Дийн Кунц
Единственият оцелял (7)

ГЛАВА 7

Поради жестоката конкуренция калифорнийските банки работеха и в събота, понякога до пет часа. Джо пристигна в клона на неговата банка в Студио Сити двайсет минути преди да затворят.

Когато продаде къщата си в Студио Сити, не си беше направил труд да прехвърли сметката в клон на банката, който е по-близо до едностайния му апартамент в Лоръл Каньон. Когато времето няма значение, човек не мисли за удобства.

Отиде до едно гише, където служителка на име Хедър се беше навела над някакви документи, докато чакаше последните клиенти. Тя работеше в тази банка от времето, когато Джо за пръв път откри своя сметка преди десет години.

— Искам да изтегля пари — каза той, след като побъбри с нея, — но не си нося чековата книжка.

— Това не е проблем — увери го тя.

Обаче възникна малък проблем, когато Джо поиска двайсет хиляди долара на банкноти по сто долара. Хедър отиде до другия край на помещението и започна да разговаря с главния касиер, който после се посъветва със заместник-директора. Той беше млад човек, привлекателен като най-красивия филмов актьор; може би той беше една от многото бъдещи звезди, който работеше в реалния свят, за да оцелее, докато чакаше въображаемата слава. Двамата огледаха Джо, сякаш сега се съмняваха в неговата самоличност.

Когато взимаха пари, банките бяха като индустриални прахосмукачки. Когато ги даваха, бяха досущ задръстени водопроводни тръби.

Хедър се върна, отново го изгледа от глава до пети, и му съобщи, че с удоволствие ще го обслужат, макар че, разбира се, имало известни формалности.

В другия край на залата заместник-директорът говореше по телефона и Джо предположи, че служителят прави справка за него. Знаеше, че страховете му са неоправдани, но устата му пресъхна и сърцето му затуптя по-силно. Какво пък, парите си бяха негови, трябваха му точно сега!

Хедър познаваше Джо от дълго време — всъщност те посещаваха една и съща лютеранска църква, където Мишел водеше Криси и Нина на неделно училище и служба — но въпреки това му поиска шофьорската книжка. Дните на взаимно доверие и чувството за солидарност бяха безвъзвратно отминали и изглеждаше, че сякаш не само са били част от древна история, но са принадлежали към историята на друга държава.

Каза си, че трябва да прояви търпение. Всичко, което притежаваше, беше вложено в тази банка, включително шейсетте хиляди долара в ценни книжа от продажбата на къщата, така че не можеха да му откажат парите, от които имаше нужда. Заради хората, които търсеха него и Роуз Тъкър, не можеше да се върне в апартамента си и трябваше да живее в мотели.

Заместник-директорът беше приключил разговора си. Гледаше някаква бележка върху бюрото си и почукваше върху нея с молив.

Джо беше обмислил възможността да използва няколко кредитни карти, за да се разплаща. Но от полицията можеха да проследят всеки заподозрян, когато той използва кредитна карта и банков терминал, и да вървят по петите му. Дори можеха да се доберат до кредитната му карта, ако някой търговец я конфискува в момента на покупката. Телефонът върху бюрото на заместник-директора иззвъня. Той рязко вдигна слушалката, погледна Джо и се обърна на въртящия се стол, сякаш се безпокоеше, че по устните му можеше да се прочете това, което казва.

След като уредиха формалностите и банковите служители се увериха, че Джо не беше нито своят брат-близнак, нито нагъл самозванец с изкуствена гумена маска, и след като приключи телефонния разговор, заместник-директорът бавно събра банкнотите по сто долара от другите касиери и от трезора. Донесе сумата на Хедър и наблюдаваше със застинала усмивка, докато тя ги броеше пред клиента.

Може би въображението му го лъжеше, но Джо почувства тяхното неодобрение от факта, че ще носи в себе си толкова пари, но не защото това го излагаше на опасност, а защото на хората, които теглеха пари в брой през тези времена, гледаха като на прокажени. Правителството изискваше от банките да дават отчет за изтеглени суми в брой, надвишаващи пет хиляди долара, уж да пречи на наркобароните да перат пари чрез законни финансови институции. В действителност нито един наркобарон не почувства някакво неудобство от този закон, но финансовите дейности на средния гражданин сега се контролираха по-лесно.

Векове наред парите в брой или еквивалентът им — диаманти, златни монети — биха най-добрата гаранция за свобода и независимост. За Джо парите означаваха същото и нищо повече. Реши да не издава раздразнението си от проверката — Хедър и нейните шефове вероятно подозираха, че е замесен в някакви криминални дейности или в най-добрия случай се е запътил към Лас Вегас, където за няколко дни ще се отдаде на страстта си към хазарта.

Когато Хедър сложи двайсетте хиляди в кафяв плик, звънна телефонът върху бюрото на заместник-директора. Мърморейки в слушалката, той продължи да наблюдава Джо с интерес.

Джо излезе от банката пет минути след края на работното време, обхванат от някакво предчувствие.

Горещината все още беше нетърпима, а небето беше безоблачно, макар и не така ярко синьо, както по-рано през деня. Сега беше бездънна синева, която му напомняше за нещо, което беше видял преди. Асоциацията му убягваше, докато се качи в колата и запали двигателя — тогава си спомни студените сини очи на последния труп, който беше видял в моргата в нощта, когато завинаги приключи с кариерата си на криминален репортер.

Когато излезе от паркинга на банката, видя заместник-директора, който стоеше зад стъклените врати — скриваше го отразената ярка светлина на залязващото слънце. Може би се опитваше да запомни как изглежда хондата и нейния номер. Или може би просто заключваше вратите.

Метрополисът трептеше под ярката синева на студеното небе.

 

 

Докато минаваше покрай малък търговски център, Джо видя жена с дълга кестенява коса, която излизаше от форд „Експлорър“. Колата беше паркирана пред магазин за битови уреди. От другата страна на колата изскочи момиченце с разрошена руса коса. Лицата им бяха скрити от него.

Той зави дръзко напряко на движението, като почти се удари в сивия мерцедес на някакъв възрастен мъж. На кръстовището направи обратен завой на червен светофар.

Вече съжаляваше за това, което възнамеряваше да направи. Но вече не можеше да спре — по-скоро можеше да ускори края на деня, като каже на слънцето да залезе. Беше обхванат от някакъв странен импулс.

Разтревожен от липсата на самоконтрол, паркира до форда и слезе от хондата. Краката му се подкосяваха.

Стоеше и гледаше към магазина. Жената и момичето бяха вътре, но той не можеше да ги види заради постерите и изложените стоки на големите витрини.

Обърна се, подпря се на хондата и се опита да се успокои.

След катастрофата в Колорадо Бет Макей го беше насочила към групата „Състрадателни приятели“ — национална организация за хора, които бяха изгубили децата си. Бет постепенно намираше пътя към примирението чрез „Състрадателни приятели“ във Върджиния и Джо отиде на няколко срещи в местния филиал на организацията, но скоро престана да посещава сбирките. Постъпваше като повечето мъже в неговата ситуация. Докато майките, загубили своите деца, отиваха на тези срещи с надежда и намираха успокоение в разговорите си със събратя по съдба, почти всички бащи се затваряха в себе си и криеха мъката си. Джо искаше да бъде един от малкото, които можеха да намерят спасение като протегнат ръка някому, но мъжката биология или психология — или просто инатът, или самосъжалението — го караха да се чувства самотен.

Но от „Състрадателните приятели“ беше разбрал, че този странен импулс, който го беше обхванал, не беше присъщ само на него. Беше така често срещан, че си имаше и име: търсещо поведение.

Всеки, който е загубил обичан близък, до някаква степен проявява търсещо поведение, макар че то по-силно се проявява при тези, които са загубили децата си. Някои го преживяваха по-тежко от други. Джо беше от тежките случаи.

Съзнанието му приемаше факта, че мъртвите не могат да бъдат върнати, но сърцето му подсказваше, че ще ги види отново. Понякога очакваше, че жена му и децата му ще влязат през вратата или ще се обадят по телефона. Докато пътуваше с колата, от време на време го завладяваше убеждението, че Криси и Нина са зад него, и той се обръщаше с притаен от вълнение дъх, и беше шокиран повече от празните седалки зад себе си, отколкото, ако видеше, че момичетата наистина са живи отново и са при него.

Понякога ги виждаше на улицата. На детската площадка. В парка. На плажа. Те винаги бяха на разстояние и се отдалечаваха от него. Понякога им позволяваше да си отидат, но друг път нещо го принуждаваше да ги последва, да види лицата им, да каже: „Чакайте ме, чакайте. Идвам с вас.“

Обърна се и се приближи до входа на магазина.

Отвори вратата и се поколеба. Неизбежната емоционална експлозия, която щеше да последва, когато се окаже, че тази жена и това дете не са Мишел и Нина, щеше да бъде като удар с чук по собственото му сърце.

Събитията от деня — срещата с Роуз Тъкър на гробищата, думите, които му беше казала, шокиращото съобщение, което го чакаше в „Поуст“ — бяха така необикновени, че го накараха да вярва в невероятното. Ако Роуз е преживяла катастрофата, защо и близките му да не са живи… Абсурдът вземаше връх над фактите и логиката. Мигновената лудост свали доспехите на равнодушието, с които се беше облякъл така уверено и непоколебимо, и в сърцето му трепна надежда.

Влезе в магазина.

Касата беше отляво. Привлекателна корейка на около трийсет закачаше наденици на ченгела. Тя се усмихна и кимна.

Кореец, може би нейният съпруг, седеше на касата. Като видя Джо, побърза да го заговори, коментирайки горещината.

Джо не им обърна внимание и тръгна из магазина, като се оглеждаше. Видя жената с кестенявата коса и детето й в края на третата пътека.

Стояха с гръб към него до хладилник с безалкохолни напитки. Той спря за момент в началото на пътеката, като ги чакаше да се обърнат към него.

Жената носеше бели сандали, бели памучни чорапи и светлозелена блуза. Мишел имаше подобни сандали, подобни чорапи. Не и блуза. Не блузата, която да го накара да си спомни.

Малкото момиче беше на възрастта на Нина. Беше високо колкото нея, с бели сандали като майка си, розови шорти и бяла тениска. Стоеше с наведена глава и полюшваше слабите си ръце по начин, по който стоеше понякога и Нина.

Найна-а, Найна-а, виждали ли сте я?

Преди да се усети, той пристъпи към тях.

Чу малкото момиче да казва:

— Искам безалкохолна бира, мо-о-ля.

След това чу себе си, че казва „Нина“, защото любимото питие на Нина беше безалкохолната бира.

— Нина? Мишел?

Жената и детето се обърнаха към него. Не бяха Нина и Мишел.

Знаеше, че не са любимите му съпруга и дъщеря. Постъпваше не според разума си, а по ирационалния импулс на сърцето си. Знаеше, знаеше истината. Когато видя, че са непознати, се почувства така, сякаш го удариха с юмрук в гърдите.

— Вие… Стори ми се, че… — смотолеви.

— Моля? — сепна се жената.

— Не… не й позволявайте да си отиде — каза той на майката, изненадан от дрезгавия си глас. — Не й позволявайте да си отиде, те изчезват, загубени са, ако не ги пазите.

На лицето на жената се изписа тревога. С невинната откровеност на четиригодишно дете момиченцето каза:

— Господине, трябва да си купите сапун. Наистина миришете. Сапуните са ей там, ще ви ги покажа.

Майката бързо хвана ръката на дъщеря си и я дръпна към себе си.

Джо си помисли, че сигурно наистина мирише. Беше стоял на слънце на плажа два часа и после на гробищата, и се беше изпотил няколко пъти от страх. Цял ден не беше слагал залък в устата си, така че дъхът му вонеше на бирата, която беше изпил на брега.

— Благодаря, ти, ангелче — каза той. — Имаш право. Мириша и е време да взема един душ.

Някой зад него попита:

— Всичко наред ли е?

Джо се обърна и видя корееца. Лицето на мъжа, което преди беше спокойно, сега беше тревожно.

— Обърках се… стори ми се, че са хора, които познавам — обясни Джо. — Хора, които познавах… някога.

Сега осъзна, че беше напуснал апартамента си тази сутрин, без да се обръсне. Брадясал, миришещ на пот, разрошен, с неприятен дъх на бира, със странен поглед, от проблесналата надежда сигурно изглеждаше застрашителен. Сега разбра защо в банката се бяха отнесли с него като с престъпник.

— Всичко наред ли е? — обърна се собственикът към жената.

Тя отговори колебливо:

— Ами… да.

— Тръгвам си — каза Джо. Почувства се така, сякаш вътрешните му органи се преместваха на нови позиции, стомахът му се изкачваше нагоре и сърцето му слизаше в петите.

— Всичко е наред, имам грешка, тръгвам си.

Мина покрай собственика и бързо се отправи към изхода.

Докато минаваше покрай касата, корейката разтревожено попита:

— Наред ли е всичко?

— Няма нищо, няма нищо — каза Джо и побърза да излезе навън, където жегата беше намаляла, защото се свечеряваше.

Когато се качи в хондата, видя кафявия плик на седалката до него. Беше оставил двайсет хиляди долара в незаключена кола. Макар че в магазина не се случи чудо, истинско чудо беше, че парите все още бяха тук.

Измъчваха го свирепи стомашни спазми, дишането му беше затруднено. Не беше уверен в способността си да шофира, но не искаше жената да си помисли, че я чака и я дебне. Подкара хондата и напусна търговския център.

Включи климатика, защото дробовете му сякаш се бяха сплескали. Дишаше на пресекулки, въздухът сякаш го пареше като гореща течност.

От срещите със „Състрадателните приятели“ бе научил още нещо: повечето хора, загубили децата си, от време на време изпитваха изключителна физическа болка.

Преживяването бе мъчително. Шофираше прегърбен и хриптеше като астматик.

Спомни си как се беше заклел да унищожи виновниците за самолетната катастрофа и се засмя горчиво на глупостта си, на представата си, че е машина на отмъщението, която не може да бъде спряна. Беше ходеща развалина. Не беше заплаха за никого.

Ако научеше истината за катастрофата, ако наистина имаше предателство и дори ако откриеше виновника, извършителите щяха да го убият, преди да успее да вдигне ръка срещу тях. Бяха могъщи, очевидно с огромни възможности. Нямаше шанс да ги изправи пред съда.

Въпреки всичко щеше да опита. Нямаше да се откаже от преследването. Тласна го импулсът. Търсещото поведение.

От един супермаркет Джо си купи електрическа самобръсначка, шише лосион, четка за зъби, паста за зъби и други тоалетни артикули.

Блясъкът на флуоресцентната лампа го заслепяваше. Едно от колелцата на количката изскърца. Звукът му се стори по-силен, отколкото беше в действителност, и усили главоболието му.

Бързаше да приключи с покупките — куфар, два чифта сини дънки, сиво спортно яке, бельо, тениски, къси чорапи и нови маратонки „Найк“. Не изпробва дрехите и обувките, а направо ги струпа в количката.

Сетне намери скромен, чист хотел в Малибу, на брега на океана, надявайки се, че шумът на прибоя ще го приспива. Избръсна се, изкъпа се и си облече чисти дрехи.

В седем и половина, само час след залеза на слънцето вече караше на изток към Кълвър Сити, където живееше вдовицата на Томас Лий Вейдънс. Томас беше в списъка на пътниците от полет 353, а жена му Нора беше спомената в „Поуст“.

Отби се в едно заведение на Макдоналд и си взе два чийзбургера и кола. В телефонния указател в ресторанта намери номера и адреса на Нора Вейдънс.

Още от времето, когато беше репортер, имаше пътеводител с карта на улиците на окръг Лос Анджелис, но си мислеше, че познава района на госпожа Вейдънс.

Без да спира, изяде сандвичите и изпи колата. Беше изненадан от вълчия си глад.

Покривът на едноетажната къща беше покрит с дървени кедрови плочки, стените бяха облицовани с дървени летви. Беше странна смесица от калифорнийско ранчо и крайбрежна къща от Нова Англия, но беше очарователна с пътеките с плочки, обградени от лехи с екзотични цветя.

Горещината все още бе нетърпима.

На запад небето бе обагрено в оранжево-розово, а на изток падаше морав здрач. Джо изкачи двете стъпала пред входа и натисна звънеца.

Жената, която отвори вратата, беше около трийсетгодишна, привлекателна по своему. Макар че беше брюнетка, тя имаше бяло луничаво лице и зелени очи. Носеше сивокафяви шорти и износена мъжка бяла риза със запретнати ръкави. Косата й беше разрошена и влажна от пот и на лявата й буза имаше петънце.

Изглежда, вършеше домакинска работа. И плачеше.

— Госпожо Вейдънс? — попита Джо.

— Да.

Макар че като репортер винаги беше спокоен и предразполагаше към себе си онзи, когото интервюираше, сега се чувстваше неудобно. Мислеше, че е доста небрежно облечен за сериозните въпроси, които беше дошъл да зададе. Беше оставил спортното яке в хондата заради горещината. Съжали, че не си е купил риза, а само тениски.

— Госпожо Вейдънс, мога ли да поговоря с вас?

— Точно сега съм много заета.

— Казвам се Джо Карпентьр. Жена ми и двете ми дъщери загинаха при самолетната катастрофа.

Дъхът й спря. След това каза:

— Преди една година.

— Да.

Тя се дръпна назад и го покани:

— Влезте.

Джо влезе в приятна всекидневна, в която преобладаваха бялото и жълтото. Имаше басмени завеси и възглавници. В стъклената витрина бяха подредени порцеланови статуетки.

Покани го да седне, отиде до вратата и извика:

— Боб? Боб, имаме гост.

— Съжалявам, че ви безпокоя в събота вечер — каза Джо. След като се върна в стаята и седна на кушетката, жената каза:

— Няма нищо. Боя се обаче, че не съм госпожа Вейдънс, която сте дошли да видите. Аз не съм Нора. Казвам се Кларис. Свекърва ми беше тази, която загуби съпруга си… при катастрофата.

Във всекидневната влезе мъж, когото Кларис представи като свой съпруг. Беше може би две години по-възрастен от жена си, висок като върлина, късо подстриган, с приятно лице. Ръкостискането му беше здраво, а усмивката му непринудена, но лицето му беше бледо, а в сините му очи се четеше тъга.

Когато Боб Вейдънс седна на кушетката до жена си, Кларис му обясни, че семейството на Джо е загинало при катастрофата, а на Джо каза:

— Ние загубихме бащата на Боб, който се връщаше от бизнеспътуване.

Първото, за което заговориха, беше кой как беше разбрал ужасната новина.

Кларис и Боб — пилот на изтребител, който служеше в Мирамарската морско-въздушна база, намираща се на север от Сан Диего — били на вечеря с двама други пилоти и техните съпруги. Вечеряли в уютен италиански ресторант, а след това се прехвърлили в някакъв бар, където имало телевизор. Предаването на бейзболната среща било прекъснато от съобщение за катастрофата на полет 353. Боб знаел, че баща му същата вечер лети от Ню Йорк за Лос Анджелис и че той, често пътува по вътрешните линии, но ще знаел номера на полета. По телефона в бара се обадил на Вътрешни полети на Лосанджелиското летище и го свързали със служител, отговарящ за връзките с обществеността, който потвърдил, че Томас Лий Вейдънс е в списъка на пътниците. Боб и Кларис отпътували с кола от Мирамар до Кълвър Сити за рекордно кратко време и пристигнали малко след единайсет часа. Не се обадили на Нора, майката на Боб, защото не знаели дали е чула за катастрофата. Искали да й го съобщят лично, а не по телефона. Когато пристигнали малко след полунощ, в къщата светело, а входната врата не била заключена. Нора била в кухнята. Вече знаела за катастрофата…

— Аз пък не знаех за случилото се, докато не отидох на летището да ги посрещна — каза Джо. — Бяха отишли във Върджиния, за да видят роднините на Мишел, а след това за три дни бяха в Ню Йорк, за да могат момичетата да се запознаят с леля си Делиа. Аз, разбира се, бях дошъл рано на летището и първото нещо, което направих, беше да проверя на таблото дали полетът има закъснение. Все още показваше, че самолетът ще пристигне навреме, но аз отидох до входа, откъдето се очакваше да пристигнат. Персоналът на летището поздравяваше хората и тихо насочваше някои от тях към частната приемна. Някакъв млад човек се приближи към мен и преди да си отвори устата, знаех какво ще каже. Не му позволих да говори. Казах му: „Не, не казвай това, да не си посмял да го кажеш.“ Когато все пак се опита да заговори, аз се отдръпнах от него, а когато той сложи ръка на рамото ми, аз я отблъснах. Щях да го ударя с юмрук, за да го накарам да не говори…

Всички замълчаха и се заслушаха в гласовете, крито си спомняха, гласовете на странници с ужасната новина.

— Майка ми дълго време го преживяваше много тежко — каза най-накрая Кларис, като говореше за свекърва си с такава нежност, сякаш Нора беше нейна собствена майка. — Тя беше само на петдесет и три, но наистина не искаше да продължи да живее без Том. Те бяха…

— … така близки — завърши Боб. — Миналата седмица, когато отидохме да я видим, тя беше много по-добре. Преди това беше така тъжна, депресирана и тъжна, но сега отново беше изпълнена с живот. Винаги е била весел човек преди катастрофата, истински…

— … човек, който е отворен към хората, така дружелюбна и отзивчива — продължи Кларис вместо него, сякаш техните мисли винаги бяха едни и същи. — Изведнъж миналата седмица видяхме онази Нора, която винаги сме познавали и която ни липсваше миналата година.

Ужас разтърси Джо, когато разбра, че те говорят за Нора Вейдънс така, както се говори за мъртъв човек.

— Какво се случи?

От джоба на сиво-кафявите си шорти Кларис извади хартиена кърпичка и избърса сълзите си.

— Миналата седмица каза, че сега знае истината, че Том не си е отишъл завинаги, че никой не си е отишъл завинаги. Изглеждаше така щастлива. Беше…

— … направо сияеше — каза Боб и взе ръката на жена си. — Джо, не знаем защо всъщност депресията изчезна и тя кроеше планове за бъдещето за пръв път през тази година, но… преди четири дни майка ми се самоуби.

Погребението се беше състояло предишния ден. Боб и Кларис не живееха тук. Те бяха останали само за да съберат дрехите на Нора и личните й вещи.

— Толкова е трудно — каза Кларис, разви и отново нави ръкава на бялата си риза, докато говореше. — Тя беше толкова мил човек.

— Не биваше да идвам — промълви Джо и стана от креслото. — Моментът не е подходящ.

Боб Вейдънс рязко се изправи, почти умоляващо вдигна ръка и каза:

— Не, моля, седнете. Моля ви. Имаме нужда да поотпочинем. Нека поговорим. — Сви рамене. — Знаем как се чувствате. По-лесно е, защото…

— … знаем какво изпитвате — завърши Кларис.

След известно колебание Джо отново седна на креслото:

— Имам само няколко въпроса и може би само майка ви можеше да ми отговори.

Кларис разви и отново нави ръкава си. Имаше нужда да прави нещо, докато говори. Може би се страхуваше, че ръцете й ще издадат мъката, която тя се опитваше да контролира.

— Джо, искате ли нещо студено за пиене?

— Не, благодаря. По-добре да си тръгвам. Исках да питам майка ви дали е била посещавана от някого наскоро. От жена, представяща се за Роуз Тъкър.

Боб и Кларис се спогледаха, после Боб каза:

— За мургава жена ли става дума?

Джо трепна:

— Да. Дребничка, около метър и петдесет и пет, но с… необикновено присъствие.

— Майка не говореше много за нея — отвърна Кларис. — Но тази Роуз веднъж дойде и разговаряха, и сякаш нещо, което тя каза на майка, я промени. Помислихме, че тя е нещо като…

— … духовен съветник или нещо подобно — довърши Боб. — В началото не ни харесваше, защото мислехме, че може да е човек, който се опитва да се възползва от състоянието на мама, от това, че се чувства толкова зле и е така уязвима. Мислехме, че тази жена е някоя луда от сектата Новата ера или е…

— … някоя измамничка — продължи Кларис, докато се навеждаше да подреди изкуствените цветя във вазичката върху масата. — И се опитва да я използва или просто да се бърка в съзнанието й.

— Но когато говореше за Роуз, тя беше така…

— … спокойна. Зарадвахме се, когато накара майка да се почувства по-добре. Във всеки случай тя каза, че жената не е идвала повече — завърши Боб. — Майка ми благодари на Роуз, тя знаеше, че баща ми е на безопасно място. Той не е загинал. Той се намира някъде в безопасност и се чувства добре.

— Тя не ни каза как е стигнала до това убеждение, дори преди това никога не бе ходила на църква — добави Кларис. — Не сподели с нас коя е Роуз и какво й е казала.

— Изобщо не ни говореше много за тази жена — потвърди Боб. — Каза ни само, че сега това е тайна за известно време, но накрая…

— … всички ще узнаят.

— Накрая всички ще узнаят какво? — попита Джо.

— Това, че баща ми е някъде в безопасност, предполагам, и се чувства добре.

— Не — каза Кларис, престана да подрежда изкуствените цветя, седна отново на кушетката и сложи ръце на скута си. — Мисля, че тя искаше да каже нещо повече. Може би намекваше, че никой от нас няма да умре, че ние… отиваме на безопасно място.

Боб въздъхна:

— Ще бъда откровен с теб, Джо. Малко се изнервихме, когато чухме тези суеверни приказки от майка ми, която винаги беше здраво стъпила на земята. Но тя беше щастлива и след ужасната изминала година…

— … не виждахме какво може да й навреди.

Джо беше разочарован. Мислеше, че доктор Роуз Тъкър знае какво наистина се е случило при полет 353 и ще посочи виновника. Никога не беше си представял, че това, което предлага, е само мистицизъм.

— Смятате ли, че Нора е имала адреса на Роуз, телефонния й номер?

Кларис отговори:

— Не. Не мисля. Майка беше… доста потайна по тези въпроси.

На съпруга си каза:

— Покажи му снимката.

— Тя все още е в спалнята — каза Боб и стана от кушетката. — Ще я донеса.

— Каква е тази снимка? — попита Джо, след като Боб излезе от стаята.

— Доста странна е. Една от тези, които Роуз донесе на Нора. Донякъде е тайнствена, но майка ни се успокояваше с нея. Снимка на гроба на Том.

Беше съвсем обикновена снимка, направена с фотоапарат „Полароид“. На нея беше заснет надгробният камък на гроба на Томас Лий Вейдънс: името му, датите на раждане и смърт, и думите „Обичан съпруг и баща“.

Джо си спомни думите на Роуз Мари Тъкър на гробищата. „Още не съм готова да говоря с теб.“

Кларис каза:

— Майка ни сама купи рамката. Искаше да държи снимката зад стъкло, за да не се повреди.

— Докато бяхме тук през миналата седмица за три дни, тя непрекъснато носеше снимката със себе си — добави Боб. — Докато готвеше в кухнята, докато гледаше телевизия, на двора, когато правехме барбекю — винаги снимката беше с нея.

— Дори когато излизахме някъде да вечеряме — обади се Кларис. — Слагаше снимката в чантата си.

— Това е само една снимка — каза Джо учуден.

— Само една снимка — съгласи се Боб Вейдънс. — Можеше сама да я направи, но по някаква причина означаваше много за нея, защото я беше заснела онази Роуз.

Джо плъзна пръст по гладката посребрена рамка и по стъклото, сякаш беше ясновидец и можеше да разбере значението на снимката, като черпи психическа енергия от нея.

— Когато ни я показа за пръв път — каза Кларис, — мама ни гледаше с такава надежда. Сякаш мислеше, че…

— … ние ще реагираме по-емоционално — заключи Боб.

Джо се намръщи и остави снимката на масата:

— Да реагирате по-емоционално? Как например?

— Не можахме да разберем — каза Кларис. Взе снимката и започна да бърше рамката и стъклото с долния край на ризата си. — Когато не реагирахме по начина, по който тя очакваше, ни попита какво виждаме, когато я гледаме.

— Надгробен камък — каза Джо.

— Гроба на баща ми — съгласи се Боб.

Кларис поклати глава.

— Майка ни, изглежда, виждаше повече.

— Повече? Какво например?

— Не ни казваше, но…

— … спомена, че ще дойде ден, когато ще видим снимката по друг начин — завърши Боб.

Джо си спомни Роуз на гробищата, как държеше фотоапарата и гледаше към него, сякаш казваше: „Ти ще видиш като другите.“

— Знаеш ли коя е тази Роуз? Защо ни питаш за нея? промълви Кларис.

Джо им разказа за срещата си с тази жена на гробищата, но не спомена за мъжете в белия микробус. Обясни само, че Роуз си е тръгнала с кола и той не е могъл да я спре.

— Но от това, което ми каза, реших, че може да е посетила семейства на други жертви. Каза ми да не се отчайвам, че ще видя, както другите са видели, но още не била готова да говори. Проблемът е, че аз не можех да чакам. Ако е говорила с други, искам да знам какво им е казала, с какво им е помогнала да видят.

— Каквото и да е — каза Кларис, — от него майка ни се почувства по-добре.

— Наистина ли? — попита Боб.

— За една седмица — каза Кларис. — Една седмица тя беше щастлива.

— Но накрая се самоуби — тъжно промърмори съпругът й.

Ако Джо не беше работил дълги години като журналист и нямаше опит при задаването на трудни въпроси за жертви, пострадали при различни обстоятелства, и за техните семейства, сигурно нямаше да му бъде лесно да накара Боб и Кларис да предвидят друга жестока възможност, която щеше да им причини допълнителни страдания. Но след като взе под внимание събитията от този необикновен ден, реши, че този въпрос трябваше да бъде зададен:

— Абсолютно сигурни ли сте, че е било самоубийство?

Боб се опита да заговори, но се запъна и отвърна глава заради сълзите, които напираха в очите му.

Кларис хвана ръката на съпруга си и каза на Джо:

— Няма никакво съмнение. Нора се е самоубила.

— Оставила ли е предсмъртно писмо?

— Не — отговори Кларис. — Нищо, което да ни помогне да разберем защо го е направила.

— Тя е била така щастлива, както казахте. Сияеща. Ако…

— Оставила е видеозапис — намеси се Кларис.

— Да каже сбогом ли?

— Не. Това е странно… ужасно.

Поклати глава, на лицето й се четеше отвращение и тя не можеше да намери думи, с които да опише видеозаписа. След това промълви:

— Онова нещо…

Боб пусна ръката на жена си и стана.

— По принцип не пия алкохол, Джо, но сега имам нужда от нещо по-силно.

Разтревожен, Джо каза:

— Не искам да ви карам да страдате още повече.

— Не, всичко е наред — увери го Боб. — Всички тук сме заедно заради катастрофата, ние сме като едно семейство и не трябва да има нещо, за което да не можеш да говориш със семейството. Искаш ли нещо за пиене?

— Да.

— Кларис, не му разказвай за видеозаписа, докато не се върна.

Когато Боб излезе от стаята, Кларис отново започна да оправя цветята. След това седна, подпря лакти на голите си колене и закри лице с дланите си.

Когато отново погледна към Джо, каза:

— Той е добър човек.

— Харесва ми.

— Добър съпруг, добър син. Хората не го познават — те виждат военния летец, участвал във войната в Залива, суровия мъж. Но той е и много нежен. Изключително сантиментален е, като баща си.

Джо чакаше.

След известна пауза Кларис каза:

— Не бързахме да имаме деца. Аз съм на трийсет, а Боб е на трийсет и две. Изглеждаше, че ще ни отнемат прекалено много време, а имахме много неща да правим. Но сега децата ни ще пораснат, без да познават бащата или майката на Боб, а те бяха толкова добри хора.

— Не сте виновни — каза Джо. — Всичко това е извън нашия контрол. Ние сме просто пътници в този влак, ние не го караме, независимо от това колко много ни се иска да мислим, че не е така.

— Наистина ли си стигнал до такова възприемане на нещата?

— Опитвам се.

— А близо ли си до него?

— Не.

Тя се засмя тихо.

Цяла година Джо не беше разсмивал никого, с изключение на приятелката на Роуз, с която говориха по телефона по-рано. Макар че в смеха на Кларис се чувстваше болка и ирония, в него имаше и някакво облекчение. Внезапно Джо се почувства по-жив от всякога.

След като помълчаха, Кларис попита:

— Джо, възможно ли е тази Роуз да е била лош човек?

— Не. Точно обратното.

Върху луничавото й лице — така отворено и доверчиво по природа — легна сянка на съмнение.

— Защо си толкова сигурен?

— Ти също щеше да бъдеш, ако я беше срещнала.

Боб Вейдънс се върна с три чаши, купичка с натрошен лед, бутилка уиски и бутилка безалкохолно.

— Боя се, че нямаме голям избор. Никой в това семейство не пие кой знае колко.

Опитаха питиетата. За момент единственият звук, който се чуваше, беше тракането на леда в чашите. Кларис наруши мълчанието:

— Знаем, че е самоубийство, защото е записано. Тъй като помисли, че не е разбрал, Джо попита:

— Кой го е записал?

— Нора, майката на Боб — каза Кларис. — Направила е видеозапис на собственото си самоубийство.

Навън падаше мрак. Нощта сякаш се притискаше в стъклата на прозорците.

Бързо и сбито, със завиден самоконтрол Кларис разказа, каквото знаеше за ужасната смърт на свекърва си. Говореше тихо и всяка дума беше ясна и отчетлива като камбанен звън и сякаш отекваше в Джо, докато накрая той затрепери.

Боб Вейдънс не довърши нито едно от изреченията на съпругата си. Мълчеше, докато тя разказваше, и не гледаше нито към Кларис, нито към Джо. Беше се втренчил в чашата си, от която често отпиваше.

Компактната осеммилиметрова видеокамера „Санио“, с която беше заснета смъртта, беше на Том Вейдънс.

Беше лесна за използване. Макар че Нора не е имала някакъв опит в използването на подобни камери, тя е научила за няколко минути основните положения.

Акумулаторната батерия сигурно е била изтощена след едногодишен престой в килера. Следователно на Нора Вейдънс й е отнело известно време да я зареди, което показва смразяващо обмисляне на подробностите. Полицията намерила адаптера за променлив ток и агрегата за зареждане, включени в един контакт в кухнята.

Във вторник сутринта Нора отишла зад къщата и поставила камерата на масата във вътрешния двор. Използвала две книги като подпора, за да наклони камерата до желания ъгъл и след това я включила.

Докато камерата работела, тя нагласила пластмасовия стол на три метра от обектива. Отново погледнала през визьора, за да се увери, че столът е в кадър.

След това се върнала при стола, леко го преместила и се е съблякла пред камерата, което не е в стила на човек, който ще се самоубива. Старателно сгънала блузата, чорапите и бельото си и ги е оставила настрани върху плочките.

Съблечена, излязла от обхвата на обектива и очевидно отишла в кухнята. След четирийсет секунди се върнала с касапски нож. Седнала на стола с лице към камерата.

Според заключението на съдебния лекар Нора Вейдънс, която е била в добро физическо и както дотогава се е смятало, психическо състояние, се е самоубила. Хванала касапския нож с две ръце и яростно забила острието в корема си. На третия път издърпала ножа и се изкормила. Хвърлила го и се свлякла на стола, след по-малко от минута умряла от загуба на кръв.

Камерата продължила да снима до края на двайсетминутната осеммилиметрова касета.

Два часа по-късно в десет и половина Такаши Мишима, шейсет и шест годишен стар градинар, при обичайния си обход открил тялото и веднага извикал полицията.

Когато Кларис завърши разказа си, Джо промълви:

— Исусе!

Боб наля още уиски. Ръцете му трепереха и бутилката тракаше по чашите. Накрая Джо каза:

— Предполагам, че полицията разполага със записа.

— Да — каза Боб.

— Значи този видеозапис ви е известен от втора ръка. Искам да кажа, че никой от вас не го е гледал.

— Аз не съм — каза Боб. — Но Кларис го е гледала.

Тя се беше втренчила в питието си.

— Казаха ни какво има на касетата, но нито аз, нито Боб можехме да повярваме, независимо че ни го казваше полицията и че нямаха причина да ни лъжат. В петък сутринта преди погребението отидох до полицейското управление и изгледах записа. Трябваше да знаем. И сега знаем. Когато ни върнат касетата, ще я унищожа. Боб не трябва никога да я вижда. Никога.

Макар че Джо вече изпитваше голямо уважение към тази жена, тя се издигна още повече в очите му.

— Има някои неща, които не са ми много ясни — каза той. — Мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Давайте — каза Боб. — Ние също имаме много въпроси по отношение на този запис, хиляди проклети въпроси.

— Първо, всичко изглежда така, сякаш няма никаква възможност Нора да е действала по принуда.

Кларис поклати глава.

— Това е нещо, което никого не можеш да накараш да направи насила, нали? Не само с психологически натиск или заплахи. Освен това никой друг не е влязъл в обхвата на камерата. Очите й не се насочваха към някого извън обхвата на камерата. Била е сама.

— Кларис, когато описа записа, звучеше така, сякаш Нора е действала като машина.

— Тя изглеждаше точно по този начин почти през цялото време. Никакви емоции, лицето й беше безизразно.

— Почти през цялото време? Значи в един момент е показала някакво чувство?

— Два пъти. След като почти ce беше съблякла, тя се поколеба, преди да си свали бельото. Тя беше стеснителен човек, Джо. Това е най-странното в тази история.

Със затворени очи, Боб промълви:

— Дори ако приемем, че е била душевно разстроена, трудно е да си представим, че се е снимала гола или че е искала да бъде намерена по този начин.

Кларис каза:

— Има висока ограда около задния двор. Съседите не са могли да я видят. Но Боб е прав, тя не би искала да я намерят в този вид. Както и да е, докато се канеше да си свали бельото, се поколеба. Накрая този студен и безразличен поглед се промени. За миг лицето й се изкриви от ужас.

Като правеше гримаси, докато извикваше във въображението си ужасната сцена, Кларис описа този момент, сякаш отново го виждаше:

— Погледът й е безизразен, клепачите й сякаш се затварят… изведнъж очите й се разширяват и придобиват някаква дълбочина. Лицето й се изкривява… изглежда така шокирана, ужасена. Отчаяно изражение, което спира дъха па човек. Но то се задържа само секунда-две, след това тя потреперва и изражението изчезва, тя става отново като машина. Сваля си бельото, сгъва го и го оставя настрана.

— Прилагала ли е някакво лечение? — попита Джо. Да допуснем, че е приела медикамент, който причинява нервно разстройство или драстична промяна на поведението.

Кларис отговори:

— Нейният доктор ни каза, че не й е предписвал никакво лечение. Но заради поведението й пред камерата полицията подозира, че може да е взела наркотици. Правят се токсикологични тестове.

— Което е абсурдно — каза Боб твърдо. — Майка ми никога не би взела наркотици. Не пиеше дори аспирин: Беше толкова невинен човек, Джо, сякаш не знаеше всичките лоши неща, които бяха станали на този свят през последните трийсет години, сякаш живееше в друго време и беше щастлива.

— Правиха аутопсия — каза Кларис. — Не са открили тумор, нито други мозъчни увреждания. Няма медицинско обяснение за това, което е направила.

— Спомена, че на два пъти е проявила някаква емоция.

— Точно преди да се прободе. Беше просто проблясък, по-кратък дори от първия. Като спазъм. Цялото й лице се изкриви, сякаш тя щеше да изкрещи. После проблясъкът помръкна.

— Искаш да кажеш, че не е извикала, нито изкрещяла? — промълви Джо.

— Не.

— Но това е невъзможно.

— Точно накрая, когато изпуска ножа, се чува тих звук, като въздишка.

— Болката… — Джо не можа да каже, че болката на Нора Вейдънс трябва да е била ужасна.

— Но тя не е извикала — настоя Кларис.

— Микрофонът работел ли е?

— Да.

— На видеозаписа — намеси се Кларис — се чуват други шумове. Стъргане на стола по плочките, когато го е намествала. Чуруликане на птички. Едно виещо в далечината куче. Но Нора не издава нито звук.

 

 

Когато излезе на улицата, Джо почти очакваше да види бял микробус или друго подозрително возило пред дома на семейство Вейдънс. От съседната къща се чуваше музика. Беше горещо, но от запад подухна лек ветрец и донесе аромата на цъфнал жасмин. Джо не долови заплаха в приятната нощ.

Докато с Кларис и Боб вървяха към портата, той попита:

— Когато са открили Нора, снимката на гроба била ли е в нея?

Боб отговори:

— Не. Оставила я на масата в кухнята.

— Намерихме снимката на масата, когато пристигнахме от Сан Диего — потвърди Кларис. — До чинията със закуска.

Джо изненадано попита:

— Изяла ли е закуската си?

— Знам какво си мислиш — каза Кларис. — Ако тя е щяла да се самоубива, защо ще закусва? Дори е още по-странно, Джо. Приготвила си е омлет със сирене, лук и шунка. Имаше препечени филии, както и чаша прясно изстискам портокалов сок. Изяла е наполовина закуската си, после е излязла навън с камерата.

— Според описанието ти Нора е била депресирана. Как е имала търпение да приготви такава закуска?

Кларис добави:

— И забележи това — до чинията й е отворен „Лос Анджелис Таймс“…

— … и е четяла комикси — завърши Боб.

За момент замълчаха, като се опитваха да разберат неразбираемото. После Боб каза:

— Сега разбираш какво имах предвид, когато казах, че сами си задаваме хиляди въпроси.

Кларис прегърна Джо, сякаш бяха стари приятели.

— Надявам се, че тази Роуз е добър човек, както казваш. Надявам се, че ще я намериш. И каквото и да трябва да ти каже, надявам се, че ще ти донесе покой, Джо.

Разчувстван, той също я притисна в прегръдките си:

— Благодаря, Кларис.

Боб беше написал на един лист адреса им в Мирамар и телефонния им номер. Сгъна го и го даде на Джо:

— В случай, че имаш още въпроси или ако разбереш нещо, което ще ни помогне да проумеем случилото се.

Стиснаха си ръцете. Кларис попита:

— Какво ще правиш сега, Джо?

Той погледна часовника си.

— Малко след девет е. Ще се опитам да посетя и други семейства тази вечер.

— Пази се — прошепна тя.

— Непременно.

— Нещо не е наред, Джо. Нещо е доста объркано.

— Знам.

Боб и Кларис все още стояха до портата един до друг й наблюдаваха Джо, докато той се отдалечаваше с колата си.

Макар че беше изпил доста уиски, той не почувства въздействието на алкохола. Никога не беше виждал снимка на Нора Вейдънс, но въпреки това въображаемият образ на жена с касапски нож, която седи на стола във вътрешния двор, беше достатъчно отрезвяващ.

Светлините на метрополиса примигваха като далечни звуци. Жълтеникавият ореол сякаш смаляваше небето.

Преди минута му се бе сторило, че нищо не го заплашва. Сега нощта застрашително го обгръщаше и той периодично поглеждаше в огледалото.