Дийн Кунц
Единственият оцелял (11)

ГЛАВА 11

Барбара го поведе нагоре по полегатия склон и спря, преди да стигнат до първите обгорели дървета.

— Доколкото си спомням, някъде тук намерихме седалките… Всъщност това няма никакво значение…

В паметта й възкръсна споменът за онази кошмарна утрин, когато за пръв път беше видяла мястото на катастрофата на боинга. По поляната бяха разпръснати останки от самолета, който бяха толкова изкривени и сплескани, че не си личеше от какво са. Запазени бяха само част от единия двигател и три свързани помежду си седалки от пътническата кабина.

— Седалки ли? — попита Джо? — Свързани ли бяха помежду си?

— Да. Защо питаш?

— Разбрахте ли от коя част на кабината са били седалките?

— Джо…

— Разбрахте ли от коя част са били? — търпеливо повтори той.

— Навярно от левия или десния ред на икономичната класа, защото централният ред е с по четири седалки. В другите класи седалките са свързани по две.

— Повредени ли бяха?

— Разбира се.

— До неузнаваемост ли?

— Не, напротив. Доколкото си спомням, по тях имаше само сажди.

— Значи дори тапицерията е била непокътната.

— Не, беше поразкъсана, това е всичко.

— Имаше ли петна от кръв?

— Не си спомням.

— Коланите прикрепени ли бяха?

— Не си спомням… Може би. — Ако са били…

— Абсурдно е да мислиш, че…

— Мишел и момичетата са пътували в икономичната класа.

Барбара прехапа устни и вдигна поглед към почернялото небе.

— Джо, не се самозалъгвай, че именно Мишел и момичетата са били на онези седалки — промълви едва чуто.

— Знам — рязко отвърна той. А колко му се искаше да е вярно…

Тя изпитателно го изгледа, сякаш се съмняваше в искреността му.

— Знам, че са мъртви — повтори Джо. — Не го отричам.

— Значи пак се връщаме на онази Роуз Тъкър.

— Ако успея да разбера къде е седяла, намирането на седалките ще бъде потвърждение.

— На кое?

— На онова, което тя твърди.

— Разбери, че предположението ти е пълен абсурд.

Той продължи като че ли не я беше чул:

— Потвърждение на факта, че е оцеляла от катастрофата.

Барбара недоверчиво поклати глава.

— Ако я беше видяла, нямаше да се усъмниш в думите й — настоя той. — Сигурен съм, че не е измамница.

Вятърът донесе миризма на озон — специфичен мирис, който е като завеса в театър, вдигаща се преди дъждът да се появи на сцената.

Барбара отново заговори и този път в тона й се долавяше раздразнение:

— Само си представи — самолетът се е забил като бомба в земята и се е взривил, а тази Роуз Тъкър е оцеляла. Невероятно, нали?

— Разбирам… и все пак е оцеляла по някакъв начин.

— Бог ми е свидетел, че не искам да бъда жестока, но осъзнаваш ли какво се е случило? Експлозията е била като взрив на атомна бомба, плътта на хората се е отделила от костите, буквално се е разтопила, а костите са били натрошени като кибритени клечки. В мига на удара горивото се е запалило, избухнали са огнени гейзери. Невъзможно е Роуз Тъкър преспокойно да се е измъкнала от ощения ад и да е напуснала мястото на катастрофата, без никой да я забележи.

Той отново вдигна поглед към небето, което ги притискаше като метален похлупак, сетне попита:

— Сигурно си виждала снимки или филмови кадри от град, разрушен от торнадо — всичко е изравнено със земята, а отломките са толкова ситни, че можеш да ги прекараш през решето. А сред разрушенията стърчи почти непокътната къща.

— Говориш за природен феномен. Случва се постройки да останат незасегнати поради внезапна промяна на посоката на вятъра. Но в случая става въпрос за елементарни закони на физиката, отнасящи се за материята и движението. Прищевките на природата не играят роля във физиката.

— Роуз е показала нещо на роднините на загиналите, което е обнадеждило тези хора.

— Какво?

— Не знам, Барбара. Ще разбера, когато го покаже и на мен. Въпросът е там, че те не са се усъмнили в твърденията й, че е оцеляла от катастрофата. Това е нещо повече от вяра. — Той замълча и си спомни блесналите от щастие очи на Джорджин Делмън. — Това е дълбоко убеждение.

— Тогава тази Роуз е безподобна измамница.

Той безмълвно сви рамене.

Мълния отново проряза облаците, земята затрепери от силния гръм. Далеч на изток вече валеше проливен дъжд, който се спускаше като сива завеса.

— Може би греша — подхвана Барбара, — но мисля, че не си религиозен.

— Имаш право. Мишел водеше момичетата на неделно училище и всяка седмица ходеше на църква, но аз не я придружавах.

— Противник ли си на религията?

— Не, просто не ме интересува. Изпитвам безразличие към Всевишния, както изглежда, и той към мен. След катастрофата съвсем се обезверих. Не мога да приема идеята за добронамерения Бог, който е позволил да загинат толкова много невинни хора и е причинил невероятни страдания на близките им.

— Щом си атеист, защо вярваш в чудотворното спасение на Роуз Тъкър?

— Не твърдя, че нейното оцеляване е чудо.

— Какво друго може да бъде? Само Господ Бог и спасителен екип от ангели биха могли да я измъкнат невредима от огнения ад — иронично подхвърли Барбара.

— Не настоявам, че е имало намеса на божествени сили. Съществува друго обяснение — необикновено, но логично.

— Невъзможно е — запъна се тя.

— Така е. Но е невъзможно и онова, което се е случило с капитан Блейн.

Тя се замисли, сякаш търсеше отговора в невидими компютърни файлове в съзнанието си, накрая промълви:

— Щом си загубил вярата си, какво очакваш да ти каже Роуз? Твърдиш, че по някакъв начин е вдъхнала кураж на опечалените близки на загиналите. Може би е било свързано с вярата в прераждането или нещо подобно.

— Едва ли.

— Какво може да е било?

— Нямам представа.

Тя иронично се усмихна и повтори неговите думи:

— Нещо необикновено, но логично, така ли?

Джо извърна поглед и се втренчи в обгорелите дървета в края на поляната. Внезапно видя нещо, което досега не беше забелязал — че сред тях имаше едно оцеляло дърво, което отново се беше разлистило. Стволът му не беше белезникав, а черен, и когато листата пожълтееха през есента, щяха ярко да контрастират с него.

— Да, сигурен съм, че обяснението се подчинява на логиката — промърмори той.

Отново отекна гръм, този път съвсем наблизо проблесна мълния.

— Да си вървим — прошепна Барбара. — Няма смисъл да стоим тук.

Обърна се и тръгна по обратния път. Джо я последва, но спря за малко на ръба на кратера и се замисли.

Само няколко пъти беше посещавал сбирките на „Състрадателни приятели“, на които беше чул скърбящите родители на загинали деца да говорят за „нулева точка“. Това беше моментът на смъртта на детето, след който смазващата загуба връща на нулата „измервателните устройства“ в човешкото съзнание. Това е моментът, в който очуканото сандъче с надежди и желания, което някога е било пълно със светли мечти за бъдещето, се преобръща и съдържанието му се изсипва в някаква бездна, оставайки човека без надежди. Само за миг бъдещето се превръща от царство на възможности и чудеса в бреме на задължението и човек заживява само с безвъзвратно изгубеното минало.

Преди повече от година Джо бе започнал летоброенето си от нулевата точка. Времето се отдалечаваше от него в двете посоки, той не принадлежеше нито към миналото, нито към бъдещето, сякаш беше замразен в течен азот.

Сега се намираше на друга нулева точка — мястото, на което съпругата и дъщерите му бяха загинали. Толкова силно желаеше да си ги върне, че копнежът разкъсваше сърцето му като с орлови нокти. Ала към това желание вече се беше прибавило и друго: да получи възмездие заради смъртта на най-близките си същества. Възмездие, което няма да осмисли гибелта им, но ще придаде смисъл на неговото съществуване.

Длъжен бе да излезе от състоянието на апатия, да прогони отчаянието и безразличието, които го бяха обзели след катастрофата, и неуморно да търси погребаната истина. Готов бе да подпали дворци, да разруши империи и да унищожи целия свят, за да се добере до тази истина.

Едва сега осъзна разликата между възмездието и отмъщението: ако получи възмездие за смъртта на семейството си, това няма да облекчи мъката му, нито да го накара да се почувства победител, а само ще му помогне да се откъсне от нулевата точка и след като постигне целта си, да умре в мир.

През сведените клони на боровете проблесваха мълнии, сякаш сивкави криле раздираха полумрака. Избухваха оглушителни гръмотевици, придружавани от воя на ураганния вятър, хиляди сенки се вихреха между стволовете на дърветата.

Тъкмо когато Джо и Барбара стигнаха до колата, паркирана на края на тесния път, заплющя проливен дъжд. Двамата побързаха да се качат и се тръснаха на седалките. Лицата им бяха мокри, светлоливата блуза на Барбара беше станала на петна от влагата.

По пътя не видяха онова, което беше подплашило сърните, но Джо беше почти сигурен, че ги е смутило друго животно. Докато тичаше към колата, бе усетил само присъствието на зверчета, сгушени в гъсталака, но не се беше почувствал заплашен от много по-опасния враг — хората.

При все това гъстата гора беше идеалното убежище за наемни убийци, които спокойно можеха да устроят засада под прикритието на сведените клони, образуващи тъмнозелени пещери.

Докато пътуваха обратно по тясната пътека, той беше нащрек и непрекъснато се взираше в пробягващите край форда дървета, очаквайки да чуе свистенето на куршуми.

Като излязоха на шосето, замислено промърмори:

— Онези доктор Блом и доктор Рамлок, които спомена капитан Блейн… опитвала ли си се да разбереш кои са, да ги издириш?

— Докато бях в Сан Франциско и проучвах Делой Блейн, разпитах роднините и близките му дали са чували за тези хора, но отново ударих на камък — никой не ги познаваше. Честно казано, тогава повече ме интересуваше дали е имал лични проблеми, които са довели до психическото му разстройство.

— Провери ли служебното му досие, банковата му сметка и така нататък?

— Да… и отново не открих нищо подозрително. Разговарях и със семейния му лекар, който заяви, че никога не е препращал пациента към специалисти с тези имена. После набързо приключих разследването на Блейн, защото в хотела ме нападнаха онези типове и ми заповядаха да престана да се занимавам с тази история.

Излязоха на магистралата, където от проливния дъжд се бяха образували сребристи локвички по асфалта. Барбара замълча и продължи да шофира, без да откъсва поглед от пътното платно. Вече не проблесваха мълнии и не отекваха гръмотевици — сега цялата сила на бурята се беше съсредоточила в дъжда и в ураганния вятър.

Джо се заслуша в монотонното потракване на чистачките и в шума на дъждовните капки, които барабаняха по предното стъкло. Постепенно долови някакъв странен ритъм, който вместо да го успокои, го изнерви още повече.

Внезапно Барбара заговори:

— Хрумна ми нещо странно, но… Джо мълчаливо я изчака да продължи.

— … но не ми се ще да подхранвам заблудата ти.

— Заблуда ли?

Тя го погледна и промърмори:

— Да, че някой е оцелял след катастрофата.

— Жадувам някой да ме окуражи — заяви той. — Бог ми е свидетел, че през последната година тъкмо това ми липсваше.

Барбара се поколеба, сетне въздъхна и промълви:

— Спомних си разказа на един фермер, чиято къща се намира недалеч от мястото на катастрофата. Човекът каза, че бил заспал, когато самолетът се забил в земята — по тези места хората си лягат рано, защото земеделската работа през деня ги уморява…, та този човек заяви, че се събудил от силния гръм, а по-късно имал неочаквано посещение.

— От кого?

— На другия ден се обадил в шерифския отдел, а оттам го свързали с командния център на разследващия екип. Но показанията му се оказали безполезни.

— Кой е потропал на вратата му посред нощ? — нетърпеливо попита Джо.

— Свидетел.

— На катастрофата ли?

— Да, макар че на мен ми се струва невероятно — отговори Барбара, погледна го в очите и отново насочи погледа си към пътното платно. Изглеждаше разтревожена и вероятно страховете й бяха предизвикани от мисълта, че подклажда безумното предположение на Джо. Присви очи, сякаш се опитваше да види по-ясно в миналото, и стисна устни, питайки се дали да продължи.

— Имало е очевидец на катастрофата ли? — настойчиво попита Джо.

— Нямам представа защо е отишла тъкмо в тази ферма и какво е търсила там.

— За жена ли става въпрос?

— Да, жената, която твърди, че е видяла падането на самолета.

— По тона ти познавам, че не ми казваш всичко.

— Имаш право. Доколкото си спомням, очевидката е била… чернокожа.

За миг дъхът на Джо спря, сякаш буца заседна в гърлото му. Когато си възвърна дар слово, промълви:

— Казала ли е името си на фермера?

— Не знам.

— Дори да го е казала, въпросът е дали той си го спомня.

На отбивката от магистралата върху два бели стълба беше прикрепена огромна табела с надпис: „РАНЧО «ЛУУЗ ЧЕИНДЖ»“. Отдолу с по-малки ръкописни букви беше написано: „Джеф и Мърси Ийлинг“. Портата беше отворена.

От двете страни на асфалтираното шосе се издигаше бяла ограда, безкрайните полета бяха разделени на по-малки пасища. Минаха край голям манеж за тренировка на коне, писти за надбягване и многобройни конюшни, боядисани в бяло и зелено.

Барбара обясни:

— Не съм идвала тук, но сега си спомням онова, което ми съобщи един от моите хора, участвали в спасителния екип. Това е коневъдна ферма, където се отглеждат животни за конните надбягвания.

Голямата фермерска къща също беше боядисана в бяло, а кепенците — в зелено. Около нея бяха засадени трепетлики, които засенчваха огромната веранда. Жълтеникавата светлина, която струеше от прозорците, изглеждаше примамлива като огън, пламтящ в камината.

Барбара паркира в края на алеята за коли. Треперейки от студ, двамата с Джо на бегом стигнаха до остъклената веранда. Блъснаха вратата и пантите изскърцаха — звукът беше някак си гостоприемен. На верандата бяха подредени тръстикови столове със зелени възглавнички, около металните подпори пълзяха увивни растения.

Вратата на къщата се отвори и на прага застана мъж на около шейсет години, който беше наметнал черен дъждобран. Личеше, че прекарва повечето време на открито — загорялото му от слънцето лице беше покрито с мрежа от бръчици. Сините му очи бяха приветливи като усмивката му.

— Добрутро — поздрави новодошлите, повишавайки глас, тъй като дъждът барабанеше върху покрива. — Прекрасен ден, а? Ама само ако си патица…

— Вие ли сте господин Ийлинг? — попита Барбара.

— Сигурно търсите мен — обади се друг мъж с дъждобран, който незабелязано беше излязъл на верандата.

Беше с петдесетина сантиметра по-висок от другия, който беше заговорил за времето. Очевидно прекарваше дните си на седлото и суровите атмосферни условия бяха оставили отпечатъка си върху симпатичното му лице.

Барбара представи себе си и Джо, като намекна, че работи за Съвета по безопасност и че спътникът й е неин колега.

— Измина повече от година, още ли разследвате катастрофата? — попита Ийлинг.

— Още не сме открили причината за произшествието отвърна тя. — За да приключим разследването, трябва да разберем причината за трагедията. Ще бъдете ли така добри да отговорите на няколко въпроса, свързани с жената, която ви е посетила през онази нощ?

— Разбира се.

— Можете ли да я опишете? — обади се Джо.

— Беше дребничка, с хубава фигура и с привлекателно лице. Навярно бе на около четирийсет години.

— Вярно ли е, че е била чернокожа?

— Да… но чертите на лицето й бяха като на мексиканка или може би на азиатка.

Джо си спомни бадемовидните очи на Роуз Тъкър.

— Представи ли се, когато й отворихте вратата? — попита.

— Може и да си е казала името, но не си го спомням.

— Имате ли представа колко време беше изминало след взрива, когато непознатата дойде във фермата ви? — намеси се Барбара.

— Ами… не съм сигурен. — Ийлинг се замисли и машинално прехвърли в другата си ръка кожената чанта, която носеше. — Събуди ни бученето на двигателите, беше много по-силно от обикновено. С жена ми Мърси станахме от леглото, тя включи осветлението, сетне чухме взрива, а къщата се разтресе.

Ийлинг замълча и погледна по-възрастния човек, който нетърпеливо пристъпваше от крак на крак:

— Как е тя, Нед?

— Не е добре. Никак не е добре.

Ийлин присви очи и се загледа към алеята за коли, която почти не се виждаше поради проливния дъжд. Прокара длан по челото си и промърмори:

— Да му се не види, защо се бави доктор Шийли?

— Ако сме дошли в неподходящо време… — колебливо каза Барбара и млъкна.

— Една от кобилите е болна, та сме малко притеснени — промълви Ийлинг. — Но щом сте били толкова път до тук, ще ви отделя няколко минути. От онази нощ измина повече от година, но още си спомням ужаса, който изживяхме. Мърси телефонира на службата за спешни случаи в Пуебло, а аз набързо се облякох и потеглих с пикапа към мястото на катастрофата, за да помогна, ако се наложи. Заревото от огъня се виждаше от километри разстояние. Докато се ориентирах къде е пожарът и стигнах до местопроизшествието, патрулна кола от шерифството вече беше блокирала отбивката от магистралата. Като паркирах, дойде и втора патрулка. Хората на шерифа набързо издигнаха бариера и заявиха, че очакват пристигането на спасителния екип и че това не е работа за неопитни доброжелатели. Като видях, че не мога да помогна, се върнах вкъщи.

— Колко време отсъствахте? — попита Джо.

— Не повече от четирийсет и пет минути. С Мърси седнахме в кухнята да изпием по едно кафе и включихме радиото в очакване да съобщят за катастрофата. Измина около половин час. Тъкмо се питахме дали отново да си легнем, на вратата се почука.

— Значи жената се е появила приблизително час и четвърт, след катастрофата на самолета — предположи Джо.

— Горе-долу толкова.

Увлечени от разговора, не чуха шума от двигателя на някакъв джип, пък и звукът се заглушаваше от барабаненето на дъжда върху покрива на верандата. Забелязаха го едва когато зави пред къщата и светлината от фаровете му разсече като със сребърен меч водната завеса.

— Слава Богу! — възкликна Нед и вдигна качулката на дъждобрана си. Блъсна вратата и изскочи навън.

— Ветеринарят дойде — обясни Джеф Ийлинг. — Трябва да му помогна. Пък и без това Мърси знае много повече за онази жена. Влезте и поговорете с нея.

Мърси Ийлинг беше симпатична жена с прошарена руса коса, която беше прикрепена с шноли във формата на пеперуди. Печеше сладки и страните й бяха поруменели от топлината, излъчвана от фурната на печката.

Любезно поздрави новодошлите, избърса ръцете си първо в престилката си, сетне с хартиена кърпа, здрависа се с двамата, покани ги да седнат на масата и им наля кафе, сетне поднесе чиния с топли сладки.

Вратата към задната веранда беше открехната, шумът на дъжда беше приглушен и звукът наподобяваше на барабанене, придружаващо погребално шествие. В кухнята ухаеше на шоколад и на печени орехи. Кафето и сладките бяха превъзходни.

На стената висеше календар с картини на религиозни теми. На тази за август беше изобразен Исус Христос, който разговаря с двама рибари.

Джо се почувства така, сякаш беше попаднал в друго измерение, различно от онова, в което беше живял повече от година. Внезапно се бе озовал в нормален свят, изпълнен с ежедневни грижи и проблеми, чиито обитатели вярват в общоприетите канони.

Мърси отвори двете фурни, погледна вътре, сетне заразказва за нощта на катастрофата:

— Питате ме дали онази жена се е казвала Роуз. Не, името й беше Рейчъл Томас.

„Същите инициали“ — помисли си Джо. Може би Роуз е избягала от мястото на катастрофата, тъй като е подозирала, че самолетът е бил свален, защото тя е пътувала с него. Вероятно е искала враговете й да си помислят, че е загинала като останалите пътници. Нарочно е запазила инициалите, за да не забрави фалшивото име, под което се представя.

— Пътувала от Колорадо Спрингс за Пуебло, когато видяла самолетът да пада — продължи Мърси. — Толкова се изплашила, че рязко ударила спирачки и загубила контрол. Слава Богу, че са били с предпазни колани. Колата излязла от шосето и се преобърнала.

— Тази… Рейчъл беше ли ранена? — попита Барбара.

Докато подреждаше курабии в двете тави, Мърси отвърна:

— Не, нищо й нямаше, само трепереше като лист. Много мила жена, стана ми мъчно за нея. Дрехите й бяха изцапани, по тях бяха полепнали тревички и бурени, но по нея нямаше и драскотина.

Джо погледна Барбара в очите и промърмори:

— Очевидно по това време е твърдяла, че е станала свидетелка на катастрофата.

— Сигурна съм, че не лъжеше — намеси се Мърси. Със сигурност е видяла как пада самолетът. Беше изплашена до смърт.

Таймерът на печката иззвъня. Тя си сложи ватирана ръкавица и извади от фурната тава с ухаещи курабии.

— За какво беше дошла тази жена? — попита Барбара. Помощ ли търсеше?

Домакинята постави горещата тава върху алуминиева решетка, за да изстине, и каза:

— Искаше да телефонира на таксиметровата служба в Пуебло и да си поръча кола, но аз й обясних, че никога няма да дойдат чак до тук.

— Чудно, че не е поръчала автокран, за да изтеглят колата й — замислено промърмори Джо.

— Смяташе, че от Пътна помощ няма да изпратят влекач по това време на нощта. Спомена, че ще дойде на следващия ден за колата си.

— Как реагира, когато й казахте, че няма начин да вземе такси? — попита Барбара.

— Всъщност самата аз ги закарах до Пуебло — отвърна Мърси, докато подреждаше нова партида курабии в тавите.

— Чак до там ли?

— Ами… мъжът ми трябваше да става рано. Рейчъл заяви, че непременно трябва да бъде там до сутринта, пък и аз шофирам бързо, та не ми отне повече от час — отговори домакинята и пъхна тавите във фурната.

— Постъпили сте много мило — отбеляза Джо.

— Така ли мислите? Бог иска от нас да бъдем добри самаряни, заради това сме на този свят. Когато някой попадне в беда, трябва да му помогнеш. А онази жена беше много симпатична. Докато пътувахме към Пуебло, все говореше за нещастните пътници. Беше съсипана от смъртта им и сякаш се чувстваше виновна заради случилото се с тях. Така или иначе не ми струваше нищо да я закарам до Пуебло… макар че по обратния път доста се измъчих, защото много коли отиваха към мястото на катастрофата — полицейски автомобили, линейки, пожарни. Не липсваха и любопитни зяпачи, които бяха паркирали край пътя. Сигурно са се надявали да видят кръв. Тръпки ме побиват, като си спомня израженията им. Една трагедия може да извади на бял свят най-доброто, но и най-лошото в хората.

— Докато пътувахте към Пуебло, тази Рейчъл показа ли ви мястото, на което колата й е излязла от шосето? — попита Джо.

— Беше прекалено разстроена, пък и не можеше да се ориентира в тъмнината. Нямаше начин да спираме на всеки километър, защото така никога нямаше да закарам горката жена до Пуебло.

Отново иззвъня таймерът на печката. Мърси пак си сложи ватираната ръкавица и като отвори фурната, добави:

— Тя беше изтощена до смърт, очите й се затваряха за сън. Изобщо не се интересуваше кой ще докара катастрофиралата й кола, а само искаше да се прибере у дома и да си легне.

Джо беше сигурен, че историята с катастрофиралата кола е измислена. Роуз слепешката е побегнала от мястото, на което самолетът се е забил в земята. Била е решена да се отдалечи колкото е възможно по-скоро, преди някой да разбере, че е жива, защото нещо й е подсказвало, че самолетът е свален именно заради нея. Била е в състояние на шок, изгубила се е в пущинака, но е предпочитала да умре от глад и от изтощение, отколкото да бъде открита от спасителния екип и да попадне в ръцете на загадъчните си врагове. Скоро щастието й се е усмихнало, защото е стигнала до билото на някакво възвишение, откъдето е видяла светлините от прозорците на фермата.

Барбара отмести празната чаша от кафето и промърмори:

— Мърси, спомняте ли си адреса, на който оставихте тази жена в Пуебло?

Домакинята извърна поглед от отворената фурна и отговори:

— Не ми каза адрес, а ме насочваше от улица към улица, докато стигнахме къщата й.

„Няма съмнение, че Роуз просто е посочила някаква къща, тъй като не е познавала никого в Пуебло“ — помисли си Джо и зададе нов въпрос:

— Видяхте ли я да влиза в дома си?

— Готова бях да почакам, докато отключи вратата, но Рейчъл ми благодари и ме посъветва да побързам да се прибера вкъщи.

— Смятате ли, че ще можете да намерите тази къща и да ни я покажете? — попита Барбара.

Мърси очевидно прецени, че курабиите трябва да се пекат още няколко минути, плъзна тавата обратно във фурната и отговори:

— Разбира се, че си спомням постройката. Направи ми впечатление, защото беше красива и се намираше в хубав квартал. Но Рейчъл обясни, че къщата не е нейна, а на неин колега. Споменах ли, че тя имаше лекарска практика в Пуебло?

— Всъщност не сте я видели да влиза в сградата — настоя Джо. Предполагаше, че Роуз е изчакала добрата самарянка да се изгуби от погледа й, сетне се е отдалечила от къщата и е намерила превозно средство, с което да напусне града.

Лицето на Мърси се беше зачервило от топлината, излъчваща се от фурната, по челото й бяха избили капчици пот. Грабна хартиена кърпа, попи потта и едва тогава отвърна:

— Не. Както вече ви казах, оставих ги пред къщата и те тръгнаха по алеята към входната врата.

— Чакайте… говорите така, сякаш жената не е била сама.

— Разбира се, че не беше. Водеше някакво дете. Бедничкото… приличаше на сърничка. Личеше, че очите му се затварят за сън. Рейчъл обясни, че било на съдружника й.

Барбара изненадано стрелна с поглед Джо, приведе се и настойчиво попита:

— Дете ли е водила със себе си тази… Рейчъл?

— Да. Беше същинско ангелче и изобщо не мрънкаше, както би могло да се очаква след премеждието, което бяха преживели.

Джо си припомни разказа на Мърси и едва сега му хрумна, че тя бе споменала за предпазни колани и изобщо говореше така, сякаш не е била сама с Роуз.

— Искаш да кажеш, че с Рейчъл е имало някакво дете? — попита, като, че не вярваше на ушите си.

— Ама… не го ли споменах в началото? — смотолеви тя, учудено го изгледа и хвърли хартиената кърпа в кошчето за отпадъци.

— Явно сме пропуснали този момент от разказа ти — промърмори Барбара.

— Казах ви го днес, обясних го и преди година, когато при мен дойде човек от вашия Съвет по безопасност. Описах жената, която твърдеше, че е станала свидетел на катастрофата, и споменах, че водеше със себе си момиченце.

Барбара изпод око погледна спътника си, сякаш, за да го предупреди да не издава самоличността си, и каза:

— Да… смътно си спомням за тази подробност. Но по онова време бях толкова разстроена от гледката, че днес едва намерих мястото на катастрофата.

Сърцето на Джо се преобърна и той едва успя да проговори:

— Колко годишно беше момиченцето?

— Ами, четири-петгодишно — отговори жената, която отново се беше навела да нагледа сладките във фурната и не подозираше какъв ефект са оказали думите й върху посетителя.

Внезапно Джо изпита странно предчувствие. Затвори очи и в съзнанието му се заблъскаха възможности, които се страхуваше дори да обмисли.

— Можете ли… можете ли да опишете детето? — попита едва чуто.

— Беше истинска кукличка. Красива бе като неразцъфнало цвете, но всички деца са красиви на тази възраст, нали?

Той отвори очи и срещна погледа на Барбара. В очите й се четеше съчувствие и съжаление.

— Спокойно, Джо — промълви. — Невъзможно е да е това, на което се надяваш.

Мърси постави горещата тава върху решетката, а той нетърпеливо се обърна към нея:

— Спомняте ли си какъв цвят беше косата на момиченцето?

— Ами… май беше светлоруса.

Джо машинално скочи от стола и се приближи към домакинята, която с дървена лопатка прехвърляше топлите курабии в голяма чиния:

— Мърси, какъв цвят бяха очите на момиченцето?

— Не си спомням.

— Моля ви, опитайте да си спомните.

— Като че ли бяха сини — отвърна тя и загреба още сладки с шпатулата.

— Като че ли…

— Ами… сигурно малката е била синеока… нали косата й беше руса — отвърна Мърси и изненадано се втренчи в него, когато той грабна дървената лопатка от ръката й:

— Погледнете ме, Мърси. Много е важно!

Барбара побърза да се намеси:

— Спокойно, Джо. Успокой се!

Той знаеше, че трябва да се вслуша в предупреждението й. Безразличието беше единствената му защита. Безразличието беше негов приятел и утеха. Надеждата е птица, която винаги отлита, светлина, която винаги угасва, камък, който става на прах, когато се опиташ да го пренесеш на друго място. И все пак с дързост, която го изплаши, той почувства, че нарамва тежкия камък, пристъпва към светлината и посяга към белокрилата птица.

— Мърси — промълви, — не всички русокоси момиченца имат сини очи.

Застанала лице срещу лице с него, хипнотизирана от настойчивия му поглед, жената колебливо промърмори:

— Ами… май е така.

— Някои са зеленооки, нали?

— Да. Ако се замислите, сигурно ще се досетите, че сте виждали блондинки с кафяви очи.

— Не много.

— Но все пак сте виждали такива жени и момиченца — настоя той и отново го обзе необяснимо предчувствие. Сърцето му биеше лудо като необязден кон, който бие с копита по стените на обора.

— Сигурна ли сте, че онова момиченце беше синеоко? — попита.

— Не, изобщо не съм сигурна.

— Възможно ли е да е било сивооко?

— Не знам.

— Помислете, опитайте се да си спомните!

Погледът на Мърси се замъгли, докато тя се опитваше да върне лентата на спомена. След миг поклати глава:

— Не мога да кажа, че бяха сиви… не съм сигурна.

— Погледнете ме в очите, Мърси!

Тя се подчини.

— Очите ми са сиви, нали?

— Да.

— Сиви с доста необичаен оттенък.

— Да.

— С лека отсенка на лилаво, нали?

— Да, така е.

— Как мислите, възможно ли е очите на момиченцето да са били като моите?

Мърси сякаш инстинктивно разбра какъв отговор иска да чуе непознатият, макар и да не се досещаше за причината. Тъй като имаше златно сърце, й се искаше да го окуражи. След дълго мълчание обаче каза:

— Наистина не знам. Не съм сигурна, и туй то.

На Джо му се стори, че ще припадне, но сърцето му биеше толкова силно, че целият трепереше. Стараейки се да говори спокойно, промълви:

— Моля ви, опишете момиченцето. — Хвана раменете на Мърси и продължи: — Затворете очи и си представете детето.

Тя се подчини, а Джо продължи:

— На лявата страна на момиченцето, само на два сантиметра от ухото му има малка бенка с формата на полумесец.

Жената дълго мълча, сетне промърмори:

— Може и да е имало бенка, но не си я спомням.

— Тогава може би си спомняте, че когато се е усмихвала, устните й са се извивали вляво.

— Нямам спомени да се е усмихвала. Толкова й се спеше, пък и беше като замаяна. Беше много сладка, но някак… необщителна.

Джо не успя да си спомни друга отличителна черта на дъщеричката си, която да раздвижи паметта на Мърси. Можеше с часове да й разказва за грациозното момиченце, за чара му, за мелодичния му смях, за чипото носле, за веждите и миглите му с цвят на мед, за съчетанието от нежност и сила, изписани на лицето му, за любознателността му и за вродената му интелигентност. Ала въпреки подробните описания не би могъл да получи от Мърси отговора, който се надяваше да чуе. Свали ръце от раменете й, а тя отвори очи. Джо остави шпатулата, която беше изтръгнал от ръката й, не знаеше какво да направи, че да я накара да си спомни подробностите, които го интересуваха.

— Съжалявам — промълви Мърси.

— Всичко е наред. Мислех… Не знам… не съм сигурен на какво се надявах…

Самоизмамата беше като костюм, който не му отиваше, и дори когато излъга Мърси Ийлинг, беше откровен към себе си — много добре знаеше на какво се надява. Съвпадението във възрастта на детето, което е било с Роуз, бе единственото, от което имаше нужда, за да се впусне отново в преследването на лъжливата надежда.

— Съжалявам — повтори Мърси, която беше почувствала промяната в настроението му. — Очите, бенката, усмивката… наистина не мога да си ги спомня. Но си спомням името на малката. Рейчъл я нарече Нина.

Барбара стана толкова рязко, че преобърна стола.