Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sole Survivor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

ИК Плеяда, София, 2001

Преводач: Александър Качил

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО

Редактор Весела Прошкова

Коректор Джени Тодорова

ISBN 954-409-202–1

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

ГЛАВА 3

Пясъкът беше ослепително бял под блясъка на августовското слънце. Зелените океански вълни прииждаха, носеха прохлада и разпръскваха миниатюрни раковини и черупки по брега.

Плажът в Санта Моника беше претъпкан с хора, които правеха слънчеви бани, забавляваха се с различни игри или обядваха, седнали върху одеяла и хавлии.

Докато Джо вървеше по брега, няколко души любопитно го изгледаха, защото не беше облечен като за плаж. Носеше бяла тениска, жълтеникавокафяви панталони и маратонки на бос крак. Не беше дошъл да си прави слънчеви бани или да плува в океана.

На брега, където се разбиваха вълните, играеха деца, но Джо не можеше да ги гледа. Техният смях, техните викове й възгласи на възхищение опъваха нервите му и пораждаха в него необясним гняв.

Продължи да върви на север, като се заглеждаше в голите хълмове на Малибу отвъд залива Санта Моника. Най-накрая намери място, където имаше по-малко хора. Постла си кърпата, седна с лице към океана и взе бутилка бира от хладилната чанта, която предвидливо бе взел.

Ако притежаваше къща на скала, надвиснала над океана, щеше да се самоубие, като се хвърли във водата. Постоянният шум от прибоя, неумолимостта на озаряваните от слънцето и луната прииждащи големи пенести вълни и гладката повърхност в далечината не му донесоха мир и спокойствие, а жадувано вцепенение.

Ритъмът на океана беше единственото, което той винаги бе очаквал да научи за вечността и за Бога.

Ако изпие няколко бири и позволи на изцелителния океан да го пречисти, може би ще събере сили да отиде на гробищата. Да стъпи върху земята, където бяха погребани жена му и дъщерите му. Да докосне камъка, върху който бяха изписани имената им.

На този ден от годината той имаше дълг да почете паметта на мъртвите.

От север се зададоха две невероятно слаби момчета тийнейджъри, които носеха провиснали, ниско изрязани бански. Бавно минаха по плажа и спряха близо до Джо. Едното беше с дълга коса, вързана на опашка, а другото беше късо подстригано. И двамата бяха почернели от слънцето. Те се обърнаха с гръб към него и с лице към океана, заставайки пред погледа му.

Докато Джо се канеше да ги помоли да се дръпнат, за да не стоят точно пред него, дългокосият каза:

— Имаш ли трева?

Джо не отговори, защото отначало си помисли, че момчето говори на приятеля си.

— Имаш ли трева? — попита отново момчето, като продължаваше да гледа към океана.

— Нямам нищо освен бира — каза нетърпеливо Джо, като повдигна слънчевите си очила, за да ги огледа по-добре.

— Добре — каза момчето с късата коса, — защото едни приятелчета те наблюдават и мислят, че имаш нещо интересно за продан.

— Къде са?

— Не поглеждай към тях сега — каза момчето с дългата коса. — Изчакай, докато се отдалечим на известно разстояние. Забелязахме, че те наблюдават. Смърдят на ченгета така гадно, че съм изненадан, че не си ги усетил.

Другият каза:

— Те са на сто и петдесет метра на юг оттук, близо до кулата на спасителите. Двама виетнамци с хавайски ризи, приличащи на свещеници в отпуск.

— Единият има бинокъл, а другият — радиостанция.

Объркан, Джо сложи отново слънчевите си очила и каза:

— Благодаря.

— Ей, човече — каза дългокосият, — правим го като за приятел. Мразим тези самодоволни глупаци.

С нихилистична язвителност, която звучеше абсурдно, защото идваше от млад човек, другото момче каза:

— Майната й на системата.

Момчетата се отдалечиха и продължиха да вървят на юг по плажа, като заглеждаха момичетата. Джо така и не можа да види добре лицата им.

Няколко минути по-късно, след като изпи първата си бира, той се обърна, отвори капака на хладилната чанта, сложи вътре празната кутия и погледна равнодушно назад към брега. Двама мъже с хавайски ризи стояха в сянката на кулата на спасителите.

По-високият от двамата, облечен с риза в преобладаващо зелено и бели памучни панталони, наблюдаваше Джо през бинокъл. Тъй като внимаваше да не бъде забелязан, той хладнокръвно обърна бинокъла си на юг, сякаш не се интересуваше от Джо, а от група тийнейджърки по бикини.

По-дребният мъж носеше риза в червено и оранжево, и жълтеникавокафяви панталони с навити маншети. Беше бос, а обувките и чорапите си държеше в ръка.

В другата ръка, която беше отпусната надолу, държеше някакъв предмет, който можеше да е или малко радио, или касетофон с компактдисково устройство. Не беше изключено да е радиостанция.

Високият беше много почернял, с руса коса, избеляла от слънцето, а по-ниският беше със светла кожа — нещо нехарактерно за плажовете.

Джо отвори още една бира и докато поглъщаше ароматната и пенлива течност, която се лееше от кутията, отново се обърна към океана.

Макар че никой от двамата мъже не приличаше на човек, който е напуснал къщата си тази сутрин с намерението да отиде на плаж, те не изглеждаха по-странно на това място от Джо. Момчетата му казаха, че двамата, които го наблюдаваха, смърдяха на ченгета, но Джо, който от четиринайсет години беше криминален репортер, не ги беше усетил.

Във всеки случай нямаше причина, поради която полицията да се интересува от него. При така бързо увеличаващия се процент на убийствата, при всекидневните отвличания и изнасилвания, които бяха станали така чести, както и любовните истории, и при обирите, които бяха толкова разпространени, че изглеждаше сякаш едната половина от населението крадеше от другата, ченгетата едва ли щяха да си губят времето да го тормозят за това, че пие алкохол на обществен плаж.

Откъм далечния пристан на север високо в небето безшумно летяха три чайки, като в началото се движеха успоредно на брега, а след това се извисиха над трептящия от светлина залив и се зареяха в небето.

Джо отново погледна към кулата на спасителите. Двамата мъже не бяха там.

После пак се обърна към океана.

Прииждащите вълни се разбиваха и оставяха остатъци от пяна на пясъка. Джо наблюдаваше вълните както готов на всичко пациент гледа предмета, който лекуващият го хипнотизатор люлее.

Този път обаче гледката на прилива не го хипнотизираше и той не можеше да успокои изтерзаното си съзнание. Подобно на влиянието, което оказва една планета върху своя спътник, така и календарът привличаше Джо към своята орбита и той не можеше да не се връща в мислите си към датата: 15 август, 15 август, 15 август. Тази първа годишнина от катастрофата имаше непреодолима гравитация, която го смазваше и го връщаше в спомените му към това, което беше загубил.

След разследването на катастрофата и щателното описание на органичните и неорганичните остатъци му предадоха останките на жена му и децата му. Запечатаните ковчези бяха като за пеленачета. Той ги прие с чувството, че става притежател на свещените останки на светци.

Макар да разбираше, че последиците от катастрофата на самолета бяха унищожителни и знаеше, че през отломките е преминал безпощаден огън, му се струваше странно, че физическите останки на Мишел и момичетата бяха толкова малки. Те бяха имали такова значително присъствие в неговия живот.

Без тях светът му се струваше чужд и враждебен. Той не чувстваше, че принадлежи на този свят. Имаше дни, когато планетата правеше своето двадесет и четири часово завъртане около слънцето, но Джо не можеше да се завърти така, че да се нагоди към живота. Определено този ден беше един от тях.

След като изпи и втора бира „Корс“, сложи празната кутия в хладилната чанта. Все още не беше готов да тръгне към гробищата, но имаше нужда да посети най-близката обществена тоалетна.

Изправи се, обърна се и съзря високия рус мъж със зелената хавайска риза. Този път не гледаше през бинокъла и се намираше не от южната страна на кулата на спасителите, а седеше сам на пясъка от северната й страна, на около осемнайсет-двайсет метра от нея. За да се скрие от Джо, мъжът беше заел позиция между две млади двойки, които седяха върху хавлиени кърпи, и мексиканско семейство, което беше преградило своята територия със сгъваеми столове и два големи плажни чадъра на жълти райета. Джо небрежно огледа плажа. По-ниското от двете евентуални ченгета, което носеше червена риза, не се виждаше.

Онзи със зелената риза старателно избягваше да гледа към Джо. Закри с длан дясното си ухо, сякаш иска да заглуши музиката от транзисторите на курортистите, за да се съсредоточи върху нещо, което искаше да чуе.

На Джо му се струваше, че устните на мъжа се движат, но разстоянието беше голямо и той не можеше да бъде сигурен в това. Изглеждаше, че предполагаемото ченге говори с изчезналия си събеседник.

Като остави кърпата и хладилната чанта на плажа, Джо тръгна към обществените тоалетни. Не беше необходимо да поглежда назад, за да разбере, че мъжът със зелената хавайска риза го наблюдава.

След като размисли, реши, че дори в тези времена да се натряскаш до козирката на плажа все пак беше противозаконно. В края на краищата едно общество с такава търпимост към корупцията и жестокостта имаше нужда ожесточено да критикува дребните нарушения, за да се убеждава, че все още има закони.

 

 

Близо до кея се бяха събрали още повече хора, откакто Джо беше дошъл на плажа. В увеселителния център тракаше влакчето. Пътниците крещяха.

След като влезе в пълната с хора тоалетна, Джо свали слънчевите си очила.

В мъжката тоалетна вонеше на урина и дезинфекционни препарати. В средата на пода между клозетите и мивките се движеше в кръг огромна полужива хлебарка, загубила всякакво чувство за ориентация. Всички я избягваха — някои с развеселеност, други с отвращение или безразличие.

Джо използва тоалетната и докато миеше ръцете си, огледа останалите мъже в огледалото, търсейки човек, когото да помоли да провери дали мъжете с хавайските ризи стоят отвън и го чакат. Спря се на дългокосо четиринайсетгодишно момче по бански и сандали.

Когато момчето отиде при уреда, от който се взимат хартиените кърпи, Джо го последва, взе няколко кърпи веднага след него и каза:

— Навън може да има двама типа, сигурно ченгета, които се мотаят и ме чакат.

Момчето срещна погледа му, но нищо не каза, а продължи да бърше ръцете си с хартиените кърпи.

Джо му каза:

— Ще ти дам двайсет зелени, за да разузнаеш къде са, после да се върнеш и да ми кажеш.

Под окото на момчето имаше синина, а погледът му беше пронизителен и остър.

— Трийсет.

Джо не си спомняше да е гледал така нагло и предизвикателно в очите на възрастните, когато самият той е бил на четиринайсет. Ако към него се приближеше непознат човек с подобно предложение, щеше да поклати глава и бързо да избяга.

— Петнайсет сега и петнайсет, когато се върна — каза хлапакът.

Като смачка хартиените кърпи и ги изхвърли в кофата за отпадъци, Джо му отговори:

— Десет сега и двайсет, когато се върнеш.

— Дадено.

Докато вадеше портфейла си, Джо каза:

— Единият е висок около метър и осемдесет и пет, почернял, с руса коса и е облечен със зелена хавайска риза. Другият може би е висок метър и седемдесет и пет, с оредяла кестенява коса, със светла кожа и е облечен с червено-оранжева хавайска риза.

Момчето взе десетдоларовата банкнота, без да свали очи от Джо.

— Може би искаш да ми скроиш номер? Навън може би няма никой като тези, които ми описа, а когато се върна, искаш да вляза с теб в един от тези кенефи, за да си взема двайсетарката.

Джо се смути не защото го подозираха, че е педофил, а заради момчето, което беше израснало във време и място, където от него се изискваше на тази възраст да знае толкова много за живота на улицата.

— Няма измама.

— Защото аз не правя такива неща.

— Разбрах.

Поне част от мъжете в тоалетната трябваше да са чули за сделката, но никой не даде вид, че се интересува.

Сега беше модерен девизът „живей и остави другите да живеят“.

Когато момчето понечи да тръгне, Джо му каза:

— Те няма да чакат точно отпред, където лесно могат да бъдат забелязани. Ще бъдат на известно разстояние, откъдето лесно могат да виждат това място, но самите те трудно да бъдат забелязани.

Без да отговори, хлапакът тръгна към вратата, като тропаше със сандалите по плочките на тоалетната.

— Ти взимаш моите десет долара, но ако не се върнеш — предупреди го Джо, — ще те намеря и ще ти хвърля един пердах.

— О’кей, разбрах — каза презрително момчето и изчезна.

Джо се върна при ръждясалите мивки и отново изми ръцете си, за да не изглежда, че се бави умишлено.

Трима младежи, всичките на около двайсет години, се бяха събрали и наблюдаваха полусмачканата хлебарка, която продължаваше да пълзи в кръг по пода на тоалетната. Тримата държаха пачки долари и се обзалагаха с каква скорост ще направи всяка обиколка.

Джо се наведе над мивката и наплиска лицето си със студена вода. Водата имаше стипчив вкус и миришеше на хлор, но всяко усещане за чистота, което препаратът даваше, се неутрализираше от смрад, идваща от открития отводнителен канал.

Сградата не се проветряваше добре. Застоялият въздух беше no-горещ от въздуха навън и беше пропит със смрад на урина, пот и дезинфекционни средства и тази воня беше толкова силна, че беше започнало да му се гади.

Изглежда, че на момчето му беше необходимо повече време.

Джо се наплиска още веднъж с вода и се втренчи в напуканото огледало. Независимо от тена, който беше добил през последния час, не изглеждаше добре. Очите му бяха сиви, каквито винаги са били. Някога обаче те бяха яркосиви като лъскава стомана или индулиновосиньо, а сега бяха пепеляви и бялото им беше кръвясало.

Междувременно към обзалагащите се за хлебарката се беше присъединил четвърти. Беше на около петдесет и пет, трийсетина години по-стар от другите, но се опитваше да бъде един от тях, като не им отстъпваше в ентусиазма, с който те проявяваха безсмислена жестокост. Комарджиите пречеха на хората, които влизаха и излизаха. Те ставаха все по-буйни, като се смееха на конвулсивните движения на буболечката и я окуражаваха, сякаш се провеждаше конно надбягване:

— Давай! Давай!

Те шумно спореха дали нейните потрепващи пипалца бяха част от системата й за ориентация или средства, с които откриваше миризмата на храна и други хлебарки, нетърпеливи да се съвкупляват.

Като се опитваше да заглуши гласовете на шумната компания, Джо се погледна в огледалото, като се питаше какви бяха неговите мотиви, когато изпрати момчето да открие мъжете с хавайските ризи. Ако те провеждаха полицейско наблюдение, вероятно го бяха сбъркали с някой друг. Скоро щяха да открият грешката си и никога повече нямаше да ги види. Нямаше основателна причина да се изправи срещу тях или да събира информация за тях.

Беше дошъл на плажа, за да се подготви за посещението си на гробищата. Имаше нужда да се подчини на вечния ритъм на безкрайния океан, който, подобно на вълните, които заглаждаха скалите, притъпяваше острите ръбове на безпокойството, което го беше обзело, отстраняваше отломките в неговото сърце. Океанът му казваше, че животът е само една безсмислена механика и равнодушни движения подобни на приливите и отливите. Навяваше му безнадеждност, която утихваше именно защото жестоко го смиряваше. Имаше нужда и от още една бира, дори две, за да запази в себе това, което чувстваше, да задържи в себе си поуката, която му даваше океанът, когато се отправи през града към гробищата.

Не искаше нищо да отвлича вниманието му. Нито пък изпитваше необходимост да предприеме нещо. Не се нуждаеше и от някаква мистерия. За него животът бе загубил цялата си тайнственост същата тази нощ, когато беше загубил и смисъла си: на една тиха поляна в Колорадо, ударена от внезапен гръм и огън.

Чу се шляпане на сандали по плочките: момчето се връщаше, за да получи останалите двайсет долара.

— Не видях никакъв висок човек със зелена риза, но другият е отвън, сигурен съм, припича на слънце плешивото си теме.

Няколко от комарджиите триумфално изкрещяха зад Джо. Другите пуфтяха, докато умиращата хлебарка направи още един кръг може би с няколко секунди по-бързо или може би по-бавно от времето на предишната си обиколка.

Обзето от любопитство, момчето проточи шия, за да види какво става.

— Къде? — попита Джо, докато вадеше двайсетачката от портмонето си.

Докато все още се опитваше да погледне между телата на наредилите се в кръг комарджии, момчето каза:

— Има една палма, до нея две сгъваеми маси на пясъка, където група от тези странни корейци играят шах, може би на около 18–25 метра оттук.

— Погледни ме — каза Джо.

Разсеяно от състезанието, момчето каза:

— А?

— Погледни ме.

Изненадано от тихата ярост в гласа му, момчето за миг срещна погледа му. След това неспокойните очи на хлапето, около които имаше синьо, отново се насочиха към двайсетдоларовата банкнота.

— Човекът, когото видя, с червена хавайска риза ли беше облечен? — попита Джо.

— По нея имаше и други цветове, но преобладаваше червеното и оранжевото.

— Какви панталони носеше?

— Панталони?

— За да се уверя, че си честен, не ти казах е какво друго е облечен този човек. Ако си го видял, ще ми кажеш.

— Хей, човече, не знам. Дали беше с шорти, бански или панталони — откъде мога да знам?

— Ти ще ми кажеш.

— Бели? Светлокафяви? Не съм сигурен. Откъде да знам, че ще трябва да правя проклет моден доклад. Той просто си седеше там и наблюдаваше. Държеше обувките си в ръце, а чорапите бяха в обувките му, навити на топки.

Това беше същият човек с радиостанцията, когото Джо беше видял близо до кулата на спасителите.

Откъм групата на комарджиите се чуха окуражителни викове, смях, ругатни, предложения за залагания, сключваха се облози. Те вдигаха такъв шум, че гласовете им отекваха в бетонните стени и сякаш се отразяваха в огледалата с такава сила, че Джо почти очакваше сребристите плоскости да се разпаднат.

— Той наистина ли гледаше корейците, които играят шах, или само се преструваше? — попита Джо.

— Гледаше към това място и говореше с мацките.

— Мацки?

— Две страхотни кучки с оскъдни бикини. Човече, трябва да видиш червенокосата със зелените гащи. Залагам десет към едно, че е на дванайсет.

— Той към тях ли отиваше?

— Не знам какво си мислеше, че прави — каза момчето. — Нито една от двете кучки няма да пусне аванта на аутсайдер като него.

— Не ги наричай кучки — каза Джо.

— Какво?

— Те са жени.

В ядосаните очи на момчето сякаш проблеснаха пламъчета.

— Хей, кой, по дяволите, си ти — папата?

Звукът на пуснатата в тоалетната вода беше причина да усети неприятно чувство в стомаха си и започна да му се повдига. Джо се насили да потисне гаденето, после каза на момчето:

— Опиши ми жените.

Момчето, в чиито очи се четеше още по-голямо предизвикателство, отвърна:

— И двете са страхотни парчета. Особено червенокосата. И брюнетката е доста симпатична. Готов съм да пълзя върху счупени стъкла, за да се пробвам с нея, дори да е глуха.

— Глуха?

— Трябва да е оглушала от нещо — каза момчето. — Слагаше нещо в ухото си, което й помага да чува, слагаше го и го вадеше като че ли се опитваше да го намести. Наистина апетитна кучка.

Макар че беше само петнайсет сантиметра по-висок и петнайсет килограма по-тежък от момчето, на Джо му се прииска да го сграбчи за врата и да го удуши. Да го души, докато хлапето не обещае никога повече да не използва тази дума, без да мисли. Докато разбере колко е отвратителна и как го омърсява, когато я използва между другото, сякаш беше някакъв съюз или междуметие.

Джо се уплаши от едва потиснатата ярост, с която реагира: стисна зъби, кръвта пулсираше във вените на врата му и в слепоочията, зрителното му поле внезапно се стесни. Гаденето му се усили и той пое дълбоко въздух, за да се успокои.

Явно момчето беше забелязало нещо в очите на Джо, което го накара да спре. Вече не изглеждаше толкова нахакано, когато погледна крещящите комарджии.

— Дай ми двайсетачката. Спечелих си я.

Джо не пусна банкнотата.

— Къде е баща ти?

— Какво?

— Къде е майка ти?

— Какво те засяга?

— Къде са те?

— Те си живеят собствения живот.

Гневът на Джо се превърна в отчаяние.

— Как се казваш, момче?

— За какво ти е да знаеш? Мислиш си, че съм хлапе, което не може да идва само на плажа? Майната ти, аз ходя там, където искам.

— Ти ходиш, където искаш, но нямаш къде да живееш.

Момчето отново погледна Джо. В очите му се четяха толкова дълбока болка и самотност, че Джо беше поразен, че човек може да изпадне в това състояние, преди да е станал на четиринайсет.

— Нямам къде да живея? Какво пък ще означава това?

Джо почувства, че бяха осъществили връзка на едно по-дълбоко ниво, че някаква врата неочаквано се беше отворила за него и за това неспокойно момче и че бъдещето и на двамата можеше да бъде променено към по-добро, ако беше в състояние да разбере докъде могат да стигнат, след като бяха преминали тази граница. Но неговият живот беше толкова празен — моралните му запаси бяха изчерпани — колкото всяка напусната раковина, която вълните заливаха на брега. Той нямаше вяра, която да сподели, нито мъдрост, която да предаде; нямаше надежда, която да даде, нямаше достатъчно духовни сили в самия себе си, какво оставаше да даде всичко това на някой друг.

Той беше един от губещите, а губещите не могат да показват правилния път.

Този миг премина и момчето издърпа двайсетдоларовата банкнота от ръцете на Джо. Лицето му изразяваше по-скоро насмешка отколкото усмивка, когато подигравателно повтори думите на Джо:

— Те са жени. — Като отстъпваше назад, добави: — Получаваш ги горещи, те всички са просто кучки.

— А ние сме просто курвари? — попита Джо, но момчето се измъкна от тоалетната, преди да чуе въпроса.

Макар че беше измил ръцете си два пъти, Джо се почувства омърсен.

Тръгна отново към мивките, но не беше лесно да стигне до тях. Шестима мъже се бяха събрали около хлебарката, а останалите се бяха отдръпнали назад и гледаха.

В претъпканата задушна тоалетна Джо се потеше обилно и жълтият въздух изгаряше ноздрите му, разяждаше дробовете му при всяко едно вдишване, а очите му смъдяха. Върху огледалата въздухът се втечняваше, като замъгляваше отраженията на възбудените мъже, които накрая заприличаха не на същества от плът и кръв, а на измъчени духове, които гледаха от влажния от жълто-зелените изпарения прозорец на някаква скотобойна в далечно царство на прокълнатите. Възбудените комарджии крещяха на хлебарката и размахваха долари. Гласовете им се смесиха в общо пронизително виене, което изглеждаше безсмислено, в едно безумно и неразбираемо надвикване, което постоянно се усилваше, докато накрая това надвикване му заприлича на кристален оглушителен крясък, който разстройваше нервите му, забиваше се в мозъка му и той почувства опасни вибрации, които го разтърсиха до основи.

Като изблъска двама от мъжете, Джо се провря между тях и стъпка хлебарката.

След неговата намеса настъпи неочаквана тишина. Той се отдръпна от мъжете, като неудържимо трепереше, а разстройващият го звук все още беше в съзнанието му, все още вибрираше в костите му. Тръгна към изхода, защото беше нетърпелив да напусне това място, преди да избухне.

Комарджиите като един се отърсиха от състоянието на парализа, в което бяха изпаднали от изненада. Те се разкрещяха ядосано, сякаш бяха богомолци, отвратени от постъпката на пияница, който, клатушкайки се, е влязъл по време на служба в църквата и е повърнал на пода.

Един от мъжете с почервеняло като дебело парче шунка лице и напукани от горещината устни, които хапеше с пожълтели от тютюн зъби, сграбчи Джо за ръката и го завъртя:

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, мой човек?

— Разкарай се!

— Щях да спечеля пари тук, мой човек.

Мъжът държеше здраво Джо с влажната си ръка, впивайки тъпите си мръсни нокти в ръката му.

— Пусни ме!

— Щях да спечеля сума ти мангизи! — повтори мъжът. Устата му се изкриви в такава гневна гримаса, че напуканите му устни се разцепиха и от тях потече кръв.

Джо хвана ядосания комарджия за китката, после изви пръста му, за да се освободи от хватката му. Точно когато очите на мъжа се ококориха от изненада и уплаха и когато започна да крещи от болка, Джо изви нагоре ръката му зад гърба и го блъсна с ритник към затворената врата на една от тоалетните.

Мислеше, че беше излял странната си ярост по-рано, когато говореше с момчето и от нея беше останало само отчаяние, но гневът, който не съответстваше на обидата, която трябваше да го е причинила, отново се появи, по-яростен и експлозивен от когато и да било. Не беше сигурен защо прави това, защо грубостта на тези мъже го засегна, но преди наистина да осъзнае жестокостта на своята реакция, блъсна вратата в лицето на мъжа, после още веднъж и още веднъж.

Гневът му не изчезна, но въпреки кървавочерния натиск, който стесняваше зрителното му поле, въпреки обхваналата го примитивна ярост, която премина през него, както преминават крясъците на хиляди маймуни през джунглата от дървета и лиани, Джо осъзна, че не може да се контролира. Пусна мъжа, който падна на пода пред тоалетната.

Треперейки от гняв и от страх от гнева си, той заотстъпва назад, докато мивките го спряха.

Останалите мъже в тоалетната се бяха отдръпнали от него. Всички мълчаха.

На пода по гръб лежеше комарджията, а около него бяха разпръснати еднодоларови и петдоларови банкноти — неговата печалба. Брадата му беше обляна с кръв, която беше потекла от цепнатите му устни. Притисна с ръка лявата част на лицето си, която беше ударил в пода и изплака:

— Това беше само една хлебарка, за Бога, една отвратителна хлебарка.

Джо се опита да каже, че съжалява. Но не можеше да говори.

— Почти ми счупи носа. Можеше да ми счупиш носа. Заради една хлебарка? Да ми счупиш носа заради една хлебарка?

Джо съжаляваше, но не за това, което беше сторил на непознатия мъж, който без съмнение беше направил по-лоши неща на други, а съжаляваше себе си, съжаляваше се за това, че се беше превърнал в жалка развалина и че с невъздържаното си поведение беше осквернил паметта на съпругата и дъщерите си. Въпреки това беше неспособен да се разкае за постъпката си. Задушавайки се от собственото си отвращение и от зловонния въздух, той излезе от сградата, но бризът, който подухваше от океана, не го освежи: светът беше гаден като тоалетната, от която беше излязъл.

Въпреки че грееше слънце, Джо трепереше, защото в гърдите му се надигаше сковаващо го чувство на угризения на съвестта.

Когато измина половината разстояние до мястото, където бяха кърпата и хладилната чанта, и сякаш забравил за курортистите, покрай които минаваше, той си спомни, за светлоликия мъж с червено-оранжевата хавайска риза. Не спря, даже не погледна назад, а продължи да крачи по плажа.

Вече не го интересуваше кой го наблюдава, ако онези типове наистина правеха това. Чудеше се защо въобще се заинтригува от тях. Ако те бяха полицаи, то несъмнено бяха дребни риби, които го бяха сбъркали с някой друг. Не бяха част от неговия живот. Дори нямаше да ги забележи, ако момчето с опашката не му беше насочило вниманието към тях. Скоро щяха да разберат своята грешка и да намерят истинската жертва. Всъщност да вървят по дяволите.

Все повече хора се събираха около мястото на плажа, където Джо се беше установил. Мислеше да си събере нещата и да си тръгне, но не беше готов да отиде на гробищата. Случката в тоалетната бе заличила успокояващото въздействие на морския прибой и двете бири, които беше изпил, и беше отворила „крана“, от който зависеше притокът на адреналин в кръвта му.

Седна отново върху кърпата и извади от хладилната чанта не бира, а парче лед и докато го притискаше до челото си, се втренчи в морската далечина. Лекото сивозелено вълнение приличаше на хиляди превключващи се механизми, които бяха част от огромна машина, и върху него в резултат на слънчевата светлина трептяха сребристи светлинки подобно на електрически импулси по електрическа мрежа. Вълните прииждаха и се отдръпваха монотонно като бутала, които се движат напред-назад. Океанът беше една вечно работеща машина, чиято единствена цел беше да продължи собственото си съществуване. Беше обект на романтичните описания и ценен от безброй поети, но не беше способен да разбере човешките страсти, болки и обещания.

Джо вярваше, че трябва да се научи да приема студената механика на съществуването, защото тогава нямаше да има смисъл да се оплаква от тази безразлична машина. В края на краищата на един часовник не може да му се търси отговорност за това, че избързва. Тъкачният стан не може да бъде винен за това, че на него е изтъкана дреха, към която по-късно е била пришита качулката на палача. Надяваше се, че ако се примири с механичното равнодушие на вселената, с безсмислието на живота и смъртта, ще намери покой.

Такова признание беше слаба утеха, наистина, и смразяващо кръвта. Но единственото, което Джо искаше сега, беше да сложи край на страданията, да прекарва нощите без кошмари и да престане да се тревожи.

Две жени се появиха на плажа и постлаха на пясъка бяла хавлиена кърпа на около пет-шест метра от него. Едната имаше великолепна червена коса и носеше оскъдни зелени бикини, които бяха толкова изрязани, че биха накарали и стриптизьорка да се изчерви. Другата беше брюнетка, почти толкова привлекателна, колкото приятелката й.

Червенокосата беше късо подстригана. Брюнетката беше с дълга коса, за да може по-добре да прикрива устройството, което без съмнение носеше в едното си ухо.

За жени на около двайсет те се държаха прекалено хлапашки и детински, но бяха достатъчно жизнерадостни, за да привлекат вниманието към себе си дори ако не бяха така очарователни и зашеметяващи. Те лениво се намазаха с лосион против слънчево изгаряне, като се редуваха, докато мажеха гърбовете си с приспиващо удоволствие, сякаш участваха в порнофилм, предизвиквайки интереса на всеки хетеросексуален мъж на плажа.

Стратегията беше ясна. Никой не трябваше да заподозре, че го наблюдават жени-детективи, които бяха скрили толкова малко от себе си и се бяха прикрили толкова лошо. Целта беше да не се набиват в очи, в противовес на явните действия на мъжете с хавайските ризи. Тяхната стратегия щеше да бъде ефективна за разузнаване и наблюдаване на похотливи четиринайсетгодишни момчета.

С дълги, почернели от слънцето бедра, дълбоки деколтета и стегнати закръглени задници те може би трябваше да накарат Джо да се заинтересува от тях и да завърже разговор. Ако това беше тяхната задача, вече се бяха провалили. Техният чар не му въздействаше.

През последната година всяка еротична представа или мисъл притежаваше способността да го развълнува само до момента, в който го обхващаха мъчителните спомени за Мишел, нейното тяло и нейния ентусиазъм, с който тя се отдаваше на удоволствията. След това неизбежно си представяше ужасното дълго падане от небето към поляната в Колорадо, дима, огъня, а после смъртта. Желанието бързо се разтваряше в болката от загубата.

Двете жени привлякоха вниманието на Джо само дотолкова, че го ядосаха заради това, че го бяха сбъркали с някой друг. Той се колебаеше дали да не отиде при тях и да им каже, че имат грешка. След насилието в тоалетната обаче перспективата за конфронтация го разтревожи. Гневът сега го беше напуснал, но той вече не вярваше в способността си да се самоконтролира.

Една година от онзи ден.

Спомени и надгробни плочи.

Ще трябва да се пребори с всичко това.

Вълните се разбиваха в брега, отдръпваха се и отново се разбиваха. Докато търпеливо наблюдаваше прибоя, Джо Карпентър постепенно се успокояваше.

Половин час по-късно, без да е изпил още една бира, беше готов да отиде на гробищата.

Той изтърси пясъка от кърпата си. Сгъна я, нави я на руло и взе хладилната чанта.

Нежни като морския бриз, блестящи като слънчевата светлина, подвижните млади жени с оскъдните бикини се преструваха на прехласнати по глупашките шеги на двама ухажори, чиито мускули бяха напомпани със стероиди — последни издънки на плажните Казанови, които се опитваха да направят свалка.

Не беше трудно да се забележи, че интересът на красавиците към двамата ухажори беше престорен. Те не носеха слънчеви очила и докато бъбреха, смееха се и окуражаваха своите обожатели, изпод вежди хвърляха погледи към Джо.

Той се отдалечи, без да се обръща назад.

Стремеше се да запази равнодушието на океана в себе си и в сърцето си.

Въпреки всичко продължаваше да се пита защо полицията е наела тези удивително красиви жени. Познаваше няколко мъже полицаи, които бяха красиви и секси като филмови актьори, но червенокосата и приятелката й надминаваха дори критериите на Холивуд.

Когато стигна до паркинга, очакваше мъжете с хавайските ризи да бъдат наоколо и да наблюдават хондата му. Ако те я наблюдаваха, то техният пост беше добре прикрит.

Подкара колата и зави надясно по крайбрежната тихоокеанска магистрала, като погледна в страничното огледало. Никой не го следеше.

Може би бяха разбрали грешката си и фанатично се бяха впуснали да търсят този, когото трябва.

От булевард „Уилшир“ излезе на магистралата за Сан Диего на север от магистралата „Вентура“ и после зави на изток. Напусна крайбрежието, където се чувстваше освежаващият полъх на вятъра, и навлезе в ужасната горещина на долината Сан Фернандо. Под ослепителния блясък на слънцето околността изглеждаше изсушена и нагорещена като изпечени в пещ грънчарски изделия.

Гробището бе разположено на триста акра ниски хълмове, недълбоки долини и обширни поляни. Това беше градът на покойниците, Лос Анджелис на мъртвите, който беше разделен на участъци от грациозно лъкатушещи пътища. Известни актьори и обикновени продавачи са погребани тук, звезди на рокендрола и семейства на журналисти лежаха един до друг в недостижимата демокрация на смъртта.

Джо мина покрай два гроба, където се извършваха заупокойни служби: колите бяха паркирани до бордюра, няколко реда сгъваеми столове бяха наредени върху тревата, а надгробните могили бяха покрити с меки зелени брезентови покривала. И на двете места опечалените седяха прегърбени и се задушаваха в черните си дрехи и костюми както от горещината, така и от скръбта и чувството за собствената си смъртност.

Имаше няколко големи крипти и оградени с ниски стени семейни гробници, но нямаше гора от гранитни вертикални паметни плочи и надгробни камъни. Някои бяха решили да погребат останките на своите обичани близки в ниши в стените на обществения мавзолей. Други бяха предпочели „пазвите“ на земята, където гробовете бяха означени само с бронзови табелки върху плоски каменни плочици, които бяха изравнени със земята, така че да не нарушават създадения в мемориала ред.

Джо беше погребал Мишел и момичетата на малко възвишение, върху което хвърляха сянка италиански кедри и лаврови дървета. По тревата подскачаха катерички, а по здрач излизаха зайци. Той вярваше, че скъпите му същества предпочитат това пред гледката на мавзолея, където нямаше да се чува шумът на дърветата през нощите, когато повяваше бризът.

Далеч след мястото, където беше втората от двете заупокойни служби, Джо паркира колата до тротоара, загаси мотора и излезе от хондата. Застана до колата в нетърпимата горещина, докато събираше смелост.

Заизкачва се по склона, без да погледне към техните гробове. Ако ги видеше от разстояние, щеше да се обезкуражи, преди да ги е наближил, и да се върне. Дори след като беше изминала цяла година, всеки път, когато идваше на това място, се разстройваше, сякаш идваше да види не техните гробове, а обезобразените им тела в моргата. Докато се чудеше колко ли години ще минат, преди болката му да утихне, той се изкачваше по хълма с наведена глава, с впит в земята поглед, с отпуснати рамене, сякаш беше стар товарен кон, който следва добре познат маршрут, докато се прибира вкъщи.

Затова не видя жената, която стоеше до гробовете, докато не се приближи на три-четири метра от нея. Изненадан, той спря.

Тя стоеше в сянката на боровете с гръб към него и правеше снимки на паметните плочи с фотоапарат „Полароид“.

— Коя си ти? — попита я.

Тя не го чу, може би, защото, я беше попитал твърде тихо или защото беше изцяло погълната от снимането. Като се приближи, Джо попита:

— Какво правиш?

Изненадана, жената се обърна към него. Дребничка на ръст, но с атлетична фигура, беше висока около метър и петдесет и пет и притежаваше магнетично излъчване, което беше много по-силно, отколкото човек можеше да предположи, ако съдеше по размера на тялото й, сякаш не беше облечена в сини джинси и жълта памучна блуза, а в някакво мощно магнитно поле, което привличаше света към нея. Кожата й беше с цвят на млечен шоколад. Имаше големи, черни като утайка от арменско кафе бадемовидни очи. Подсказваха, че в жилите й тече азиатска кръв. Тайната, която се криеше в тези очи, беше по-трудна за разгадаване, отколкото поличбите в чаените листа. Косата й беше модерно подстригана, гъста и естествено права и толкова лъскаво черна, че изглеждаше почти синя, което, изглежда, също беше азиатска черта. Структурата на костите й беше изцяло африканска: гладко широко чело, високи скули, които бяха леко очертани, но издаваха сила, в тях личеше и известна гордост, но бяха и красиви. Тя беше може би на около четирийсет годили, пет години по-възрастна от Джо, но характерната за будните й очи невинност и слабо загатнатата детска уязвимост на иначе силното й лице я правеха да изглежда по-млада, отколкото беше в действителност.

— Коя си ти, какво правиш? — повтори той.

Устните й се разтвориха, сякаш да заговори, но онемяла от изненада, се втренчи в него, сякаш той беше някакво привидение. Вдигна ръка и го докосна по бузата, а Джо не се отдръпна.

Отначало си помисли, че в очите й има изумление. Изключителната нежност на нейното докосване го накара да я погледне отново — разбра, че това, което вижда, не е удивление, а печал и състрадание.

— Все още не съм готова да говоря с теб. Мекият й глас беше музикален.

— Защо правиш снимки… защо снимки на тези гробове?

Непознатата промълви:

— Скоро. Ще се върна, когато стане време. Не губи надежда. Ти ще видиш като другите.

Гласът й звучеше почти свръхестествено, което за момент накара Джо почти да повярва, че тя е призрак, че нейното докосване беше нежно до болка именно защото беше почти нереално, защото беше ектоплазмена ласка. Присъствието на жената обаче беше прекалено силно, за да бъде дух или халюцинация, причинена от топлинен удар. Тя беше дребничка, но жизнена. По-реална от всичко през този ден. По-реална от небето и дърветата и августовското слънце, от гранита и бронза. Нейното присъствие беше толкова силно, че на Джо му се струваше, че тя се приближава към него, макар че стоеше неподвижно, сякаш застрашително се изправяше над него, въпреки че беше двайсет и пет сантиметра по-ниска от него. Тя бе по-ярко осветена в сянката на боровете, отколкото той на ослепителната слънчева светлина.

— Как я караш? — попита жената. Объркан, той само поклати глава. — Не много добре — прошепна тя.

Джо погледна покрай нея към гранитните и бронзовите надгробни плочи. Сякаш от много далече той се чу да казва:

— Изгубен завинаги — като говореше колкото за себе си, толкова за жена си и децата си.

Когато Джо отново насочи вниманието си към жената, тя гледаше в далечината. Тъй като шумът от приближаващ се автомобил се усилваше, в очите й трепна безпокойство и челото й леко се набръчка.

Джо се обърна да види какво я тревожи. По пътя, по който и Джо беше дошъл на гробищата, се приближаваше бял микробус форд със скорост, много по-висока от разрешената.

— Кучи синове — каза тя.

Когато Джо отново се обърна към жената, тя вече бягаше по нанагорнището към ниския хълм.

— Хей, чакай — каза той.

Тя не спря, нито погледна назад. Джо се затича след нея, но тя беше в много по-добро физическо състояние от неговото. Изглежда, че беше опитна спринтьорка. След няколко крачки Джо спря. Задушната жега го измъчваше и той нямаше да може да я настигне.

Слънчевата светлина се отразяваше в предното стъкло и осветяваше ярко фаровете на белия микробус, който профуча покрай Джо. Колата се изравни с жената, докато тя тичаше през редовете от гробове.

Той тръгна надолу по хълма обратно към колата си, без да е сигурен какво да направи. Може би трябваше да ги последва. Какво, по дяволите, ставаше тук?

На около четирийсет-петдесет метра от мястото, където беше паркирана хондата, спирачките на форда изскърцаха, като оставиха следи от гуми върху павираната улица, и микробусът спря до бордюра. Двете предни врати се отвориха и мъжете с хавайските ризи изскочиха навън и хукнаха след жената.

Джо спря изненадан. Нито белият микробус, нито друго превозно средство го беше последвало от Санта Моника. Беше сигурен.

По някакъв начин бяха разбрали, че той ще дойде на гробищата. И тъй като никой от мъжете не прояви интерес към Джо, а последваха жената като хищни кучета, той реши, че вероятно го бяха наблюдавали на плажа, не защото се интересуваха от него самия, а защото са се надявали, че тя ще осъществи контакт с него.

Плячката, която преследваха, беше жената.

По дяволите, сигурно са наблюдавали и апартамента му и са го проследили още, когато е отивал на плажа.

Доколкото можеше да прецени, вероятно го наблюдаваха от няколко дни. Или може би седмици. От дълго време беше като замаян от мъка, носеше се по течението на живота като човек, който лети в сънищата си, и не беше забелязал тези хора, които се бяха промъкнали в живота му по периферията на неговото полезрение.

Коя е тя, кои са те, защо тя фотографираше гробовете?

Жената бягаше по нанагорнището на стотина метра на изток и след миг изчезна под разпрострелите се клони на италианските кедри. Мургавата й кожа се сля със сенките, но жълтата й блуза сякаш светеше.

Тя се беше насочила към някакво определено място на билото като че познаваше местността. На този участък на пътя нямаше паркирани коли освен хондата на Джо и белия микробус, навярно бе влязла пеш в гробището.

Мъжете от микробуса трябваше да наваксат доста голямо разстояние, ако смятаха да я хванат. Високият мъж със зелената риза изглеждаше в по-добра форма от партньора си, а и краката му бяха значително по-дълги от краката на жената, затова започна да я настига. Въпреки това по-ниският не се отказа от преследването дори когато доста изостана. Докато тичаше бясно нагоре по дългия, изсушен от слънцето склон, той се спъна в мемориалната плоча на един гроб, след това в друга, после се втурна напред с животинска ярост — сякаш беше изпаднал в състояние на умопомрачение — обхванат от желанието да бъде там, когато жената бъде повалена.

Отвъд гробищата се издигаха хълмове, покрити с прегоряла трева, ароматни растения, мескитови дървета, закърняло мечо грозде, ветрогон и чворести дъбове-джуджета. Сухи дефилета водеха надолу към незастроена земя над Грифитската обсерватория и на изток от зоопарка на Лос Анджелис — гъмжащ от гърмящи змии парцел земя с пустинна растителност в сърцето на застроената градска територия.

Ако жената успееше да влезе в шубраците, преди да я хванат и ако знаеше пътя, можеше да избяга от преследвачите си, като се движи на зигзаг от един тесен пролом към друг.

Джо тръгна към изоставения бял микробус. Можеше да научи нещо от него.

Искаше жената да избяга, макар че не беше съвсем наясно защо й съчувства.

Предположи, че може да е престъпница с цял списък ужасни престъпления в полицейското й досие. Но тя нито приличаше, нито говореше като убийца. Това обаче беше Лос Анджелис, където приятни млади мъже безмилостно застрелват родителите си и после молят съда да ги съжали и пощади. Никой не беше това, което изглеждаше.

И все пак… нежните й пръсти, с които го докосна по бузата, мъката в очите й, мекият й глас — всичко това я характеризираше като състрадателна жена, независимо дали беше престъпила законите. Сърце не му даваше да й желае злото.

Рязък метален звук проехтя през гробищата и прониза неподвижния въздух. Последва втори.

Жената почти бе стигнала билото на хълма. Виждаше се как тича между последните настръхнали борове.

По-дребният мъж с червено-оранжевата хавайска риза беше изостанал далеч зад своя партньор. Внезапно спря и вдигна ръцете си, в които държеше нещо. Кучият син стреляше по нея.

Ченгетата не се опитват да стрелят в гръб бегълците. Не и честните ченгета.

Джо искаше да й помогне, но не знаеше какво да предприеме. Ако те бяха ченгета, той нямаше право да се меси в работата им. Ако не бяха полицаи, дори да ги настигнеше, сигурно щяха да го застрелят, отколкото да му позволят да се намеси.

Проехтя изстрел.

Жената стигна билото.

— Бягай! — пресипнало шептеше Джо. — Бягай!

Нямаше клетъчен телефон и не можеше да се обади на 911. Когато беше репортер, носеше мобифон, но в последно време рядко се обаждаше на някого дори от домашния си телефон.

Пронизителният звук от нов изстрел прониза жежкото мъртвило.

Ако тези мъже не бяха полицейски служители, явно бяха отчаяни или луди, а може би и двете, за да прибягнат до стрелба с револвер на такова публично място, въпреки че тази част на гробищата обикновено беше безлюдна. Звукът от изстрелите щеше да се разнесе и да привлече вниманието на служителите в гробищата, които можеха да попречат на стрелящите да избягат с колата си, просто като затворят огромната желязна порта, през която се влизаше в гробището.

Очевидно невредима, жената изчезна в шубраците отвъд хълма.

Мъжете с хавайските ризи я последваха.