Дийн Кунц
Единственият оцелял (5)

ГЛАВА 5

„Лос Анджелис Таймс“ публикуваше повече реклами от всеки друг вестник в САЩ и докарваше пари на собствениците му дори във времена, когато повечето печатни издания бяха в упадък. Вестникът се помещаваше в многоетажна висока сграда, която заемаше цялото пространство между две пресечки в търговската част на града.

Всъщност издателството на „Лос Анджелис Поуст“ не беше в Лос Анджелис. Помещаваше се в една стара сграда в Сън Вели, близо до летището Бърбанк, което беше в пределите на метрополията, но не в пределите на самия град.

Вместо подземен гараж на няколко етажа „Поуст“ осигуряваше за паркинг открито място, оградено с ограда, която най-отгоре имаше навита на спирала бодлива тел. Начумерен хлапак на около деветнайсет наблюдаваше затворените врати; седнал на сгъваем стол под мръсен чадър с надпис „Чинцано“. Той слушаше рап-музика по радиото. Главата му беше обръсната, лявата му ноздра продупчена от златна халка, ноктите му бяха боядисани в черно, беше облечен с широки черни джинси, около едното коляно на които внимателно беше съдрано парче плат, и широка черна фланелка, на която с червено бяха изписани думите „Не бой се от нищо“. Пазачът гледаше така, сякаш преценяваше стойността на частите на всяка пристигаща кола, за да прецени коя ще донесе най-много пари, ако бъде открадната и бъде предадена в гараж, където крадените коли се разглобяват и продават на части. Всъщност той проверяваше дали колата има етикет с името на собственика на предното стъкло и бе готов да упъти посетителите към паркинга на улицата.

Етикетите се сменяха на всеки две години и стикерът на Джо все още беше валиден. Два месеца след самолетната катастрофа той подаде оставката си, но редакторът Сезар Сантос отказа да я приеме и му даде неплатен отпуск, като му гарантираше работно място, когато бъде готов да се върне.

Той не беше готов. Никога нямаше да бъде готов. Но сега се нуждаеше от компютрите и оборудването.

За приемната не бяха похарчени много пари: бежова боя, стоманени столове със сини винилови седалки, маса за кафе със стоманени крака и гранитен плот и два броя на „Поуст“ от същия ден.

На стените висяха поставени в скромни рамки чернобели снимки от Бил Ханет — легендарния фотограф на вестника, спечелил множество награди. Снимки на бунтове и размирици, на град, обхванат от пламъци, на ухилени крадци, бягащи по улиците. На разрушени от земетресения улици, на сгради, превърнати в руини. На млада испанка, която скача в смъртоносен полет от шестия етаж на горяща сграда. На надвисналото небе и обърната към Тихия океан жилищна кооперация, която се люлее на ръба на предизвикано от дъждовете свлачище. Изобщо нито една журналистическа медия — електронна или печатна, не градеше своята репутация, нито получаваше доходи от добрите новини.

На рецепцията седеше Дюи Биймис, който беше едновременно секретар и охранител. Той работеше в „Поуст“ от самото основаване на вестника — над двайсет години. „Поуст“ беше създаден, когато един болезнено егоцентричен милиардер беше решил — твърде наивно и безнадеждно — да съсипе свързания с политиката „Таймс“ и да срине неговата мощ и престиж. Първоначално редакцията се помещаваше в нова сграда в Сенчъри Сити, проектирана и обзаведена от дизайнера Стивън Чеиз. По това време Дюи беше един от няколкото гардове. Дори на милиардер-мегаломан му писва да харчи купища пари с широка ръка. Затова импозантните офиси бяха сменени с по-скромни помещения в долината. Персоналът беше съкратен и Дюи се задържа на работа поради това, че беше единственият с ръст метър и деветдесет, дебеловрат, широкоплещест охранител, който можеше да напише осемдесет думи за една минута и притежаваше „грандиозни“ компютърни умения.

С течение на времето „Поуст“ дори беше започнал да покрива разходите си. Надареният и практичен г-н Чейз последователно проектира множество забележителни интериори, които бяха похвалени в „Аркитекчъръл дайджест“ и други издания и след това умря, точно както и милиардерът щеше да умре един ден въпреки своето огромно богатство, както и Дюи Биймис щеше да умре все някога независимо от разнообразните му, достойни за похвала умения и пленителната му усмивка.

— Джо! — каза Дюи, като се хилеше, докато тромаво ставаше от стола и протягаше ръката си за поздрав.

Джо стисна ръката му.

— Как я караш, Дюи?

— Карвър и Мартин завършиха с отличие следването си в Калифорнийския университет в Лос Анджелис през юни, единият учи право, а другият медицина — похвали се Дюи, сякаш тази новина беше съвсем нова и щеше да попадне на първа страница в следващия брой на „Поуст“. За разлика от милиардера, който го беше наел на работа, Дюи не се гордееше със своите постижения, а с тези на децата си.

— Моята Джули завърши двегодишното си обучение в Йейл с добър успех и от тази есен работи като редактор на студентско литературно списание. Иска да пише романи като онази Ани Проулкс, която препрочита постоянно.

В този момент внезапно си спомни за самолета на полет 353, който премина пред очите му като тъмен облак на фона на ярка луна и замлъкна, засрамен от това, че се беше похвалил за синовете си и дъщеря си на човек, който завинаги беше загубил децата си.

— Как е Лена? — поинтересува се Джо за съпругата на охранителя.

— Тя е добре… да, тя се чувства добре. — Дюи се усмихна и кимна, за да прикрие смущението и възторга от семейството си.

Джо мразеше неловкото положение, в което изпадаха приятелите му, тяхното съжаление. Дори след като беше изминала цяла година, те пак се държаха по този начин. Това беше една от причините, поради които избягваше всички, които бяха част от живота му преди катастрофата. Съжалението в техните очи беше искрено, но на Джо, макар да знаеше, че е несправедлив, му се струваше, че те го осъждат за неспособността му да се върне към стария си начин на живот.

— Трябва да се кача горе, Дюи, имам да свърша малко работа, ако ми разрешиш.

Лицето на Дюи светна:

— Връщаш ли се, приятел?

— Може би — излъга Джо.

— Отново на работа?

— Мисля по въпроса.

— Г-н Сантос ще се зарадва.

— Той тук ли е днес?

— Не. В отпуск е, в момента е на риболов във Ванкувър.

Успокоен, че нямаше да му се налага да лъже Сезар за истинските си подбуди да дойде тук, Джо каза:

— Просто има нещо, от което се заинтересувах, една странна човешка история, не обичайната ми работа. Реших да дойда да проуча някои факти.

— Г-н Сантос би искал да се чувстваш като у дома си. Влизай.

— Благодаря, Дюи.

Джо влезе през двукрилата врата в дълъг коридор с изтъркан и замърсен зелен мокет, напукани стени и потъмнял таван. След претенциозните украшения, които характеризираха годините на „Поуст“ в Сенчъри Сити, новият имидж беше на журналисти, които задълбочено проверяват фактите и не обръщат внимание на интериора.

Отляво беше асансьорът. Вратите и на двата асансьора бяха издраскани и вдлъбнати.

На партера — където бяха разположени главно стаи с архивите на вестника, канцеларии, офиси на рекламния отдел и отделът за разпространение на вестника — цареше пълна тишина, както обикновено беше в събота. В това абсолютно мъртвило Джо се почувства като неканен гост. Помисли си, че всички, които срещне, веднага ще разберат, че се е върнал под лъжлив предлог.

Докато чакаше асансьора, се изненада, когато видя Дюи, който го беше настигнал, за да му даде запечатан бял плик.

— Замалко да забравя. Една жена дойде преди няколко дни и каза, че има информация за някаква история точно за теб.

— Каква история?

— Не каза. Каза само, че си щял да разбереш.

Джо взе плика, когато вратите на асансьора се отвориха. Дюи продължи:

— Казах й, че не работиш тук от десет месеца и тя поиска телефонния ти номер. Разбира се, аз й отговорих, че не мога да й го дам. Нито пък адреса ти.

Джо влезе в асансьора и промълви:

— Благодаря, Дюи.

— Казах й, че ще ти го изпратя или ще ти се обадя. След това разбрах, че си се преместил и имаш нов телефонен номер, който не е включен в телефонния указател.

— Едва ли е нещо важно — увери го Джо и посочи плика. В края на краищата всъщност не се връщаше към журналистиката.

Когато вратите на асансьора започнаха да се затварят, Дюи ги блокира и намръщено добави:

— Не само писмото беше причина да те настигна. Никой, дори и твоите приятели, не знаеше как да се свърже с теб.

— Знам.

Дюи се поколеба, преди да каже:

— Ти беше съсипан, а?

— Доста — призна си Джо. — Но тръгвам обратно нагоре.

— Приятелите могат да държат стълбата стабилна, да правят по-лесно изкачването.

Смутен, Джо кимна.

— Просто не го забравяй — каза широкоплещестият мъж.

— Благодаря.

Дюи се дръпна назад и вратите се затвориха. Асансьорът тръгна нагоре.

На третия етаж беше разположен новинарският отдел, който от своя страна беше разделен на множество донякъде клаустрофобични модулни работни места, така че цялото пространство не можеше да се види веднага. На всяко работно място имаше компютър, телефон, ергономичен стол и други основни неща, необходими за работата.

Помещението много приличаше на новинарския отдел в „Таймс“, който обаче беше много по-голям. Единствените разлики бяха, че мебелите в „Таймс“ бяха по-нови и елегантни от тези в „Поуст“.

Два пъти през последните години на Джо му бяха предлагали работа в „Таймс“, но той беше отказал. Макар че „Сивата дама“, както беше известна конкуренцията в някои среди, беше голям вестник, беше също и медия, която защитаваше статуквото. Джо вярваше, че в „Поуст“ ще му позволят и дори ще го насърчават да прави по-добри и агресивни репортажи, което понякога беше нещо като убежище, но също така и проява на агресивност и смелост, и ексцентричен стил. Стилът на вестника беше да не се третират никога новините за политиците като истински новини и да се приема, че всеки държавен служител е или корумпиран, или некомпетентен, сексуален маниак или болезнено властолюбив.

Преди няколко години след земетресението в Нортридж сеизмолозите бяха открили неподозирани връзки между разместването на земните пластове под центъра на Лос Анджелис и под редица обществени сгради в долината Сан Фернандо. В отдела се разпространи следният виц: какви загуби ще претърпи градът, ако земетресение унищожи „Таймс“ в града и „Поуст“ в Сън Вели. Без „Поуст“ според вица жителите на Лос Анджелис нямаше да знаят кои политици и други държавни служители безразсъдно ги ограбват, взимат рушвети от известни пласьори на наркотици и се чукат с животни. Най-голямата трагедия обаче щеше да бъде загубата на съботното издание на „Таймс“, защото без него никой нямаше да знае в кои магазини има разпродажби.

Ако „Поуст“ беше упорит и безжалостен като териер, подлуден от миризмата на гризачи, това, което го оправдаваше, беше — поне така мислеше Джо — надпартийният характер на неговата ярост. Освен това голям процент от хората, които бяха станали мишени за вестника, бяха поне толкова корумпирани, колкото смятаха и в „Поуст“.

Мишел беше известен фейлетонист и редактор в „Поуст“. Той я срещна тук, ухажваше я тук. Тя носеше двете им бебета в корема си, докато работеше на това място.

Сега той откри, че тази сграда му навяваше спомени за нея. Дори да се случеше невероятното събитие, което евентуално да възвърне емоционалното му равновесие и да му вдъхне вяра, че в живота има цел, за която си струва да се бори, образът на покойната му съпруга щеше да го разтърсва всеки път, когато го виждаше. Никога нямаше да може да работи в „Поуст“ отново.

Насочи се право към бившето си работно място и благодари на съдбата, че никой от старите му приятели не го видя. На неговото място беше назначен Ранди Колуей добряк, който нямаше да се почувства засегнат, ако видеше, че Джо седи на стола му.

На таблото бяха прикачени снимките на съпругата на Ранди, техният деветгодишен син Бен и шестгодишната Лизбет. Джо ги погледна и извърна очи.

Включи компютъра и извади от джоба си плика, който бе взел от белия микробус. В него имаше регистрационна карта. За негова-изненада регистрираният собственик не беше служител на правителството или на организация, която следеше за прилагането на законите, а корпорация, наречена „Медспед“.

Само това не беше очаквал: че това може да е работа на някоя корпорация. Уолъс Блик и неговите винаги готови за стрелба съдружници с хавайски ризи нямаха вид на ченгета или федерални агенти, но все пак приличаха много повече на служители на закона, отколкото на агенти на някоя корпорация.

Следващото, което той направи, беше да отвори огромния файл на старите броеве на „Поуст“. Във файла се съдържаше всяка дума от всеки излязъл брой на вестника от момента на неговото основаване — липсваха само карикатурите, хороскопите и кръстословиците. Снимките бяха включени във файла.

Той започна да търси „Медспед“ и намери шест материала. Бяха малки бележки от страниците за бизнес. Прочете ги изцяло.

„Медспед“ — корпорация със седалище в Ню Джърси, беше започнала своята дейност в няколко големи градове с извършването на услуги като транспортиране по въздух при оказване на медицинска помощ. По-късно беше разширила дейността си и се беше специализирала в национален мащаб в осигуряването на животоспасяващи медицински продукти, замразена или консервирана по друг начин кръв и тъкани, а също и на скъпи лабораторни уреди. Компанията дори беше започнала да пренася екземпляри от високозаразни бактерии и вируси между изследователските лаборатории, които си сътрудничеха, както в обществения, така и във военния сектор. За изпълнението на тези дейности се поддържаше малка флота от самолети и хеликоптери.

Хеликоптери.

И бели микробуси без отличителни знаци.

Преди осем години „Медспед“ беше купена от „Текнолоджик“ — корпорация от Делауер с множество филиали в медицинската и компютърната индустрия. Нейна собственост бяха всички фирми, които разработваха предимно софтуер за медицинските и медицинско-изследователските институти.

Джо започна да търси „Текнолоджик“ и беше възнаграден с четирийсет и една статии предимно от бизнесстраниците. Първите две обаче бяха толкова безинтересни, пълни с толкова много думи от жаргона на инвеститорите и счетоводителите, че „наградата“ започна да му се струва като наказание.

Реши да копира четирите най-дълги статии, за да ги прегледа по-късно.

Докато чакаше разпечатките, поиска списък от статии, които „Поуст“ беше публикувал за катастрофата на полет 353. На екрана се появиха няколко заглавия с датите на публикуване.

Събра цялото си мъжество, за да прегледа файла на тази статия. Минута-две той седеше със затворени очи, като дишаше дълбоко и се опитваше да извика във въображението си картината на разбиващите се морски вълни на плажа в Санта Моника.

Най-после, стиснал зъби толкова силно, че мускулите на челюстите му потрепваха непрекъснато, започна да преглежда статия след статия. Търсеше пълния списък на пътниците, които се бяха качили на самолета.

Прескочи снимките от мястото на катастрофата, на които се виждаха отломки от самолета, раздробени на толкова малки парчета и извити в такива сюр-реалистични форми, че никой не би предположил от какво са. Заснети бяха и хора със защитни костюми и маски, обикалящи поляната, на която беше станала катастрофата. На заден план застрашително стърчаха обгорените дървета, а чворестите им черни клони стърчаха към прихлупеното небе.

Джо потърси и намери името на шефа на екипа, отговорен за разследването — Барбара Кристман и четиринайсет специалисти, които работеха под нейно ръководство.

В две от статиите имаше снимки на част от екипажа и пътниците. Не всички от триста и трийсетте души на борда бяха снимани, тъй като стремежът беше да се насочи вниманието към онези жертви, които бяха от Южна Калифорния и се връщаха вкъщи, а не към хората от изток, които идваха на гости на свои приятели и роднини. Тъй като Мишел и момичетата бяха част от семейство „Поуст“, техните снимки бяха на видно място.

Преди осем-месеца тъкмо когато се канеше да се премести в нов апартамент, Джо беше изпаднал в пристъп на болезнена и натрапчива загриженост за семейните албуми и снимки и беше прибрал всички фотографии в голяма картонена кутия с убеждението, че не трябва да човърка раните си, защото това забавя изцелението. Беше облепил кутията с лента и я беше сложил в дъното на единствения килер в дома си.

Сега, докато преглеждаше снимките, техните лица се появиха на екрана и Джо не беше в състояние да си поеме дъх, макар да си мислеше, че ще е готов за този момент. Снимката на Мишел, която беше направена от един от щатните фотографи на „Поуст“, беше уловила нейната красота, но не и нейната доброта и интелигентност, нито нейния чар. Една обикновена снимка, която беше толкова несъвършена, но все пак това беше Мишел. Снимката на Криси беше направена на коледното тържество на „Поуст“, което беше организирано за децата на служители от вестника. Криси се беше ухилила, а лицето й сияеше. Как сияеше! И малката Нина, която понякога искаше името й да се произнася Ниин-а, а друг път Найн-а, се усмихваше с такава леко загадъчна усмивка, сякаш намекваше, че знае някакви вълшебни тайни.

Усмивката й напомняше на Джо за глупавата песничка, която той й пееше понякога, когато я слагаше да спи. Преди да се осъзнае какво прави, той отново започна да диша и се чу да шепне думите: „Найн-а, нийн-а, виждали ли сте я? Найн-а, нийн-а, никой я не знай.“

Нещо вътре в него се скъса и застраши неговия самоконтрол.

Натисна бутона на мишката, за да махне образите от екрана. Но това не изтри техните лица от съзнанието му, по-ясни, отколкото когато ги беше видял, откакто беше прибирал снимките им.

Като се приведе, Джо закри лицето си с ръце и докато трепереше, заглуши гласа в студените си длани: — Да му се не види. Да му се не види. Прибоят шумеше на плажа сега, както и преди, утре ще шуми, както и днес. Часовници и тъкачни станове. Изгреви, залези, фази на луната. Машини тракат, тиктакат. Вечни тактове, безсмислени движения.

Единственият разумен отговор на всичко е равнодушието.

Той свали длани от лицето си. Изправи отново глава и се опита да се концентрира върху екрана.

Беше обезпокоен, че ще привлече вниманието към себе си. Ако някой стар познат погледнеше в преграденото от три страни работно място, за да види какво става, можеше да му се наложи да обяснява какво прави тук, можеше да му се наложи да събере сили, за да бъде общителен.

Намери списъка на пътниците, който търсеше. „Поуст“ му беше спестил време и усилия, като беше изброил отделно тези от мъртвите, които бяха живели в Южна Калифорния. Той изпринтира техните имена. След всяко от тях стоеше названието на града, в който всеки от починалите беше живял.

„Още не съм готова да говоря с теб“ — беше казала фотографката от гробището, от което бе заключил, че тя щеше да му съобщи подробности по-късно.

„Не се отчайвай. Ти ще видиш като другите.“ Да види какво? Нямаше представа. Какво можеше да му каже тя, което щеше да облекчи болката му? Нищо. Нищо.

„… като другите. Ти ще видиш като другите.“ Кои други?

Само един отговор го задоволяваше: другите хора, корито бяха загубили своите обичани близки; хора, които бяха толкова самотни, колкото и той и с които тя вече беше говорила.

Нямаше намерение да я чака да го потърси отново. Преследвачи като Уолъс Блик и съдружниците му можеше да не я оставят жива толкова дълго, че да успее да го посети и да удовлетвори любопитството му.

Когато Джо свърши със сортирането на разпечатките, забеляза белия плик, който Дюи Биймис му даде. Беше го подпрял на една кутия отдясно на компютъра и го беше забравил.

Като криминален репортер от време на време той получаваше сведения и съвети за статии от читатели на вестника, които, меко казано, бяха параноични. Те сериозно и убедено твърдяха, че са изплашени до смърт жертви, подложени на жесток психологически натиск от тайна секта от сатанисти, които действаха в града, или че знаят за зловещи служители от тютюневата промишленост, които заговорничеха да слагат в бебешките храни никотин, или че в съседство до тях живеят приличащи на паяци извънземни, които се представят за семейство корейски имигранти.

Веднъж, когато беше поставен натясно от безумец, който твърдеше, че по-голямата част от населението на Лос Анджелис са не хора, а роботи, контролирани от отдела по аудиоаниматроника на Дисниленд, Джо понижи глас и с нервна откровеност каза:

— Знаем това от години. Но ако напишем и една дума по въпроса, хората в Дисни ще ни убият.

Каза го с такава убеденост, че смахнатият мъж отстъпи назад и избяга.

Ето защо очакваше да получи написано с цветен молив съобщение за злите хипнотизатори-марсианци, които живеят между земните хора като мормони или нещо подобно. Отвори плика и извади бял лист, сгънат на три.

Трите старателно написани изречения отначало му направиха впечатление на жесток вариант на обикновен параноичен крясък: „Опитвам се да стигна до теб, Джо. Животът ми зависи от твоята предпазливост. Аз бях в самолета.“ Всички, които бяха в самолета, бяха загинали. Той не вярваше в писма от духове, изпратени от отвъдното, което вероятно го правеше уникален между неговите съвременници в този Град на ангели от новото време.

В края на писмото имаше име: Роуз Тъкър. Под името беше изписан само телефонен номер с код на Лос Анджелис.

Леко въодушевен от същия гняв, който се разгоря така опасно в него по-рано и който лесно можеше да се превърне в избухване, Джо понечи веднага да се обади на Роуз Тъкър. Искаше да й каже какъв умствено неуравновесен боклук е тя с нейните шизофренични фантазии, с психологическото й експлоатиране на нещастието на другите, чиято цел беше може би да удовлетвори своите извратени нужди.

И след това чу в съзнанието си първите думи, които Уолъс Блик му беше казал на гробищата: „Хванахте ли Роуз?“ Роуз.

Тъй като Джо се беше уплашил от двамата въоръжени мъже, страхуваше се и за жената, която те преследваха, и беше изненадан, че в микробуса има човек, значението на това, което Блик беше казал, не му направи впечатление. Всичко след това се случи толкова бързо. Беше забравил думите на Блик.

Роуз Тъкър сигурно беше жената, която снимаше гробовете.

Ако тя беше само умопобъркана неудачница и живееше в света на своите шизофренични фантазии, „Медспед“ или „Текнолоджик“ — или които и да бяха те, по дяволите — нямаше да хвърлят такива сили и средства, за да я търсят.

Спомни си необикновеното присъствие на тази жена на гробищата. Нейната прямота. Нейното хладнокръвие и свръхестествено спокойствие. Силата на нейния твърд поглед.

Тя не приличаше на ненормална. Точно обратното.

„Опитвам се да стигна до теб, Джо. Животът ми зависи от твоята предпазливост. Аз бях в самолета.“

Хартията шумеше в ръцете му.

Той стъпи на пътеката зад модулното работно място и огледа залата на новинарския отдел, като търсеше някого, с когото можеше да сподели откритието си.

Погледни тук. Прочети това, прочети го. Има някаква ужасна грешка, Исусе, всичко е грешно. Заблудили са ни. Някой е оцелял от катастрофата, преживял е този ад. Ние трябва да направим нещо, за да открием истината. Няма оцелели, казаха те, няма оцелели, унищожителна катастрофа, напълно унищожителна катастрофа. Какви ли още лъжи са наговорили? Как всъщност са умрели хората, пътуващи с този самолет? Защо са загинали? Защо са загинали?

После овладя порива да сподели с някого това, което беше научил. В бележката на Роуз Тъкър се казваше, че животът й зависи от неговата предпазливост.

Освен това му хрумна странна мисъл, донякъде още по-убедителна, поради нейната несъстоятелност: ако сподели с някого за писмото и го покаже, листът ще е празен, а шофьорската книжка на Блик ще бъде напълно редовна; ако вземе някого със себе си на гробищата, там нямаше да има гилзи по тревата, нито следи от боксуването на гумите на белия микробус, нито пък някой, който да е виждал някакво превозно средство или да е чул изстрели.

Това беше загадка, която сам трябваше да разреши и Джо изведнъж разбра, че да търси отговорите е не просто негов дълг, а негов свещен дълг. Разгадаването на мистерията беше негово призвание, негова цел и може би неочаквано спасение.

Всъщност дори не разбираше точно каква беше неговата цел. Само чувстваше дълбоко в себе си, че истината е друга.

Треперейки, седна отново на стола.

Чудеше се дали не се е побъркал.