Дийн Кунц
Единственият оцелял (4)

ГЛАВА 4

Когато Джо Карпентър се затича към белия микробус, сърцето му биеше така силно, че погледът му се замъгляваше от всеки прилив на кръвта.

Фордът не беше превозно средство за туризъм, а оборудван с апаратура микробус от типа, който широко се използва от фирмите за поръчки. Липсваха името или емблемата на някаква фирма.

Двигателят работеше. Двете предни врати бяха отворени.

Джо изтича от дясната страна на микробуса и надникна в шофьорската кабина, като се надяваше да намери клетъчен телефон. Дори да имаше такъв, не се виждаше.

Може би беше в жабката. При отварянето се разнесе пукот.

Някой в задното отделение взе погрешно Джо за един от преследвачите и попита:

— Хванахте ли Роуз?

„Мамка му!“ — помисли си Джо.

В жабката имаше няколко тубички с валидол и пощенски плик, на който беше изписан адресът на отдела за регистрация на превозните средства.

Според изискванията на закона за всяко превозно средство в Калифорния се изискваше валидна регистрация и документ за застраховка.

— Хей, кой, по дяволите, си ти? — стреснато извика човекът в товарното отделение.

Джо стисна плика и изскочи от микробуса. Нямаше смисъл да бяга. Не му се искаше да го застрелят в гръб.

С дрънчене и скърцане задната врата на микробуса рязко се отвори.

Джо се насочи направо към мястото, откъдето дойде звукът. От микробуса излезе мъж с грубовато лице, яки ръце, врат, достатъчно дебел, за да издържи малка кола. Като разчиташе на изненадата от мигновеното нападение, Джо го ритна силно с коляно в слабините.

Непознатият се задави и се приведе, а Джо го удари с глава в лицето. Онзи падна в безсъзнание на земята, като дишаше шумно през устата си, защото от счупения му нос течеше кръв.

Макар че като дете Джо беше побойник, не беше вдигал ръка срещу някого, откакто срещна Мишел и се ожени за нея. До днес. Днес на два пъти през последните два часа беше прибегнал до насилие, което го учуди.

Дори беше повече от учуден — гадеше му се от този примитивен гняв. Никога преди не беше изпитвал подобна ярост, нито дори през проблемното си детство, и все пак тук се бореше да се овладее отново, както се бореше със себе си в обществената тоалетна в Санта Моника. През последната година след самолетната катастрофа беше обхванат от безкраен песимизъм и скръб, но беше започнал да разбира, че тези чувства са като пластове върху друго по-мрачно чувство, което той отричаше, и което изпълваше сърцето му — яростта.

Ако вселената беше бездушна машина, ако животът беше пътуване от една пуста и тъмна бездна към друга, нямаше смисъл да се моли на Бога — все едно да изкрещи за помощ в безвъздушно пространство, където звукът не преминава, или да си поеме дъх под водата. Но след като намери причини да излее яростта си върху човечеството, той се беше вкопчил в нея с обезпокояващ ентусиазъм.

Докато потриваше главата си, за да прогони болката от удара, и докато гледаше изпадналия в несвяст едър и тромав мъж с кървящия нос, Джо почувства нежелано удовлетворение. Обхвана го дива радост, която едновременно го възбуди и отврати.

Непознатият изглеждаше около двайсет и осем — трийсетгодишен, поне десет години по-млад от двамата си партньори. Дланите му бяха достатъчно големи, за да може да жонглира с пъпеши, а в основата на всеки негов пръст без палците беше татуирана по една буква. Буквите образуваха думата „анаболен“.

От нападателя се излъчваше животинска жестокост.

Въпреки че го беше ударил при самозащита, Джо се разтревожи от дивашкото удоволствие, което изпита, когато го повали на земята.

Този тип със сигурност не изглеждаше като служител на закона. Ако не се съди обаче по външния му вид, той можеше да бъде ченге и в такъв случай нападението срещу него определено щеше да доведе до сериозни последствия.

Джо се изненада, че дори заплахата от затвор не намали извратеното удовлетворение, което изпита от жестокостта, с която преби този човек. Почувства се едновременно отвратен и обезумял — но жив повече отвсякога през последната година.

Развеселен, но и донякъде уплашен от моралното пропадане, до което можеше да го доведе този нов гняв, той погледна и в двете посоки на пътя. Никакви превозни средства не се приближаваха. Той коленичи зад жертвата си.

Мъжът с гъргорене си пое дъх и едва чуто изстена. Клепачите му потрепнаха, но не дойде в съзнание, докато Джо претърсваше джобовете му.

Намери само няколко дребни монети, ножичка, връзка ключове и портфейл, в който имаше карта за самоличност и кредитни карти. Името на мъжа беше Уолъс Мортън Блик. Джо взе само шофьорската книжка и върна портфейла в джоба.

Двамата въоръжени мъже още не се бяха появили от шубраците, с които беше обрасла силно пресечената местност отвъд хълма. Бяха се изкатерили на билото след жената преди по-малко от минута, но дори ако Роуз се беше изплъзнала, сигурно нямаше да се откажат лесно и да се върнат след толкова кратко преследване.

Учудвайки се от смелостта си, той бързо издърпа Уолъс Блик и го положи до микробуса, където шофьорите на преминаващите коли нямаше да го видят. Обърна го на едната му страна да не се задави от кръвта, течаща от носа му. После се приближи до отворената странична врата и се качи в задната част на микробуса. Двигателят тихо бръмчеше, подът вибрираше.

Двете стени в задното отделение бяха заети от електронни устройства за комуникация, уреди за подслушване и следене.

Два стола бяха завинтени с болтове за пода и можеха да се въртят във всяка посока така, че седящият да контролира показанията на уредите.

Джо седна пред включения компютър. В микробуса имаше климатична инсталация, но столът беше още топъл, защото Блик беше станал от него току-що.

На монитора се виждаше карта. Улиците носеха имена, които трябваше да създават усещане за мир и покой и Джо разпозна в тях страничните пътища на гробищата.

Зелена мигаща точка върху картата привлече вниманието му. Беше неподвижна и разположена приблизително там, където беше паркиран белият микробус.

Друга точка, но червена, мигаше на пътя на известно разстояние от микробуса. Джо беше сигурен, че тя обозначава неговата хонда.

Системата за следене без съмнение използваше компактдискове с пълни карти на Лос Анджелис и неговите околности, може би на целия щат Калифорния или на цялата страна от единия бряг на континента до другия. Един компактдиск имаше достатъчен капацитет, за да побере подробни карти на улиците на всички съседни щати и Канада.

Някой беше инсталирал мощен предавател в колата на Джо. Той излъчваше микровълнов сигнал, който можеше да бъде следван от доста голямо разстояние. Компютърът използваше сателитна връзка за наблюдение: триангулираше сигнала, след което поставяше хондата върху картата в съотношение с местоположението на микробуса и по този начин те можеха да го следят, без да го виждат.

След като напусна Санта Моника, през целия път към долината Сан Фернандо Джо не беше видял никакво подозрително превозно средство в огледалото. Този микробус можеше да го следи по-отдалеч, на мили зад него, без Джо да го вижда.

Като журналист той веднъж беше участвал в подобно следене с федерални агенти — група смели момчета, които използваха сходна, но не толкова сложна система като тази.

Тъй като беше наясно, че Блик или другите двама можеха да го хванат в капан, ако останеше прекалено дълго, Джо се завъртя на стола и огледа задната част на микробуса за някакъв знак, който да му подскаже името на организацията, замесена в тази операция, но не откри нищо.

Зад компютъра, на който беше работил Блик, имаше две издания: един брой на „Уайърд“ — на корицата се мъдреше заглавие, величаещо Бил Гейтс, и едно списание, предназначено за бившите служители от полицията, които желаеха да преминат от редовна служба към професията на наемници. Беше отворено на статия за ножове, които можеха да се закачат на колана и които бяха достатъчно остри, за да бъде изкормен противникът или да му бъдат прерязани костите. Очевидно това беше четивото на Блик, с което той запълваше времето си, когато имаше затишия при операцията по наблюдението.

Г-н Уолъс Блик с татуировката „анаболен“ беше любител на новите технологии за убиване.

Когато Джо слезе от микробуса, Блик стенеше, но все още не беше дошъл в съзнание. Краката му конвулсивно се свиваха и отпускаха, сякаш беше куче, което в съня си гони зайци.

Нито един от двамата мъже с хавайските ризи не се беше появил.

Джо не бе чул повече изстрели, макар че теренът можеше да ги е заглушил.

Забърза към колата си. Бравата на вратата блестеше ярко от слънцето и той изсъска от болка, когато я докосна.

В купето беше толкова горещо, сякаш колата всеки момент щеше да се самозапали. Той свали стъклото, включи двигателя и погледна в огледалото. Видя, че откъм източния край на гробищата приближава камион с плоска платформа и дъсчени прегради. Вероятно това беше камионът на пазача, който идваше да провери защо се стреля или да изпълни обичайната си работа.

Джо можеше да потегли към западния край на мемориалния парк и след това по обходния път да се насочи към изхода в източната част, но той знаеше, че няма време за губене. Обхвана го усещането, че твърде дълго беше разчитал на късмета си, чуваше как сърцето му туптеше подобно на часовник на бомба със закъснител. Реши да направи обратен завой, но не успя да го стори с една маневра.

Даде на заден ход и натисна педала за газта толкова силно, че гумите изсвириха по паважа. Хондата рязко тръгна назад. Джо удари спирачките и отново даде газ. Инстинктът му спаси живота.

Щом даде газ към приближаващия камион, задното стъкло откъм страната на шофьора точно зад главата му експлодира и върху задната седалка се изсипаха хиляди стъкълца.

Не му беше необходимо да чуе изстрела, за да разбере какво се е случило.

Погледна наляво и видя мъжа с червената хавайска риза, който стоеше на склона на хълма в стойка на човек, който стреля по някого. Той беше блед като възкръснал мъртвец и облечен като за коктейл.

Някой крещеше пресипнало и бълваше проклятия. Блик. Той изпълзя от микробуса, докато клатеше зашеметено набитата си глава, като ранен в кучешки бой питбул, и пръскаше кървава пяна от устата си.

Втори куршум се вряза в колата със силен тъп звук, последван от кратък заглъхващ звънлив удар.

С устрем подобно на горещ вятър, който блъска отворени и разбити прозорци, хондата изведе Джо от обсега на стрелбата. Той профуча стремително покрай возилото на пазача с такава скорост, че камионът се отклони от пътя, за да се разминат, макар че не съществуваше и най-малка опасност от сблъсък.

Докато шофираше, зърна облечени в черно хора, които се отдалечаваха от зейналия гроб като нещастни духове; мина покрай друга заупокойна служба, където скърбящите седяха прегърбени на столовете, сякаш искаха да останат завинаги с покойника; профуча и покрай едно азиатско семейство, което поставяше чиния с плодове и кейк върху пресен гроб. Мина покрай една необикновена бяла църква, която, осветена от ранното следобедно слънце, хвърляше изкривена сянка. Колата му профуча и покрай една бяла гробница, която блестеше като алабастър в жегата в Калифорния. Джо караше безразсъдно, очаквайки да го преследват, което не се случи. Беше сигурен също, че пътят му ще бъде препречен от внезапно появили се полицейски коли, но те все още не се виждаха, когато хондата профуча с пълна скорост през отворените порти и излезе от гробището.

Премина под магистралата „Вентура“, изплъзвайки се сред предградията в долината Сан Фернандо.

Докато трепереше от напрежение на червения светофар, Джо наблюдаваше шествие от дузина стари модернизирани автомобили, които минаваха по пресечката, карани от членове на автомобилния клуб, които отиваха на съботна екскурзия. Всяка от дванайсетте коли беше истинско произведение на изкуството.

Докато наблюдаваше колите, Джо изпита странно усещане, което беше едновременно болезнено и ободряващо.

След една пресечка премина покрай един парк, където въпреки жегата младо семейство с три весели деца хвърляха фризби.

С разтуптяно сърце Джо намали скоростта на хондата. Той почти се качи на тротоара, за да ги погледа.

На един ъгъл две очарователни руси момичета колежанки, очевидно близначки, облечени с бели шорти и стегнати бели блузи се държаха за ръце и чакаха, за да пресекат улицата. Бяха като пролетна вода в непоносимата горещина. Нереални момичета. Неземни създания на фона на оцветения от смога бетонен пейзаж. Чисти, спокойни и лъчезарни като ангели.

Времената се бяха променили. Това беше станало по някакъв необясним начин, но несъмнено се бяха променили.

Не. Не времената, не градът. Джо се беше променил и се променяше, чувстваше как в него става някаква промяна, която беше неудържима като океански прилив.

Мъката му беше толкова силна, колкото и през ужасната самотна нощ, отчаянието му така дълбоко, каквото беше винаги през последната година, но въпреки че в началото на деня той беше потънал в меланхолия и жадуваше смъртта, сега отчаяно искаше да живее. Имаше нужда да живее.

Катализаторът, който предизвика тази промяна, не беше близката му среща със смъртта. По него стреляха и почти го улучиха, но не това отвори очите му за чудото и красотата на живота. Нищо по-просто от това.

Гневът беше моторът на промяната в него. Той беше ужасно ядосан не толкова заради това, което беше загубил, а заради Мишел; ядосан заради това, че Мишел не можеше да види шествието на старите коли, или сега, тук това пъстроцветно изобилие от ярки цветове от бугънвилия, които покриваха покрива на красива едноетажна къща. Той беше ужасно, до болка ядосан затова, че Криси и Нина никога нямаше да играят фризби със свое собствено куче, никога нямаше да пораснат, за да украсят света с хубостта си, никога нямаше да изпитат радостното вълнение от постигнатия успех в избраната от тях професия или радостта от хубавата сватба или от обичта на техните деца. Яростта промени Джо, тя се овладя и разтърси достатъчно силно, за да го извади от състоянието на самосъжаление и отчаяние, в което беше изпаднал за толкова дълго време.

Как я караш, попита жената, която снимаше гробовете.

Още не съм готова да говоря с теб, каза тя.

Скоро. Ще се върна, когато му дойде времето, обеща тя, сякаш имаше да направи някакво откровение, да разкрие някакви истини.

Мъжете с хавайските ризи. Тъпият компютърджия с тениската. Червенокосата и брюнетката с оскъдните бикини. Детективите, които го държаха под наблюдение и очевидно изчакваха жената да влезе в контакт с него. Микробус, оборудван с уреди за сателитно следене, микрофони за даване на инструкции, компютри, камери с висока разделителна способност. Въоръжени мъже, които искаха хладнокръвно да го застрелят, защото…

Защо?

Защото те си мислеха, че чернокожата жена на гробищата му беше казала нещо, което той не трябваше да знае. Защото само това, че той знаеше за нейното съществуване го правеше опасен за тях. Защото те си мислеха, че той може да е измъкнал от микробуса достатъчно информация, която да разкрие тяхната самоличност и намерения.

Разбира се, той не знаеше почти нищо за тях, нито кои са, нито какво искат от жената. Въпреки всичко той можеше да направи едно неизбежно заключение: това, което той мислеше, че знае за смъртта на жена си и дъщерите си, беше или погрешно, или непълно. Нещо не беше наред с вътрешен полет 353.

Не беше необходимо дори да прояви журналистическия си инстинкт, за да стигне до това смразяващо прозрение. От една страна, той знаеше това от мига, в който видя жената при гробовете. Когато я видя да прави снимки на гробовете, когато срещна нейните неотразими очи, когато чу изпълнения й със състрадание нежен глас, измъчван от мистерията на нейните думи — още не съм готова да говоря с теб — той разбра благодарение на истинско предчувствие, че има нещо гнило в цялата история.

Сега, докато караше през спокойния Бърбанк, бе обхванат от чувството, че съдбата не е била справедлива към него, че е бил предаден. Имаше нещо ужасно грешно на този свят, което беше извън простата жестока механика. Илюзия. Измама. Лъжи. Заговор.

Казваше си, че да се ядосва на провидението е безсмислено, че само смирението и равнодушието щяха да го освободят от страданието. И беше прав. Да се сърди на въображаемия обитател на някакъв небесен трон беше напразно, толкова безполезно, колкото да хвърля камъни, за да загаси светлината на звездите.

Хората обаче бяха подходяща мишена за неговия гняв. Хората, които бяха скрили и изопачили точните обстоятелства около катастрофата на полет 353.

Нищо не можеше да върне Мишел, Криси и Нина. Джо не можеше да започне живота си отново. Раните в душата му не можеха да бъдат излекувани. Каквато и скрита истина да очакваше своето откриване, тя нямаше да му даде бъдеще. Животът му беше свършил и нищо не можеше да промени това — нищо, но той имаше право да знае как точно и защо Мишел, Криси и Нина бяха загинали. Той имаше свещения дълг към тях да разбере какво наистина се беше случило с този обречен Боинг 747.

Неговата мъка беше опорна точка, а яростта му — лост, с който щеше да премести земята, целия този шибан свят, за да разбере истината, без да се интересува от пораженията, които щеше да нанесе, или кого щеше да унищожи.

На една странична улица с три платна той сви към бордюра. Изключи двигателя и слезе от колата. Може би нямаше много време, преди Блик и останалите да го настигнат.

Палмите, които бяха неподвижни в жегата.

Джо погледна първо под капака на мотора, но предавателят не беше там. Клекна пред колата и опипа под бронята около амортисьорите.

В далечината се чу бръмченето на хеликоптер, което бързо се усилваше.

Докато опипваше вътрешната страна на предното колело, ръката му се изцапа с кал и грес. От вътрешната страна на задните колела също нямаше нищо.

Хеликоптерът ненадейно се показа от север. Летеше много ниско — на не повече от петнадесет метра над къщите. Дългите изящни палмови листа се разлюляха.

Разтревожен, Джо погледна нагоре, като се чудеше дали екипажът на хеликоптера търсеше него, но страхът му беше чиста параноя и напълно неоправдан. Хеликоптерът прелетя над района, без да спре и се насочи на юг.

Джо не видя някакъв полицейски знак, надпис или друг отличителен белег.

Палмите потрепериха, разлюляха се, след това замряха в жегата.

След като отново затърси предавателя, Джо го намери прикрепен със скоба за амортисьора зад задната броня на хондата. Заедно с батериите устройството беше с размер на кутия за цигари. Сигналът, който изпращаше, беше безшумен.

Джо сложи устройството на тротоара с намерението да го разбие на парчета. Когато по улицата се зададе камион на градинар, който превозваше уханен товар от подрязани храсти и трева, той реши да хвърли все още работещия предавател в камиона.

Може би кучите синове щяха да изгубят известно време и средства, докато преследват камиона към бунището.

Когато отново беше на път, Джо забеляза хеликоптера, който кръжеше на няколко мили по на юг. За миг надвисваше неподвижно, после пак започваше да кръжи.

Страхът му от хеликоптера беше основателен. Вертолетът се намираше или над гробището, или по-вероятно над пустинните шубраци северно от Грифитската обсерватория и търсеше избягалата жена.

Възможностите на преследвачите бяха впечатляващи.