш ли да спреш на някоя бензиностанция? Трябва да отида до тоалетна.

— Какво има?

— Нищо, просто имам нужда… да използвам тоалетна. Мразя да си губя времето. Искам да стигнем до Биг Беър колкото е възможно по-бързо, но не ми се иска да се подмокря.

— Добре.

Тя отново подхвана разказа си за „Проект 99“ и за наблюдението от разстояние.

— Напред, моля, през вратата и в последното помещение. Там е монтиран контейнер, в който сега живее 89–58 и в който той ще прекара остатъка от живота си. Това е резервоар, който донякъде прилича на механични бели дробове, които са се използвали за поддържане на живота на болни от детски паралии. Сгушен като орех в черупката си, 89–58 е изцяло затворен, притиснат между меките стени на отлетия по тялото му контейнер, който ограничава всяко движение, дори мърдането на пръстите, като му дава възможност да криви само лицето си. Въздух получава през носа си, който е свързан с бутилка с кислород. Във вените на двете му ръце са включени системи, през които той получава животоподдържаща храна, течности и различни лекарства. Постоянно е свързан с катетър за ефективно отделяне на урина и изпражнения. Ако една от системите откаже, веднага се включва аларма и въпреки наличието на резервна система, незабавно се отстраняват повредите.

Когато е необходимо, изследователите и техните помощници провеждат разговори с 89–58 по мегафон. Съдът във формата на мидена черупка, в който той лежи в стоманения резервоар, е снабден със слушалки и микрофон. Персоналът е в състояние да намали силата на гласа му до шепот, но той няма същата привилегия да ги „изключва“. Чрез специалните очила 89–58 може да получава образи, могат да му се показват снимки и ако е необходимо, да му се дават географските координати на сгради и места, на които той трябва да проведе наблюдение. Понякога му се показват снимки на лица, срещу които е необходимо да предприеме едно или друго действие.

По време на наблюдението 89–58 подробно описва какво вижда и отговаря на въпросите, които му задават наставниците. Като контролират пулса, кръвното налягане, дишането, мозъчните импулси, движенията на клепачите и промените в електропроводимостта на кожата му, те са в състояние да открият една лъжа с най-малко трийсет и девет процентна точност. Освен това го проверяват от време на време, като го прехвърлят на места, за които вече са били събрани пространни и сигурни сведения. Впоследствие отговорите му се сравняват с вече наличната информация.

Известен е с непокорството си, поради което не му се доверяват.

Когато инструктират 89–58 да влезе в мозъка на определен човек, да го елиминира, или да го използва за премахването на някой друг, който е най-често чужденец, задачата се квалифицира като „мокра поръчка“. Този термин се употребява отчасти, защото се пролива кръв, но главно защото 89–58 прониква не в отдалечени помещения, а в мрачните дълбини на човешкия мозък. Докато изпълнява мократа поръчка, 89–58 я описва на доктор Блом или доктор Рамлок, като поне един от тях присъства при такова наблюдение. След множество подобни мисии Блом и Рамлок и техните колеги са станали специалисти по откриване на измамите, дори преди полиграфът да ги сигнализира.

За наставниците дейността па мозъка на 89–58, показана на видеомониторите, ясно посочва дейността, с която е ангажиран във всеки момент. Когато извършва само наблюдение, моделите са коренно различни от тези, които възникват при изпълнение на мокра поръчка. Ако задачата му е само да наблюдава някое далечно място и ако влезе в мозъка на някого, независимо дали като акт на неподчинение или просто за забавление, това веднага става известно на наставниците.

Ако SSW-89-58 откаже да изпълни заповед, превиши параметрите на дадена задача или прояви неподчинение, може да бъде наказан по различни начини. Могат да бъдат активирани електрически контакти в съда, в който се намира, и в катетъра, за да предизвикат болезнени удари в избрани слаби точки от главата до петите или по цялата повърхност на кожата. Електронни звуци с непоносима сила могат да пронижат тъпанчетата му. Отвратителни миризми лесно могат да бъдат вкарани с въздуха, който му се подава. По същия начин се вкарват лекарства за предизвикване на болезнени и ужасяващи физиологически симптоми като силни мускулни спазми и възпаление на нервните окончания, които обаче не представляват заплаха за живота му. Причиняване на клаустрофобна паника чрез прекъсване на подаването на въздух е също просто, но ефективно дисциплиниращо средство.

Ако е послушен, 89–58 може да бъде награден по пет начина. Макар че получава интравенозно най-необходимите хранителни вещества като карбохидрати, протеини, витамини, минерали, в устата му може да бъде вкарана тръба, за да му се позволи да опита вкусни течности: кока-кола, ябълков сок, шоколадово мляко. Второ, понеже е талантлив пианист и много харесва музиката, може да бъде награден с изпълнение на Битълс или на музика от Бетовен. Трето, има възможност чрез очилата да му прожектират филми и от такова близко разстояние му се струва, че участва във филма. Четвърто, той може да получи подобряващи настроението лекарства, които го правят щастлив като всяко момче по света. Пето, и то най-приятното е, че понякога му се позволява да наблюдава места, които иска да изследва, и по време на тези експедиции, при които се ръководи от собствените си интереси, той опознава свободата, доколкото може да си представи.

По правило не по-малко от трима души наблюдават контейнера и обитателя му, защото 89–58 може да контролира само един мозък по едно и също време. Ако някой от тримата прояви признаци, че му се оказва насилие или поведението му стане необичайно, всеки един от другите двама с помощта на бутон вкарват интравенозно допълнителни успокоителни средства и 89–58 изпада веднага в дълбок и омаломощаващ сън. Ако по някакъв начин, което е твърде невероятно, това не даде резултат, посредством друг бутон следва смъртоносна доза нервнопаралитичен токсин, който убива в разстояние на три до пет секунди.

Тримата охранители от другата страна на стъклото за наблюдение имат подобни бутони, които използват по тяхно усмотрение.

SSW-89-58 не може да чете мислите. Не е телепат. Може само да потиска личността на човека, когото обитава, и да контролира тялото му. Между членовете на екипа, работещ по „Проект 99“, съществуват противоречия дали липсата на телепатични способности е разочароваща или е добър признак.

Освен това, когато е натоварен с мокра поръчка, той трябва да знае къде се намира обектът, преди да проникне в мозъка му. Не може да „претърсва“ населението на света, а трябва да бъде насочван от наставниците, които първи откриват жертвата. След като му покажат изображение на сградата или превозното средство, в които може да бъде открит обектът, и когато получи ориентация за географското местоположение, той може да действа.

Засега не е в състояние да прониква в мозъка на хора, които са на открито. Никой не знае защо съществува това ограничение. Може би, защото невидимите вълни на душата, които са енергия от някакъв тип, реагират на откритите пространства като топлина от нагорещен камък, поставен в студена стая: тя се излъчва и се разпръсква, поради което е невъзможно да бъде запазена в определена форма. Субектът е в състояние да извършва наблюдение на открито, но само за кратко време. В това отношение 89–58 разочарова наставниците, но те вярват и се надяват, че способностите му в тази насока може да се подобрят с времето.

Непоносима гледка е, когато контейнерът се отваря два пъти в седмицата, за да могат наставниците да почистят 89–58. Винаги го упояват и остава свързан с бутона за нервнопаралитичния токсин. Измиват го целия с гъба, възпаленията на кожата се лекуват, прочистват се червата му, зъбите му се почистват, очите му се преглеждат за инфекции и след това се промиват с антибиотик. Макар че 89–58 получава ежедневно електрическо стимулиране на мускулите си, за да се осигури минималната животоподдържаща маса, той прилича на гладуващо дете от която и да е страна от третия свят. Блед е като мъртвец, съсухрен, костите му са изтънели от обездвижването и когато машинално вкопчва костеливите си пръсти в ръцете на хората, които го мият, хватката му е немощна като на бебе, което се опитва да се хване за палеца на майка си.

Понякога, когато е под въздействието на наркотика, той бърбори неразбираемо, скимти като изоставено дете и дори плаче, сякаш сънува тъжен сън.

 

 

На бензиностанцията на „Шел“ имаше само три коли при колонките за самообслужване. Докато пълнеха бензин, шофьорите примижаваха и свеждаха глави, за да предпазят очите си от песъчинките, носени от вятъра.

Осветлението беше много силно и макар че Джо и Роуз не бяха търсени от полицията, която би разпространила снимките им по местните телевизии, той реши да не рискува. Паркира в сянката на една сграда близо до тоалетните.

Изпитваше смесени чувства, усещаше болка в сърцето си, защото сега знаеше причината за унищожителната катастрофа, и кои са убийците. Знанието беше като скалпел, който дълбае в раната в душата му. Струваше му се, че е загубил близките си много по-скоро, отколкото беше в действителност.

Изключи двигателя и не помръдна.

— Не мога да разбера как са открили, че пътувам с този самолет — каза Роуз. — Бях взела извънредно предпазни мерки… Но разбрах, че 89–58 наблюдава пътническата класа и ни търси, защото имаше странно отслабване на светлината на лампите, проблем с моя часовник, неопределено чувство на присъствие — признаци, които се бях научила да различавам.

— Срещнах се с една жена от Националния съвет за безопасен транспорт, която беше прослушала касетата със записа от пилотската кабина, преди да бъде унищожен в умишлен пожар в лабораторията. Този 89–58 е бил в главата на капитана, Роуз. Не разбирам… Но защо не е премахнал само теб?

— Трябваше да ни хване и двете, това беше неговата задача, мен и малката, и докато мен можеше да залови без проблеми, с нея нямаше да му е лесно.

Напълно объркан, Джо каза:

— Нина? Защо са се интересували от нея? Тя е била просто един пътник, нали? Мислех, че те я преследват, защото… защото е оцеляла с теб.

Роуз извърна поглед и промълви:

— Дай ми ключа от дамската тоалетна, Джо. Ще ми го дадеш ли? Моля те. Ще ти разкажа останалото по пътя към Биг Беър.

Той влезе в сградата и взе ключа от касиера. Когато се върна при форда, Роуз беше излязла. Беше се облегнала на предния калник с гръб към него, бе приведена срещу силния вятър. Лявата й ръка все още трепереше и бе притисната към гърдите й. С другата придържаше реверите на якето си, сякаш от топлия августовски вятър я втрисаше.

— Ще отключиш ли вратата? — попита тя.

Той включи лампата, а Роуз промърмори, че няма да се бави и се промъкна покрай него.

Той зърна изражението й на светлината точно преди вратата да се затвори. Изглежда, изпитваше силна болка.

Вместо да се върне при колата, Джо се облегна на стената до вратата на тоалетната, за да изчака Роуз.

Според медицинските сестри в приютите и психиатричните болници мнозинството от най-разстроените пациенти реагираха на вятъра Санта Ана като при пълнолуние. Причината не бе само в пагубния звук, наподобяващ на виковете на призрачен ловец и призрачните зверове, които той преследва, а в миризмата, носеща се от пустинята, и в електрическия заряд, изпълващ въздуха.

През тази нощ имаше и пълнолуние, и вятър Санта Ана, предизвикващи странни усещания, а едно момче без родители, без име, което живееше в метален ковчег, от разстояние въздействаше на подвластните му потенциални жертви.

Записваме ли?

Момчето е знаело за микрофона в пилотската кабина и е оставило вик за помощ на касетата.

Една от тях е доктор Луис Блом. Един от тях е доктор Кийт Рамлок. Правят нещо лошо с мен. Накарай ги да престанат. Накарай ги да престанат да ми причиняват болка.

Каквото и да беше това момче — социопат, склонен да убива — то беше и дете. Звяр, отвратително същество, страшилище, но и дете. Не беше искало да се ражда и ако беше лошо, те го бяха направили такова, като не го бяха научили на никакви човешки ценности, като се отнасяха с него като с обикновено оръдие, като го награждаваха за убийствата. Беше звяр, но жалък звяр, изгубен и самотен, лутащ се в лабиринт от нещастие.

Жалък, но страхотен. И все още тук. Чакащ да му бъде казано къде да намери Роуз Тъкър. И Нина.

Страхотно удоволствие!

Момчето обичаше да убива. Джо смяташе, че дори е възможно неговите наставници никога да не са го инструктирали да унищожава пътниците на самолета, че го е направил като проява на неподчинение и затова му е харесало.

Накарай ги да престанат, защото ще убия всички. Ще убия всички и ще ми достави удоволствие.

Спомняйки си тези думи от записа, Джо разбра, че момчето имаше предвид не само пътниците от обречения самолет. Вече е решил да ги убие всичките. Той говореше за нещо по-апокалиптично от триста и трийсет убийства.

Какво ли можеше да направи, ако му се дадат фотографии и географските координати не само на обикновени ракетни установки, но и на силози, в които има ядрени заряди?

— Исусе! — прошепна Джо.

Някъде в нощта Нина чакаше. Беше при приятел на Роуз, но недостатъчно защитена. Уязвима.

Роуз се забави дълго време.

Той почука на вратата на тоалетната и я извика, но тя не отговори. Поколеба се, почука отново и когато тя слабо извика, Джо отвори вратата.

Беше седнала на ръба на тоалетната чиния. Беше свалила якето си и бялата си блуза, напоена с кръв, върху мивката.

В мрака не беше видял, че тя кърви. Едва сега забеляза, че е направила компрес от мокри хартиени кърпи и го притиска до гърдите си.

— Улучили са те! — промълви.

— Куршумът е излязъл през гърба. Ръката не кърви много, а болката е поносима… Но защо чувствам такава слабост?

— От вътрешен кръвоизлив — предположи той и трепна, когато видя зейналата рана.

— Имам познания по анатомия. Простреляна съм на най-подходящото място. Имам голям късмет. Сигурно не са засегнати важни органи.

— Куршумът е засегнал някоя кост и я е счупил. Възможно е парченцето да не е излязло.

— Бях толкова жадна. Наведох се да пия вода от чешмата и едва не припаднах.

— Престани да се правиш на героиня — каза той. Сърцето му биеше лудо. — Трябва да те прегледа лекар.

— Заведи ме при Нина.

— Роуз…

— Нина може да ме излекува — каза тя и виновно извърна поглед от него.

Слисан, той промълви:

— Да те излекува?

— Вярвай ми. Нина може да направи това, което никой доктор не може, нещо, което никой на този свят не може.

В този момент той узна поне една от тайните на Роуз Тъкър, но не можеше да си позволи да извади тъмния бисер на познанието и да го изследва.

— Помогни ми да си облека блузата и якето и да вървим. Заведи ме при Нина и ме остави в нейните ръце. Нейните лекуващи ръце.

Макар че му се повдигаше от тревога, той се подчини. Докато й помагаше да се облече, си спомни колко силна му се беше видяла на гробищата в събота сутринта. Сега беше толкова безпомощна.

Настани я в колата, а тя го помоли да й купи нещо за пиене.

От един автомат пред бензиностанцията той взе кутия пепси и друга с портокалов сок. Роуз предпочете портокаловия сок и той отвори кутията.

Преди да я вземе, тя му подаде снимката на гробовете на неговото семейство и сгънатата еднодоларова банкнота, чийто сериен номер минус четвъртата цифра даваше телефонния номер, на който можеше да бъде намерен Марк в случай на необходимост.

— За всеки случай ще ти обясня как да намериш мястото в Биг Беър, ако нещо се случи с мен по пътя.

— Не бъди глупава. Ще издържиш.

— Изслушай ме — настоя тя и магнетичната й сила отново прикова вниманието му.

Изслуша внимателно указанията й. Накрая тя добави:

— Хората от тази организация са мои съюзници. Но се страхувам, че прекалено лесно може да се проникне сред тях. Ето защо не им позволих да ни придружат. Но ако в момента не ни преследват, може би тяхната защита е достатъчно добра. Ако нещо се случи с мен и не знаеш към кого да се обърнеш… потърси помощта им.

Нещо го стегна в гърдите, докато тя говореше.

— Не бой се! Ще те заведа при Нина навреме — промълви той.

Дълго мълчаха, накрая Роуз каза:

— Не исках да те нараня, Джо.

— Не си ми сторила нищо лошо.

— Грешиш.

Той я погледна, но не посмя да я попита какво е направила.

— Не ме мрази прекалено много.

— Изобщо не те мразя.

— Подбудите ми бяха благородни. Не винаги е било така. Сигурно не са били безупречно чисти, когато започнах работа по „Проект 99“. Но този път мотивите ми бяха безкористни, Джо.

Докато излизаха от блесналия в светлини Лос Анджелис и предградията му, Джо чакаше Роуз да му обясни защо трябва да я мрази.

— Така…, нека да ти кажа — каза тя — за единствения истински успех на проекта…

— Представи си, че се изкачваш с асансьора от най-долното ниво на тези подземни етажи. Оставяме момчето в неговия контейнер и отиваме нагоре към стаята за проверки. Насочваме се към помещението на партера, където живее CCY-21-21.

Момиченцето е създадено от Роуз Тъкър една година след 89–58. То е прекрасно дете, чувствително, с чисто лице, със златиста коса и тъмносини очи. Макар че повечето от сирачетата, които живеят тук, са със средна интелигентност, CCY-21-21 има необикновено висок коефициент на интелигентност, може би дори по-висок от този на 89–58 и е много ученолюбива. Тя е тихо, много грациозно момиче, и притежава естествен чар, ала през първите три години от живота си не проявява никакви паранормални способности.

Но една слънчева майска утрин, когато играе с други деца на поляната пред сиропиталището, намира врабче със счупено крило и извадено око. Птичето лежи в тревата под едно дърво и немощно пляска с криле, а когато малката го взима, то от страх застива неподвижно. Плачейки, момичето бърза да отиде с врабчето до най-близкия наставник и го пита какво може да се направи. Врабчето е толкова слабо и така сковано от страх, че само отваря човката си и не издава никакъв звук. Очевидно умира, но момичето не иска да се примири със смъртта му. Сяда на земята, нежно гали птичето с дясната си ръка, като му пее песничка за червеношийката. Само след минута счупеното му крило зараства, а окото му отново е на мястото си. Птичето радостно изчуруликва и отлита.

CCY-21-21 става център на изключително внимание. Роуз Тъкър, която е докарана на прага на самоубийството от кошмара, наречен „Проект 99“, е възродена като птичето, отдръпвайки се от бездната, към която се е запътила. През следващите петнайсет месеца лечителските способности на 21–21 се изследват. В началото малката се учи да извиква и контролира дарбата си, докато накрая може да я прилага, когато й кажат. Онези от работещите по „Проект 99“, които имат проблеми със здравето си, неочаквано са излекувани. Няколко политици, военни и членове на техните семейства, страдащи от сериозни заболявания, са доведени тайно при детето за лечение. Част от учените от „Проект 99“ вярват, че 21–21 е най-голямото им постижение, а други намират 89–58 за най-интересната и ценна собственост, независимо от значителните проблеми при неговото контролиране.

Петнайсет месеца след излекуването на раненото врабче един генетик от екипа, наречен Амос, разбира, че има рак на панкреаса — една от най-смъртоносните форми на това заболяване. Докато успява да излекува Амос само с едно докосване, момичето открива освен злокачественото образувание още една болест, която не е от физическо естество, а е на психическа основа, но въпреки това смъртоносна. Може би заради видяното в лабораториите на „Проект 99“, а може би заради множество други причини, които са се натрупали през петдесетгодишния му живот, Амос е решил, че животът няма смисъл, че хората са само прах, който вятърът разнася. Тъмнината в него е по-страшна от тумора, но момичето излекува и това, като му показва светлината на Господ и странните измерения на светове отвъд нашия свят.

Амос е обхванат от радост и страхопочитание. Ту избухва в смях, ту в ридания, а колегите му — изследователка на име Джанис и друг учен, който се казва Винсент, мислят, че е обхванат от истерия. Амос моли момичето да покаже на Джанис същата светлина, но Джанис реагира по друг начин. Изплашена е и започва да изпитва угризения на съвестта заради начина, по който е живяла, и от мъка по тези, които е предала и наранила. Болката й е плашеща.

Джанис и Амос са изолирани за наблюдение. Какво е направило момичето? Обясненията на Амос приличат на бърборене на умопобъркан.

Объркано и смутено от различните реакции на Амос и Джанис, момичето става необщително. Роуз работи насаме с него повече от два часа, преди да започне да изкопчва изумителни обяснения. Детето не разбира защо откритието, което показва на Амос и Джанис, ги смайва, или защо реакцията на Джанис е смесица от еуфория и самобичуване. Родена с пълното съзнание за мястото си и предназначението си във вселената, с разбиране за пътя, който ще извърви към безкрайността, с увереност за съществуването на вечния живот, която е заложена в гените й, малката не проумява разтърсващата сила на това откритие, когато го показва на хората, които са прекарали живота си в блатото на съмнението и прахта на отчаянието.

Роуз, която не очаква чудеса, моли момичето да й покаже онова, което е показало на двамата учени. След този миг тя безвъзвратно се променя. Докосването на детската ръка й помага да осъзнае смисъла на съществуването. Невъзможно й е да опише преживяното и дори когато радостта помита спомена за скърбите, които е изпитала. Изпълнена е и с ужас, защото безсмъртието означава, че през живота си отсега нататък на този свят и в следващите си прераждания ще трябва да изпълни очаквания, които я плашат, защото не е сигурна, че ще бъде на необходимата висота. Като Джанис осъзнава злините, които е причинила, и разбира, че все още е способна да бъде дребнава и жестока; копнее да преодолее своето минало, дори когато се страхува от усилията, които се изискват, за да го стори.

Когато видението преминава и Роуз открива, че е в стаята на момичето както преди, тя не изпитва никакво съмнение, че видяното е било действителност — истината в най-чистата й форма и не е било самоизмама, предизвикана от психичната енергия на детето. Около половин час не е в състояние да проговори, само трепери, закрила лицето си с длани.

Постепенно тя започва да разбира изводите от преживяването. Ако това откритие стане достояние на човечеството, светът безвъзвратно ще се промени. След като някой веднъж е видял, че отвъд този свят има живот, макар и загадъчен и страшен, то всичко, което веднъж е било важно, започва да изглежда незначително. Ще настъпи краят на света, какъвто го познаваме. Но това няма да се хареса на мнозина, които извличат полза от болката и унижението на събратята си. Те няма да искат да получат дара на момичето. Ще се страхуват от малката и всичко, което тя обещава. Ще й дадат успокоителни и ще я затворят в контейнер, или ще я убият.

Тя е месия, но е и човешко същество. Може да излекува крилото на ранено птиче и да възвърне зрението на сляпо око. Може да лекува рак. Но не е безсмъртен ангел, а същество от плът и кръв. Скъпоценната й сила е скрита в деликатната тъкан на мозъка й. Ако я застрелят в главата, ще умре, а с нея ще умре и необикновената й сила. Макар че душата й ще премине в други измерения, тя ще бъде загубена за този объркан свят, който има нужда от нея. Светът няма да се промени, войните няма да престанат, няма да изчезнат самотата и отчаянието.

Роуз разбира, че шефовете на проекта ще настояват за унищожаване. В момента, в който осъзнаят способностите на малката, ще я убият.

Преди мръкване ще я убият.

Няма да рискуват да я поставят в контейнер и да запазят живота й. Момчето притежава само силата на унищожението, но 21–21 притежава силата на светлината, която е много по-опасна.

Ще я застрелят, ще я залеят с бензин и ще подпалят трупа, накрая ще разпръснат овъглените й кости.

Роуз трябва да действа бързо. Момичето трябва да бъде отвлечено от сиропиталището и скрито, преди да го унищожат.

— Джо?

На фона на звездното небе сякаш от земята изникваха тъмните планини и се издигаха на хоризонта.

— Джо, толкова съжалявам. Толкова съжалявам.

Движеха се на север по магистрала 30. До Биг Беър оставаха около осемдесет километра.

— Джо, добре ли си?

Той не бе в състояние да говори, само можеше да шофира.

— Чувствам вина, задето те оставих да вярваш, че момиченцето с мен е била Нина — прошепна Роуз.

По някаква причина продължаваше да го заблуждава. Той не проумяваше защо тя продължава да крие истината.

Роуз каза:

— След като ни откриха в ресторанта, имах нужда от помощта ти. Особено след като бях простреляна. Но ти не отвори сърцето и ума си за снимката, която ти дадох. Беше толкова… уязвим. Страхувах се, че ако узнаеш истината, ще се откажеш. Господ да ми прости, Джо, но аз се нуждаех от теб. А сега момичето се нуждае от теб.

Нина имаше нужда от него. Не някое момиче, родено в лаборатория, притежаващо силата да предава странните си фантазии на други и да замъглява умовете на наивните. Нина имаше нужда от него. Нина.

Ако не можеше да вярва на Роуз Тъкър, на кого тогава?

Успя да отрони само една дума:

— Продължавай.

Роуз отново е в стаята на 21–21. Трескаво обмисля как да прекара момичето през охранителната система, каквато имаше във всеки затвор. Хрумва й съвсем елементарен начин.

Сиропиталището има три изхода. Роуз и момичето вървят хванати за ръка към вратата, която свързва главната сграда със съседната двуетажна постройка, в която паркират колите.

Въоръженият пазач забелязва приближаването им, но не се опитва да ги задържи, въпреки че на сираците не се разрешава да влизат в гаража дори с придружител.

Когато 21–21 протяга мъничката си ръчичка и казва: „Здрасти“, пазачът се усмихва и поема дланта й. Изведнъж, изпълнен с нарастващо учудване, той сяда, като трепери неконтролируемо, плаче от радост, но и от разкаяние, също както Роуз трепереше и плачеше в стаята на момичето.

Тя натиска бутона на таблото пред пазача, който отключва вратата.

Друг пазач чака по-нататък. Той е сепнат при появата на малката. Тя се насочва към него и изненадата, която го обхваща, когато я вижда, е нищо в сравнение с изненадата, която следва.

Трети пазач стои на изхода от гаража. Разтревожен е, когато вижда 21–21 в колата на Роуз. Навежда се през спуснатото стъкло, за да поиска обяснение, и момичето докосва лицето му.

Двама добре въоръжени мъже пазят портала при магистралата. Вдигат бариерата и колата се стрелва през широко отворените врати.

Роуз знае, че ако отново ги спрат и момичето протегне ръка, за да се здрависа, ще ги застрелят на място.

Трябва да напуснат района бързо, преди охраната да разбере какво се е случило с петима от мъжете. Ще организират преследване, може би с помощта на местните, държавните и федералните власти. Роуз кара лудо, безразсъдно, с умение, плод на отчаянието, което тя никога не е притежавала. 21–21 наблюдава широките поля, които се нижат покрай колата и накрая казва:

— Колко е просторно тук.

Роуз се засмива:

— Скъпа, нищо не си видяла още.

Разбира, че трябва колкото е възможно по-бързо да използва медиите, за да покаже лечителските способности на 21–21, и да демонстрира най-големия дар, който детето може да поднесе на човечеството. Само силите на невежеството и мрака имат полза от запазване на тайната. Роуз вярва, че 21–21 никога няма да бъде в безопасност, докато светът не разбере за нея, не я приеме и попречи да бъде задържана.

Бившите й шефове знаят, че тя ще пожелае да запознае света с откритието си. Всички медии са в ръцете им — те са неуловими като сенките на облаците върху повърхността на езеро, което ги прави още по-опасни. Ще се опитат да я открият възможно най-бързо, преди да успее да направи тайната достояние на хората.

Тя познава журналист, на когото вярва, че няма да я предаде: Лайза Пекатоне, стара приятелка от колежа, която работи в „Поуст“ в Лос Анджелис.

Налага се час по-скоро да вземат самолет за Южна Калифорния. „Проект 99“ се спонсорира от частната индустрия, отбранителния сектор и други могъщи правителствени организации. По-лесно е да се спре лавината, отколкото да се съпротивляваш на тези сили. Скоро ще започнат да използват свръхмодерната техника, с която разполагат, за да открият бегълките.

Роуз стига до извода, че през колкото повече щати премине, толкова по-безопасно ще бъде пътуването, затова се насочва към Хагерстоун, Мериленд и от там към Харисбърг, Пенсилвания. Пътуването минава без никакви произшествия. Въпреки това тя все повече се безпокои, че в автомобила е монтирано устройство, което показва местоположението му. Ще я хванат независимо от разстоянието, което е между нея и Манасас. В Харисбърг тя изоставя колата и заедно с момичето продължават за Ню Йорк с автобус.

Когато са на борда на полет 353, Роуз се чувства в безопасност. Веднага след приземяването на летището в Лос Анджелис тя ще бъде посрещната от Лайза Пекатоне и много други представители на медиите, на които ще съобщи за сензационното си откритие.

В списъка на пътниците вписва малката като нейна доведена дъщеря от брака й с бял мъж и й дава името Мери Тъкър. На медиите тя възнамерява да съобщи инициалите CCY-21-21, защото те напомнят на инициалите на концлагеристите, което ще даде представя за целите на проекта и ще предизвика симпатия към детето.

От другата страна на пътеката в самолета до тях са седнали майка и двете й дъщери, които се връщат у дома. Мишел, Криси и Нина Карпентър.

Нина, която е приблизително на годините и възрастта на 21–21, си играе с електронната игра „Прасета и принцове“, предназначена за деца от предучилищна възраст. 21–21 е очарована от звуците и образите на малкия екран. Като вижда това, Нина моли Мери да седнат на съседните празни места и да играят заедно. Роуз се колебае дали да й разреши, но знае, че 21–21 е много интелигентна за възрастта си и осъзнава, че трябва да се пази, затова се съгласява. Нина е очарователно дете, мило и общително. Макар че 21–21 е гений с умствени способности на първокурсник от колеж, въпреки че е лечителка с чудодейни способности и надеждата на света, тя е запленена от Нина, иска да бъде Нина, да бъде страхотна като Нина и несъзнателно започва да имитира жестовете на Нина и начина й на говорене.

Тъй като е късна нощ, на Нина й се приспива. Тя дава играта на новата си приятелка, преди да седне при майка си и сестра си.

Изпълнена с възхищение, 21–21 се връща на мястото си при Роуз, като притиска към себе си малката електронна игра, сякаш е безценно съкровище. Сега тя няма дори да играе с нея, защото се страхува, че може да я счупи.

Намираха се на запад от град Рънинг Лейк, все още доста далеч от езерото Биг Беър. Докато слушаше Роуз, Джо едва сдържаше яростта си. Знаеше, че няма причина да се сърди на тази жена или на детето, което имаше име, като всички от сиропиталището, но въпреки това буквално бе побеснял — може би, защото гневът му помагаше да се справя с препятствията, както беше правил в младостта си.

Обърна се към спътницата си и попита:

— Как Нортън Нелър се вписва в това, освен, че притежава голямо парче от „Текнолоджик“, които са част от „Проект 99“?

— Бъдещето принадлежи на мръсници като него, които имат големи връзки… — Държеше кутия с пепси между коленете си, като се опитваше да я отвори с дясната си ръка. — Бъдещето им принадлежи… освен ако Нина… освен ако тя промени света.

— Големите индустриалци, правителството и медиите са се обединили, за да експлоатират обикновените хора. Това ли искаш да кажеш?

Алуминиевата кутия изтрака между зъбите й и по брадичката й потече струйка пепси.

— Интересува ги само властта. Те не вярват в… доброто и злото.

— Доброто и злото са само събития.

Макар че беше отпила голяма глътка пепси, гърлото й беше пресъхнало и тя едва проговори:

— И това, което тези събития означават…

— … зависи само от гледната точка.

Все още й беше ядосан, задето го беше подвела да вярва в спасяването на Нина, но не можеше да понесе да я погледне отново и да види как губи сили. Включи на дълги светлини и фаровете осветиха шосето, по което се носеха борови иглички и прах, после намали скоростта.

Кутията се изплъзна от ръката на Роуз и се търкулна под седалката.

— Губя сили, Джо — прошепна тя.

— Вече наближаваме.

— Трябва да ти разкажа… какво се случи, когато самолетът започна да губи височина.

Машината пада към земята, набирайки скорост, моторите реват, крилата скърцат, а корпусът се тресе. Пътниците пищят, ускорението ги притиска към седалките. Някои се молят, други повръщат, плачат, ругаят, призовават Спасителя, викат любимите си хора. Самолетът пада цяла вечност, сякаш се спуска от Луната.

В този момент Роуз е озарена от ярка синя светлина, сякаш е птица по време на полет, само че под нея не е тъмната земя, а само синя светлина. Няма усещане за движение. Нито й е топло, нито студено. Намира се в центъра на яркосиня сфера и е изпълнена с очакване. Опитва се да издиша, но не може, не може, докато…

… успява да изпусне дъха си и… се озовава на поляната. Все още е на седалката, а до нея е 21–21. Наоколо дърветата горят. Пламъците са обхванали купища безформени отломки. Поляната се е превърнала в неописуема костница. А самолетът е изчезнал.

В последния момент преди сблъсъка момичето ги е извело от обречения самолет на друго място чрез огромно напрягане на психическите си способности, в измерение извън времето и пространството, и ги е задържало в ничието пространство през тази една минута на унищожително разрушение. От усилието 21–21 трепери, неспособна е да говори. Очите й, блестящи от отраженията на заобикалящите ги пламъци, гледаха унесено, като на дете, страдащо от аутизъм. Първоначално тя не може да върви или дори да стои, затова Роуз я понася на ръце.

Плаче за мъртвите, трепери от ужас пред тази сеч, вцепенена е от чудото на оцеляването си, зашеметена е от урагана от емоции. Стои с момичето на ръце, но не може да направи и една крачка. След това си спомня мигащите светлини в кабината и как стрелките на часовника й се въртят с бясна скорост. Разбира, че пилотът е станал жертва на момчето, което живее в стоманена капсула някъде във Върджиния. Казва си, че веднага трябва да напусне поляната и да се скрие в гората. Провира се през гъстите храсталаци, след това тръгва по пътека, обляна от сребриста светлина и прошарена от сенки, и стига до друга поляна, намираща се на билото на хълм, откъдето вижда светлините на фермата.

Когато стигат до къщата, малката донякъде е дошла на себе си. Вече може да върви, но е изпаднала в летаргия и сякаш някъде далеч. Роуз я предупреждава да помни, че името й е Мари Тъкър, но 21–21 казва:

— Моето име е Нина. Искам да бъда Нина. Това са последните думи, които тя ще изрече — може би завинаги. В месеците след катастрофата, когато намират подслон у приятели на Роуз в Южна Калифорния, малката спи от дванайсет до четиринайсет часа на ден. Когато се събужда, тя не се интересува от нищо. С часове се взира през прозореца или в някоя рисунка от книга с приказки, или в една точка. Няма апетит и започва да отслабва. Тя е бледа и болнава и дори виолетовите й очи се обезцветяват. Вероятно усилието, което й е трябвало, за да спаси Роуз и себе си, я е изцедило напълно. Нина повече не проявява паранормални способности и Роуз изпада в отчаяние.

До Коледа обаче Нина започва да проявява интерес към света около нея. Гледа телевизия. Отново чете книги. След като зимата минава, тя спи по-малко и яде повече. Кожата й възвръща предишната си руменина и цветът на очите й придобива дълбочина. Продължава да мълчи, но Роуз я насърчава да излезе от самоналоженото заточение, като всеки ден й говори за доброто, което може да прави, и надеждата, която може да донесе на другите.

В бюрото си Роуз пази брой от „Лос Анджелис Поуст“, в който цялата първа страница е посветена на съдбата на полет 353. Напомня й за изключителната жестокост на враговете й. Един юлски ден, единайсет месеца след катастрофата, тя заварва Нина да седи на ръба на леглото с вестника, отворен на страницата, на която са снимките на някои от жертвите на катастрофата. Момичето докосва снимката на Нина Карпентър, която й е дала играта „Прасета и принцове“, и се усмихва.

Роуз сяда до нея и я пита тъжна ли е, когато си спомня за изгубената си приятелка.

Момичето клати глава „не“. След това насочва ръката на Роуз към снимката и когато тя докосва фотографията, попада в синята светлина, която е по-различна от тази на сферата, в която е била транспортирана миг преди катастрофата, но това е също място, пълно с чувство, топлина, емоция.

Ясновидците твърдят, че чувстват остатъка от психична енергия върху предметите, оставена от хората, които са ги докоснали. Понякога те помагат на полицията при търсенето на убийци с помощта на предмети, които са носели жертвите по време на нападението. Тази енергия в снимката на „Поуст“ е по-различна — не е останала от Нина, но се е просмукала във фотографията.

Роуз се чувства така, сякаш се е гмурнала в море от синя светлина, море, пълно с плувци, които не вижда, но усеща, че се движат около нея. Един плувец сякаш минава покрай Роуз и се позабавя — тя знае, че това е Нина Карпентър, момичето с несиметричната усмивка, което й е дало играта „Прасета и принцове“, която е мъртва, но на безопасно място, мъртва, но не изгубена завинаги, щастлива и жива някъде отвъд тази синя светлина, която е междинно състояние между етапите на съществуването.

Развълнувана така дълбоко, както когато разбра за съществуването на живота отвъд, Роуз отдръпва ръката си от снимката на Нина Карпентър и сяда тихо и смирено. След това взима Нина на ръце, силно я прегръща и я залюлява, като нито може да говори, нито има нужда от това.

Сега, когато силата на момичето се възражда, Роуз знае какво трябва да направят, откъде трябва да започнат работата си. Не иска да рискува да отиде отново при Лайза Пекатоне. Не вярва, че старата й приятелка умишлено я е предала, но тя подозира, че чрез връзката на Лайза с „Поуст“ и индиректно с Нортьн Нелър хората, работещи по „Проект 99“, са научили за пътуването й с полет 353. Докато се счита, че Роуз и Нина са мъртви, те трябва да се възползват от тайното си съществуване и да работят колкото е възможно по-дълго, без да привлекат вниманието на враговете си. Първо, Роуз иска от момичето да поднесе дара за вечната истина на всеки от приятелите й, които са ги подслонявали през тези единайсет месеца. След това ще влязат във връзка с мъжете и жените, родителите и децата на загиналите, като им дават знанието за безсмъртието. Ако имат късмет, те ще разпространят така широко тази вест, преди да бъдат открити, че никой не ще попречи да станат общочовешко достояние.

Роуз възнамерява да започне с Джо Карпентър, но не може да го открие. Неговите колеги в „Поуст“ са изгубили следите му. Той е продал къщата в Студио Сити. Няма регистриран телефон. Казват, че е съсипан човек. Отишъл е някъде, за да умре.

Трябва да започне от друго място.

Тъй като „Поуст“ е публикувал снимките само на няколко жертви от Южна Калифорния и понеже не може да намери снимките на много други, Роуз решава да не използва портрети. Вместо това тя проучва къде са гробовете им от публикуваните некролози и прави моментални снимки на техните гробове. Тези образи, взети от надгробни плочи, тези мрачни паметници от бронз и гранит трябва да станат врати, през които получателите на фотографиите да научат, че смъртта не е всесилна и страшна, че след мъчителната фаза самата смърт умира.

Вече пътуваха по лъкатушещо планинско шосе, по което осветени от сребърната луна елхи посипваха хиляди иглички. До езерото Биг Беър оставаха около трийсет километра. Роуз Тъкър говореше толкова тихо, че той едва чуваше гласа й.

— Джо, ще подържиш ли ръката ми?

Джо не смееше да я погледне, защото му се искаше да вярва, че тя ще оживее, макар че гласът й му подсказваше ужасната истина. Насили се да я погледне. Изглеждаше толкова крехка и безпомощна, но огромните й, изразителни очи бяха така властни, както при срещата им на гробищата, изпълнени със състрадание, благост и със странна радост, която го плашеше.

Гласът му трепереше повече от нейния:

— Вече не е далеч.

— Твърде далеч е — прошепна тя. — Подръж ръката ми.

— Дръж се!

— Всичко е наред, Джо.

Той спря колата на мястото за паркиране и се втренчи през стъклото в тъмното небе, ледената луна, която сякаш разпръскваше студ вместо светлина, и огромните черни масиви от гори, скали и каньони.

Разхлаби предпазния колан, наведе се към нея и взе ръката й. Усети, че пръстите й треперят.

— Тя се нуждае от теб, Джо.

— Не съм герой, Роуз.

— Трябва да я скриеш… да я скриеш надалеч…

— Роуз…

— Дай й време…, за да може силата й да се увеличи.

— Не мога да спася никого.

— Не трябваше да започвам работа с нея толкова скоро. Ще дойде ден, когато…, когато тя няма да бъде толкова уязвима. Скрий я надалеч…, за да се увеличи силата й. Тя ще разбере…, когато дойде времето.

Джо още по-силно стисна ръката й, сякаш искаше да й даде от своята сила.

Гласът й заглъхваше, когато прошепна:

— Отвори… отвори сърцето си към нея, Джо. Клепачите й потрепнаха.

— Роуз, моля те, недей.

— Всичко е наред.

— Моля те! Недей!

— Доскоро, Джо.

— Моля те, не умирай.

— Доскоро.

Той остана сам в нощта. Държеше малката й ръка сам в нощта, докато вятърът свиреше тъжна погребална песен. Дълго остана неподвижен, после я целуна по челото.

Лесно му бе да следва указанията на Роуз. Хижата се намираше високо в планината и беше сгушена между боровете и брезите. Разбитото шосе се превърна в алея, в края, на която се издигаше малка бяла къща с дървен покрив.

Зелен джип „Уейгъниър“ бе паркиран наблизо и Джо спря зад него.

На верандата имаше три въртящи се стола. Красив чернокож мъж с атлетично телосложение стоеше до перилото. Двете жълти крушки хвърляха отблясъци върху абаносовото му лице.

На най-горното стъпало стоеше русокосо момиченце на около шест години.

Изпод седалката Джо извади револвера, който беше взел от белокосия разказвач след сбиването на плажа. Слезе от колата и затъкна оръжието под колана на дънките си.

Вятърът отново нададе вой, докато той вървеше към верандата.

Малката се втренчи в колата — знаеше какво се е случило.

Чернокожият мъж избухна в ридания.

Момичето проговори за пръв път от момента, в който беше казала на Роуз, че иска да се казва Нина. Изрече една-единствена дума:

— Мамо!

Косата й имаше същия цвят като косата на Нина. Беше слабичка, но добре сложена като нея. Но очите й не бяха сиви като очите на Нина и колкото да се мъчеше да види лицето на Нина пред себе си, Джо не можеше да се накара да повярва, че тя е неговата дъщеря.

Отново бе обсебен от манията си и търсеше онова, което беше изгубено завинаги.

В този момент Джо забрави, че тя е само роден в лаборатория мутант със странни психически възможности, че притежава способността да спаси света. Мразеше както нея, така и себе си заради чувствата, които му вдъхваше, но беше безсилен да ги преодолее.