Дийн Кунц
Единственият оцелял (15)

ГЛАВА 15

След като бяха откраднали само свободата си, те побегнаха като крадци покрай скалите, които се извисяваха и се снижаваха, сякаш отразяваха нивото на адреналина в кръвта на Джо.

Докато бягаха, Джо чу Джошуа да говори с някого. Той погледна назад и видя, че чернокожият мъж носи клетъчен телефон. След като чу думата „кола“, разбра, че бягството им се планира и координира, даже в момента.

Точно когато изглеждаше, че са се измъкнали, буботенето на хеликоптера се чу съвсем отчетливо от юг. Като лъч от яркото око на каменна статуя на бог, разгневен от светотатство, прожекторът на хеликоптера пронизваше нощта и претърсваше плажа. Лъчът се движеше във формата на дъга от пясъчните стръмнини към прибоя и обратно, като неумолимо приближаваше към тях.

Тъй като пясъкът близо до основата на скалите беше мек, стъпките им оставиха безформени следи по него. Техните преследвачи по въздух обаче нямаше да могат да ги преследват по отпечатъците от стъпките им, защото пясъкът не беше почистван с гребла от отпадъците, а осеян от следите на много други хора, дошли преди тях. Ако бяха вървели близо до прибоя, там, където приливът беше изгладил пясъка, техният път щеше да бъде ясно очертан, сякаш от сигнални ракети.

Минаха покрай стълби, които водеха до големите къщи на скалите — някои бяха каменни, заковани със стоманени винтове към скалата, други бяха дървени, стегнати с болтове към пилони и вертикални бетонни греди. Джо се обърна и видя хеликоптера да кръжи до една стълба, а прожекторът да осветява стъпалата и парапетите.

Той прецени, че един отряд преследвачи вече може да се е насочил към плажа, за да извърши методично претърсване на юг. Ако продължат да вървят по брега, щяха да попаднат в капан между хеликоптера на север и преследвачите на юг.

Очевидно същата мисъл бе минала и през главата на Марк, защото изведнъж той ги поведе към необикновени стълби от кедрово дърво, напомнящи на старомодно съоръжение за изстрелване на космически кораби.

Докато се изкачваха, разстоянието между тях и хеликоптера не се увеличаваше, а намаляваше. Две, четири, шест, осем стъпала по стръмните стълби ги доведоха до място, на което бяха на открито и много уязвими. Хеликоптерът летеше на не повече от десет-дванайсет метра над тях. Съседната къща нямаше стълба към брега, което правеше мястото още по-опасно. Ако пилотът или вторият пилот погледнеха надясно и към върха на скалата вместо към пясъка под тях, Джо и останалите щяха да бъдат разкрити.

Горната площадка беше оградена от висока два метра желязна ограда с порта и с остри шипове, завити под ъгъл, за да се предотврати проникването на нежелани посетители откъм плажа.

Хеликоптерът сега се намираше на малко повече от деветдесет метра на юг и летеше към тях. Фучащият мотор и тракащите перки вдигаха такъв шум, че Джо и спътниците му не можеха да се чуят, освен, ако не викат.

Нямаше начин да се прехвърлят през оградата за минута-две, които може би им оставаха, преди да бъдат открити. Джошуа стреля в ключалката и с ритник отвори портата.

Невъзможно бе мъжете в хеликоптера да са чули изстрела, а обитателите на къщата навярно бяха помислили звука за шум, причинен от хеликоптера. Наистина прозорците бяха тъмни и всичко беше така тихо, сякаш в къщата нямаше никой.

Влязоха в голямо имение с ниски живи плетове от чемшир, градини с рози, които сега бяха пресъхнали, алеи, покрити със старинни френски плочки, които се осветяваха от бронзови фенери с формата на лалета, и тераси с балюстради от варовик, които се простираха пред голяма къща в средиземноморски стил. Около нея растяха палми и фикуси.

Поради умело поставените лампи в романтичната градина се преплитаха сложни дантели от сенки, мека светлина и пълен мрак, сред който бегълците не можеха да бъдат видяни от пилотите дори ако хеликоптерът се приближеше до скалата, върху която беше разположено имението.

Докато следваше Роуз и Марк към по-ниската тераса, Джо се надяваше, че в градината не са инсталирани детектори, чувствителни към всякакво движение за защита от неканени гости. Ако тяхното присъствие задействаше мощни прожектори, инсталирани високо по дърветата или върху стените, внезапният блясък щеше да привлече вниманието на пилотите.

Знаеше колко трудно е дори за сам беглец да избяга от яркото око на полицейски хеликоптер с добър и решителен пилот, особено на сравнително открити местности като тази, които не предлагаха много места за укритие както градските лабиринти. А след като веднъж ги забележеха, щеше да бъде много лесно да бъдат следени.

По-рано крайбрежният бриз беше дошъл откъм океана с грациозността на чайките, а сега беше по-силен и духаше към водата. Беше от онези горещи ветрове, които се наричаха Санта Ана. Възникваха в планините на изток отвъд пустинята Мохаве и действаха изнервящо. Сякаш тихият шепот дойде от дъбовете, големите листа на палмите свистяха, тракаха и скърцаха като че дърветата се предупреждаваха взаимно за ураганния вятър, който можеше да задуха.

Страхът на Джо от външни детектори изглеждаше неоправдан, докато те бързо се изкачиха до още една тераса. Градината оставаше осеяна със спасителни сенки.

Отвъд скалата хеликоптерът се намираше успоредно на тях и бавно летеше на север. Вниманието на пилота оставаше насочено към брега.

Марк ги поведе покрай огромен плувен басейн. Върху черната повърхност блещукаха сребристи орнаменти, сякаш пасажи от странни риби с блестящи люспи плуваха под водата.

Внезапно Роуз се препъна, но запази равновесие. Спря се, олюлявайки се.

— Добре ли си? — попита Джо разтревожено.

— Да, добре съм, ще се оправя — каза тя, но гласът й беше немощен и още се олюляваше.

— Да не би куршумът да те е улучил? — настоя Джо, докато Марк и Джошуа се събраха около тях.

— Само съм се натъртила.

— Роуз!

— Добре съм, Джо. Уморих се от тичането по тези стълби. Сигурно не съм във форма.

Джошуа говореше тихо по клетъчния телефон.

— Да тръгваме — каза Роуз. — Хайде, хайде, да тръгваме. Хеликоптерът вече отминаваше имението.

Марк отново тръгна начело и Роуз ги последва с възобновена енергия. Втурнаха се под покрива на сводеста лоджия и се озоваха до задната стена, където вече нямаше опасност да бъдат забелязани от пилотите на хеликоптера.

Докато се движеха в индианска нишка покрай стената на голямата къща по пътека, която се извиваше през малка горичка от тропически дървета, внезапно бяха осветени от яркия лъч на джобно фенерче. Препречвайки пътя им, някакъв човек — очевидно пазач, извика:

— Хей, мътните го взели, кои сте…

Без да се колебае, Марк продължи да върви. Непознатият все още говореше, когато Марк се сблъска с него. Двамата мъже изстенаха от удара.

Фенерчето полетя към стъблото на едно дърво, падна на пътеката и се завъртя, при което сенките се разпръснаха като глутница кучета, обикалящи жертвата си.

Марк извъртя слисания пазач, приложи му хватката „ключ“, изблъска го от пътеката, и го удари така силно в стената на къщата, че прозорците изкънтяха.

Джошуа грабна фенерчето и го насочи към човека. Джо видя, че пътят им е бил препречен от затлъстял пазач на около петдесет и пет години. Марк коленичи върху него и притисна главата му надолу, за да не може да ги види и опише по-късно.

— Не е въоръжен — обърна се към Джошуа.

— Мръсници! — сопна се униформеният.

— Има ли кобур на глезена? — попита Джошуа.

— Не.

Пазачът каза:

— Глупавите собственици са пацифисти или нещо подобно. Нямат оръжие, не разрешават и на мен да нося пистолет. Ето го резултатът!

— Няма да те нараним — каза Марк, като го дръпна назад и го принуди да седне с гръб към стъблото на дървото.

— Не се страхувам от вас — каза пазачът, но гласът му звучеше уплашено.

— Има ли наоколо кучета? — попита го Джо.

— Навсякъде! Добермани!

— Лъже — каза уверено Марк.

Дори Джо разбра, че пазачът блъфира. Джошуа му подаде фенера и каза:

— Дръж го насочен към земята. След това извади белезници от раницата си. Марк закопча ръцете на пазача зад дървото.

— Ченгетата вече идват насам — злорадо каза униформеният.

— И без съмнение яздят добермани — отвърна Марк.

— Мръсник — каза пазачът.

От раницата Марк извади стегнато навит бинт.

— Захапи това — каза на пазача.

— Захапи ми оная работа! — тросна се онзи, но се подчини.

Джошуа нави три пъти бинта около главата му и около устата му и здраво го стегна.

От колана на пазача Марк откачи нещо, което приличаше на устройство за дистанционно управление.

— Това отваря ли портата към улицата?

През бинта пазачът измърмори нещо неразбираемо. Джошуа каза на пазача:

— Спокойно, мой човек. Не разранявай китките си. Ние не сме крадци. Наистина не сме.

Марк се намеси:

— Когато се отдалечим на половин час път, ще се обадим на ченгетата да те освободят.

— По-добре си вземи куче — посъветва го Джошуа.

Марк взе фенерчето и ги поведе към предната част на къщата.

Които и да бяха тези хора, Джо беше доволен, че бяха на негова страна.

Имението обхващаше най-малко три акра. Огромната къща се намираше на шейсет метра от стената откъм улицата. В центъра на градината имаше мраморен фонтан, който бе заобиколен от плитък басейн.

— Ние ще чакаме тук — каза Марк, като ги поведе към фонтаните.

Роуз седна на ръба на басейна, същото направиха Джо и Марк.

Джошуа взе устройството за дистанционно управление и тръгна по пътеката към входната порта, говорейки по клетъчния си телефон.

Горещият вятър Санта Ана преследваше като хрътка изсъхналите листа по асфалтираната алея.

— Откъде знаете за мен? — попита Роуз.

— Когато в начинание като нашето са инвестирани милиарди долари — каза Марк, — не отнема много време, за да се постигне успех. Освен това сме се специализирали в технологиите за обработка на данни.

— Какво начинание? — попита Джо.

— По-късно ще ти обясним, Джо — обеща Роуз. — Продължавай, Марк.

— Разполагаме със средства, с които да наблюдаваме всички обещаващи изследвания във всяка област по целия свят, които евентуално да ни отведат до това, което очакваме.

— Може би е така — каза Роуз, — но вие се занимавате с това от две години, докато по-голямата част от моята работа през последните седем години се извършваше при най-строга секретност.

— Доктор Тъкър, наблюдаваме ви отдавна. Направи ни впечатление, че докато сте навършили трийсет и седем години, сте били многообещаващ учен с гениални постижения, сетне сякаш внезапно сте преустановили работа. Само от време на време в научните списания са се появявали ваши публикации. Били сте като Ниагарски водопад от идеи, който ненадейно е пресъхнал.

— И какво ви говори това?

— Че сте били привлечени на работа в свръхсекретен отдел на Министерството на отбраната или на друга правителствена организация, притежаваща достатъчно власт да предизвика информационно затъмнение. Като се сблъскаме с подобен случай, започваме проучване, за да разберем върху какво работи даденият учен. Във вашия случай се позатруднихме, докато разбрахме, че сътрудничите на „Текнолоджик“, и то в секретна подземна лаборатория във Върджиния. Проектът е имал кодовото название „Проект 99“.

Докато с интерес слушаше разговора, Джо не откъсваше поглед от широката порта в края на алеята и видя как тя бавно се отвори.

— Какво знаете за „Проект 99“? — попита Роуз.

— Почти нищо.

— Питам се как изобщо сте научили за него.

— Следим научните изследвания по целия свят, но не чрез публикациите и официалната информация.

— Предполагам, намеквате, че прониквате в компютрите на правителствените организации — кротко каза Роуз.

— Да не задълбаваме в подробности. Важното е, че не работим за пари, а изпълняваме мисията, в името, на която е създадена нашата организация.

Джо беше изненадан от търпението си. Въпреки че като слушаше разговора, научаваше много подробности, недоумението му нарастваше. И все пак беше готов да чака, докато научи отговора на въпроса, който го вълнуваше. Още беше под въздействието на странното усещане, което бе изпитал при докосване на снимката. Докато размишляваше върху случилото се, започваше да разбира, че синестезията е била само прелюдия към разкритие, което ще се окаже по-невероятно и разтърсващо от най-безумните му предположения. Твърдо бе решен да научи истината, но интуицията му подсказваше да не бърза.

Джошуа излезе на булеварда и зачака, осветен от оранжевата луна.

Марк промълви:

— Както вече споменах, ние отблизо следяхме вашата работа, която представляваше особен интерес, поради секретността на „Проект 99“. Преди година вие напуснахте работа и само след едно денонощие бяхте най-преследваната жена в страната. Дори след като се разбра, че сте загинали при самолетна катастрофа, продължаваха да ви търсят… по следите ви бяха много хора, разполагащи с неизчерпаеми средства… Стори ни се странно, че така отчаяно търсят една мъртва жена.

Роуз само въздъхна, изглеждаше уморена до смърт. Джо хвана ръката й и окуражително я стисна. Тя още трепереше, но кимна в знак, че всичко е наред.

— Започнахме да получаваме доклади от една тайна полицейска организация, в които се казваше, че сте жива и провеждате срещи със семействата на пътници, загинали при катастрофата на полет 353. Започнахме свое проучване. Разполагаме с екип от добре обучени специалисти, някои от които са служили в армията. Всъщност наблюдавахме агентите, натоварени с наблюдението на хора като Джо… Излиза, че не сме си губили времето напразно… поне спасихме живота ви.

— Много съм ви признателна — промълви тя. — Но нямате представа в какво се забърквате… на каква смъртна опасност се излагате.

— Доктор Тъкър — отново заговори Марк, — нашата организация вече наброява девет хиляди души, всеки един е посветил живота си на това дело. Нищо не ни плаши. Вярваме, че сте направили зашеметяващо научно откритие, което ще се окаже повратна точка в историята на човечеството и завинаги ще промени живота на хората. Ето защо ви смятаме за наш съюзник.

— Имате право — прошепна тя.

— Доктор Тъкър, с вас имаме обща цел — да се борим срещу силите, чието единствено желание е да скрият истината от човечеството, да го държат в мрака на незнанието и страха.

— Не забравяйте, че доскоро работех за тях.

— Но сте се отказали.

Някаква кола сви от магистралата и спря, за да вземе Джошуа. Последва я още една, която зави по алеята към къщата.

Роуз, Марк и Джо се изправиха на крака, докато двете коли — Форд и Мерцедес, заобиколиха фонтана и спряха пред тях.

Джошуа слезе от форда, последван от млада брюнетка. Мерцедесът беше шофиран от азиатец на около трийсет години.

Всички се събраха около Роуз Тъкър и за момент замълчаха.

Постоянно усилващият се вятър вече не шепнеше в листата на дърветата, а изявяваше глас в призрачно оплакване, което смразяваше кръвта, подобно на ужасяващия вой на глутниците койоти, преследващи жертвата си в някой каньон.

На фона на светлината от градинските лампи потрепващата растителност хвърляше неспокойни сенки и постепенно избледняващата луна се заоглежда в лъскавата повърхност на колите.

Докато гледаше четиримата, които пък наблюдаваха Роуз, Джо видя, че я гледат не само с любопитство, но и с възхищение, дори със страхопочитание, сякаш беше светица или божество.

— Изненадана съм, че ви виждам в цивилно облекло — каза Роуз.

Те се засмяха и Джошуа отбеляза:

— Преди две години, когато поехме тази мисия, по разбираеми причини не говорехме за нея. Не искахме да предизвикваме интереса на медиите… защото мислехме, че ще бъдем разбрани погрешно. Ала не очаквахме, че ще имаме врагове. Врагове, които са толкова брутални.

— Толкова силни — добави Марк.

— Мислехме, че всички ще искат да знаят отговорите, които търсим, ако някога ги откриехме. Сега знаем, че не е било така.

— Невежеството е удоволствие, заради което някои хора са готови да убиват — намеси се брюнетката.

— Преди една година — продължи Джошуа — започнахме да носим широки роби като маскировка. Хората ни възприемат като привърженици на култ. Склонни са да ни възприемат, когато виждат в нас фанатици, ограничени в някакви рамки.

Широките роби!

Слисан, Джо каза:

— Вие носите сини роби и си бръснете главите.

Джошуа отговори:

— Някои от нас — да. Това имах, предвид когато казах, че робите са за маскировка — робите, обръснатите глави, обиците. Останалите работят в тайни квартири, където могат да вършат работата, без да бъдат шпионирани.

— Ела с нас — обърна се младата жена към Роуз. — Знаем, че си направила велико откритие и искаме да ти помогнем да го направиш достояние на целия свят.

Роуз се приближи до нея и я докосна по бузата, както беше докоснала Джо на гробищата.

— Скоро може би ще бъда с вас, но не тази вечер. Нуждая се от повече време, за да обмисля някои неща. И бързам да видя едно малко момиче, което е в центъра на това, което става.

„Нина!“ — помисли си Джо и сърцето му потръпна като сенките на люлеещите се от вятъра дървета.

Роуз се приближи до азиатеца и също го докосна:

— Мога да ти кажа само това — ние стоим на праг, който ти предвиди. Ще минем вратата може би не утре или вдругиден, или следващата седмица, а през идните години.

Тя се приближи до Джошуа.

— Заедно ще видим как светът се променя безвъзвратно, ще донесем светлината на познанието в мрачната самота на човешкото съществуване. Но когато му дойде времето.

Накрая се приближи до Марк:

— Предполагам, че си поръчал две коли, защото беше готов да предоставиш едната на мен и Джо.

— Да. Но ние се надявахме…

Тя взе ръката му.

— Скоро, но не тази вечер. Имам спешна работа, Марк. Всичко, което се надяваме да постигнем, сега виси на косъм, толкова е несигурно, докато не стигна до малкото момиче, което споменах.

— Където и да е то, можем да те заведем при него.

— Не. С Джо трябва сами да направим това, и то бързо.

— Вземете форда.

— Благодаря.

Марк извади сгъната еднодоларова банкнота от джоба си и я подаде на Роуз:

— Серийният номер се състои само от осем цифри. Като махнем четвъртата, останалите седем са телефонен номер в район с код 310.

Роуз пъхна банкнотата в джоба на дънките си.

— Когато си готова да се присъединиш към нас — добави Марк — или ако си в беда, от която не можеш да се измъкнеш, потърси ме на този номер. Ще дойдем при теб където и да си.

Тя го целуна по бузата:

— Трябва да тръгваме.

След това се обърна към Джо:

— Ще караш ли?

— Да.

На Джошуа тя каза:

— Може ли да взема клетъчния ти телефон?

Той й го даде.

Вятърът яростно виеше около тях, докато те се качваха в колата. Ключовете бяха на таблото.

Роуз затвори вратата на колата, възкликна „Господи!“ и се наведе, задъхвайки се.

— Ти си ранена.

— Казах ти, че ме удариха.

— Много ли те боли?

— Трябва да прекосим града — каза Роуз, — но не бива да минаваме край ресторанта.

— Може да са ти счупили някое ребро…

Тя не му обърна внимание, изправи се и продължи:

— Мръсниците няма да рискуват да блокират пътя и да проверяват колите без съдействието на местните власти, а и нямат време да го направят. Но бъди сигурен, че ще наблюдават минаващите коли.

— Ако имаш счупено ребро, може да пробие белия дроб.

— Джо, нямаме време. Трябва да тръгваме, ако искаме да запазим нашето момиче живо.

Той се втренчи в нея.

— Нина?

— Нина — промълви тя, но след това погледът й се изпълни със страх и тя извърна очи.

— Можем да тръгнем на север по магистралата — каза той, — след това към вътрешността на страната по шосето Кенън-Дюм. Това е обиколен маршрут към Аугора Хилс.

— Тръгвай.

С осветени от луната лица, развети от вятъра коси, четиримата, които щяха да тръгнат с мерцедеса, стояха неподвижно на фона на люлеещите се дървета.

Тази жива картина му въздейства едновременно ободряващо и ужасяващо и той не можа да определи причината за всяко от възприятията по друг начин освен да приеме, че нощта е заредена с непонятна свръхестествена сила. Всичко, върху което се спираше погледът му, придобиваше изключително значение, сякаш чувствителността му се беше увеличила стократно и дори луната изглеждаше различна.

Включи на скорост и колата започна да се отдалечава от фонтана. Младата жена пристъпи напред и сложи ръка на стъклото до лицето на Роуз Тъкър. От другата страна на стъклото Роуз сложи дланта си срещу нейната. Младата жена плачеше, на прекрасното й лице проблесваха ярки като луната сълзи и тя вървеше редом с колата, като забърза своя ход, щом автомобилът увеличи скоростта си, и държеше дланта си до ръката на Роуз през целия път до портата.

Джо се почувства почти така, сякаш преди няколко часа е застанал пред огледало на безумието и затворил очи, беше преминал през собственото си отражение в лудостта. Въпреки това не искаше да се върне към стария сив свят. Тази лудост му се струваше все по-приятна, защото му даваше единственото нещо, което искаше най-много и което можеше да намери само от тази страна на огледалото — надеждата.

Роуз Тъкър промълви:

— Може би всичко това е повече, отколкото мога да понеса, Джо. Толкова съм изморена и уплашена. Не съм съвършен човек, който да прави, каквото трябва, не мога да понеса тежест като тази.

— За мен ти си съвършена.

— Ще объркам нещата — каза тя и набра някакъв номер по клетъчния телефон. — Ужасно се страхувам, че няма да съм достатъчно силна да отворя тази врата и да изведа всички през нея.

— Покажи ми вратата, кажи ми накъде води и ще ти помогна — каза той, защото искаше тя да спре да говори с метафори и да му даде реални факти. — Защо Нина е толкова важна за всичко, което се случва? Къде е тя, Роуз?

Някой отговори на клетъчния телефон и Роуз каза:

— Аз съм. Премести Нина. Веднага!

Нина.

Роуз се заслуша за момент, след това настоя:

— Премести я веднага! След пет минути, дори по-скоро, ако можеш. Те ни откриха чрез Махалия… Въпреки всички предпазни мерки сме в опасност. Сега е въпрос на време, и то кратко време, докато те открият Нина.

Джо зави от крайбрежната тихоокеанска магистрала по страничния път към Аугора Хилс, като караше по черен път.

— Заведете я в Биг Беър — каза Роуз на човека, с когото говореше по телефона.

Биг Беър! Откакто Джо беше говорил с Мърси Ийлинг в Колорадо — възможно ли е да е било преди по-малко от девет часа — Нина беше отново на този свят, върната по чудодеен начин, но на някакво място, където не можеше да я намери. Скоро обаче тя щеше да бъде в град Биг Беър на брега на езерото Биг Беър. Това беше курорт в подножията на планината Сан Бернардино. Нейното завръщане беше по-реално за него сега, когато Нина беше в град, който той можеше да назове, по чиито улици беше вървял. Беше изпълнен с такова очакване, че искаше да извика, за да премахне напрежението. Обаче запази тишина и повтаряше наум името на града, търкаляше го, сякаш беше лъскава монета: Биг Беър.

Роуз каза по телефона:

— Ако мога… Ще бъда там след два часа. Обичам те. Тръгвай. Тръгвай сега.

Прекъсна връзката, сложи телефона на седалката между краката си, затвори очи и се облегна на вратата.

Джо разбра, че тя почти не използва лявата си ръка. Дори на слабата светлина, идваща от таблото, виждаше, че Роуз трепери неудържимо.

— Какво ти е на ръката?

— Успокой се, Джо. Много мило, че си загрижен, но започваш да ставаш досаден. Ще се почувствам по-добре веднага, щом намерим Нина.

Известно време той мълча. След това промълви:

— Кажи ми всичко. Заслужавам да го науча.

— Да, така е. Не е дълга история…, но откъде да започна?