Дийн Кунц
Единственият оцелял (14)

ГЛАВА 14

Доктор Роуз Тъкър седеше на сгъваем стол до паянтовата маса. Беше облегнала скръстените си ръце върху издрасканата дървена плоскост, а погледът й беше изпълнен с нежност и с тъга. Тази дребничка и крехка жена знаеше отговора на загадката, към който Джо толкова отчаяно се стремеше, но като застана очи в очи с нея, той внезапно изпита страх от онова, което му предстоеше да научи.

Осветлението беше слабо, тъй като много от крушките на тавана бяха изгорели, а онези, които още работеха, бяха монтирани под такъв ъгъл, че върху пода се разливаха петна, от светлини и сенки. Сянката на Джо ту го изпреварваше, ту се скриваше зад него, сякаш беше изгубена душа, потъваща в океана на забравата. Той се почувства като осъден на смърт, който крее в подземен затвор в очакване на палача, но едновременно в душата му се възроди (надеждата за помилване и възкресение. В очакване на прозрението, което бе превърнало в еуфория отчаянието на Джорджин и Чарли Делмън, в очакване да научи истината за Нина, в съзнанието му се блъскаха противоречиви мисли, а надеждата пронизваше като ярък лъч светлина мрака в душата му.

До едната стена бяха подредени кашони с провизии за ресторанта — предимно хартиени кърпи, свещи и миещи препарати, купени на едро. На срещуположната стена имаше няколко големи прозореца и врата, през която се излизаше на брега, но океанът не се виждаше, защото металните щори бяха спуснати. Накратко, бившата банкетна зала приличаше на бункер.

Джо издърпа стол и се настани срещу Роуз.

Отново бе поразен от магнетизма й, който му беше направил впечатление при първата им среща на гробищата. Изглеждаше надарена с необикновена сила, въпреки че беше дребничка, с тънки китки като на момиченце. Погледът й излъчваше странна притегателна мощ, която не му позволяваше да отмести очи от лицето й. Мъдростта, която се четеше в този поглед, го накара да се почувства нищожен и незначителен като че се намираше в присъствието на божество. Същевременно жената пред него бе толкова крехка и изящна, че изглеждаше уязвима като дете.

Той се пресегна през масата и хвана ръката й, а Роуз здраво стисна дланта му.

Страхът му се бореше с надеждата и докато битката помежду им продължаваше, гласът му изневеряваше, нямаше сили да попита за Нина.

Роуз изглеждаше още по-сериозна и тъжна, отколкото на гробището. Без да откъсва поглед от младия мъж, заговори:

— Положението е още по-страшно, отколкото си представях. Онези избиват всички, с които разговарям, и не се спират пред нищо.

Той изпита облекчение, че не му се налага веднага да попита за Нина, и езикът му се развърза:

— Знам. Бях в къщата на Делмънови и видях какво се случи с тях и с Лайза.

Тя тревожно го изгледа, очите й се разшириха от изненада:

— Нима наистина си бил там, когато това се е случило?

— Да.

Малката й длан се вкопчи в неговата:

— Видя ли…

Той кимна.

— Не става въпрос за самоубийство, а за хладнокръвно убийство — прошепна тя. — Но как, за Бога, си оцелял?

— Избягах.

— Докато все още са ги избивали ли?

— Чарли и Джорджин вече бяха мъртви, Лайза бе обгърната от пламъци.

— Значи не е била мъртва, когато си побягнал, така ли?

— Не. Стоеше права и гореше като факла, но не издаваше нито звук.

— Избягал си тъкмо навреме. Спасил си се като по чудо.

— Как е станало, Роуз, как са го направили?

Тя се втренчи в стиснатите им длани и не отговори на въпроса му. Дълго мълча, сетне промълви, сякаш на себе си:

— Мислех, че постъпвам правилно, като съобщих новината на семействата, чиито близки са загинали при тази катастрофа. Но ето, че станах причина за това безсмислено кръвопролитие.

— Наистина ли си била на борда на полет 353? — попита Джо.

Тя отново срещна погледа му:

— Пътувах в икономичната класа. Шестнайсети ред, място В, второто до илюминатора.

Изражението й показваше, че не лъже.

— Наистина ли си останала невредима? — прошепна той.

— Непокътната — поправи го Роуз, подчертавайки колко чудодейно е било спасението й.

— Още един човек се е спасил.

— Кой ти каза?

— Не бяха Делмънови, нито който и да е било от хората, с които си разговаряла. Всички до един ти вярват и пазят тайната, която си споделила с тях. Помниш ли Джеф и Мърси Ийлинг?

Тя се усмихна:

— Как да не си ги спомням. Те са собствениците на онази конеферма…

— Днес следобед бях там.

— Те са много симпатични хора. Допада ми начинът им на живот. Поздравявам те, задето си се добрал до тях. Добър журналист си, притежаваш верен инстинкт.

— Работя добре, когато си струва, когато смятам, че съм полезен на обществото.

Очите й бяха черни като нощно небе, но блестяха като езера. Джо се запита дали тайните, скрити в тях, ще го повлекат към дъното, или ще му помогнат да се задържи на повърхността.

— Толкова ми е мъчно за пътниците на самолета — прошепна Роуз. — Съжалявам, че умряха без време, съжалявам и семействата им… и теб, Джо.

— Не си знаела, че ги излагаш на опасност, нали?

— Не.

— Тогава нямаш вина.

— Въпреки това ме измъчват угризения на съвестта.

— Сподели с мен тайната си, Роуз. Изминах толкова път, докато те намеря. Кажи ми онова, което си съобщила на другите.

— Не бива. Не искам да загинеш като другите. Мъртви не са само семейство Делмън, но още половин дузина хора.

— Не ме е страх от нищо.

— Но аз се страхувам, защото знам на каква опасност те излагам.

— Не може да ми се случи нищо по-страшно от това, което вече изживях. Разбери, че откакто загинаха близките ми, вече съм мъртъв. Само ти можеш да ме върнеш към живота, ако наистина се е случило онова, което подозирам.

— Добър човек си, Джо. Животът е пред теб, можеш да промениш този объркан свят.

— Не и докато съм в това състояние.

В очите й, които приличаха на бездънни езера, се четеше мъка и съжаление. Внезапно той изпита непреодолим страх, но напразно се опитваше да извърне поглед очите й го притегляха като с магнит. Знаеше, че е настъпил моментът да зададе въпроса, който го вълнуваше, преди смелостта отново да го напусне.

— Роуз, къде е дъщеря ми? Къде е Нина?

Тя се поколеба, сетне извади от джоба на тъмносиньото си сако някаква снимка.

Джо видя, че това е фотография на надгробната плоча с бронзовата табелка, на която бяха гравирани имената на жена му и на дъщерите му — една от снимките, които беше направила предишния ден.

Роуз стисна ръката му, после я пусна и му подаде фотографията, а той промълви:

— Не е тук. Криси и Мишел са в гроба, но Нина не е при тях.

Роуз прошепна:

— Отвори сърцето си. Отвори сърцето и ума си и кажи какво виждаш.

Най-сетне се готвеше да му поднесе възкресяващия дар, който бе дала на Нора Вейдън, на Чарли и на Джорджин, на другите хора, които бяха загубили близките си при катастрофата.

— Какво виждаш, Джо?

— Надгробна плоча.

— Отвори съзнанието си.

Очаквайки прозрението, което не можеше да изрази с думи и което караше сърцето му лудо да бие, той се втренчи в снимката и промълви:

— Виждам гранит, бронз… тревата наоколо.

— Отвори сърцето си — настойчиво прошепна тя.

— Трите имена… датите…

— Продължавай.

— Слънчева светлина… сенки.

— Отвори сърцето си.

Макар че искреността й бе очевидна, думите „Отвори сърцето си, отвори съзнанието си“, които тя повтаряше като мандра, започнаха да му се струват безсмислени, сякаш тя не бе учен, а гуру на движението „Нова ера“.

— Отвори съзнанието си — отново прошепна тя. — Постарай се не само да гледаш, а да видиш.

Крилата на надеждата, на които се рееше той, внезапно се прекършиха, лицето му помръкна.

— Не усещаш ли нещо странно, като докосваш снимката?

Той се канеше да отговори отрицателно, да каже, че това е само една лъскава фотография — противна и студена — но в този миг наистина почувства нещо необикновено.

Втренчи се в пръстите си и изпита усещането, че ги наблюдава под микроскоп — виждаше всяка вдлъбнатина, извивка и гънка. Усещането беше повече от странно — сякаш в пръстите му се бяха съсредоточили всички нервни окончания на тялото му.

Отначало не можа да възприеме информацията, която получаваше. Бе поразен от гладката повърхност на фотографията, но също и от хилядите микроскопични вдлъбнатини на повърхността й, които не се виждаха с просто око, както и от усещането за боите, фиксатора и другите химикали, пресъздаващи изображението на надгробната плоча.

Не видя, но усети как снимката придобива дълбочина, сякаш не беше двуизмерна, а прозорец към гроба. Прозорец, през който можеше да протегне ръка. Почувства върху пръстите си топлината на лятното слънце, грапавината на гранита и на бронза, допира на тревата.

А още по странно бе, че усещаше цветовете, сякаш невроните в мозъка му се бяха преплели и объркваха възприятията му. Едва чуто промълви:

— Синьо… — Моментално почувства заслепяваща светлина и сякаш някъде отдалеч се чу да казва: — Светло…

Чувството за цвят и светлина постепенно придоби визуални измерения — стаята започна да изчезва сред синкавата мъгла.

Джо се разтрепери и изпусна снимката, сякаш беше опарила ръката му.

Ярката синя светлина се съсредоточи в една точка в центъра на зрителното му поле, както изчезва картината на екрана на телевизора, когато го изключим. Точката продължи да се смалява, докато накрая се превърна в миниатюрна звездичка, която експлодира и изчезна.

Роуз Тъкър се приведе към Джо.

Той се втренчи в повелителните й очи и забеляза нещо различно от онова, което беше видял досега. Бяха състрадателни и интелигентни както преди, в тях се четеше скръб и съжаление. Ала сега му се стори, че вижда онази Роуз, яхнала буен кон, препускащ в галоп към бездна, към която води и него.

Тя сякаш прочете мислите му, защото каза:

— Онова, от което се страхуваш, няма нищо общо с мен. Страхът ти е породен от нежеланието да отвориш съзнанието си за нещо, в което отказващ да повярваш.

— Ти… ти се опитваш да ме хипнотизираш — прошепна Джо.

— Не го вярваш, нали? — спокойно попита Роуз.

— Има нещо върху снимката — промълви той и гласът му потрепери от отчаяние.

— Не те разбирам.

— Отгоре има някакво химическо вещество…

— Не е вярно.

— Наркотик, предизвикващ халюцинации, който се абсорбира през кожата.

— Не е вярно.

Той продължи да разсъждава на глас, сякаш не я чуваше:

— … и е изострило възприятията ми. — Млъкна и машинално избърса дланта си в джинсите си.

— Глупаво е да мислиш, че върху снимката е имало вещество, което е проникнало в кръвта ти само за няколко секунди и е въздействало на съзнанието ти.

— Лъжеш!

— Не, казвам самата истина.

— Лесно е да ме заблудиш — не съм фармаколог.

— Тогава се консултирай със специалист — спокойно отвърна тя.

— Мамка му! — изруга Джо и за миг изпита към нея същия гняв, който бе почувствал към Барбара Кристмън.

За негова изненада Роуз не се разсърди, дори тонът й стана още по-дружелюбен:

— Онова, което изпита преди малко, се нарича синестезия.

— Какво?

— Синестезията е усещане, породено в една реалност, докато причината е в друга.

— Дрън-дрън!

— Изслушай ме, ще ти дам пример. Да речем, че се изсвирват няколко такта от известна мелодия, но вместо да ги чуеш, виждаш определен цвят или долавяш определен аромат. Всеки, който се докосне до тази снимка, изпитва това усещане, което по принцип е необичайно, но е често срещано при окултистите.

— Окултисти ли? — презрително възкликна Джо. — Нямам нищо общо с окултните науки, доктор Тъкър. Аз съм… или поне бях, криминален репортер. Вярвам само на фактите.

— Синестезията не е резултат от религиозно убеждение, Джо. Научно документирано е, че се е проявявала дори при агностици. Някои колеги смятат, че синестезията е проява на no-висше състояние на съзнанието.

Очите й, които преди малко бяха като студени езера, сега приличаха на пламтящи огньове и когато той се втренчи в тях, отмести погледа си, сякаш се страхуваше, че пламъците ще обхванат и него. Още се питаше дали наистина е видял нещо зло в нея, или само му се искаше да го види, и беше много объркан.

— Ако повърхността на фотографията е покрита с някакво наркотично вещество, което се просмуква през кожата — търпеливо обясни тя, — тогава въздействието му щеше да продължи, дори след като изпусна снимката.

Той мълчеше, защото нямаше аргументи, с които да й възрази.

— Но когато пусна фотографията, въздействието престана. Онова, което изпита преди малко, не е илюзия…

— Къде е Нина? — нетърпеливо я прекъсна той. Роуз посочи снимката:

— Разгледай я внимателно и ще видиш.

— Не, не искам!

— Не бой се.

В него се надигна неконтролируем гняв, който го изплаши, но той вече не можеше да се владее:

— Къде е Нина, да му се не види?

— Отвори сърцето си.

— Престани с тези глупости!

— Отвори съзнанието си.

— Докога ще повтаряш едно и също? Докато обезумея ли? Това ли искаш?

Роуз помълча, докато той се поовладя, сетне кротко каза:

— Не искам да обезумееш. Попита ме за Нина. Искаше да знаеш истината за твоето семейство, затова ти дадох снимката…, за да видиш.

Волята й надделя над неговата и той машинално посегна към фотографията.

— Спомни си какво усети преди малко — промълви тя. — Позволи на същото чувство да те завладее.

Ала той напразно опипваше снимката — не изпита отново странното усещане. Плъзгаше пръстите си по гланцовата й повърхност, но не чувстваше, че докосва бронза, гранита и тревата, синевата и ярката светлина не се появиха. Отчаяно захвърли фотографията и прошепна:

— Господи, сигурно съм полудял. Защо ли изобщо те слушам?

Тя само се усмихна и спокойствието й отново го вбеси. Протегна му ръка, но той отказа да я поеме. Макар да не вярваше на нейните брътвежи, все пак почувства странна вина, че като не е успял отново да се потопи в призрачната ярка синева, е извършил предателство спрямо любимите си същества. Каза си, че ако преживяното е било плод на някаква халюцинация, предизвикана от наркотично вещество или чрез хипноза, то е без значение. Дори отново да види синята светлина, не ще може да върне онези, които бяха безвъзвратно загубени.

— Не се притеснявай, Джо. Всичко е наред. Понякога, но не винаги, напоената фотография е достатъчна…

— За какво говориш? — сопна се той.

— Онова, което изпита преди малко, е съвсем нормално. От време на време се появява човек като теб и единственият начин да го убедиш, е галваничният контакт.

— Не разбирам за какво говориш.

— За докосването.

— Какво докосване?

Вместо да отговори, Роуз взе снимката и се втренчи в нея, сякаш виждаше нещо, което той не можеше да съзре. Ако беше развълнувана, то добре се владееше, защото изглеждаше спокойна като повърхността на езерце в безветрена вечер.

Спокойствието й отново го вбеси:

— Кажи ми къде е Нина? Къде е момиченцето ми? — извика гневно.

Роуз невъзмутимо пъхна снимката в джоба си и каза:

— Да предположим, че съм член на екип от учени, които работят върху революционни медицински технологии и които неочаквано са открили, че съществува живот след смъртта.

— Трудно ще ти бъде да ме убедиш! — тросна се той и още повече се нервира, защото спокойствието й се противопоставяше на неговото раздразнение.

— Идеята не е безумна, колкото изглежда. Откритията в молекулярната биология и в някои области на физиката, направени през последните двайсет години, доказват, че вселената не е възникнала от само себе си, а е била създадена.

— Защо отклоняваш въпроса ми? Къде държиш Нина? Защо толкова време ме остави да се измъчвам и да си мисля, че е мъртва?

Лицето й остана почти свръхестествено спокойно. Гласът й продължаваше да бъде мек като на проповедник от японската будистка секта „Зен“.

— Ако науката ни позволява да прозрем истината за живота след смъртта, наистина ли искаш да видиш доказателството? Повечето хора ще отговорят положително, без да се замислят как онова, което ще научат, безвъзвратно ще промени житейската им философия и целите, които си поставят. Какво ще се случи, ако под въздействието на наученото обезумееш? Ще пожелаеш ли да разбереш истината дори ако е не само извисяваща, но и страшна, ако е много поучителна, но и невероятна?

— За мен това са празни приказки, доктор Тъкър, като лечението с кристали, направляването на духа и малките сиви човечета, които отвличат хора и експериментират с тях в космическите си кораби.

— Опитай се не само да гледаш, а да видиш.

Гневът му беше като очила с червени стъкла, през които нейното спокойствие му изглеждаше като средство за манипулация. Скочи от стола и сви юмруци:

— Какво си носила със себе си и защо онези типове от „Текнолоджик“ са убили триста и трийсет души, за да те спрат?

— Тъкмо това се опитвам да ти кажа.

— Тогава го направи!

Роуз затвори очи и скръсти ръце, сякаш чакаше бурята в душата му да премине, но спокойствието й само разпали гнева му.

— Кажи ми каква е ролята на Нортън Нелър, който е бил твой шеф, както и мой? — кресна той.

Роуз мълчеше.

— Защо се самоубиха съпрузите Делмън и Лайза? Защо са сложили край на живота си Нора Вейдън и капитан Блейн? Възможно ли е техните самоубийства всъщност да са убийства, както твърдиш? Кои са хората, които ме преследват? За какво е всичко това, по дяволите? — Разтрепери се като лист и възкликна: — Къде е Нина?

Роуз отвори очи и разтревожено го изгледа — думите му най-сетне бяха проникнали през бронята на спокойствието й:

— За какви хора говориш?

— За двамата главорези, които работят за „Текнолоджик“, за някаква шибана полицейска служба…

— Сигурен ли си?

— Видях ги, докато обядвах.

Роуз скочи на крака и се загледа в ниския таван, сякаш се намираше в подводница, потъваща в бездна, и докато трескаво пресмяташе силата на смазващото налягане, чакаше първите признаци за повреда в корпуса.

— Ако двама от тях са в ресторанта, положително още двама чакат отвън — продължи Джо.

— Мили Боже!

— Махалия се опитва да измисли как да ни изведе след затварянето на заведението, без да ни видят.

— Тя… тя не разбира на каква опасност се излага. Трябва да излезем от тук още сега.

— Обеща хората й да скрият асансьора с кашони…

— Не се страхувам от тези типове и от проклетите им оръжия — прекъсна го тя и заобиколи масата. — Мога да се изправя срещу тях, да застана срещу опасността. Но всъщност те могат и да не слязат при нас, а да ни въздействат от разстояние.

— Какво?

— Да ни управляват от разстояние — повтори Роуз и тръгна към една от вратите, водещи към терасата.

Той я последва и гневно попита:

— Какво означава да ни въздействат от разстояние?

Вратата беше заключена с две резета и тя посегна да освободи горното.

Джо сграбчи ръката й:

— Къде е Нина?

— Махни се от пътя ми!

— Къде е Нина?

— Обещавам да ти кажа по-късно, но не и сега.

За пръв път тя изглеждаше уязвима и Джо реши да се възползва от моментната й слабост, за да получи онова, което иска.

— Къде е Нина? — попита за трети път.

— По-късно ще ти кажа. Обещавам.

— Сега!

Някъде над тях се разнесе силен шум.

Роуз си пое дъх, обърна се и се втренчи в тавана като че се страхуваше да не се срути върху тях.

Джо чу гласове, които се усилваха, сякаш се водеше някакъв спор. Очевидно Махалия се караше с някакви мъже. Шумът и гласовете проникваха през асансьорната шахта. Беше сигурен, че шумът е от влачене на празни щайги и касетки.

Когато преследвачите са открили асансьора, навярно са се досетили, че са оставили изход към брега. Съучастниците им навярно вече тичаха към отвесната скала, с надеждата да пресекат пътя на бегълците.

Въпреки страха от главорезите, той беше решен да получи отговор на въпроса, затова отново попита:

— Къде е Нина?

— Мъртва е — прошепна тя като че думите й причиняваха болка.

— Глупости!

— Моля те, Джо…

Беше вбесен, че и тя го лъже, както го бяха мамили толкова хора през изминалата година:

— Лъжеш! Няма начин! Не е вярно! Разговарях с Мърси Ийлинг. Нина е била с теб през онази нощ, значи е жива и си я скрила някъде!

— Ако онези знаят, че се намираме в тази сграда, ще ни въздействат от разстояние, както сториха със семейство Делмън — настойчиво прошепна тя. — Ще ни убият, както направиха с Лайза и с капитан Блейн!

— Къде е Нина?

Моторът на асансьора шумно забоботи и кабината тръгна нагоре.

— Къде е Нина?

Лампите примигваха, вероятно, защото двигателят на асансьора отнемаше част от електрическата енергия.

Роуз ужасено изкрещя, хвърли се върху Джо, като се опитваше да го просне на пода, и се вкопчи в ръката му, докато той се мъчеше да вдигне резето.

Ноктите й жестоко го издраскаха, той изсъска от болка и машинално пусна резето. Роуз отвори вратата. В помещението нахлу океанският вятър, а тя хукна навън.

Джо се спусна след нея, стъпките му отекваха по дървената тераса като удари на барабан.

Кървящото слънце най-сетне беше легнало в гроба си близо до японските острови. Океанът и небето на запад бяха гарвановочерни и примамливи като смъртта.

Роуз вече се бе изкачила по стълбите и Джо се спусна след нея, но тъй като тя беше тъмнокожа и носеше тъмни дрехи, силуетът й се сля с мрака. Джо я видя едва когато тя стъпи на плажа, покрит с жълтеникав пясък.

Фосфоресциращите вълни се плискаха в брега, шумът на прибоя бе като призрак, носещ се над океана.

На изток жълто-черното небе се озаряваше от светлините на града — настойчиви и безсмислени. Светлината, проникваща през прозорците на ресторанта, очертаваше жълти правоъгълници върху пясъка.

Той не се опита да спре Роуз, нито да я накара да забави крачка. Но когато я настигна и се изравни с нея, затича по-бавно, за да не я изпревари.

Тя беше единствената му връзка с Нина. Беше объркан от мистицизма й, от внезапния преход от спокойствие към суеверен ужас. Гневът му беше безпределен, защото тя сега го лъжеше за Нина, след като на гробищата го беше накарала да повярва, че ще му каже цялата истина. Ала сега двамата бяха обвързани, защото само тя можеше да го отведе при дъщеричката му.

Тъкмо когато заобиколиха ресторанта, някой се втурна към тях — зловеща сянка в тъмата, подобна на безликия звяр, който ни преследва в кошмарите ни, докато препускаме по незнайните коридори на сънищата.

— Пази се! — извика, но Роуз вече беше забелязала нападателя и бързо отскочи встрани.

Той се опита да препречи пътя му, докато онзи тичаше към Роуз, но в този момент откъм океана върху него връхлетя втори човек. Беше едър като професионален футболист и го повали на пясъка. За миг дъхът на Джо спря, сетне зарита, заблъска с лакти и колене нападателя, докато успя да се изтъркаля изпод него. Скочи на крака и чу как някой крещи:

— Стой, кучко! Не мърдай!

Сетне отекна изстрел. Джо изтръпна. Страхуваше се да мисли за изстрела, който бе изплющял като камшик и звукът бе отекнал навътре в океана, страхуваше се да мисли, че Роуз лежи на пясъка с куршум в главата, че единствената му връзка с Нина е прекъсната…, ала при все това ужасяващите мисли нахлуваха в главата му и се врязваха в съзнанието му, оставяйки дълбоки следи. Яростта го заслепи като преди години, когато го бяха отстранили от боксовата лига и когато бе осквернил църквата, завладян от безпомощен гняв, превърна го в безмилостен хищник, който мълниеносно се нахвърля върху жертвата си. Реагира така, сякаш непознатият беше виновен, задето бедният Франк беше останал инвалид, сякаш този мръсник беше направил някаква магия, за да се деформират ставите на Франк, сякаш този главорез бе излял елексира на лудостта в главата на капитан Блейн. Изрита го в слабините, а когато онзи изкрещя и се преви, хвана главата му и го заблъска с коляно. Чу как носът му изхрущя и се счупи, усети как зъбите на убиеца се забиват в коляното му, но пред очите му като че беше паднала червена завеса. Нападателят се просна по гръб и се задави от кръвта. Задъхваше се и плачеше като дете, но Джо вече беше напълно обезумял, превърнал се беше в ураган от ярост, скръб и разочарование. Ритна го отново в ребрата и дори не усети болка, сетне се опита да смаже с крак гърлото му, но вместо това стъпка гръдния му кош. Щеше да опита отново… и отново, докато го убие, ако върху него не беше връхлетял трети нападател.

От силния удар той се просна по корем, а убиецът го възседна. Джо извърна глава и се опита да го отхвърли, но се задъха и силите го напуснаха.

Докато безпомощно се опитваше да си поеме дъх, усети как към челото му се притисна хладен метал. Разбра какво е, преди да чуе заплахата:

— Ако толкова искаш, с удоволствие ще ти пръсна черепа! — В гласа на непознатия се долавяха нотки на задоволство. — Ще го направя, тъпако!

Джо престана да се съпротивлява, само се опитваше да си поеме дъх.

— Отговори, задник такъв! — кресна непознатият, който явно беше раздразнен от мълчанието му. — Искаш ли да ти пръсна мозъка, а?

— Не.

— Искаш ли?

— Не.

— Ще се подчиняваш ли?

— Да.

— Търпението ми започва да се изчерпва.

— Добре…

— Мръсник! — процеди нападателят.

Джо мълчеше и плюеше пясък. Дишаше на пресекулки, докато се мъчеше да се съвземе. Опитваше се да предотврати завръщането на лудостта, която го бе обзела преди секунди. В съзнанието му се въртеше една и също натрапчива мисъл: „Къде е Роуз?“

Човекът върху него също дишаше на пресекулки, дъхът му вонеше на чесън. Известно време остана неподвижен, което позволи на Джо не само да се успокои, но и отчасти да възвърне силите си. Усети аромата на лимонов одеколон и на цигарен дим, които се смесваха с вонята на чесън.

„Какво се е случило с Роуз?“ — запита се отново.

— Сега ще се изправим — дрезгаво прошепна нападателят. — Първо аз, ама да знаеш, че туй нещо непрекъснато ще е насочено към главата ти. Ще лежиш неподвижно, докато ти кажа да станеш. — За да подсили ефекта от думите си, още по-силно притисна дулото на револвера в лицето му и го завъртя, при което Джо неволно прехапа устни. Ясно ли е, Карпентър?

— Да.

— Спокойно мога да те очистя и да си тръгна.

— Обещавам да се подчинявам.

— В абсолютна безопасност съм, никой не може да ми стори каквото и да било.

— Най-малко пък аз — промърмори Джо.

— Значката ме пази.

— Както кажеш…

— Май не ми вярваш! Ако искаш, ще ти я покажа и ще я забода на шибаната ти уста.

Джо предпочете да си замълчи.

Нападателите не бяха извикали „Полиция!“, което съвсем не означаваше, че не са полицаи, а само, че не искаха да се разкрият. Навярно се надяваха набързо да свършат работата си и да изчезнат, преди да са се появили представители на местните власти, които ще започнат да задават неудобни въпроси. Ако не бяха хора на „Текнолоджик“, вероятно зад тях стоеше някаква правителствена организация. Не се бяха представили като агенти от ФБР или от Отдела за борба с наркотиците, ето защо вероятно бяха служители на някоя от секретните агенции, спонсорирани с милиарди долари, които правителството взимаше от тъй наречената „черна каса“.

Непознатият най-сетне се изправи на крака, отстъпи назад и замахна с оръжието:

— Ставай!

Джо се подчини и с облекчение забеляза, че зрението му се беше приспособило към тъмнината. Когато преди около две минути изскочи от банкетната зала и затича на север по брега, му се бе сторило, че мракът е непрогледен. След като отчасти беше възвърнал способността си да вижда в тъмнината, нямаше да пропусне да избяга, ако щастието му се усмихне.

Едва сега разпозна нападателя — беше белокосият разказвач на призрачни истории, който вече не носеше шикозната сламена шапка. Белите му дрехи и дългата му побеляла коса привличаха оскъдната светлина и от него се излъчваше сияние, като че беше видение, появило се по време на спиритически сеанс.

Джо погледна назад към ресторанта. Зърна хора, седящи около масите, но те положително не виждаха онова, което ставаше на брега.

Агентът, когото беше обезвредил и който още лежеше на пясъка, продължаваше да плюе кръв и се прививаше от болка. Мъчеше се да спре безпомощните си сълзи, като сипеше порой от ругатни.

— Роуз! — изкрещя Джо.

— Затваряй си плювалника! — изсъска беловласият.

— Роуз!

— Млъквай и се обърни!

В този момент от мрака изникна друг човек, който незабелязано се беше приближил, пристъпвайки безшумно по пясъка:

— Въоръжен съм с магнум 44-ти калибър, който в момента е насочен към главата ти.

Очевидно беловласият беше изненадан не по-малко от Джо от обрата на събитията.

Новодошлият продължи с все тъй заплашителен тон:

— Знаеш колко мощно е това оръжие, нали? Като нищо ще ти пръсне черепа.

Смаяният разказвач на страшни истории, който от изненада беше станал безпомощен като призрак, изтърси:

— Мамка му!

— Не само ще пръсне черепа ти, ами ще отнесе и главата ти — натърти непознатият. — Това чудо разбива врати. Хвърли оръжието си пред Джо.

Беловласият се поколеба.

— Веднага!

Опитвайки се да запази достойнството си, разказвачът се подчини.

Спасителят с магнума нареди:

— Вземи го, Джо.

Докато Джо се навеждаше, видя как новодошлият чернокож, облечен в черно, замахна с оръжието си като с бухалка и цапардоса по главата беловласия, който се просна по корем на пясъка. Чернокожият обърна главата му, за да се увери, че онзи няма да се задуши, и подкани Джо да побързат.

Агентът със счупения нос беше престанал да ругае и отново хлипаше от болка.

— Хайде, Джо — отново го подкани чернокожият.

Джо си каза, че хората на Махалия не са безпомощни аматьори, за каквито ги беше мислил.

— Къде е Роуз? — попита нетърпеливо.

— Намерихме я. Последвай ме.

Двамата забързаха в посоката, в която Джо и Роуз се бяха отправили, когато главорезите изневиделица връхлетяха върху тях.

В мрака едва не се спънаха в някакъв човек, който лежеше на пясъка — очевидно беше първият нападател, който бе стрелял.

Роуз стоеше в сянката на надвиснала скала. Въпреки че беше тъмно като в рог, Джо видя, че тя трепери като лист и се е превила на две.

Изненада се от облекчението, което изпита, не само защото тя беше единствената му връзка с Нина, но и защото му беше станала симпатична. Радваше се, че е жива и невредима. Наистина преди малко го беше разгневила, разочаровала и объркала, но не можеше да забрави добротата в погледа й, нежността и състраданието й по време на срещата им на гробището. Дори и в мрака се долавяше магнетизмът й, странната аура на тайнственост, която я обгръщаше. Тази жена притежаваше сила и мъдрост, присъщи на великите пълководци и на съветници, които са в състояние да поведат след себе си цели армии или тълпи от вярващи, да ги подтикнат към саможертва. Помисли си, че е напълно възможно да е излязла от дълбините на океана, че се чувства еднакво добре на сушата и във водата, че е донесла със себе си чудните тайни на друго измерение.

До нея стоеше друг мъж, също облечен в черно, напомнящ на призрачен силует. В мрака се различаваше само русата му коса, която блестеше като фосфоресциращи водорасли.

— Роуз, добре ли си? — попита Джо.

— Онзи успя да ми нанесе няколко удара — отвърна тя. По гласа й личеше, че изпитва болка.

— Чух изстрел — разтревожено продължи той. Искаше му се да я докосне, но не знаеше дали трябва. След миг осъзна, че я държи в прегръдките си и силно я притиска до гърдите си.

Роуз изстена от болка и той понечи да я пусне, ала за миг тя задържа ръката му, за да му покаже колко признателна е за загрижеността му:

— Добре съм, нищо ми няма… ще се оправя.

Откъм скалата, надвиснала над ресторанта, се чуха викове. Агентът със счупения нос закрещя за помощ.

— Трябва веднага да изчезнем — промърмори русокосият. — Онези всеки момент ще бъдат тук.

— Кои сте вие? — попита Роуз.

— Не са ли хората на Махалия? — изненадано попита Джо.

— Не. Никога не съм ги виждала.

— Аз съм Марк — каза русокосият, — а това е Джошуа.

Чернокожият избърбори нещо неразбираемо, но Роуз изненадано го изгледа и промълви:

— Не е за вярване!

— Какви са тези хора? — недоумяващо попита Джо.

— Всичко е наред — отвърна тя. — Изненадана съм, въпреки че би трябвало да го очаквам.

— С вас сме от една и съща страна на барикадата, доктор Тъкър — продължи чернокожият. — Най-малкото враговете ни са едни и същи.

В далечината се чу бръмченето на хеликоптер — отначало бе тихо като туптене на сърце, сетне зазвуча като тропот на копита на кон, яхнат от безглав ездач.