Дийн Кунц
Единственият оцелял (17)

ГЛАВА 17

Горещият вятър блъскаше по прозорците, в хижата миришеше на бор, прах и пепелта в камината.

Бурният вятър люлееше електрическите проводници, които се удряха в покрива и от време на време крушките примигваха. Това напомняше на Джо за пулсиращите светлини в къщата на Делмънови и той настръхваше от ужас.

Оказа се, че високият чернокож мъж е Луис Тъкър, братът на Махалия, който се беше развел с Роуз преди осемнайсет години. Тя се беше обърнала към него в най-тежкия период от живота си. Въпреки че се беше оженил повторно и имаше деца, които обичаше, Луис не бе престанал да обича Роуз.

— Ако наистина вярваш, че тя не е мъртва, а само се е преселила в друг свят — каза студено Джо, — защо да плачем за нея?

— Плача за себе си — отвърна Луис. — Защото си е отишла и ще трябва да чакам много дни, за да я видя отново.

Момиченцето стоеше до прозореца и тъжно се взираше в колата.

— Страхувам се — продължи чернокожият. — Нина щеше да е в безопасност с нея, но сега всичко се промени. Страхувам се, че са ме проследили. Няколко пъти ми се стори, че една и съща кола се движи след нас…

— С техните уреди могат да те следят от километри, не е необходимо да те преследват.

— Тъкмо преди да дойдеш, излязох на верандата, защото ми се стори, че чувам бръмченето на хеликоптер.

— Наистина трябва час по-скоро да напуснете хижата съгласи се Джо.

Луис крачеше напред-назад и се държеше за челото, сякаш се опитваше да реши какво да правят.

— Смятах, че с Роуз ще я отведете някъде. Ако ме преследват, тя ще е в по-голяма безопасност с теб.

— Ако те преследват — каза Джо, — никой от нас не е в безопасност. Няма как да се измъкнем.

Светлините отново примигваха. Чернокожият се приближи до камината и взе газовата запалка.

Момичето се извърна от прозореца и възкликна:

— Не! Недей!

Луис Тъкър щракна запалката. Избухна в смях и запали косата и ризата си.

— Нина! — извика Джо.

Момичето се затича към него.

Мирис на горяща коса се разнесе из стаята.

Обгърнат от пламъци, Луис тръгна да препречи изхода.

От колана на дънките си Джо извади револвера и го насочи, но не можеше да дръпне спусъка. Човекът срещу него не беше Луис Тъкър, а момчето, което му въздействаше от разстояние. Нямаше шанс Луис да възвърне контрола върху тялото си и да оцелее. Джо се колебаеше дали да стреля, защото в момента, в който Луис загинеше, момчето щеше да се заеме с друга жертва.

Момичето вероятно беше неуязвимо, способно да се защитава благодарение на паранормалните си способности. Значи момчето щеше да използва Джо и оръжието в ръцете му, за да застреля Нина.

— Страхотно забавление! — възкликна момчето с гласа на Луис, който гореше като факла.

— Страхотно забавление — каза, докато се наслаждаваше на убийството на Луис Тъкър, чието тяло още блокираше вратата към преддверието.

Може би в момент на голяма опасност Нина можеше да се транспортира в безопасната ярка синева, както беше направила точно преди самолетът да се забие в земята. Може би куршумите, които бъдат изстреляни по нея, просто ще преминат през празното пространство, където е била. Но имаше опасност тя да не е напълно възстановена и да не е в състояние да извърши такова натоварващо действие.

— Бягай! — извика й Джо. — Бягай!

Нина се затича към вратата.

Джо я последва с насочен към горящия мъж пистолет, макар че не възнамеряваше да стреля.

Единствената им надежда беше, че момчето ще поиска забавлението да продължи, което ще им даде шанс да излязат от хижата на открито, където неговата способност да въздейства ще намалее. Ако се откажеше от „играчката Луис Тъкър“, щеше да проникне в съзнанието на Джо.

Докато пламъците се разпростираха по ръкавите на ризата му и панталоните му, чудовището, говорещо с гласа на момчето, радостно възкликна и хукна след тях.

Джо си спомни как бе усетил пронизващ студ, когато бягаше от къщата на Делмънови. Нахлуващата енергия го плашеше повече от перспективата да бъде хванат от огнените ръце на този призрак.

Отчаяно отстъпи в кухнята, като затръшна вратата зад себе си, което беше безсмислено, защото никаква стена, никаква стоманена преграда не можеше да задържи момчето, ако то напуснеше тялото на Луис и се превърнеше в призрак.

Нина отвори задната врата на хижата и бурният вятър се втурна в коридора.

Джо я последва и чу вратата на всекидневната да се отваря с трясък.

Зад хижата имаше затревена площ. Във въздуха се носеха откъснати от вятъра листа, борови иглички, песъчинки. Зад дървената маса за пикник и четирите стола се виждаше гората.

Нина вече тичаше към дърветата. Промъкна се през високите бурени и изчезна в мрака между боровете и брезите. Джо хукна след нея — страхуваше се да не я загуби почти колкото от момчето, вселило се в Луис. Затича се между дърветата, като крещеше името на момичето, с ръка пазеше очите си от боровите клони.

Зад тях се чуваше гласът на Луис Тъкър, който фъфлеше през обгорените си устни, но въпреки това се разпознаваха думите, повтаряни монотонно с детско предизвикателство:

— Ето ме, идвам, ето ме, идвам!

Тясна пролука в дърветата пропускаше каскада от лунни лъчи и Джо забеляза развяваната от вятъра руса коса на момичето, светеща с бледа светлина, отражение на отразената светлина. Спъна се в един гнил пън, подхлъзна се върху нещо, но запази равновесие, профуча през един бодлив висок храст и откри, че Нина е открила отъпкана пътека.

Когато я настигна, тъмнината около тях внезапно се разсея. Гущери от оранжева светлина се плъзгаха по стъблата на дърветата и обгръщаха с опашките си клоните на боровете и смърчовете.

Джо се обърна и видя обсебения от зъл дух Луис Тъкър. Беше обхванат от пламъците, но все още тичаше между дърветата, подпалвайки килима от сухи борови иглички, върху които стъпваше, и бурените и дърветата, покрай които минаваше. Когато наближи, вятърът донесе смрадта на горяща плът. Момчето крещеше весело, но думите бяха неразбираеми.

Въпреки че Джо държеше револвера с две ръце, оръжието трепереше. Изстреля един, два, четири, шест куршума и поне четири от тях улучиха чудовищния призрак. Той се строполи на земята и не помръдна.

Луис Тъкър вече не беше човек, а горящ труп. Вече нямаше мозък, в който момчето да проникне.

Джо се обърна към Нина и почувства познатото убождане в тила си, но сякаш по-притъпено от онова, което бе изпитал на прага на къщата на Делмънови. Може би силата на момчето наистина намаляваше на открито. Но то още притежаваше способността да му въздейства.

Джо извика.

Момичето го хвана за ръката.

Студенината изчезна, сякаш беше прилеп, който отлетя.

Залитайки, Джо притисна с ръка тила си, сигурен, че ще открие дълбока рана, но не напипа нищо. Върху съзнанието му също не беше упражнено насилие.

Докосването на Нина го беше спасило да бъде обладан от злата сила.

Със смразяващ кръвта писък от високите клони на едно дърво излетя ястреб и нападна момичето, като безмилостно го кълвеше навсякъде. Малката изпищя и закри лице с длани. Джо удари нападателя с ръка. Обезумялата птица се издигна нагоре и отлетя, но, разбира се, това не беше обикновена птица, обезумяла от пламъците, които бързо се разпространяваха между дърветата.

Ястребът нададе зловещ писък и отново се устреми надолу, а острата му човка бе смъртоносна като кама. Беше прекалено бърз, за да го улучи куршум.

Джо хвърли револвера, застана на колене върху пътеката и привлече момичето към себе си, за да го защити. Притисна лицето й към гърдите си. Птицата щеше да се насочи към очите й. Да кълве очите й, когато стигне до мозъка й. Да изкълве мозъка й, да я лиши от силата й и да я остави да се гърчи на земята.

Птицата заби нокти в ръкава на сакото му, пронизвайки плътта му. Запляска с криле и яростно закълва главата на Нина, изпаднал в ярост, защото лицето й беше скрито. Отново се вкопчи в ръката на Джо, който се опитваше да предпази очите на момичето. Прониза го остра болка, когато разкъса бузата му. Окървавената човка стигна до веждите му над дясното око, за да го ослепи със следващия удар. Джо се вкопчи в крака на ястреба и ноктите откъснаха част от маншета му, деряха китката му, крилата го удряха по лицето. Птицата го кълвеше по главата, но той я отблъсна. Закривената жълта човка щракаше на сантиметри от очите му, мънистените очи святкаха свирепо и кърваво от отраженията на огъня. В главата на Джо се въртеше една и съща мисъл: „Стисни го, убий го!“ Сърцето му биеше до пръсване. Костите на ястреба бяха тънки и чупливи. Изпращяха в юмрука на Джо и той го отблъсна от момичето, като го гледаше как се мята по пътеката, безпомощен, но все още жив.

Той отметна косата на Нина от лицето й. Слава Богу, очите й не бяха засегнати. Всъщност лицето й дори не беше издраскано и Джо изпита гордост, че беше попречил на ястреба да я нарани.

От разделената му вежда течеше кръв и се стичаше в окото му, като замъгляваше погледа му. Кръв струеше от раната на бузата му, капеше и от накълваната и разранена китка.

Вдигна от земята револвера и отново го затъкна в колана си.

Откъм гората се чу ужасен крясък на животно, който внезапно спря. Сетне, надвивайки воя на вятъра, остър писък проряза нощта. Запращяха борови иглички, нещо стремително се приближаваше.

Може би момчето се беше научило да управлява по-умело своя талант през годината, докато Роуз бягаше, може би сега беше по-способно да упражнява контрол на открито. Или пък психическата му мощ се излъчваше като топлина от скала, както Роуз беше обяснила, но не се разпръскваше достатъчно бързо, за да доведе до бърз край нападението.

Поради бушуващия вятър и рева на бързо разпространяващия се огън, Джо не беше сигурен от коя посока беше дошъл крясъкът, но бе сигурен, че момчето, вселило се в някого, се приближаваше.

Грабна Нина в прегръдката си. Знаеше, че трябва да избягат час по-скоро и щеше да върви по-бързо през дърветата, ако я води за ръка.

Стори му се, че държи в прегръдките си същество, което е крехко като костите на ястреба.

Малката се притисна до него и той се опита да й се усмихне. Хрумна му, че обезумелите му очи и пресилената усмивка са по-плашещи от адския пожар наоколо.

Лудото момче в новото си превъплъщение не беше единствената заплаха за тях. Бурният вятър спомагаше за разпространяването на пламъците. Боровете бяха изсъхнали от горещото сухо лято и се подпалваха, сякаш бяха напоени с бензин парцали.

Огнените талази препречваха обратния път до хижата. Не можеха да заобиколят пламъците, защото огънят се разпространяваше прекалено бързо и вече ги настигаше.

Джо стоеше с Нина на ръце, прикован и слисан от гледката на извисяващата се огнена стена. Разбра, че нямат друг избор, освен да изоставят колата и да се придвижват пеш.

Внезапно пламъци избухнаха през короните на дърветата, като смъртоносен изстрел от футуристично плазмено оръжие. Боровите клони пращяха, горящи иглички и шишарки падаха през по-ниските клони, възпламенявайки всичко по пътя си и изведнъж Джо и Нина се озоваха в огнен тунел.

Понесъл Нина, той хукна по тясната пътека, спомняйки си за хора, хванати в капан от пожари в Калифорния, и неспособни да избягат от тях, понякога дори неспособни да избягат с кола. Може би пламъците не можеха да си пробият път през дърветата толкова бързо, колкото през сухи храсталаци.

Тъкмо когато излязоха от огнения тунел, знамена от пламъци се разгърнаха по небето над тях и короните на дърветата пред тях се възпламениха. Горящи иглички падаха на талази като светещи пчели и Джо се страхуваше, че косите им и дрехите им ще се подпалят. Тунелът сякаш се удължи, вече не се виждаше краят му.

Димът го задушаваше, тъй като вятърът раздухваше огъня.

Пътеката водеше нагоре и макар че наклонът на хълма не беше голям, Джо се задъха, дрехите му се просмукаха от пот. Задъхвайки се, вдишвайки дима и мазните сажди, но без да изпуска Нина от прегръдките си, най-сетне стигна билото.

Пистолетът под колана му болезнено се притискаше към стомаха му, докато тичаше. Ако можеше да носи Нина с една ръка, щеше да извади оръжието и да го хвърли, но се страхуваше да не я изпусне, защото силите го напускаха.

Прехвърли хребета и продължи по нанадолнището. Забеляза, че вятърът от тази страна на хълма е по-слаб. Макар че пламъците пълзяха по стръмния склон, скоростта, с която се приближаваше огънят, беше намаляла достатъчно, за да му позволи да излезе от района на пожара на място, където чистият въздух беше толкова приятен, че той изстена от удоволствие, когато го вдъхна.

Постепенно силите го напуснаха, поддържаше го само паниката. Мускулите на краката го боляха. Стори му се, че момичето тежи като олово. Но още не бяха в безопасност, затова продължи да върви, като се препъваше и се олюляваше, смъдящите му от дима очи се премрежваха от сълзи на изтощение и умора, но въпреки това той продължаваше, без да спира, докато един койот връхлетя върху него и започна свирепо да хапе гърба му. За щастие кадифеното яке го предпази от зъбите на хищника.

От удара залитна и едва не падна по лице върху пътеката, затискайки Нина под себе си. Но тежестта на звяра подейства като противовес и той остана на крака.

Тъканта се раздра и койотът отпусна хватката си.

Джо спря, остави Нина на земята, извърна се към хищника и извади пистолета, благодарен, че не го беше хвърлил.

Звярът, осветяван от оранжевите пламъци, застана срещу него. Приличаше на вълк, но беше по-дългокрак, с по-големи уши и по-удължена муцуна. Зъбеше се страховито, духът на момчето се бе свил като змия в черепа му. Кръвнишките му очи бяха блестящи и жълти.

Джо дръпна спусъка, но изстрел не последва — беше забравил да вдигне предпазителя.

Койотът се сниши и се спусна към него. Джо отчаяно отскочи назад, за да не бъде ухапан, като отчаяно се мъчеше да освободи предпазителя.

Ръмжейки, животното започна да обикаля около него, а от устата му капеше пяна. Зъбите му се впиха в прасеца на Джо.

Той извика от болка и отскочи встрани, като се опитваше да стреля, но животното го последва и отново заръфа прасеца му. На Джо му се стори, че ще припадне от нетърпимата болка, която пронизваше като електрошокове целия му крак до бедрото.

Внезапно койотът го пусна и се отдръпна, сякаш нещо го беше изплашило.

Ругаейки, Джо го заудря с револвера. Звярът само скимтеше и изплашено се оглеждаше. Джо се поколеба с пръст на спусъка. Койотът вдигна глава към бледата луна и нададе вой. След това погледна към върха на билото.

Огнената стена приближаваше с шеметна скорост. Горещият вятър изведнъж се усили и пламъците се издигнаха към тъмното небе.

Койотът се вцепени и наостри уши. Когато огънят се надигна още веднъж, хищникът профуча покрай Джо и Нина и изчезна в дълбините на каньона.

Най-накрая, победено от силата на откритото пространство, момчето беше загубило власт над животното и Джо почувства, че вече нищо застрашително не витае в гората. Пожарът отново се насочи към тях, заслепявайки ги с огнени талази.

От раната в прасеца Джо накуцваше и вече не беше в състояние да носи Нина, но тя го хвана за ръката и двамата тръгнаха към първичния мрак, който сякаш бликаше изпод земята.

Той се надяваше, че ще намерят път, който да ги спаси от огнения ад и да ги поведе към бъдещето, в което Нина щеше да бъде в безопасност.

Бяха изминали не повече от двеста метра, когато чуха оглушителен тътен. Джо се обърна, изтръпнал от страх да не би да го атакуват отново, но видя стадо сърни да галопира към тях, бягайки от пламъците. Десет, двайсет, трийсет сърни, грациозни и бързи, с блестящи очи, префучаха покрай него и Нина с тропот на копита, и след това изчезнаха. Измина около половин дузина стъпки, преди да разбере, че прасецът вече не го боли и кръвоизливът е престанал. По пътя Нина го беше излекувала.