Дийн Кунц
Единственият оцелял (13)

ГЛАВА 13

Най-сетне видя редица от обществени телефони, които не бяха в кабинки, но звукоизолиращите прегради до известна стенен позволяваха хората, използващи апаратите, да не чуват разговорите си.

Докато набираше номера на Барбара в Колорадо Спрингс, Джо несъзнателно стискаше зъби като че ли искаше да отхапе шума от претъпкания терминал и като го сдъвче, да го превърне в тишина, за да може да се съсредоточи. Трябваше да измисли какво да каже на Барбара, но нямаше нито време, нито спокойствие, за да съчини идеалната реч, и да не направи грешка, която да й създаде още по-големи неприятности.

Дори ако снощи онези типове не подслушваха телефона й, след неговото посещение със сигурност бяха включили подслушвателните устройства. Предстоеше му трудната и почти невъзможна задача да предупреди Барбара за евентуалната опасност и същевременно да убеди хората, които подслушват разговора, че тя не е нарушила обещанието си да запази в тайна информацията за катастрофата на самолета, което гарантираше запазването на живота на Дани и на самата нея.

Докато чакаше тя да вдигне слушалката, той хвърли поглед към беловласия със сламената шапка, който стоеше до павилиона за вестници и разговаряше с някакъв латиноамериканец с бежови памучни панталони, зелена риза и шапка с емблемата на „Доджърс“.

Взирайки се през върволиците от преминаващи покрай него пътници, той се преструваше, че не забелязва двамата мъже, които пък се правеха — доста неуспешно — че не го наблюдават. Бяха прекалено самоуверени, което ги караше да забравят всякаква предпазливост. Вероятно смятаха, че си имат работа с цивилен глупак, въпреки че им беше дал достатъчно доказателства за находчивостта и умението си да ги надхитри.

Наистина не можеше да се мери с тях по професионализъм, но имаше друго предимство — действаше, вдъхновяван от бащината си любов, което го правеше двойно по-опасен.

Барбара вдигна слушалката на петото позвъняване тъкмо когато той се готвеше да затвори.

— Обажда се Джо Карпентър — каза той.

— Тъкмо се канех да…

Джо побърза да я прекъсне, преди да е казала нещо, което ще предизвика подозренията на подслушващите:

— Искам още веднъж да ти благодаря, задето ме заведе на мястото на катастрофата. Преживяването беше потискащо, но трябваше да отида там, за да се успокоя. Съжалявам, че ти зададох толкова нелепи въпроси — честно казано, не бях на себе си. Напоследък ми се случиха доста странни неща и позволих на въображението ми да се развихри. Имаше право, като каза, че трябва да приема фактите и да престана да се ровя в миналото. Но ми беше трудно да приема, че можеш да загубиш близките си заради нещо толкова нелепо като нещастен случай, техническа неизправност, грешка на пилотите или нещо подобно. Казвах си, че причината е друга, защото не можех да приема загубата на любимите си хора. Нали разбираш, в отчаянието си човек търси злодеи, виновни за катастрофата, защото не вярва, че Бог би позволил това да се случи. Но ти ме убеди, че злодеите съществуват само в криминалните филми. Ако искам да превъзмогна мъката, трябва да приема, че такива неща се случват, че няма виновници. Животът е пълен с рискове, нали? Бог позволява да умират невинни хора, да загиват деца — това е жестоката истина.

Напрегнато очакваше да чуе отговора на Барбара, питаше се дали е разбрала „закодираното“ му послание.

Тя помълча, сетне промълви:

— Дано да намериш покой, Джо. Желая ти го от все сърце. Постъпи много смело, като отиде на мястото на катастрофата. Още по-голяма смелост проявяваш сега, когато осъзнаваш, че няма виновници за случилото се. Ако си обсебен от идеята да търсиш виновници за катастрофата, които трябва да бъдат изправени пред съда, ще жадуваш за отмъщение и раната в душата ти никога няма да зарасне.

Очевидно беше разбрала скритото му послание.

Той затвори очи и се помъчи да се успокои — нервите му бяха опънати като въжета.

— Времената са такива — промърмори. — Като гледаш телевизия и четеш вестници, започваш да вярваш в опасни заговори.

— Да, по-лесно е да повярваш в заговор, отколкото да приемеш истината. Не бива да търсиш вината в пилотите, в хората, отговарящи за поддръжката на самолетите, в авиодиспечерите. Сърди се само на Всевишния.

— С когото не мога да контактувам — иронично подхвърли той и отвори очи.

Видя, че двамата мъже до павилиона за вестници са приключили разговора си и беловласият се отдалечава.

— Не ни е съдено да разберем мотивите на онзи, който е на небето — продължи Барбара. — Трябва само да вярваме, че Той има основателни причини. Ако приемеш тази идея, ще намериш покой. Прекрасен човек си, Джо. Не заслужаваш да бъдеш подложен на такива мъки. Ще се моля за теб.

— Благодаря, Барбара. Благодаря ти за всичко.

— Желая ти повече късмет.

Искаше му се да й пожелае същото, но се страхуваше да не предизвика подозренията на подслушваните, затова каза само „дочуваме“.

Затвори телефона и установи, че още е напрегнат като струна.

С посещението си в Колорадо Спрингс беше поставил на карта живота на тази жена и на сина й, макар че тогава още не знаеше истината. Дори и сега можеше да й се случи най-страшното. Чувството за вина стегна сърцето му като със стоманен обръч.

Но след разговора си с нея беше научил за чудотворното оцеляване на Нина. Готов беше да поеме моралната отговорност за смъртта на стотици хора като Барбара и сина й, само и само отново да види любимата си дъщеричка.

Осъзнаваше колко чудовищно е да мисли, че животът на малката Нина е по-ценен от живата на сто, двеста или хиляда непознати, но не го беше грижа. Беше готов да убива, ако това беше единственият начин да я спаси. Би убил всекиго, който се изпречи на пътя му.

„Всеки от нас мечтае да бъде част от голямата човешка общност, но когато се изправи пред лицето на смъртта, винаги се ръководи от личните интереси — помисли си Джо. — А аз съм само човек, нали?“

Запробива си път през тълпата от пътници, които се движеха към изхода. Едва когато стигна до ескалаторите, се осмели да се обърне.

Човекът с шапка на „Доджърс“ го следваше на дискретно разстояние. По нищо не се различаваше от ваканционно настроените туристи и се сливаше с тълпата като нишка от тъканта на дреха.

Когато слезе от ескалатора на долния етаж на терминала, Джо не посмя да се обърне и да потърси с поглед преследвача. Може би онзи беше прехвърлил наблюдението на свой колега, както бе сторил беловласият.

Тези хора бяха професионалисти и могъщата организация вероятно разполагаше с голям контингент шпиони. Докато беше на летището, нямаше да успее да им се изплъзне.

Оставаше един час до срещата с Деми, която може би щеше да го заведе при Роуз Тъкър. Ако закъснееше, губеше всяка надежда отново да я види.

Стори му се, че ръчният му часовник тиктака гръмко като стенен часовник.

Влезе в огромния подземен паркинг. Сянката му танцуваше по стената — стори му се, че вижда разкривени лица, непрекъснато променящи се форми на непознати животни, призрачни пейзажи. Ревът на двигателите на автомобилите от другите нива отекваше в помещението, напомнящо на грамадна пещера, създадена от човешка ръка.

Хондата му беше на мястото, на което я беше оставил.

Той предпазливо се огледа. Наблизо бяха паркирани три фургона — нито един не беше боядисан в бяло като този на хората от „Текнолоджик“, очукан микробус „Фолксваген“ със завески на стъклата и пикап с каравана, която представляваше идеален наблюдателен пункт.

Той отвори багажника на хондата и надявайки се, че тялото му ще послужи като преграда за погледите на наблюдателите, ако наистина го следяха, провери дали парите още са под резервната гума. Когато тръгна за Колорадо Спрингс, беше взел две хиляди долара със себе си, а по-голямата част от сумата остави в колата. Страхуваше се да не би хартиеният плик от банката, в който бяха парите, да е изчезнал, но страховете му се оказаха неоправдани.

Напъха плика под колана на джинсите си. Хрумна му да вземе и малкия куфар и да го сложи на предната седалка, но трикът едва ли щеше да заблуди враговете му.

Седна зад волана, извади плика, отвори го и напъха пачките със стодоларови банкноти в джобовете на якето си. Сгъна празния плик и го сложи в жабката.

Излезе на заден ход от паркинга, като непрекъснато хвърляше поглед към огледалцето за обратно виждане. Нито едно от подозрителните превозни средства не го последва. Той си даваше сметка, че преследвачите му не бързат. Навярно в хондата беше скрит предавател, който издаваше местонахождението му.

Когато стигна до изхода, видя редица коли пред кабинките на касиерите. Докато бавно се придвижваше напред, често поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Тъкмо когато дойде редът му да плати, видя как пикапът с караваната спря на края на опашката от автомобили.

Докато се отдалечаваше от летището, шофираше със скорост малко под разрешената и не се стремеше да минава на жълто на светофарите. Не му се искаше да оставя прекалено голямо разстояние между хондата и пикапа на преследвачите.

Стараейки се да се движи по малки улици, той се насочи към западната част на града. Когато навлезе в някакъв западнал квартал, започна да се оглежда за онова, което си беше наумил да търси.

Беше топъл и безоблачен летен ден, но слънчевата светлина почти не проникваше през мръсното предно стъкло. Джо включи чистачките и приспособлението, изпръскващо почистваща течност, но успя само да замаже мръсотията.

Ето защо едва не пропусна онова, което търсеше. Рязко удари спирачки пред голямо хале с надпис: „Джем Фитич — коли втора употреба“. Беше неделя — ден, в който хората разполагат с достатъчно свободно време да се огледат за нова кола, и автокъщата работеше. Джо отмина паркинга и спря на една пресечка разстояние.

Сградата на автокъщата изглеждаше доста западнала, на места мазилката беше олющена. Изглеждаше така, сякаш е била „построена“ от торнадо, което е довлякло отнякъде части от други постройки. За щастие сервизът не работеше — на Джо не му се искаше самарянски настроени механици да му се притекат на помощ. Изключи двигателя и слезе от колата.

Пикапът с караваната още не се беше появил.

Заобиколи автомобила и отвори предния капак. Хондата вече не му трябваше. Този път преследвачите сигурно са замаскирали така добре предавателя, че ще са му необходими часове, докато го открие. Не може да продължи до Уестууд и да ги отведе при Роуз, но не бива да зареже колата току-така, защото онези ще се усъмнят и ще разберат, че им е скроил номер.

Трябва да повреди хондата по такъв начин, че да не изглежда като саботаж, а като механична повреда. Ако преследвачите отворят капака и забележат липсваща свещ или отвъртяна капачка на разпределителния вал, ще разберат измамата.

Тогава Барбара Кристмап ще бъде в още по-голяма опасност. Онези ще се досетят, че Джо е разпознал беловласия разказвач на истории за призраци, разбрал е, че са го проследили до Колорадо Спрингс и че всичко, което е казал на Барбара по телефона, е било да я предупреди и да ги заблуди.

Издърпа модула за запалване, като го остави на мястото му. При повърхностен оглед няма да се разбере, че модулът е откачен. Дори ако по-късно старателно разгледат двигателя, по-вероятно е да допуснат, че повредата е механична, а не е умишлено причинена. Което пък означаваше, че Барбара ще бъде в сравнителна безопасност. В този момент пикапът с караваната бавно мина покрай него. Той не вдигна глава, а се престори, че оглежда двигателя — пипаше тук-там, и се почесваше по главата, сякаш се питаше какво да прави.

Остави капака отворен, седна зад волана и се опита да запали, но, разбира се, безуспешно.

Отново излезе и се наведе над двигателя. С крайчеца на окото си видя как караваната стигна до края на улицата и направи завой. Шофьорът паркира пред някаква необитаема сграда, на чиято фасада висеше голяма табела с надпис „Продава се“. Той се престори, че се опитва да отстрани повредата, като ругаеше цветисто, в случай че микрофоните на подслушвателното им устройство са насочени към него.

След няколко секунди гневно затвори предния капак на хондата и нервно погледна часовника си. Повъртя се нерешително, отново погледна часовника си и изруга:

— Да му се не види!

Тръгна по улицата в посоката, откъдето беше дошъл. Когато се озова пред автокъщата, престорено се подвоуми, за да заблуди преследвачите, после се отправи към канцеларията на собственика. На оградата на паркинга бяха окачени пластмасови разноцветни флагчета, поизбелели от слънцето. Под напора на вятъра те плющяха като крила на ято лешояди, реещи се пад тридесетината коли от различни марки и модели — някои бяха в сравнително добро състояние, други — мърша от метал.

Канцеларията се помещаваше в панелна барака, боядисана в жълто. През прозореца се виждаше мъж, полуизлегнал се на стол с пружинираща облегалка. Непознатият беше вдигнал краката си на бюрото и се взираше в екрана на портативен телевизор.

Джо изкачи двете стъпала, отвори вратата и чу гласа на коментатор, описващ развоя на бейзболен мач. Озова се в просторно помещение. Двете бюра, четирите стола и металният картотечен шкаф бяха евтини, но всичко беше чисто и старателно поддържано. Съдейки по квартала, в който се намираше автокъщата, беше очаквал да види прах и безредие, да усети атмосфера на безнадеждност.

Непознатият свали краката си от бюрото и стана да го посрещне. Беше на около четирийсет години, носеше светлокафяви памучни панталони и жълто поло, усмивката му беше искрена и приветлива. Подаде ръка на Джо и каза:

— Здравейте. Не чух колата ви да спира пред сервиза. Приятно ми е да се запознаем — аз съм Джем Фитич.

— Казвам се Джо Карпентър. Решил съм да си купя нещо ново.

— Дошли сте тъкмо където трябва. — Фитич посегна да изключи телевизора.

— Не, оставете го да работи — промърмори Джо.

— Ако сте почитател на „Доджърс“, по-добре не гледайте — ядат здрав пердах.

Джо погледна през прозореца. Съседната сграда ги закриваше от погледите на преследвачите, но ако пикапът минеше покрай бараката и микрофоните бяха насочени към големия прозорец, звукът от телевизора трябваше да се увеличи, за да попречи на подслушването на разговора.

Той застана така, че докато разговоря със собственика, да наблюдава вратата и улицата, и попита:

— Кое е най-евтиното возило, което можете да ми предложите?

— Като видите цените, ще разберете, че можете да си купите нещо много качествено, без да…

— Ето какво ви предлагам — прекъсна го Джо и извади няколко пачки банкноти от джоба на якето си. — Ще изпробвам най-евтината кола и ако ми хареса, ще ви платя цялата сума в брой.

Като видя парите, Фитич засия:

— Става, приятел. Хвърли едно око на онова субару. Навъртяло е бая километри, но още го бива. Естествено няма климатик, обаче радиото…

— Колко струва?

— Ами… доста си поиграх да стегна тая хубавица, затова съм й сложил цена от две хиляди сто и петдесет, ама съм готов да сваля на хиляда деветстотин седемдесет и пет…

Цената се стори доста висока на Джо, но всяка минута беше ценна, пък и предвид на това, за което щеше да помоли Фитич, нямаше възможност да се пазари.

— Взимам я — каза.

Тъй като през този ден собственикът не беше продал нито една кола, очевидно бе раздвоен между задоволството от успешната сделка и безпокойството от бързото съгласие на купувача. Надушваше неприятности.

— Не искаш ли да я изпробваш? — попита и изпитателно изгледа странния клиент.

Джо остави на бюрото му две хиляди долара и заяви:

— Тъкмо това възнамерявам да направя, но сам, без твоята компания.

На отсрещния тротоар се появи висок мъж — идваше от мястото, на което беше спрял пикапът. Застана под сянката, която хвърляше навесът на автобусната спирка, ако седнеше на скамейката под козирката, колите на паркинга щяха да му пречат да наблюдава какво се случва в канцеларията.

— Сам ли? — озадачено попита Фитич.

— Цялата сума е на бюрото ти — отговори Джо. Извади шофьорската си книжка от портфейла и я подаде на продавача: — Забелязах, че имаш копирна машина. Ако искаш, направи копие на документа.

Отново погледна към автобусната спирка. Човекът под навеса носеше риза с къси ръкави и джинси, ръцете му бяха празни. Следователно у него нямаше подслушвателно устройство с голям радиус на действие.

Фитич проследи погледа му и промърмори:

— Хей, приятел, в каква каша ме забъркваш?

Джо го погледна в очите:

— В никаква. Ти само си гледаш работата.

— Защо очите ти са все в онзи тип на спирката?

— Грешиш, човекът не ме интересува — отговори Джо, но не успя да заблуди Фитич, който промърмори:

— Ако наистина ще купуваш колата, а не си решил само да я изпробваш, трябва да попълним необходимите формуляри, да платиш данъка и…

— Толкова формалности за едно пробно шофиране — прекъсна го Джо. Нетърпеливо погледна часовника си — вече не се преструваше, че бърза, а наистина се притесняваше да не закъснее за срещата с Деми. — Виж какво, Фитич, нямам време да си говорим глупости. Онова, което ти предлагам, ще ти хареса, гарантирам ти. Вземаш парите и ги скриваш в някое чекмедже — никой не знае, че съм ти ги дал. Ще отида със субаруто до едно място… няма да ти кажа точно къде. Бих взел собствената си кола, но в нея е поставено устройство за проследяване, а на мен не ми се ще да ме следят. Утре ще ти телефонирам, за да ти кажа къде съм оставил субаруто. Взимаш си го обратно, което ще означава, че си дал най-евтината си кола под наем срещу две хиляди долара на ден, и то без данъци. В най-лошия случай няма да ти се обадя. Парите остават за теб, освен това ще получиш застраховката, полагаща се за открадната кола.

Фитич, който въртеше в ръцете си шофьорската книжка, неуверено избърбори:

— Ако ме попитат защо съм позволил сам да изпробващ колата…

— Ще кажеш, че клиентът ти се е видял почтен — прекъсна го Джо. — На шофьорската книжка е била неговата снимка. Не ти се е искало да го изпуснеш, но си чакал обаждане от друг клиент, който бил обещал да купи най-скъпия ти автомобил.

— Ама ти май си предвидил всичко! — възкликна Фитич.

Поведението му се промени. Почтителният и любезно усмихнат продавач бе какавида, от която се излюпваше друг Джем Фитич — пресметлив и алчен.

Пристъпи към копирния апарат и го включи, но си личеше, че още се колебае.

— Слушай, господин Фитич, дори онези типове да те подложат на разпит, не могат да ти сторят нищо, пък и не са от хората, които си губят времето с дребни риби.

— Наркопласьор ли си? — изтърси продавачът.

— Не.

— Защото мразя типовете, дето търгуват с дрога.

— Аз също.

— Водят към гибел децата ни, погубват онова, което е останало от нашата страна.

— Съгласен съм.

— Не е останало много — горчиво промърмори Фитич и се загледа в човека на автобусната спирка. — Ченгетата ли те преследват?

— Не са от полицията.

— Щото аз подкрепям ченгетата. Ежедневно рискуват живота си, за да защитават реда и закона, а големите клечки, дето си ги избираме, са най-големите престъпници.

Джо поклати глава:

— Никога не си чувал за организацията, на която служат тези хора.

Фитич се позамисли, сетне каза:

— Харесва ми, че не ме баламосваш.

— Старая се да бъда максимално откровен. Слушай, нямам време за губене. Онези сигурно мислят, че съм влязъл при теб да потърся механик или влекач, който да ме вземе на буксир. Трябва да взема субаруто веднага, докато не са се досетили какво съм намислил.

Фитич отново погледна към автобусната спирка, почеса се по главата и попита:

— От някоя правителствена организация ли са?

— Нещо такова.

— Знаеш ли защо проблемът с наркотиците се разраства? — разпалено подхвана собственикът на автокъщата. Защото поне половината политици получават подкупи да си затварят очите, а някои дори се друсат и хич не им пука за горките деца, дето ги зарибяват в училище.

Джо предпочете да замълчи от страх, да не каже нещо, което няма да се хареса на Фитич. Не знаеше защо онзи има зъб на властите. Ако изказванията не му допаднат, може изведнъж да се превърне от съмишленик в неприятел.

Собственикът на автокъщата направи копие на шофьорската книжка и я върна на Джо, сетне седна зад бюрото и се втренчи в пачките с банкноти. Очевидно се колебаеше, и то не защото се притесняваше, че ще си навлече неприятности, а поради някакви морални скрупули. Накрая въздъхна, отвори чекмеджето и прибра парите. От друго чекмедже взе връзка ключове и ги подаде на Джо, който изпита неописуемо облекчение.

— Къде е колата? — попита.

Фитич посочи през прозореца към субаруто:

— След половин час ще трябва да се обадя на ченгетата, че колата е открадната, за да си нямам неприятности.

— Разбирам. Ако късметът ми проработи, дотогава ще бъда на мястото, за което съм тръгнал.

— Нямай грижа. Най-вероятно няма да си мръднат пръста, за да издирят колата. Можеш да си я караш цяла седмица, без да те спипат.

— Ще ти телефонирам да ти кажа къде съм я оставил.

— Сигурен съм, че ще се обадиш.

Тъкмо когато Джо се канеше да си тръгне, Фитич каза:

— Господин Карпентър, вярваш ли, че ще настъпи краят на света?

Джо спря на прага и се обърна:

— Извинявай, какво каза?

Джеймс Фитич, който се беше появил на мястото на любезно усмихнатия продавач, имаше особен поглед — изпълнен не само с гняв, но с тъга и обезсърчение.

— Питам дали ще настъпи краят на нашето време, на един объркан свят, който сами сътворихме. Представям си как някой го навива като килим, прояден от молци, прибира го и изведнъж всичко свършва.

— Навярно някой ден и това ще се случи — промълви Джо.

— Не някой ден, а много скоро. Не мислиш ли, че справедливостта и несправедливостта са си разменили местата, че вече не правим разлика между доброто и злото?

— Имаш право.

— Понякога се събуждам нощем и усещам, че краят наближава като огромна приливна вълна, леденостудена и тъмна като нощта, която всеки миг ще се стовари върху нас и ще ни помете в небитието.

— Изпитал съм подобно усещане — искрено прошепна Джо и си помисли, че огромната приливна вълна, която понякога заплашваше да го залее, беше от съвсем различен характер: породена бе от загубата на семейството му и бе толкова висока, че закриваше небето и му пречеше да погледне в бъдещето. Понякога му се искаше да го отнесе със себе си и да сложи край на безсмисленото му съществуване.

Долови, че Фитич също изпитва странна нравствена умора и копнее за апокалипсиса, който ще го освободи от терзанията му. Изненада се и почувства тревога, че споделя меланхолията, обхванала собственика на автокъщата.

Откритието беше ужасяващо, защото очакването да настъпи краят на света беше антисоциално, беше болест, от която той едва сега бе започнал да се възстановява. Страхуваше се за съдбата на общество, обзето от подобна мрачна меланхолия.

— Шантави времена — избърбори Фитич. — Плашат ме… — Отново се настани на стола си, вдигна крака на бюрото и добави: — Тръгвай, приятел, не губи време.

Джо потръпна, сякаш усети повея на леден вятър, прекрачи прага и тръгна към субаруто.

Човекът на автобусната спирка се оглеждаше и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак като че се нервираше от нередовния обществен транспорт.

Двигателят на субаруто се включи веднага, но звукът не се хареса на Джо. Воланът вибрираше, а тапицерията беше износена. Уханието на почистващата течност с аромат на бор не беше в състояние да прикрие миризмата на цигарен дим, която се беше просмукала в седалките и в постелките на пода.

Без да поглежда човека под навеса на автобусната спирка, Джо изкара колата на улицата. Зави надясно и мина покрай изоставената си хонда. Пикапът с караваната още стоеше пред необитаемата сграда.

Когато наближи кръстовището, Джо внимателно се огледа — отляво и отдясно не се задаваха коли. Намали скоростта, но не спря, а рязко натисна педала за газта.

Надникна в огледалцето за обратно виждане и забеляза преследвача да тича към пикала, който се движеше на заден ход по улицата. Без предавателя, който им показваше местоположението му, трябваше да рискуват, като го преследват от близко разстояние.

След няколко километра той успя да се изплъзне, като профуча през едно кръстовище на жълт сигнал на светофара. Шофьорът на пикапа се опита да го последва, но преминаващите автомобили му препречиха пътя. Въпреки че воят на двигателя на субаруто заглушаваше почти всички шумове, Джо чу рязкото изскърцване на спирачки.

След двайсет минути остави субаруто на Хилгард Стрийт близо до кампуса на Калифорнийския университет и забърза по булевард „Уестууд“, като се стараеше да не тича, за да не привлече към себе си вниманието на минувачите.

Доскоро кварталът, наречен „Уестууд Вилидж“ беше като остров със старомоден чар сред оживения град, Мека за любителите на театралните постановки и на онези, които обичат да убиват времето си с пазаруване. Сградите тук бяха с интересна архитектура, от двете страни на улиците се издигаха високи дървета, на всяка крачка имаше художествени галерии, бутици за модни облекла, ресторанти, театри, в които се поставяха най-нашумелите пиеси, големи киносалони. Тук хората идваха да се забавляват, да видят познатите си и да бъдат видени.

Сетне настъпи период, през който сред елита на Лос Анджелис стана на мода да се гледа на социопатичното поведение като на своеобразна форма на протест. Зачестиха хулиганските прояви, бандитски групи периодично извършваха нападения, наркопласьорите свободно търгуваха с дрога, редовно имаше престрелки за преразпределение на териториите. Любителите на театъра и почитателите на изящните изкуства обявиха квартала за „нездравословен“, защото да бъдеш видян в Уестууд Вилидж означаваше да бъдеш набелязан като жертва.

Сега кварталът се възраждаше като птицата феникс от пепелта. Животът на минувачите вече не беше застрашен от улични престрелки и схватки между бандитите, ала повечето магазини и галерии бяха затворени, а в необитаемите сгради не се бяха настанили нови наематели. Навярно щяха да изминат години, докато напълно изчезне тягостната атмосфера на отчаяние. Цивилизация, която прилича на колос с глинени крака, може за миг да бъде разрушена дори от добрите намерения, и да бъде възстановена — доколкото изобщо е възможно, само с голяма решителност.

Кафенето беше претъпкано. Пред отворената врата се разнасяха ароматът на екзотични напитки и звуците на китара. Музикантът изпълняваше мелодия в стил „Ню Ейдж“, която действаше успокояващо въпреки досадно повтарящите се акорди.

Джо възнамеряваше да огледа отвън мястото на срещата с Деми, но не разполагаше с достатъчно време. В шест часа и две минути застана вдясно от входа на кафенето, както му бяха наредили, и зачака тайнствената Деми да му се представи.

Внезапно чу мелодично подрънкване, което почти се заглушаваше от шума от уличното движение и от музиката, идваща от заведението. Незнайно защо звукът го накара да изтръпне и той тревожно се огледа. Забеляза, че над вратата са окачени лъжици с различни размери, изработени от различни материали, които звъняха, полюшвани от ветреца.

Помъчи се да разбере защо звукът му се струва толкова зловещ, но споменът му се изплъзваше като немирен другар от детските му игри, който се крий ту на едно, ту на друго място в неизбродната градина на миналото. Внезапно в съзнанието му изплуваха бакърените тенджери и тигани, провиснали от тавана на кухнята на семейство Делмън.

Докато тичаше надолу по стълбата, привлечен от писъците на Лайза, беше чул същото мелодично дрънчене, а като влезе в кухнята, видя съдовете да се полюшват като махала.

В мига, в който се доближи да Лайза и зърна трупа на Джорджин на пода, кухненските прибори престанаха да дрънчат. Но какво беше предизвикало раздвижването им, след като двете жени се намираха в другия край на просторното помещение? Нещо му подсказваше, че странната „музика“ на бакърените съдове има някакво скрито и много важно значение подобно на проблесващите зелени цифри на дигиталния часовник и на внезапно издигналите се пламъци на газените лампи върху кухненската маса.

Изпита предчувствието, че зашеметяващият удар на прозрението ще счупи черупката на неизвестността.

Със затаен дъх се опита мислено да достигне неуловимата връзка между странните събития, която щеше да му помогне да ги осмисли, но с разочарование осъзна, че прозрението, което за миг го беше споходило, вече избледнява. Напразно се мъчеше да го върне — беглият спомен се стопи и това го подлуди.

Може би нито един от тези факти нямаше особено значение. През последните трийсет и шест часа той гледаше света през очилата на параноята, които изкривяваха действителността и всяко падащо листо, всеки повей на вятъра и всяка сянка придобиваха измамна значимост. Вече не беше безпристрастен наблюдател, не беше само репортер, а жертва и главен герой в своята собствена история, поради което не можеше да се довери на интуицията си, когато намираше особено значение в тези дребни, но определено необикновени подробности.

По улицата се зададе чернокож юноша, който караше ролери. Носеше къс панталон и тениска с емблемата на Калифорнийския университет. Джо, който още се мъчеше да открие скрития смисъл на странните събития, не обърна внимание на младежа, докато онзи спря пред него и му подаде клетъчен телефон.

— Ще ви потрябва — каза с басов глас, който щеше да се хареса на почитателите на музиката от петдесетте години и без да дочака отговор, отпраши в същата посока, откъдето беше дошъл.

Телефонът иззвъня. Джо се огледа, търсейки мястото, от което може би го наблюдаваха, но не забеляза нищо съмнително. Телефонът отново иззвъня, той го включи и каза „ало“.

— Как се казвате? — попита мъжки глас.

— Джо Карпентър.

— Кого чакате?

— Не знам името на жената, с която имам среща.

— Как я наричате?

— Деми.

— Тръгнете на юг, на първата пресечка завийте вдясно и вървете, докато стигнете до една книжарница, която още е отворена. Влезте и потърсете отдела за биографични произведения.

Връзката прекъсна.

Джо с насмешка си помисли, че в края на краищата няма да има удоволствието да изпие чаша кафе с тайнствената Деми.

Според табелката на остъклената врата на книжарницата в неделя магазинът работеше до шест часа. Джо погледна часовника си — беше шест и петнайсет. Надникна през витрината и забеляза, че неоновите лампи в предната част на търговската зала са изгасени, но когато завъртя валчестата дръжка, вратата се оказа отключена.

Зад бюрото с касовия апарат седеше чернокож трийсетинагодишен мъж, дребен и жилав като жокей, с мустаци и козя брадичка. Очите му, уголемени от очилата с голям диоптър, приличаха на очите на упорит инквизитор, който провежда разпит в кошмарен сън.

— Къде е щандът с биографичните книги? — попита Джо.

Служителят стана, заобиколи бюрото и посочи към дъното на залата, където иззад рафтовете блестеше светлина. Докато си проправяше път сред лабиринта от полици, отрупани с книги, Джо чу как продавачът заключи вратата на книжарницата.

На пътеката между рафтовете в дъното на залата чакаше друг чернокож. Приличаше на огромно абаносово дърво, а изражението му беше непроницаемо като лицето на Буда.

— Горе ръцете, разкрачи се — избоботи непознатият.

Джо веднага разбра, че си има работа с действащ или с бивш полицай. Покорно застана с лице към стената, разкрачи се, приведе се и опря ръце на рафта, като машинално се втренчи в книгите пред очите си. Една привлече вниманието му — беше биография на писателя Хенри Джеймс.

Хенри Джеймс!

Незнайно защо дори името на писателя му се стори изпълнено със загадъчно значение. Но напоследък често му се случваше да вижда скрит смисъл в съвсем прозаични събития.

Ченгето професионално го претърси за оръжие и подслушвателно устройство, сетне изръмжа:

— Покажи ми някакъв документ за самоличност.

Джо се обърна с лице към него и извади от портфейла шофьорската си книжка.

Полицаят сравни снимката на документа с лицето на Джо и му върна картата.

— Отиди при касиера — нареди.

— Моля?

— Върви при онзи, дето те посрещна.

Нисичкият мъж с козята брадичка чакаше до вратата. Отключи я, докато Джо приближаваше, и попита:

— Във вас ли е телефонът?

Джо безмълвно му го подаде.

— Задръжте го. Навън е паркиран черен мустанг. Качете се и карайте, докато излезете на Уилшир, после завийте на запад. — Ще се свържат с вас.

Преди да излезе, Джо попита:

— Чия е колата?

Иззад дебелите стъкла на очилата уголемените очи на чернокожия го изучаваха като че ли той беше бактерия, поставена под микроскоп.

— Какво значение има чия е? — промърмори непознатият.

— Никакво, само питам.

Джо седна зад волана на мустанга и видя, че ключовете са на таблото. Като излезе до булевард „Уилшир“, зави на запад. Колата беше стар модел като субарото, което беше купил от Джим Фитич, но двигателят работеше по-равномерно, вътрешността на купето бе по-чиста и вместо миризмата на боров дезодорант, напръскан с цел да се прикрие вонята на застоял цигарен дим, се долавяше уханието на ментолов одеколон.

Малко след като премина надлеза за магистралата за Сан Диего, клетъчният телефон иззвъня.

Джо го включи и каза „ало“.

Същият мъжки глас, който му беше наредил да отиде в книжарницата, каза:

— Карай до Санта Моника. Когато стигнеш до там, ще ти се обадя и ще ти дам нови указания.

— Добре.

— Не спирай никъде по пътя. Ясно ли е?

— Да.

— Ще разберем, ако спреш.

Сигурен бе, че го наблюдават от някоя кола, която се движи пред или след мустанга, затова не си направи труда да се огледа.

— Не се опитвай да се обадиш на някого — предупреди мъжът.

— Ясно.

— Защо се интересуваш чия е колата, която караш?

— Преследват ме опасни хора. Не искам да причиня неприятности на невинни хора само защото съм използвал тяхната кола.

— Целият свят има неприятности, човече, не си ли забелязал? — грубо изрече мъжът и прекъсна връзката.

Джо си помисли, че в сравнение с главорезите от „Текнолоджик“, които го преследваха, хората, укриващи Роуз Тъкър, са аматьори с ограничени възможности. Но трябваше да им се признае, че са умни аматьори с безспорен талант за играта, в която участваха.

На половината път до Санта Моника в съзнанието му ненадейно изникна името на писателя Хенри Джеймс, което беше видял на гърба на книгата. Хенри Джеймс! И какво от това?

Изведнъж си спомни заглавието на едно от най-добрите му произведения „До краен предел“, което би трябвало да бъде включено в класацията на всички времена на най-добрите книги за призраци.

Призраци!

Необяснимото увеличаване на пламъците на газените лампи, светещите цифри на дигиталния часовник, дрънчащите медни съдове — всичко това сякаш беше свързано по някакъв начин. Едва сега, когато разсъждаваше върху странните явления от дистанцията на времето, различаваше свръхестествения им характер…, макар да съзнаваше, че навярно въображението му им придава несъществуващо значение.

Спомни си още как полилеят във фоайето светваше и изгасваше, докато той тичаше нагоре по стълбата към стаята на Чарли Делмън, от която беше прозвучал изстрелът. В суматохата, която беше последвала, не беше обърнал внимание на необичайното явление.

В паметта му изплуваха кадри от архивни филми за спиритически сеанси, в които отварянето на вратата към този свят и отвъдното беше съпроводено от пулсиране на електрически крушки или безпричинното изгасване на свещи.

Призраци!

Не, предположението е абсурдно… дори налудничаво. Призраци не съществуват!

Внезапно си спомни още един обезпокояващ инцидент по време на бягството му от къщата на семейство Делмън.

Преследван от пронизителния звук на противопожарната аларма, той тичешком прекосява фоайето на път за външната врата. Посяга към валчестата дръжка, чува съскане и усеща студ, който прониква до мозъка на костите му. Сетне се озовава на верандата, без да има спомен, че е отворил вратата.

Случилото се изглеждаше изпълнено с тайнствено значение, но след трезво обмисляне той реши, че отново си въобразява небивалици. Ако наистина е почувствал странно убождане в тила, вероятно е усетил топлината на огъня, не пронизващ студ. Но дори да не се е излъгал, усещането беше много по-различно от всичко, което бе изпитвал до този момент. Почувствал бе убождане, сякаш много остра ледена игла се беше забила в тила му. Ала това беше субективно възприемане на едно усещане, не безпристрастно констатиране на конкретно явление. Беше обзет от паника и усещанията му явно са били нормална физиологическа реакция на стреса. Временната загуба на памет също можеше да се обясни с паниката, стреса и със заслепяващата сила на животинския инстинкт за оцеляване.

Призраците не съществуват в реалния свят!

Почивай в мир, Хенри Джеймс.

Съдейки по крайпътните табели, вече наближаваше Санта Моника. Постепенно разумът му се избистри и се освободи от хватката на суеверието.

Въпреки това в най-отдалеченото ъгълче на съзнанието му думата „призрак“ упорито продължаваше да витае. Убеден беше, че рано или късно ще намери разумно обяснение на мистериозните явления — обяснение, което няма нищо общо със свръхестественото, доказуема теория, която ще бъде логична като педантично изградената фабула на романа на Хенри Джеймс.

Ледена игла, проникваща до мозъка на костите му… Инжекция, впръскване на…

Дали Нора Вейдънс е почувствала същата игла да се забива в тила й миг преди да стане от масата и да грабне видеокамерата, за да заснеме самоубийството си? Усетили ли са странното убождане семейство Делмън, преди да умрат? А Лайза?

Почувствал ли го е капитан Делрой Блейн, преди да изключи автопилота, да удари с юмрук колегата си и спокойно да насочи самолета към земята?

Да, може би не беше призрак, а нещо също тъй ужасяващо и отмъстително като всеки зъл дух, появил се от бездната на прокълнатите… нещо подобно на призрак.

Когато Джо се намираше на две преки от булевард „Пасифик“, клетъчният телефон иззвъня за трети път. Той го включи и чу гласа на непознатия:

— Завий надясно по крайбрежната магистрала и продължавай да шофираш, докато отново ти се обадим.

Джо се огледа. Лъчите на залязващото слънце озаряваха океана, безбрежната водна шир приличаше на жълт сос в грамаден тиган.

В Малибу мобилният телефон отново иззвъня. Непознатият нареди на Джо да напусне магистралата на следващия изход и да продължи по шосето към „Санта Фе“ ресторант, построен върху скала, надвиснала над океана.

— Остави телефона на предната седалка и предай колата на пиколото. Запазена е маса на твое име — добави и прекъсна връзката.

Постройката приличаше на кирпичена къща като по магия пренесена от Ню Мексико. Первазите на прозорците и вратите бяха боядисани в смарагдовозелено, пътеката към заведението беше застлана с теракотени плочки.

Пиколото беше латиноамериканец, който бе по-красив от който и да е филмов актьор от настоящето или от миналото. Черните му очи искряха, хвърляше изпепеляващи погледи, които вероятно беше репетирал пред огледалото в случай, че го поканят на пробни снимки за някой филм. Очевидно беше предупреден за пристигането на Джо и не му даде квитанция за паркинга.

Салонът на ресторанта беше с дървена ламперия, стените бяха боядисани в кремаво, масите и столовете бяха стилни.

Джо осъзнаваше, че за обзавеждането са били хвърлени луди пари, и се чувстваше като просяк сред този разкош. Не се беше бръснал, откакто потегли за Колорадо преди повече от дванайсет часа. За щастие повечето филмови актьори и режисьори предпочитаха да се обличат като тийнейджъри и дори в най-изисканите ресторанти в Лос Анджелис допускаха посетители, издокарани с джинси и тениски. Ала новото му кадифено яке беше смачкано и провиснало на лактите, тъй като само преди няколко часа беше подгизнало от дъжда. Той осъзнаваше, че прилича на бродяга след тежък запой.

Младата салонна управителка беше красива като филмова звезда и безсъмнено работеше в ресторанта в очакване да получи роля, която ще й донесе награда „Оскар“. Очевидно външността на Джо не й направи лошо впечатление, защото любезно му се усмихна и го отведе до маса за двама до остъклената стена. Гледката към океана беше зашеметяваща.

— Колежката ви телефонира и съобщи, че ще закъснее — каза младата жена, очевидно говорейки за Деми. — Помоли да не я чакате за вечеря, щяла да дойде по-късно.

Той се намръщи — не беше очаквал подобен развой на събитията. Изгаряше от нетърпение да се срещне с Роуз и да получи информация за Нина. Ала знаеше, че трябва да играе по правилата на онези, които го държаха под непрекъснато наблюдение, затова промърмори:

— Добре… Благодаря.

Към масата се приближи млад сервитьор. Ако Том Круз си беше направил пластична операция за разкрасяване, може би щеше да прилича на този младеж.

Джо си поръча бира, сетне отиде в тоалетната. Застана пред огледалото и потръпна от отвращение. Наболата му брада му придаваше вид на престъпник от старомоден комикс. Изми лицето и ръцете си, среса косата си и се опита с длан да поизглади измачканото си яке. Отново се огледа И си помисли, че повече му подхожда да седи под някой мост отколкото в изискания ресторант.

Върна се на масата, отпи от леденостудената бира и се огледа. Забеляза няколко прочути личности. През три маси от неговата седеше актьор, участващ предимно в уестърни. Беше брадясал като Джо, косата му беше сплъстена като на момченце, току-що станало от леглото. Носеше износени черни джинси и вълнено поло.

Още по-колоритен беше друг актьор, номиниран за „Оскар“, и известен с пристрастеността си към дрогата. Носеше черни мокасини на бос крак, зелен панталон за голф, кафяво спортно карирано сако и светлосиня джинсова риза. Облеклото му безусловно беше ексцентрично, но най-забележителни бяха кръвясалите му очи и зачервените му, подпухнали клепачи. Джо се поотпусна и дори се усмихна на сервитьора, който му поднесе вечерята печена на скара пъстърва върху канапе от манго, залята със сос от лютиви червени чушки.

Докато се хранеше, той изпод око оглеждаше посетителите на съседните маси. Забеляза, че дори неизвестните личности бяха колоритни, изключително красиви и се държаха така, сякаш са пред кинокамера.

Лос Анджелис беше едновременно най-бляскавият, най-привлекателният, най-интелигентният, най-безумният, най-красивият, най-грозният, най-напредничавият, най-старомодният, най-откритият, най-самовглъбеният град на планетата, чиито жители не се интересуваха от политика, а само от големи печалби. Ала и двете му лица всъщност бяха странно еднакви — на тях бяха изписани алчност, надежда и отчаяние.

Докато с наслада гребеше от голямата купа с плодов сладолед, Джо с изненада установи какво удоволствие му доставя да наблюдава хората около себе си. С Мишел често прекарваха цели следобеди в разходки по Родео Драйв или Сити Уок, като наблюдаваха минувачите и се забавляваха с предположения за характера или професията им, но през изминалата година той не обръщаше внимание на околните, защото мислеше само за себе си и за мъката си.

Ала сега, когато бе разбрал за чудодейното оцеляване на Нина, постепенно излизаше от самовглъбението си и се връщаше към живота.

Погледът му беше привлечен от двама посетители, които пълната чернокожа жена, окичена със златни бижута, която беше сменила салонната управителка, водеше към съседната маса.

Новодошлите носеха черни джинси, копринени ризи и черни кожени якета; По-възрастният, който беше около четирийсетгодишен, имаше големи тъжни очи като на куче и чувствени устни, които можеха да му осигурят договор с „Ревлон“ за реклама на червило за устни. Беше достатъчно привлекателен за да бъде назначен за сервитьор в „Санта Фе“, загрозяваше го само носът му — зачервен и обезформен като на всеки алкохолик — и това, че устата му вечно беше отворена, което му придаваше вид на идиот. Другият беше с десетина години по-млад от спътника си, сините му очи бяха по детски невинни, страните му бяха розови като на бебе. Устните му непрекъснато бяха разтеглени в усмивка, която беше по-скоро нервен тик изглеждаше като плах човек, който се старае с усмивка да прикрива неувереността си.

Вниманието на грациозната брюнетка, която вечеряше с актьора-наркоман, веднага беше привлечено от човека със сладострастните устни, подобни на устните на Мик Джагър. Изглежда, хареса дори безформения му нос. Втренчи се в новодошлия толкова настойчиво, че той реагира като пъстърва, която захапва стръвта, въпреки че беше трудно да се каже кой от двамата е пъстървата и кой — стръвта.

Актьорът забеляза към кого е насочен погледът й, гневно смръщи вежди и заплашително се втренчи в човека с тъжните очи. Внезапно скочи на крака, като едва не преобърна стола, и клатушкайки се, тръгна между масите, сякаш възнамеряваше да удари „съперника“ си. Ала вместо да се нахвърли върху него, се провря между двете маси и се отправи към тоалетната.

Междувременно сервитьорът беше поднесъл на човека с чувствените устни порция скариди със сос от царевично брашно. Непознатият набождаше на вилицата си всяка скарида и одобрително я изучаваше, преди да я сложи в устата си. Докато бавно и с наслада вкусваше всяка хапка, не откъсваше поглед от брюнетката, сякаш искаше да й каже, че ако някога легне с нея, ще й се случи същото като на скаридите.

Трудно бе да се каже дали брюнетката е възбудена или отблъсната от недвусмислените му жестове. При някои от жителите на Лос Анджелис двете чувства са преплетени като вътрешните органи на сиамски близнаци. Тя стана от масата на актьора-наркоман, взе стол и се настани между двамата мъже с кожените якета.

Джо се запита как ли ще се развият събитията, когато кавалерът й се върне от тоалетната, след като се е подкрепил с поредната доза чист хероин. Ала не му се удаде възможност да види края на драмата, тъй като красивият сервитьор с блестящите очи се приближи до масата и му съобщи, че не дължи нищо за вечерята и че Деми го чака в кухнята.

Джо се изненада, но остави бакшиш и последва латиноамериканеца по коридора, водещ към сервизните помещения.

Докато прекосяваше ресторанта, провирайки се между масите, които вече бяха заети до една, не преставаше да мисли за брюнетката и двамата мъже с кожените якета. Незнайно защо му се струваше, че ги е виждал и по-рано.

Преди да излезе в коридора, се обърна и отново ги погледна. Онзи с чувствените устни тъкмо се готвеше да лапне поредната скарида, съзерцавайки я с тъжните си очи. Брюнетката му шепнеше нещо, а човекът с розовите страни ги наблюдаваше.

Ненадейно Джо почувства, че недоумението му прераства в тревога. За миг не разбра защо устата му пресъхна, а сърцето му лудо затуптя. Внезапно си представи как вилицата се превръща в остър нож, а скаридата — в тънко резенче сирене.

Двама мъже и една жена…, но не в ресторант, а в хотелска стая… и жената е Барбара Кристмън. Ако онези двамата не са мъжете, изнудвали Барбара, то изумително приличаха на хората, които тя му беше описала. Единият имаше безформен нос, очи на ловджийско куче и чувствени устни, другият — розови страни и колеблива усмивка.

След случилото се през последните двайсет и четири часа той вече не вярваше в случайните съвпадения. Колкото и да е невероятно, хората на „Текнолоджик“ бяха на няколко метра от него.

Забърза по коридора, премина през летящите врати и влезе в просторно помещение, в което се приготвяха салатите и аперитивите. Двама мъже с бели престилки изкусно и бързо подреждаха зеленчуците в чинии и изобщо не го погледнаха.

Той пристъпи в кухнята, където го чакаше едрата чернокожа жена с многобройните златни украшения. Добродушното й лице, създадено да се усмихва, сега беше изкривено от тревога.

— Казвам се Махалия. Искрено съжалявам, че не можах да ти правя компания, докато вечеряш, Джо. — Сексапилният й, леко дрезгав глас бе като на жената, която по телефона се беше представила като Деми. — Но се наложи внезапна промяна на плана. Последвай ме, скъпи.

Тя прекоси кухнята с величествена походка, досущ като презокеански параход, който излиза от пристанището, мина край вградените готварски печки и скари, от които се виеше ароматен дим.

Джо, който вървеше след нея, колебливо попита:

— Разбрали сте, че онези са тук, така ли?

— Разбира се. Днес съобщиха за тях по телевизията. Не я разбирам тази работа — показват ти репортажи, от които косата ти настръхва, после излъчват реклами за замразени картофи. Онези ужасии, дето са се случили, променят всичко.

Той сложи ръка на рамото й и я спря:

— Какво са показали по телевизията?

— Че хората, с които тя е разговаряла, са били убити.

Въпреки че около тях буквално гъмжеше от готвачи с бели престилки, гласовете им се заглушаваха от дрънчене на метални съдове, бръмчене на миксери, тракане на чинии, свистене на тел за разбиване на яйца, цвърчене на нагорещена мазнина.

— По новините казаха, че е имало серия от злополуки — добави Махалия, — но всъщност става дума за убийства.

— Нямах предвид това — обясни той. — Говоря за двамата мъже в ресторанта.

— Какви мъже? — озадачено смръщи вежди тя.

— Двама типа с черни джинси и черни кожени якета.

— А, за тях ли говориш? Аз ги заведох до масата им. Какво те притеснява?

— Те са опасни главорези.

Жената поклати глава:

— Миличък, сигурни сме, че не те следят.

— Мен може би не следят, но със сигурност вие сте под наблюдение. Или поне онзи, който закриля Роуз.

— Дори самият Сатана няма да открие Роуз, ако се опита да се добере до нея чрез нас.

— По някакъв начин те са разбрали кой я укрива и сега стягат обръча.

— Дори с пръст няма да пипнат Роуз — решително заяви чернокожата.

— Тя тук ли е?

— Да, очаква те.

Кръвта му се смрази:

— Май не разбираш — онези двамата сигурно не са сами. Навярно отвън чака цяла армия.

— Дори да е така, не знаят с кого си имат работа, скъпи. Ние сме баптисти.

Той реши, че не е чул правилно, но нямаше време да я разпитва, затова покорно я последва. Минаха през вратата в дъното на кухнята и влязоха в помещението, предназначено за измиване на плодовете и зеленчуците. Тъй като вече беше късен следобед, тук нямаше никого. Зад това помещение беше складът, в който миришеше на целина и на чушки, на влажно дърво и мокър картон. Върху палетите край стената бяха подредени празни щайги от плодове и зеленчуци, кашони и каси с празни бирени бутилки. Под червената табела с надпис „Изход“ имаше желязна врата, през която очевидно се доставяха продуктите. Отляво беше асансьорът.

— Роуз е долу — промълви Махалия и натисна бутона за повикване. Вратите веднага се отвориха.

— Какво има под нас? — попита Джо.

— Едно време посетителите слизаха с асансьора до голямата банкетна зала с тераса, извеждаща направо на брега, но вече не можем да я използваме поради забраната на Комитета за опазване на околната среда. Сега това е обикновен склад. Щом слезеш, момчетата ще преместят палетите и щайгите така, че да скрият вратата на асансьора. Никой няма да разбере за съществуването му.

На Джо не му харесваше идеята да бъде впримчен в някакъв подземен капан, затова попита:

— А какво ще се случи, ако онези все пак намерят асансьора?

— Не е трябвало да те кръщават Джо, а Мърморко — присмехулно изрече чернокожата.

— Рано или късно ще дойдат в склада и може би нещо ще им подскаже за съществуването на асансьора. Няма да чакат, докато затворите заведението, и да си отидат. Искам да знам има ли друг изход — упорстваше той.

— Главното стълбище, по което едно време слизаха посетителите, още съществува, но е скрито зад подвижни плоскости. Но ако се изкачиш по него, ще се озовеш точно срещу нишата на салонната управителка и всеки в ресторанта ще може да те види.

— Този вариант определено отпада.

— Ако нещо се обърка, най-добре да излезеш през вратата към терасата, а оттам на брега.

— Възможно е да наблюдават и този изход.

— Едва ли. Намира се в подножието на скалата и ако човек стои отгоре, няма да заподозре съществуването му. Успокой се, миличък. Ние защитаваме справедливата кауза, следователно имаме преимущество.

— Не съм сигурен.

— Мърморко — усмихна се тя.

Джо с нежелание се качи на асансьора, но преди вратата да се затвори, я спря с ръка:

— Какво общо имаш с ресторанта, Махалия?

— Може да се каже, че съм негова собственичка… всъщност имам и съдружник.

— Моите поздравления — храната е превъзходна.

— Естествено — като гледаш каква съм дебеланка, няма начин да е обратното.

— Какво те свързва с Роуз?

— Ще ти кажа, любопитко. Преди около двайсет и две години брат ми Луис се ожени за нея. Запознаха се в колежа. Честно казано, не се изненадах, че братчето ми има достатъчно мозък да учи в колеж, но бях поразена, че му е стигнал умът да се влюби в момиче като Роузи. В края на краищата обаче се оказа кръгъл глупак и само след четири години брак се разведе с нея. Тя не можеше да му роди деца, а Луис държеше много да има наследник. Разбира се, ако в главата му имаше малко мозък вместо въздух под налягане, щеше да разбере, че Роузи е много по-голямо съкровище от цяла сюрия дечурлига.

— Въпреки че от осемнайсет години не е съпруга на брат ти, все пак си готова да рискуваш живота си заради нея — замислено промълви той.

— Защо не? Да не мислиш, че след развода тя се е превърнала в зла вещица? Откакто я видях за пръв път, тя си е все същата — мила, добра, лъчезарна. Обичам я като сестра… Но да не губим време в празни приказки. Тя те чака, любопитко.

— Последен въпрос. Преди малко каза, че тези хора не знаят с кого си имат работа и че вие сте баптисти. Какво общо има религията ви с цялата тази история?

— Не проумяваш, а?

— Ами…

— Нямаше да се учудваш, ако знаеше, че не само майка ми и баща ми, ами и баба ми и дядо ми безстрашно са се борили против Ку Клукс Клан, когато тази организация е била най-могъща и много по-агресивна, отколкото в наши дни. Никога не са позволявали на страха да ги сломи и да ги обезсърчи. Спомням си, че когато бях малка, жилищата ни бяха пометени от ураган, идващ от Мексиканския залив, сетне преживяхме голямо наводнение, след което избухна епидемия от енцефалит. Бяхме бедни като църковни мишки, не знаехме дали ще имаме храна за следващия ден, но нищо не ни сломи и всяка неделя пеехме в църковния хор. Съмнявам се, че морските пехотинци на Съединените щати са по-корави от средностатистическия чернокож баптист ot Юга.

— Роуз е щастлива, че има приятелка като теб.

— Аз съм късметлийката — усмихна се Махалия. — Сега тя е моята опора… разчитам на нея дори повече от преди. Отиди при нея, Джо. Ще дойда да те взема, когато затворим ресторанта. Все ще измислим начин да те измъкнем, без онези типове да те забележат.

— Уви, мисля, че ще си имаме неприятности много преди да затворите — промърмори той.

— Тръгвай и не си блъскай главата за неща, които не ти влизат в работата.

Джо отмести ръка и вратите на асансьора се затвориха. Кабината потегли надолу.