Робърт М. Пърсиг
Лайла (18) (Изследване на нравствеността)

19.

„Стъмни се“ — помисли Федър. В небето зад голямата плъзгаща се стъклена врата на хотелската стая не се виждаше никаква светлинка. Стаята се осветяваше само от лампата, където продължаваше да пърха нощната пеперуда.

Той погледна часовника си. Гостът му закъсняваше. С около половин час. Типично за холивудските знаменитости. Колкото са по-известни, толкова повече закъсняват, а този, Робърт Редфорд, наистина беше от най-прочутите. Федър си припомни шегата на Джордж Бърнс — присъствувал на холивудски партита, където гостите били толкова прочути, че изобщо не се появявали. Но Редфорд щеше да дойде да поговорят за филмовите права, а те бяха жизненоважни. Нямаше причини да не дойде.

На вратата се почука — типичният металически звук на всички огнеупорни хотелски врати по света, който този път стресна Федър. Той се изправи, приближи се до вратата, отвори я и видя в коридора Редфорд с очаквателно, непредубедено изражение на прочутото лице.

Изглеждаше по-дребен от пресъздадените от него филмови образи. Прочутата му коса беше покрита с шапка за голф. Странните очила без рамка отвличаха вниманието от лицето зад тях, а вдигнатата яка на палтото го правеше още по-незабележим. Тази вечер изобщо не приличаше на Сънданс Кид.

— Заповядайте — покани го Федър и усети прилив на нещо като сценична треска.

Всичко това се случваше реално във времето. Това беше настоящето. Сякаш имаше премиера, завесата току-що бе вдигната и сега всичко зависеше от него.

Усеща, че се насилва да се усмихне. Поема палтото на Редфорд — напрегнато, мъчи се да не издава нервността си и да овладее движенията си, но без да иска, дръпва палтото непохватно и Кид не може да измъкне едната си ръка… Божичко, не може да издърпа ръкава… Федър пуска палтото, Кид сам го съблича и му го подава с въпросителен поглед, после му дава и шапката.

Ама че начало… Сцена, достойна за Чарли Чаплин. Редфорд влиза в дневната, приближава се до стъклените врати и поглежда към парка, очевидно иска да се ориентира. Федър го следва и сяда на един от позлатените викториански столове с прекалено висока седалка и копринена тапицерия.

— Извинете, че закъснях — казва Редфорд.

Обръща се с гръб към стъклената врата и без да чака покана, се запътва към канапето срещу стола.

— Върнах се от Лос Анджелис преди половин час — обяснява той. — За път отиват три часа. Наричат вечерните полети „Зачервените очи“… — Хвърля бърз поглед да проследи реакцията и продължава: — Сполучливо сравнение… човек изобщо не може да мигне…

Редфорд произнася тези думи и чрез тях придобива плът и кръв. Досущ като във филма „Пурпурната роза от Кайро“, където един от героите слиза от екрана и влиза в живота на жена от публиката. Та какво говори той?

— Става ми все по-неприятно да се връщам — казва той. — Разбирате ли, там съм израсъл… Помня как изглеждаше… Не ми харесва как се е променило всичко…

Продължава да следи реакциите на Федър.

— Запазил съм много хубави спомени от Калифорния — успява най-накрая да се овладее Федър и да проговори.

— Живели ли сте там?

— Някога живеех в съседство, в Невада — отговаря Федър.

От него се очаква да говори. И той го прави: поток от произволни изречения за Калифорния и Невада. Пустините, боровете, безкрайните хълмове, евкалиптите, магистралите и чувството за нещо липсващо, за нещо неосъществено, което го обхваща там винаги. Сега само запълва времето, установява контакт. Редфорд слуша внимателно и Федър остава с впечатлението, че това му е навик. Истинско сценично присъствие. Току-що е прекосил цялата страна със самолет, сигурно е разговарял с много хора и все пак прочутото му лице сега е тук, той слуша, сякаш разполага с неограничено време, сякаш нищо значително не се е случило, преди да дойде, и нищо значително не го очаква, след като излезе.

Продължават да бъбрят, докато не стигат до името на общ познат — Ърл Уорън, бивш върховен съдия, за когото Федър казва, че повечето хора не го възприемат като типичен калифорниец. Редфорд начаса се съгласява и разкрива личните си ценности.

— Беше ни губернатор, нали знаете — казва той.

Федър потвърждава и добавя, че семейството на Уорън е от Минесота.

— Така ли? — учудва се Редфорд. — Не знаех.

Редфорд заявява, че винаги е проявявал особен интерес към Минесота. Във филма му „Обикновени хора“ се разказва за Минесота, въпреки че е заснет в северен Илинойс. В общежитието в колежа живеел с едно момче от Минесота, ходил му на гости и преживяването било незабравимо.

— Къде живееше? — пита Федър.

— На езерото Минетонка — отвръща Редфорд. — Познавате ли този край?

— Разбира се. В първа глава от книгата ми се споменава Екселсиор на езерото Минетонка.

Редфорд изглежда загрижен, сякаш е пропуснал важна подробност.

— Там има нещо особено… Не зная как да го определя…

— Нещо изискано — допълва Федър.

Редфорд кимва в израз на пълно съгласие с определението.

— В Минеаполис има един квартал, Кенуд, там е същото. Хората в него също като Ърл Уорън притежават „чар“ или „изисканост“, или нещо от тоя род.

За миг Редфорд се вглежда втренчено в него. На екрана никога не е така съсредоточен.

— И каква е причината? — пита той.

— Парите — отговаря Федър, но осъзнал, че не е съвсем прав, добавя: — И още нещо.

Редфорд го изчаква да продължи.

— Там има богатства, трупани отдавна — казва Федър. — Още от времето на дърводобива и първите мелници. Тогава е било по-лесно да си изискан с камериерка, шофьор и още седем прислужници, които да поддържат къщата.

— На езерото Минетонка ли сте живели?

— Не, по-далече, но през трийсетте години, когато бях дете, ходех там на рождени дни.

Редфорд изглежда заинтригуван.

Федър продължава:

— Не бях от богато семейство. Имах стипендия за едно училище в Минеаполис, където учеха богаташките деца… обикновено ги докарваха шофьорите. Сутрин големите, черни, дълги пакарди спираха пред училището, шофьорите в черни униформи изскачаха от колите и се втурваха да отворят задната врата, откъдето се появяваха момчетата. Следобед лимузините и шофьорите се връщаха, момчетата се качваха и тръгваха към езерото Минетонка. Аз ходех на училище с велосипед. Понякога виждах в огледалото как някой от огромните пакарди се приближава отзад, обръщах се и махах с ръка на момчето вътре, то ми отвръщаше на поздрава, случваше се и шофьорът да ми махне, а най-смешното е, че момчето май завиждаше на мен. Аз бях напълно свободен. А то беше затворник на задната седалка на черния пакард и го осъзнаваше.

— В кое училище учехте?

— „Блейк“.

Погледът на Редфорд се напряга.

— Точно в същото училище е учил и съквартирантът ми!

— Светът е малък — отбелязва Федър.

— Да, наистина!

От въодушевлението на Редфорд личи, че съществува някаква връзка, определена точка на повърхността на нещата, под която се намира важна конструкция.

— Още имам приятни спомени оттам — казва Федър.

Изражението на Редфорд подсказва, че той би искал да послуша още, но, разбира се, не е дошъл за това. Говорят още малко за най-различни несвързани неща, сетне той почва по същество. Млъква и после подхваща:

— Струва ми се, че преди всичко трябва да кажа колко се възхищавам от книгата ви, за мен тя е предизвикателство и стимул. Винаги съм размишлявал върху идеите за „Качеството“. Винаги съм ги разглеждал точно по този начин. Прочетох книгата веднага след като излезе и щях да се свържа с вас още тогава, но някой ми каза, че правата вече са откупени.

В речта му се е прокраднала необичайна скованост, сякаш е репетирал. Защо пък точно той ще се държи като лош актьор?

— Много бих искал да получа правата да екранизирам книгата — допълва Редфорд.

— Имате ги — отговаря Федър.

Редфорд се сепва. Сигурно Федър е изтърсил нещо неуместно. В биографиите на Редфорд се подчертава неговата „невъзмутимост“, но сега той изглежда стреснат.

— Нямаше да се заема, ако не възнамерявах да дам правата на вас — казва Федър.

Но Редфорд не изглежда особено зарадван. По-скоро е изненадан и се замисля за нещо свое. Вече не е заинтригуван.

Пита за предишните филмови сделки.

— О, това е дълга история — отвръща Федър и обяснява поредицата от продадени филмови опции, които са се провалили по една или друга причина.

Редфорд възвръща обичайното си изражение, слуша внимателно. След изчерпването на темата предпазливо преминават към въпроса за сценария. Редфорд препоръчва сценарист, когото Федър познава. Той се съгласява.

Редфорд смята да пресъздаде изцяло сцената, където преподавателят стои цял час пред пълната със студенти аудитория и не обелва нито дума, докато накрая студентите, изнервени и уплашени, буквално хукват към вратата. Очевидно възнамерява да изпълни сцената с ретроспективни кадри. Федър намира идеята за добра. Забележително е как Редфорд се вживява в книгата. Заради сцената в аудиторията той изцяло подминава сцените по пътя и поддръжката на мотоциклета, объркали другите сценаристи, и се насочва право към сцената в аудиторията, фактическото начало на книгата с кратко описание как се преподава съчинение в час по английски.

Редфорд обяснява, че сцените по пътя ще се снимат в натура. Казва, че Федър може да посещава снимачната площадка винаги когато пожелае, „но не всеки ден“. Федър не разбира какво означава това.

Стигат до възловия проблем за абстрактните идеи. Книгата се занимава предимно с философските идеи за Качеството. Големите касови филми не представят визуално идеите. Редфорд обяснява, че идеите трябва да се сгъстят и да се покажат косвено. Федър не е сигурен дали е разбрал точно. Предпочита да види как ще се осъществи този замисъл.

Редфорд усеща съмненията на Федър и го предупреждава:

— Както и да се направи филмът, няма да ви хареса.

Федър се замисля дали тези думи не са само презастраховка. Редфорд разказва за автора на друга книга, който видял екранизацията и се помъчил да я хареса, но не бил кой знае колко въодушевен.

— Трудно е да се възприеме — натъртва Редфорд и добавя: — Но винаги се получава така.

Разговорът продължава по други теми, ала те като че не са по същество. Накрая Редфорд поглежда часовника си.

— Е, засега май няма особени проблеми — казва той. — Ще продължа работата, ще се обадя на сценариста, за да обсъдим неговите идеи. — Накланя се напред и продължава: — Много съм изморен и няма смисъл цяла нощ да ви омайвам… Ще се обадя и на останалите и след известно време нашата агенция ще се свърже с вас.

Той се изправя, отива до дрешника и сам взема шапката и палтото. Вече на вратата пита:

— Къде живеете сега?

— На яхтата. Долу на реката.

— О, мога ли да се свържа с вас там по някакъв начин?

— Не, утре отпътувам. Ще се помъча да стигна на юг, преди реката да е замръзнала.

— Добре, тогава ще поддържаме връзка чрез вашия адвокат.

На вратата оправя шапката, очилата и палтото. Казва довиждане, обръща се и тръгва по коридора с напрегната пъргавост — като скиор или котка, или пък като Сънданс Кид, — и изчезва зад ъгъла.

После коридорът отново се превръща в обикновен хотелски коридор.