Робърт М. Пърсиг
Лайла (8) (Изследване на нравствеността)

8.

Идеята, че светът се състои единствено от нравствени ценности, на пръв поглед звучи невероятно. Предполага се, че само предметите са реални. „Качеството“ се възприема само като смътна периферна дума, която ни казва какво мислим за предметите. Представата, че Качеството би могло да създава предмети, изглежда напълно погрешна. Ние обаче възприемаме субектите и обектите като действителност по същата причина, поради която виждаме света изправен, въпреки че нашите очни лещи го представят на мозъка ни преобърнат. Когато свикнем с определен модел на тълкуване, забравяме, че самият модел съществува.

Федър си спомни, че е чел за експеримент със специални очила, с които всичко се вижда преобърнато. Скоро участниците в експеримента се приспособили и почнали пак да виждат света „нормално“. След няколко седмици махнали очилата и известно време виждали нещата преобърнати, докато не усвоили отново зрителното възприятие, което преди приемали за даденост.

Същото се отнася за субектите и обектите. Културата, сред която живеем, ни връчва интелектуални очила, с които да тълкуваме преживяното. В тях е вградена представата за първичността на субектите и обектите. Ако някой вижда нещата през малко по-различни очила или, не дай Боже, свали очилата, останалите, които продължават да гледат през тях, проявяват естествената склонност да смятат изказванията му за странни, ако не и за ненормални.

Но Федър не е такъв. Идеята, че ценностите създават предметите, става все по-малко странна, когато свикнеш с нея. От друга страна, съвременната физика започва да изглежда все по-странна, ако се задълбочиш в нея, и съществуват всички признаци, че странността й ще нараства. И в двата случая обаче странността не е критерий за истинност. По думите на Айнщайн здравият разум, тоест нестранността, не е нищо друго освен куп предразсъдъци, натрупани преди осемнайсетгодишна възраст. Критерии за истинността са логичната последователност, съответствието с опита и пестеливите обяснения. Метафизиката на Качеството отговаря на всички тези изисквания.

Метафизиката на Качеството поддържа това, което се нарича „емпиризъм“. Според нея сериозното човешко познание произтича от възприятията или от размисъла върху полученото чрез тях. Повечето емпирици отричат истинността на познанието, придобито чрез въображението, властта, традицията или чисто теоретичните разсъждения. Според тях области като изкуството, нравствеността, религията и метафизиката не могат да бъдат подложени на проверка за истинност. Метафизиката на Качеството се отличава в това отношение, защото твърди, че ценностите на изкуството и нравствеността и дори религиозният мистицизъм могат да се проверят и в миналото са изключвани поради метафизични, а не емпирични причини. Изключвани са заради метафизичното твърдение, че цялата Вселена се състои от субекти и обекти и че всяко нещо, което не може да се определи като субект или обект, не съществува реално. Това твърдение не се подкрепя от никакви емпирични доказателства. То е само предположение.

То е предположение, което рязко противоречи на всекидневния опит. Отрицателната ценност, която извличаме, ако седнем върху гореща печка, очевидно е опит, въпреки че не е обект и дори не е субективна. Първо се появява отрицателната ценност и чак после възникват субективните разсъждения, в които се включват такива неща като печката, горещината и болката. Ценността е онази действителност, която поражда мислите.

Във физиката съществува принцип, че ако едно тяло не може да се разграничи от останалите, то не съществува. Към него Метафизиката на Качеството добавя още един: ако един предмет не притежава ценност, той не може да бъде разграничен от останалите. Когато свържем двата принципа, стигаме до извода, че не съществуват предмети, които не притежават ценност. Не предметът е създал ценността. Ценността е създала предмета. Стига да проумеем, че ценността е опора на опита, емпириците няма да имат проблеми. Така просто се формулира по нов начин убеждението им, че опитът е отправната точка на всичко съществуващо. Проблем възниква единствено при субектно-обектната метафизика, която нарича себе си „емпиризъм“.

Оттук може да се заключи, че целта на Метафизиката на Качеството е да разруши всяка субектност и предметност, но това не е вярно. За разлика от метафизиката на субектите и обектите Метафизиката на Качеството не твърди, че съществува една-единствена изключителна истина. Ако твърдим, че единствени субектите и обектите съставят действителността, тогава е възможно само едно тълкуване на нещата — онова, което отговаря на „обективния“ свят, а всички останали тълкувания са нереални. Но ако възприемем, че действителността в крайна сметка е Качество или съвършенство, тогава се допуска съществуването на повече от една истина. И вече не търсим абсолютната „Истина“. Вместо нея търсим най-качественото разумно обяснение на нещата със съзнанието, че ако миналото изобщо може да служи за ориентир към бъдещето, обяснението трябва да се приема като временно — като полезно само докато не се появи нещо по-добро. Оттам реалностите на ума могат да се разглеждат също както картините в художествената галерия — без да полагаме усилия да разкриваме коя е „действителната“ картина, а като им се наслаждаваме и запазваме ценните. Съществуват редица множества от реалности на ума, някои от тях възприемаме като по-качествени от другите, но това отношение се дължи отчасти на нашата история и сегашни ценностни модели.

Можем да използуваме и друго сравнение — ако кажем, че Метафизиката на Качеството е невярна, а субектно-обектната метафизика е вярна, е все едно да твърдим, че правоъгълната координатна система е правилна, а полярната — погрешна. Една карта със Северния полюс в средата отначало ни обърква, но тя е също толкова точна, колкото и картата на Меркатор. В Арктика е невъзможно да се използува друга карта. Двете проекции не са нищо друго освен интелектуални модели за тълкуване на действителността и можем да твърдим единствено, че при определени обстоятелства правоъгълната координатна система позволява по-лесно, по-опростено тълкуване.

Метафизиката на Качеството осигурява по-добри координати за тълкуване на света, отколкото субектно-обектната метафизика, защото е по-широкообхватна. Тя обяснява повече за света, и то по-добре. Метафизиката на Качеството може да даде прекрасно обяснение на субектно-обектните отношения, но, както Федър се бе убедил от антропологията, субектно-обектната метафизика не е в състояние да обясни по никакъв начин ценностите. Помъчи ли се да даде обяснение на ценностите, тя се превръща в объркан и неубедителен психологически брътвеж.

Години наред са ни внушавали, че ценностите би трябвало да възникват от някакво място в „низшите“ мозъчни центрове. Мястото така и не е ясно определено. Механизмът на задържане на ценностите е напълно непознат. Никой досега не е успял да увеличи броя на ценностите на отделния човек, като допълни още една на въпросното място, или да наблюдава изменения в това място в резултат на промяна в ценностите. Няма доказателства, че ако тази част от мозъка се подложи на упойка или лоботомия, пациентът ще стане по-добър учен, защото съжденията му ще се „обезценностят“. Въпреки всичко ни внушават, че ценностите се намират именно там, защото иначе къде биха могли да бъдат?

Който познава историята на науката, вече усеща дъха на флогистона и мекия отблясък на лъчистия етер — други две дедуктивно формулирани научни понятия, които никога не са откривани под микроскоп или някъде другаде. Когато дедуктивните понятия се споменават години наред, но никой не може да ги открие, става ясно, че заключенията са изведени от погрешни изходни положения, че теорията, послужила за основа на дедукцията, е невярна в самата си същност. Това е истинската причина, поради която емпириците в миналото са избягвали ценностите — не защото ценностите не са част от преживяванията, а защото при опитите да се вместят в онзи абсурден мозъчен център у теб се поражда мрачното чувство, че някъде още в началото на пътя си тръгнал в погрешна посока, и ти иде просто да зарежеш всичко и да се съсредоточиш върху нещо по-перспективно.

Проблемът с описанието на ценностите от веществена гледна точка е фактически проблемът с малката кутия, в която се мъчим да напъхаме по-голямата. Ценностите не са подвид на веществото. Веществото е подвид на ценностите. Ако обърнем посоката, ако от по-малкото преминем към по-голямото и определим веществото от ценностна гледна точка, загадката изчезва — веществото е „постоянен модел на неорганични ценности“. Проблемът престава да съществува. Предметният свят се обединява със света на ценностите.

За Федър неспособността на традиционната субектно-обектна метафизика да изясни ценностите беше пример за „птицечовка“. Първите зоолози класифицирали животните, които кърмят малките си, в групата на бозайниците, а онези, които снасят яйца — в групата на влечугите. По-късно в Австралия било открито животно с патешка човка, откъдето дошло и името му. То снася яйца като истинско влечуго, но след излюпването кърми малките като истински бозайник.

Откритието предизвикало сензация. „Каква енигма! — възкликнали. — Каква загадка! Какво чудо на природата!“ Когато в края на осемнайсети век първите препарирани екземпляри стигнали от Австралия в Англия, били сметнати за фалшификати, съшити от различни животни. Дори и днес в природонаучните списания се появяват статии, които продължават да задават въпроса: „Защо съществува този природен парадокс?“

Отговорът е: парадокс не съществува. Птицечовката не прави нищо парадоксално. Тя няма никакви проблеми. Птицечовките са снасяли яйца и са кърмели малките си милиони години преди да се появят зоолозите и да ги поставят извън законите си. Загадката, енигмата всъщност е другаде — как зрели, обективни, квалифицирани учени могат да прехвърлят гафа си върху бедната, невинна птицечовка.

За да прикрият проблема, зоолозите прибягнали до кърпене. Измислили нов разред, еднопроходни, който включва птицечовката, ехидната и край. Като нация, която се състои от две народности.

В субектно-обектната класификация на света Качеството е в положението на птицечовката. Специалистите не могат да го класифицират и затова обявяват, че в него има нещо нередно. Качеството не е единствената птицечовка. Субектно-обектната метафизика гъмжи от огромни, властни, чудовищни птицечовки. Проблемите на отношението между свободната воля и детерминизма, между съзнанието и материята, на прекъснатостта на материята на податомно равнище, на привидната безсмисленост на Вселената и на живота в нея са все чудовищни птицечовки, създадени от субектно-обектната метафизика. В случаите, когато западната философия се насочва към субектно-обектната метафизика, тя може да бъде определена почти като „анатомия на птицечовката“. Съществата, превърнали се в неизменна част от философския пейзаж, изчезват като с вълшебна пръчица, когато правилно се приложи Метафизиката на Качеството.

Светът ни се представя като безкраен низ от плочки за пъзел, за които предпочитаме да смятаме, че пасват помежду си, но всъщност се заблуждаваме. Винаги се появяват плочки като птицечовката, които не пасват — можем да ги пренебрегнем, да дадем някое глупаво обяснение за тях или да разрушим целия изграден до момента пъзел и да почнем отначало, за да включим повече плочки. Ако разбием цялата безформена, зле свързана структура на субектно-обектно обяснената Вселена и я изградим отново според метафизиката, ориентирана към ценностите, всички сиротни плочки ще намерят точното си място както никога досега.

Метафизиката на Качеството се занимава не само с „птицечовката на ценностите“: не по-малко значение има още една, птицечовката на „научната действителност“ — извънредно голямо чудовище, което отдавна плаши мнозина. Разкрито е преди един век от математика и астронома Анри Поанкаре, който пита: „Защо действителността е най-приемлива за науката, която е неразбираема за децата?“

Трябва ли действителността да е разбираема само за шепа водещи физици в света? Би следвало поне повечето хора да я разбират. Трябва ли действителността да се изразява само чрез символи, които, за да се използуват, изискват университетски познания по математика? Трябва ли с годините тя да се променя при възникването на нови научни теории? Трябва ли различните школи във физиката да се карат за нея години наред, без да стигнат до окончателно решение в полза на едната или другата страна? И ако е така, доколко е справедливо хората да бъдат осъждани на доживотно лишаване от свобода в психиатрични заведения без съд, без съдебни заседатели, без право на освобождаване под гаранция само защото „не разбират действителността“? Приложим ли е този критерий, няма ли да останат на свобода само няколкото най-изтъкнати физици в света? Кой е луд и кой нормален?

Птицечовката на „научната действителност“ изчезва при ориентираната към ценностите Метафизика на Качеството. Действителността, която е ценност, е разбираема и за невръстните деца. Тя е всеобщото начало на придобиването на опит, с което всеки един от нас се сблъсква постоянно. В рамките на Метафизиката на Качеството науката е съвкупност от статични модели на ума за описване на действителността, но те не са самата описвана действителност.

Третата основна птицечовка, към която се обръща Метафизиката на Качеството, е „птицечовката на причинността“. От векове се твърди, че от емпирична гледна точка причинност не съществува. Тя не може да се види, да се докосне, да се чуе или да се усети. Не може да се преживее по никакъв начин. Тази птицечовка никак не е маловажна от философска или научна гледна точка. Случвало се е да се превръща в истинска бариера. За хартията, изписана само по този метафизичен проблем, сигурно са изсечени цели гори.

В Метафизиката на Качеството „причинността“ е метафизично понятие, което може да се замени с „ценност“. Да кажеш, че „А причинява Б“, е равносилно на „Б цени предпоставка А“. Разликата е само в думите. Вместо израза „магнитът кара железните стружки да се движат към него“ можем да използуваме формулировката „железните стружки ценят движението към магнита“. От научна гледна точка двете съждения са еднакво верни. Може да звучат малко необичайно, но това е въпрос на езикови навици, не на науката. Езикът, с който описваме данните, се променя, докато самите научни данни остават непроменени. Същото важеше за всяко друго научно съждение, за което Федър се сещаше. „А причинява Б“ винаги може да се замени с „Б цени предпоставка А“, без това да доведе до промяна на научните данни. Понятието „причина“ може изцяло да се изхвърли от научните описания на Вселената, без да пострадат точността или пълнотата на описанието.

Единствената разлика между причинността и ценността се състои в това, че думата „причина“ предполага абсолютна сигурност, докато подтекстът на „ценност“ насочва към предпочитанията. Според класическата наука светът е подчинен на абсолютно сигурни закони и затова при нея по-подходяща е думата „причина“. Но в съвременната квантова физика всичко е по-различно. Частиците „предпочитат“ да действуват така, както всъщност действуват. Нито една частица не е обвързана с предсказуема линия на поведение. Привидната абсолютна причина фактически се оказва много последователен модел на предпочитания. Затова ако изхвърлим от езика думата „причина“ и я заменим с „ценност“, ние не само заместваме едно емпирично безсмислено понятие със съдържателно — ние въвеждаме понятие, което е по-подходящо за действителните наблюдения.

Следващата победена птицечовка е „веществото“. Също както „причинността“, понятието „вещество“ е производно и не е почерпано от непосредствения опит. Никой никога Не е виждал и няма да види веществото. Хората виждат само данни. Предполага се, че данните се свързват в устойчиви модели поради вътрешно присъщото им „вещество“. Но както Джон Лок изтъква още през седемнайсети век, ако се запитаме какво представлява веществото, като се абстрахираме от всички негови свойства, ще се окаже, че не можем да си представим нищо. Данните от квантовата физика показват, че така наречените „елементарни“ частици не отговарят на определението за вещество. Свойствата се появяват, изчезват, пак възникват и се губят на малки снопчета, наречени „кванти“. Снопчетата не съществуват непрекъснато във времето, а една от най-съществените особености на „веществото“ е неговата непрекъснатост във времето. Тъй като квантовите снопчета не са вещество, тъй като е общоприето научното предположение, че елементарните частици изграждат всичко съществуващо, излиза, че никъде в света няма и никога не е имало вещество. Цялата концепция е огромна метафизична илюзия. В първата си книга Федър се беше опълчил срещу фокусника Аристотел, който е измислил понятието и оттам е почнало всичко.

Но щом няма вещество, трябва да зададем въпроса, защо всичко не е хаотично. Защо възприятията ни се държат така, сякаш има нещо вътрешно присъщо? Когато вземем в ръка чаша вода, защо свойствата на тази чаша не се разлетяват във всички посоки? Какво ги задържа, ако не това, което се нарича „вещество“? Ето въпроса, породил първоначалната концепция за веществото.

Метафизиката на Качеството му отговаря както на „птицечовката на причинността“. Просто зачеркваме думата „вещество“ и навсякъде я заменяме с „постоянен неорганичен ценностен модел“. Разликата пак е само езикова. В лабораторията няма абсолютно никакво значение кое понятие използуваме. Нито един уред не променя показанията си. Наблюдаваните лабораторни данни остават непроменени.

Най-голямата полза от замяната на „причинност“ и „вещество“ с „ценност“ е, че тя ни позволява да обединим науката физика с други области на човешкия опит, за които традиционно се смята, че остават извън полезрението на научната мисъл. Федър разбираше, че „ценността“, която задвижва елементарните частици, не е тъждествена с „ценността“, която хората придават на една картина. Той обаче осъзнаваше, че двете са братовчедки и взаимоотношенията им могат да се определят с голяма точност. Веднъж формулираме ли определението, започва огромно по мащаби сливане между хуманитарните и точните науки и птицечовките започват да отпадат със стотици. С хиляди.

Федър с радост забеляза, че една от първите покосени птицечовки е тази, от която всъщност всичко е започнало — „теорията на антропологията“. Ако науката е изследване на веществата и връзката между тях, значи областта на културната антропология е научен абсурд. От гледна точка на веществото култура не съществува. Тя няма маса, няма енергия. Не е измислен лабораторен уред, който да различи културата от некултурата.

Но в случай че науката е изследване на постоянните ценностни модели, културната антропология заема пълноправно място в науката. Културата може да бъде определена като система от обществени ценностни модели. По думите на антрополога Клъкхоун, автор на „Проект за ценностите“, ценностните модели са същността на антропологическите проучвания.

Огромната грешка на Клъкхоун се състоеше в опита му да дефинира ценностите. Той допускаше, че субектно-обектното възприемане на света позволява да се даде подобно определение. Не че наблюденията му не бяха точни. Тезата му рухваше, защото той не разграничаваше ориентираните към веществото метафизични предположения на антропологията от собствените си наблюдения. Стореше ли го, антропологията щеше да се измъкне от подвижните пясъци на метафизиката и най-накрая да стъпи на твърда почва.

Федър все повече се убеждаваше, че ориентираната към Качеството карта на Вселената дава кристално ясни обяснения там, където досега е имало само мъгла. В изкуствата, които се занимават главно с ценности, това можеше да се очаква. Изненадата обаче се появяваше в областите, за които се предполага, че нямат почти нищо общо с ценностите. Математиката, физиката, биологията, историята, правото — всички те имаха вградени ценностни основи, които сега попадаха под наблюдение и се разкриваха много любопитни неща.

Често пъти, щом бъде заловен някой крадец, започва да се разплита цяла верига от престъпления.