Дийн Кунц
Единственият оцелял (6)

ГЛАВА 6

Джо се обади по телефона на рецепцията и попита Дюи Биймис за жената, която беше оставила плика.

— Беше някаква миньонка — каза Дюи.

Той обаче беше гигант и дори висока метър и осемдесет амазонка щеше да изглежда дребничка до него.

— Висока около метър и шестдесет и пет или по-ниска? — попита Джо.

— Може би метър и петдесет и пет. Но силна. Някои от тези дами изглеждат като крехки момичета, но са способни да преместват планини.

— Чернокожа ли беше?

— Да.

— Според теб на колко години беше?

— Може би на четирийсет — четирийсет и пет. Хубавичка. Косата й беше гарвановочерна. Нещо тревожи ли те, Джо?

— Не. Не. Всичко е наред.

— Май си доста обезпокоен. Тази жена някакви проблеми ли създава?

— Не, с нея всичко е наред. Благодаря, Дюи.

Джо затвори телефона и усети, че го побиват трънки.

Дланите му бяха студени. Избърса ги в дънките си.

Нервно грабна разпечатката на списъка с пътниците от полет 353 и започна да го преглежда ред по ред, докато стигна до д-р Роуз Мари Тъкър.

Доктор.

Тя можеше да е доктор по медицина или литература, биолог или социолог, музиколог или зъболекар, но нейната титла му се струваше още по-правдоподобна поради факта, че тя беше получила почетна титла. Откачалките вярваха, че по-голямата част от хората са роботи, по-вероятно, бяха пациенти, отколкото доктори в каквато и да е област.

Според списъка на пътниците Роуз Тъкър беше на четирийсет и три години и нейният дом беше в Манасас, Върджиния. Джо никога не беше ходил в Манасас, но беше минавал с кола няколко пъти — защото това беше отдалечено предградие на Вашингтон близо до града, където живееха родителите на Мишел.

Завъртя стола си към компютъра още веднъж и прегледа статиите за катастрофата, търсейки снимки на пътниците: надяваше се, че нейната ще бъде между тях, но очакванията му не се сбъднаха.

Като имаше предвид описанието на Дюи, Джо стигна до извода, че жената, която беше написала тази бележка, и жената на гробищата — която Блик беше нарекъл Роуз — бяха едно и също лице. Ако тази Роуз беше наистина д-р Роуз Мари Тъкър от Манасас, Върджиния — нещо, което не можеше да бъде потвърдено без снимка — то тя наистина е била на борда на самолета на полет 353.

И е оцеляла.

Неохотно Джо се върна към двете най-големи фотографии от мястото на катастрофата. Първата беше мрачна снимка на бурното небе, на която се виждаха още обгорени до черно дървета, изкривени в сюрреалистични форми, отломки, хора от спасителния отряд с маски и костюми с качулки, които приличаха на монаси или на зловещи духове в някой забравен кръг на ада. Втората беше снимка, направена от въздуха, която разкриваше така реалистично многобройните разпръснати отломки и останки от самолета, че терминът „тежка катастрофа“ беше неточно описание.

Никой не би могъл да оцелее при такава катастрофа.

Все пак Роуз Тъкър, ако тя беше същата Роуз Тъкър, която се беше качила на самолета през онази нощ, очевидно беше не само оцеляла, но и си е тръгнала, без да има нужда от помощ. Без сериозно нараняване. По нея не бяха останали белези, нито пък беше осакатена.

Невъзможно. Докато е падал, хванат в капана на земната гравитация, увеличавал е стремително скоростта и се е блъснал в твърдата земя, боингът не просто се е смачкал, а се е разбил като хвърлено по тухлена стена яйце и след това е експлодирал и е бил обхванат от яростни пламъци. Да се измъкне човек невредим от руините на Гомор, да излезе незасегнат от огъня като Шадрах от пламтящата пещ на Небухаднезар, да възкръсне като Лазар след четири дни в гроба, щеше да бъде по-малко чудо от това да останеш невредим от катастрофата на полет 353.

Обаче ако той наистина вярваше, че това беше невъзможно, умът му нямаше да бъде размътен от гняв и безпокойство, от странен благоговеен страх и настойчиво любопитство. В него бушуваше налудничаво желание да се вкопчи в невероятните възможности, да последва чудото.

Обади се на телефонни справки в Манасас и поиска номера на доктор Роуз Мари Тъкър. Очакваше да му кажат, че не е регистриран такъв номер или че е прекъснат. В края на краищата тя официално беше мъртва.

Вместо това му дадоха телефонен номер.

Не е било възможно тя да оцелее от катастрофата, да си отиде вкъщи и да започне отново своя живот, без да предизвика сензация. Освен това я преследваха опасни хора. Щяха да я открият, ако тя се върне някога в Манасас.

Може би семейството й все още живееше в къщата. По каквито и да е причини може би бяха запазили телефона на нейно име.

Джо набра телефонния номер.

При второто позвъняване отговориха:

— Да?

— Семейство Тъкър ли е? — попита той.

Гласът беше мъжки, отсечен и без местен акцент:

— Да.

— Мога ли да говоря с д-р Тъкър?

— Кой я търси?

Интуицията подсказа на Джо да не казва името си.

— Уоли Блик.

— Извинете, кой?

— Уолъс Блик.

Мъжът от другата страна на линията мълчеше. След това каза:

— За какво се отнася?

Гласът му съвсем леко се промени, но в него се долавяше безпокойство и нотка на предпазливост.

Джо реши, че е проявил достатъчно находчивост и затвори телефона.

Отново избърса дланите си в джинсите.

Един журналист мина зад него и го поздрави, без да вдигне поглед:

— Здрасти, Ранди.

Като погледна съобщението от Роуз, Джо се обади на телефонния номер в Лос Анджелис, който тя беше дала. На петото позвъняване се обади някаква жена:

— Ало.

— Извинете, мога ли да говоря с Роуз Тъкър?

— Тук няма никой с това име — каза тя с акцент, характерен за далечния юг. — Набрали сте грешен номер.

Независимо от изявлението си, тя не прекъсна връзката.

— Роуз ми даде този номер — настоя Джо.

— Готин, нека да отгатна — това е жената, която ти си срещнал на парти. Престорила се е, че те харесва, за да я оставиш на мира.

— Не мисля, че тя би го сторила.

— О, не исках да кажа, че си грозен, скъпи — каза жената отсреща и нейният глас го накара да почувства уханието на магнолия и нощи с дъх на жасмин. — Просто исках да кажа, че не си неин тип. Случва се и на най-добрите.

— Казвам се Джо Карпентър.

— Хубаво име. Солидно име.

— Как се казваш?

Тя каза закачливо:

— Какво име подхожда на гласа ми?

— На гласа ти?

— Може би Октавия или Жулиет?

— По-скоро Деми.

— Като Деми Мур, филмовата звезда? — каза тя невярващо.

— Имаш същия секси и дрезгав глас.

Тя гърлено се засмя:

— Г-н Джо Карпентър, бива те да правиш комплименти. Добре, Деми ми харесва.

— Слушай, Деми, наистина искам да говоря с Роуз.

— Забрави за тази Роуз. Не въздишай по нея, готин, след като ти е била дузпата.

Джо беше сигурен, че тази жена познава Роуз и че е очаквала той да се обади. Като има предвид жестокостта на враговете, които преследваха загадъчната д-р Тъкър, предпазливостта на Деми беше разбираема.

Тя каза:

— Как изглеждаш, когато си честен към себе си, готин?

— Метър и осемдесет висок, кестенява коса, сиви очи.

— Красив?

— По-скоро симпатичен.

— На колко си години, симпатяга?

— По-стар от теб. На трийсет и седем.

— Имаш приятен глас. Ходиш ли на срещи с непознати жени?

Той се обнадежди — тя му определяше среща.

— Нямам нищо против — промърмори.

— Тогава какво ще кажеш за среща със секси гадже като мен? — предложи тя със смях.

— Съгласен съм. Кога?

— Свободен ли си утре вечер?

— Надявах се да е по-скоро.

— Не бъди толкова нетърпелив, симпатяга. Нужно е време, за да уредим нещата както трябва така, че всичко да е наред, никой да не пострада, да няма разбити сърца. Деми явно намекваше срещата да бъде уредена така, че да се гарантира безопасността на Роуз. И може би тя не можеше да се свърже с Роуз за по-малко от двайсет и четири часа.

— Освен това, готин, започвам да се питам защо си толкова нетърпелив, ако наистина изглеждаш прилично.

— Добре де. Кога утре вечер?

— Ще ти дам адреса на едно кафене в Уестууд. Ще се срещнем отпред в шест часа, ще влезем да изпием по едно кафе, за да се опознаем. Ако ми се сториш наистина симпатичен, а пък ти ме намериш за толкова секси, колкото е гласът ми… тогава може да преживеем незабравима нощ. Имаш ли химикалка и лист хартия?

— Да — каза той и записа името и адреса на кафенето.

— Сега ми направи една услуга, готин. Имаш лист, на който е написан този телефонен номер. Скъсай го на малки парченца и го изхвърли в тоалетната.

Тъй като Джо замълча, Деми добави:

— И без това повече няма да ти потрябва. — Сетне затвори телефона.

Трите написани изречения нямаше да докажат, че д-р Тъкър е оцеляла при полет 353 или че около катастрофата има нещо нередно. Той можеше сам да ги съчини. Името на д-р Тъкър също беше напечатано на машина, но нямаше подпис.

Въпреки това много му се искаше да запази писмото. Макар че не можеше да послужи за доказателство, правеше странните събития да изглеждат по-реални за самия него.

Отново набра номера на Деми, за да види дали тя ще отговори, независимо от това, което беше казала.

За негова изненада чу механичен глас, който го информира, че телефонът е прекъснат. Посъветва го да провери дали е набрал правилно номера и след това да се обади на 441 за помощ от централата. Отново набра телефона на Деми, но резултатът беше същият.

Чудесен трик — как ли са го постигнали? Деми очевидно беше доста обиграна.

Когато сложи слушалката обратно на вилката, телефонът иззвъня и го стресна толкова силно, че той отдръпна ръка, сякаш беше изгорил пръстите си. Мислено се упрекна за нервността си и се обади на третото позвъняване:

— Ало.

— „Лос Анджелис Поуст“ ли е? — попита мъжки глас.

— Да.

— Това номерът на Ранди Колуей ли е?

— Точно така.

— Вие ли сте г-н Колуей?

Едва сега той разпозна гласа на мъжа, който беше отговорил на телефона в къщата на Роуз Мари Тъкър в Манасас.

— Вие ли сте г-н Колуей? — попита отново мъжът.

— Аз съм Уолъс Блик — каза Джо.

— Г-н Карпентър?

Полазиха го тръпки и той тресна слушалката.

Преследвачите знаеха къде се намира.

Десетките модулни работни места вече не приличаха на удобни кътчета, а на зловещ лабиринт.

Той грабна разпечатките и съобщението, което Роуз му беше оставила.

Докато ставаше от стола, телефонът звънна отново, но той не го вдигна.

На излизане от новинарския отдел Джо се сблъска с Дан Шейвърс, който се връщаше от ксерокса с куп листа в едната ръка и незапалената си лула в другата. Шейвърс беше плешив, с буйна черна брада и носеше черни джинси, червено-черни шарени тиранти върху раирана в бяло и сиво риза и жълта папийонка. Очилата му за четене висяха на врата му.

Репортер и водещ бизнес-рубрики, Шейвърс беше надут досадник, който се мислеше за истински чаровник и светски лъв. Той каза без предисловия:

— Джоузеф, мойто момче, миналата седмица отворих бутилка „Мондави Каберне“, реколта седемдесет и четвърта година, една от двайсетте, които купих като инвестиция, въпреки че по това време бях в Напа не за да проучвам винарите, а да купя един старинен часовник и нека да ти кажа: това вино беше отлежало толкова добре, че…

Той спря, осъзнал, че Джо не работеше в редакцията близо от година. Смути се и запелтечи съболезнования:

— … ужасяваща трагедия, тези нещастни хора, твоята съпруга и децата ти…

Джо чу, че телефонът на Ранди Колуей звъни отново и понечи да отмине Шейвърс, но изведнъж му хрумна нещо:

— Слушай, Дан, знаеш ли нещо за компания, която се казва „Текнолоджик“?

— Дали знам нещо за тях? — Шейвърс сви вежди. — Много забавно, Джоузеф.

— Наистина ли знаеш нещо? Какво представляват те, Дан? Голяма компания ли са? Искам да кажа, могъщи ли са?

— О, много преуспяваща фирма, Джоузеф. Надушват като хрътки кои малки компании разполагат с нови технологии и ги купуват. Подпомагат и учени, които се нуждаят от средства, за да реализират идеите си. Дейността им е главно в областта на медицината. Служителите им са отвратителни фукльовци, мислят се за гении. — Шейвърс се ухили и захапа лулата си.

Телефонът на Колуей спря да звъни. Тишината изнерви Джо повече от настойчивия пронизващ звук. Те знаеха къде се намира.

— Трябва да вървя — каза той и обърна гръб на Шейвърс, който му обясняваше преимуществата на това да притежаваш акции на „Текнолоджик“.

Отправи се към най-близката мъжка тоалетна. За негов късмет там нямаше стари познати, които да го забавят. Влезе в кабинката и скъса писмото на Роуз на малки парченца. Изхвърли ги в тоалетната чиния, както беше поискала Деми, и пусна водата. Изчака да изчезне и последното парченце и пусна водата втори път, за да е сигурен, че нищо не е останало.

„Медспед“. „Текнолоджик“. Корпорации, които провеждаха полицейски операции. Дългата им ръка, която стигаше от Лос Анджелис до Манасас, и тяхното разстройващо всезнание доказваха, че имат връзки извън света на бизнеса, може би с военните.

Въпреки всичко, независимо от залога, беше безсмислено една корпорация да защитава интересите си с помощта на мъже, достатъчно нагли, за да стрелят по хора на публични места. Колкото и печеливша компания да беше „Текнолоджик“, това не освобождаваше служителите от задължението да спазват законите дори и тук, в Лос Анджелис, където липсата на пари се смяташе за корена за злото.

Като се има предвид как безцеремонно стрелят по хора, преследвачите сигурно бяха федерални агенти. Джо разполагаше с прекалено малко информация, за да предположи каква роля играеха „Медспед“ и „Текнолоджик“ в операцията.

Докато вървеше по коридора към асансьорите, той очакваше някой да извика името му и да му заповяда да спре. Може би един от мъжете с хавайските ризи. Или Уолъс Блик. Или полицейски служител.

Ако хората, които търсеха Роуз, бяха федерални агенти, биха могли да получат помощ от местната полиция. Засега Джо трябваше да гледа на всеки човек в униформа като на потенциален враг.

Когато вратите на асансьора се отвориха, той се напрегна, защото се страхуваше да не бъде задържан тук. Ала в кабината нямаше никого.

Докато асансьорът се спускаше към първия етаж, Джо очакваше електричеството да бъде прекъснато. Когато вратите се отвориха, беше изненадан: отвън отново нямаше никого.

През целия си живот никога не беше изпадал в такава параноя. Страховете му бяха предизвикани от събитията през ранния следобед и от това, което беше научил, откакто беше в офисите на „Поуст“.

Чудеше се дали неговите реакции — пристъпи на изключителна ярост, нарастващ страх — бяха резултат от загубата на близките му през миналата година. Не си беше позволил да изпитва нищо друго освен скръб, самосъжаление и изключителна пустота от непоправимата загуба. Всъщност упорито се беше стремял към забрава. Беше се опитал да преодолее болката, да възкръсне от пепелта като птицата феникс без повече надежди, освен студеното спокойствие на безразличието. Сега, когато събитията го караха отново да се отвори към света, беше завладян от прекалено много емоции, подобно на начинаещ сърфист, заливан от всяка издигаща се вълна.

Когато се озова във фоайето, видя, че Дюи Биймис говори по телефона. Охранителят слушаше така внимателно, че обикновено гладкото му мургаво лице беше набръчкано. От време на време промърморваше:

— Да, ъхъ, ъхъ, да.

Джо се отправи към външната врата и му махна за довиждане.

Дюи възкликна:

— Хей, чакай, чакай малко!

Джо спря и се обърна.

Макар че охранителят слушаше този, с когото говореше по телефона, погледът му беше насочен към Джо.

За да покаже, че бърза, Джо почука с пръст по часовника си.

— Изчакайте малко — каза Дюи по телефона и след това се обърна към Джо: — Някакъв мъж те търси.

Джо поклати отрицателно глава.

— Иска да говори с теб — продължи едрият мъжага.

Джо отново тръгна към вратата.

— Чакай, човекът каза, че е от ФБР.

На вратата Джо се поколеба. ФБР не може да е замесено с мъжете с хавайските ризи — типове, които стрелят по невинни хора, без да си направят труда да задават въпроси, нито пък с убийци като Уолъс Блик. Дали не губеше отново самообладание от страх, дали не го овладяваше параноята? Той можеше да получи отговори на някои въпроси и защита от ФБР.

Разбира се, твърде е възможно мъжът на телефона да лъже, да не е от ФБР. Вероятно се надяваше да забави Джо, докато Блик и приятелите му нахлуят в сградата.

Джо поклати глава, обърна се, бутна вратата и излезе. Чу, че Дюи го вика, но тръгна към колата си, като едва устоя на желанието да затича.

В далечния край на паркинга младият пазач с обръснатата глава и златната халка на носа го наблюдаваше. В този град, където понякога парите означаваха повече от верността, честта и достойнството, модата бе всесилен господар; модните течения се сменяха по-често от убежденията, непроменени оставаха само сигналните цветове на младежките банди. Облеклото на момчето — пънкгръндж-неопънк — каквото и да беше — вече беше отживяло времето си и го правеше да изглежда по-малко плашещ, отколкото той си мислеше, и по-жалък, отколкото си представяше. Все пак при тези обстоятелства интересът му към Джо изглеждаше заплашителен.

Купето на хондата беше нагорещено, но не непоносимо. Страничното стъкло, строшено от куршум на гробищата, осигуряваше проветряване.

Младокът вероятно беше забелязал счупеното стъкло, когато хондата беше влязла в паркинга. Може би това му се беше сторило подозрително…

„Хич не ми пука!“ — помисли си Джо. Беше сигурен, че двигателят няма да се включи, но страховете му се оказаха напразни.

Докато излизаше на заден ход от паркинга, зърна Дюи Биймис, застанал на бетонната площадка под козирката с емблемата на „Поуст“. Не изглеждаше разтревожен, а озадачен.

Дюи нямаше да го спре. Бяха приятели, в края на краищата, или някога бяха приятели, а онзи на телефона беше само безплътен глас.

Джо включи на скорост. Забеляза, че Дюи слиза по стълбите и вика нещо. Гласът му не издаваше безпокойство. Изглеждаше объркан, загрижен.

Джо не му обърна внимание и се насочи към изхода.

Пазачът стана от сгъваемия стол. Беше само на две крачки от въртящите врати, които затваряха паркинга.

Върху верижната ограда навитите телове проблесваха под светлината на следобедното слънце.

Джо погледна в огледалцето. Далеч назад Дюи стоеше с ръце на кръста.

Джо мина покрай чадъра, но пазачът не помръдна. Наблюдаваше го с полузатворени очи и безизразно лице, сетне избърса потта от челото си с ръка, боядисаните му в черно нокти проблеснаха.

Джо зави надясно по улицата с доста висока скорост. Гумите изсвириха и колата поднесе по размекнатия асфалт, но той не намали.

Насочи се на запад по улица „Стратърн“ и чу сирените, когато зави на юг по булевард „Ланкершим“. Сирените бяха част от музиката на града; не беше задължително да имат нещо общо с него.

Въпреки това, докато караше към магистралата „Вентура“ и след това на запад към Муунпарк, той често поглеждаше в огледалцето за преследващи го автомобили — със или без отличителни знаци.

Не беше престъпник. Би трябвало да се чувства в безопасност, ако съобщи на властите за мъжете на гробищата, за съобщението от Роуз Мари Тъкър и за своите подозрения за катастрофата.

От друга страна, въпреки че бягаше, за да спаси живота си, Роуз не беше потърсила защита от ченгетата, може би, защото не можеше да получи такава от тях. Моят живот зависи от твоята предпазливост.

Той беше работил като криминален репортер достатъчно дълго и беше свидетел на много случаи, когато жертвата е била набелязана, не защото е направила нещо, не заради парите, които е искал нападателят, а само заради информацията, с която е разполагала. Онзи, който знае прекалено много, може да бъде по-опасен от въоръжен човек.

Обаче той не знаеше почти нищо за обстоятелствата около катастрофата. Ако го преследваха само защото му бяха известни твърденията на Роуз Тъкър, че е оцеляла при катастрофата, то фактите, които тя знаеше, сигурно бяха толкова експлозивни, че тяхната мощност можеше да се измери само в мегатонове.

Докато караше на запад към Студио Сити, си спомни за червените букви върху черната тениска, която носеше пазачът от паркинга на „Поуст“. „Не бой се от нищо“ беше философия, която Джо така и не можа да възприеме. Страхуваше се прекалено много.

Повече от всичко го измъчваше мисълта, че Мишел, Криси и Нина са загинали не по волята на съдбата, а от ръката на човек. Макар че от Националния комитет за безопасност на транспорта не можеха да посочат вероятната причина, една повреда в системите за хидравличен контрол плюс човешка грешка беше един от възможните сценарии, с който той можеше да се примири, защото този сценарий беше абстрактен, механичен и студен като самата вселена. Би било непоносимо обаче, ако те бяха загинали от терористичен акт или поради деяние на престъпник, ако бяха станали жертва на човешката алчност, завист или омраза.

Страхуваше се от въздействието, което подобно откритие би оказало върху него. Страхуваше се от онова, в което можеше да се превърне, от ужасяващата лекота, с която щеше да отмъщава, наричайки отмъщението справедливост.