Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sole Survivor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

ИК Плеяда, София, 2001

Преводач: Александър Качил

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО

Редактор Весела Прошкова

Коректор Джени Тодорова

ISBN 954-409-202–1

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

ГЛАВА 2

По-късно през деня, докато пътуваше с колата си за Санта Моника, Джо Карпентър получи пристъп на задух. Стоманени обръчи стегнаха гърдите му и той едва си поемаше дъх. Когато вдигна едната си ръка от волана, пръстите му трепереха като на парализиран старец.

Почувства се така, като че ли пада от голяма височина, сякаш неговата хонда беше излязла от магистралата и летеше към дъното на бездънна пропаст. Шосето се простираше непокътнато пред него и гумите свиреха по асфалта, но той не можеше да си възвърне чувството за стабилност.

Усещането за пропадане нарастваше така силно и страховито, че Джо отпусна педала за газта и натисна спирачките.

Изсвириха клаксони и изскърцаха спирачки, докато останалите превозни средства се нагодят към внезапното намаляване на скоростта. Докато колите и камионите профучаваха покрай хондата, шофьорите го изглеждаха свирепо, ругаеха го или пък правеха неприлични жестове. Това беше великият Лос Анджелис в епохата на промените, градът на прага на Страшния съд, който жадуваше за апокалипсиса и където една непреднамерена обида или едно неумишлено прегрешение можеше да доведе до убийство.

Усещането за пропадане не отслабна. Стомахът на Джо се преобърна, сякаш се намираше във влакче на ужасите, което рязко се спуска по отвесни релси. Макар че беше сам в колата, чуваше виковете на хората във влакчето отначало слаби, а след това и по-силни. Не бяха крясъци на любители на силни усещания в увеселителен парк, а викове на истинско страдание.

Сякаш отстрани той слушаше себе си да шепти:

— Не, не, не, не.

Пролуката, която за кратко се отвори в движението, му позволи да отбие встрани. Банкетът на автомагистралата беше тесен. Той спря колкото е възможно по-близо до предпазната ограда, над която избуялите храсталаци се люлееха като голяма надигаща се зелена вълна, но не изключи двигателя. Макар че беше облян в пот, все още се нуждаеше от студения въздух на климатичната инсталация, за да може да диша. Натискът върху гърдите му се усили. Всеки път, когато си поемеше дъх на пресекулки, полагаше изключителни усилия, а докато издишваше горещия въздух, хриптеше.

Въпреки че въздухът в колата беше чист, Джо усети миризма на дим. Дори почувства неговия вкус — остра смесица от горящ петрол, топяща се пластмаса, запален найлон и обгорен метал.

Когато погледът му се спря върху гъстата шума и тъмночервените цветове на олеандъра, които се допираха до стъклото от дясната страна на колата, въображението му ги превърна в носещи се на талази облаци от напоен с петрол въздух. Прозорецът се превърна в правоъгълен илюминатор с дебело двойно стъкло.

Щеше да си помисли, че полудява, ако през последната година не беше получил няколко подобни пристъпи. Макар че понякога се чувстваше добре в продължение на две седмици и повече, често се случваше да изтърпи по три пристъпа на ден, всеки от които продължаваше между десет минути и половин час.

Беше ходил на терапевт. Препоръките, които му бяха дадени, не помогнаха.

Неговият личен лекар му предписа успокоителни. Джо не изпълни рецептата. Единственото му желание бе да чувства болката.

Затвори очи и закри лице с ледените си ръце опитвайки да се овладее, но катастрофата продължи да се разкрива около него. Усещането за падане се усилваше. Миризмата на дим ставаше по-остра. Виковете на въображаемите пътници ставаха все по-пронизителни.

Всичко се разтресе. Ужасяващ трясък и дрънчене на метал се съпровождаха от тресене, тресене, тресене.

— Моля — стенеше той.

Без да отвори очи, свали ръце от лицето си. Сви юмруци.

След миг малките ръчички на изплашени деца се вкопчиха в дланите му и той ги стисна здраво.

Децата, разбира се, не бяха в колата, а на местата си в обречения самолет. Мислено Джо се връщаше към катастрофата на полет 353. Докато траеше пристъпът, той беше едновременно на две места: в действителния свят на хондата и на самолета Боинг-747, който падаше от тъмното нощно небе към поляна, непрощаваща като метал.

Мишел е седяла между децата. Нейните ръце, а не тези на Джо, бяха стиснали здраво Криси и Нина в последните минути на невъобразимия им ужас.

Тресенето се усилва, пространството се изпълва с летящи предмети. Книги, преносими компютри, джобни калкулатори, кухненски прибори и ястия — понеже няколко пътника не са довършили обяда си. Пластмасови чаши, бутилки за еднократна употреба, моливи и химикалки се носят из кабината на самолета.

Докато се задавяла от дима, Мишел сигурно е казала на децата да наведат главите си, за да ги защитят.

„Наведете глави!“

Тези любими лица. Седемгодишната Криси имаше същите високи скули и ясни зелени очи като майка си. Джо никога нямаше да забрави радостта, която грейваше в очите на малката, когато имаше урок по балет, или съсредоточения й поглед, когато вдигаше бухалката за бейзбол в очакване на топката. Нина, която беше само на четири години, чипоносо дребосъче със сини като сапфир очи, сбръчкваше по свой начин личицето си в неподправено възхищение, видеше ли куче или котка. Животните я привличаха, както и тя ги привличаше, сякаш беше превъплъщение на свети Франциск Асизки — сравнението не беше пресилено, ако човек видеше как тя се втренчва с любов и почуда дори и в грозния гущер в малките й шепи.

„Наведете глави!“

В този съвет е надеждата, че ще оцелеят и че най-лошото, което може да им се случи, е лицата им да бъдат обезобразени от падащ лаптоп или счупени стъкла.

Страховитата турбуленция се засилва. Ъгълът на падане се увеличава до такава степен, че приковава Джо на мястото му и той не можеше да се наведе, за да пази лицето си.

Може би кислородните маски са паднали или поради повреда не се е задействал механизмът. Той не знаеше дали Мишел, Криси и Нина са се задушили.

Димът е много гъст в салона за пътниците. Всички изпитват такава клаустрофобия, сякаш се намират в минна галерия.

Огнени пламъци се извиват като змии. Страхът ot падането на самолета се съчетава с ужаса от избухналия пожар.

Натискът се усилва, самолетът се разтърсва от вибрациите. Крилата сякаш всеки миг ще се откъснат. Стоманеният корпус стене като звяр в предсмъртна агония.

На Мишел, Криси и малката Нина им се струва, че самолетът ще се разпадне и те ще бъдат изхвърлени в черното небе далече една от друга, ще полетят към смъртта си всяка в своята седалка и ще бъдат ужасяващо самотни в момента на удара.

Огромният боинг е истинско чудо на техниката, блестящо замислен и безупречно конструиран. Независимо от загадъчната хидравлична повреда, която го прави неуправляем, крилата не се откъсват и корпусът не се разпада. Мощните двигатели продължават да работят, докато машината шеметно пада към земята.

В един момент Мишел разбира, че всичко е загубено и че смъртта е неизбежна. С характерния си кураж и себеотрицание тя мисли само за децата, мъчи се да ги успокои и да ги отвлече от мисълта за смъртта. Прегръща Нина и макар димът да я задушава, изкрещява:

— Всичко е наред, скъпа, ние сме заедно, обичам те, дръж се за мама, обичам те, ти си най-доброто момиче.

Докато самолетът пори тъмната нощ, тя не се паникьосва, търси начин да успокои и Криси:

— Всичко е наред, аз съм с вас, скъпа, дръж ръката ми. Толкова много те обичам, толкова се гордея с теб, ние сме заедно, всичко е наред, винаги ще бъдем заедно.

Джо чуваше гласа на Мишел, сякаш и самият той се намираше в кабината на боинга. Отчаяно искаше да вярва, че дъщерите му са получили утеха от една изключителна жена, каквато беше майка им. Че последното, което са чули, е бил гласът на Мишел, която им е казвала колко много ги обича.

Самолетът се забива в земята. Разнася се оглушителен гръм, който подплашва птиците и стряска фермерите от близките стопанства.

В хондата Джо Карпентър нададе приглушен вик и се преви, сякаш го бяха ударили в гърдите.

В момента на удара самолетът експлодира и се превръща, в огнено кълбо. Оранжевите пламъци унищожават всичко по пътя си. Загиват триста и тридесет души… няма оцелели.

Животът на Мишел, която беше научила Джо Карпентър на всичко, което той знаеше за любовта и състраданието, е прекъснат като че някой е духнал пламъчето на свещ. Криси, седемгодишната балерина и бейзболистка, никога повече няма да прави пирует или да тича към базите. А ако животните имат същата психическа връзка с Нина, каквато тя имаше с тях, то в тази студена нощ поляните и горските хълмове са се изпълнили с малки същества, които са треперили от страх.

Джо Карпентър беше единственият оцелял от своето семейство.

Ако той беше пътувал със самолета, щяха да го идентифицират по зъбните му снимки и по пръстовите отпечатъци.

Тези внезапни връщания към катастрофата не бяха спомени, а картини, рисувани от неговото въображение, които често се появяваха в съня му. Понякога бяха съпроводени от пристъпи на задух и паника. Измъчван от чувството за вина, че не е загинал със съпругата и с децата си, Джо се самоизтезаваше, опитвайки се да преживее ужаса, който сигурно те бяха преживели.

Но въображаемите пътувания в летящия към земята самолет не му донасяха изцелителното въздействие, за което той копнееше. Всеки кошмар и всеки пристъп му действаха като сол върху отворена рана.

Отвори очи и се загледа в потока от коли, които преминаваха покрай него. Можеше да слезе от колата и да се хвърли под някой камион.

Остана в колата не защото се страхуваше да умре, а поради причини, които не бяха ясни дори на него. Може би чувстваше необходимост да се наказва, като продължи да живее.

Олеандровите храсталаци се полюшваха от въздушната струя, причинена от преминаващите коли и камиони. Драскаха стъклото и звукът беше като мрачен шепот на безпомощни и отчаяни гласове.

Той вече не трепереше.

Потта по лицето му започна да изсъхва от студения въздух, лъхащ от отворите на таблото.

Вече не го измъчваше усещането за падане. Беше стигнал дъното.

Сред леката мъгла от смога колите проблесваха като миражи и отиваха на запад към океана, където въздухът бе по-чист. Джо изчака пролука в движението, изкара колата на магистралата и отново се отправи към края на континента.