Робърт М. Пърсиг
Лайла (2) (Изследване на нравствеността)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Федър, или Метафизика на качеството (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lila, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (юли 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (юли 2008 г.)

Издание:

Издателство „Хемус“ ООД, 1993 г.

История

  1. — Добавяне

2.

Когато се събуди; видя през капака, че небето е просветляло. Зазоряваше се.

После осъзна, че не е сам. Всъщност не можеше де се измъкне от койката, защото между него и пътеката се бе препречило някакво тяло. Беше Лайла, спомни си той.

Видя, че с няколко ловки маневри ще успее да се промъкне през отворения люк, да заобиколи по палубата и да влезе пак в каютата през кабината за управление.

Внимателно се надигна и мина през люка; без да буди Лайла.

Добре се справи.

Студената палуба под босите му крака наистина го разсъни. Като че нямаше лед, но усещането от допира на покритието от фибростъкло беше почти същото. То му помогна да се отърси от махмурлука. Какъв по-добър начин да се разсъниш, от това да се разходиш бос и разсъблечен по замръзналата палуба!

Всичко бе притихнало. Още не се беше развиделило и завоят на рекичката едва се виждаше в далечината. Как да повярва на Райгъл, че оттам са минавали шлепове с въглища и са стигали чак до океана!

Федър се доближи да провери въжетата към яхтата на Райгъл. Малко се бяха разхлабили, затова подхвана едното и ги стегна. Трябваше да ги върже по-здраво, преди да си легне, но беше много пиян, че да се занимава с такива подробности.

Огледа се и въпреки студа усети колко загадъчен е изгревът. Бяха дошли още яхти, хвърлили котва пред и зад неговата. Вероятно с някоя от тях бе пристигнала Лайла. Кеят изглеждаше мръсен и на места овехтял, но другаде се забелязваха известни признаци на облагородяване — псевдовикторианско, но не изглеждаше лошо. В далечината се мержелееха кран и още мачти. Река Хъдзън изобщо не се виждаше.

Беше му приятно, че няма нищо общо с това пристанище. Не знаеше какво има над речния бряг и зад пристанищните постройки, накъде водят пътищата, на кого принадлежат къщите, какви хора ще се появят днес и с кого ще се срещнат. Беше като книжка с картинки, а той се чувствуваше като дете, което я разглежда и чака да се обърне нова страница.

Разтрепера се и това развали вълшебството. Кожата му настръхна. Върна се на кърмата, откачи с една ръка въжетата на гика и ги хвърли във водата. После слезе в кабината, намести тежкия капак от тиково дърво върху люка и се спусна с лекота — движенията му бяха познати. Никак не му беше лесно да придобие тази „лекота“. Когато за пръв път се качи на борда, вървеше така, сякаш бе в къща, подхлъзна се на разлято дизелово гориво, полетя с главата надолу по стълбата и си счупи ключицата. Но вече се беше научил да се придвижва с ловкостта на маймуна, особено по време на буря, когато цялата яхта се повдигаше, люшкаше и клатеше като летящ трапец.

В кабината намери пипнешком ключа за осветлението и го щракна. Мракът мигновено се изпълни с познатото тиково дърво и махагон.

Федър продължи напред към каютата при носовата част на яхтата и откри дрехите си върху койката срещу Лайла. Тя явно се беше обърнала, след като Федър излезе. Силуетът й в сянката изглеждаше почти същия, както преди няколко минути.

Той затвори вратата, отиде в основната кабина, където отвори дървен сандък, извади стария си дебел кафяв пуловер и го намъкна. При затварянето на капака езичето изщрака и наруши тишината. Запъти се обратно към стълбата, намести тежкия капак на люка и го плъзна над отвора.

Беше премръзнал.

Встрани от стълбата, до поставката за картите намери кибрит и спирт. Внимателно пренесе чашка спирт до малката печка с въглища в другия край на кабината и изля съдържанието върху брикетите. Там, на брега от книжката с картинки, всичко ставаше с вълшебна пръчица. Имаха си отопление и електричество, дори не се замисляха за това. Но тук, в този малък плаващ свят, трябваше сам да се грижи за всичко.

Федър драсна клечка кибрит, хвърли я в печката и се загледа как с рязко „пуф“ спиртът я изпълва с блед синкавоморав пламък. Беше доволен, че снощи я е напълнил. Щеше да му е много неприятно сега да се занимава с въглищата… Снощи ли? Струваше му се, че е минала цяла седмица…

Затвори вратичката на печката и остана загледан за миг в нея, докато с крайчеца на окото не мярна огромен, съвършено непознат куфар.

Откъде Ли се е взел, зачуди се той.

Не беше негов.

Сигурно го беше донесла Лайла.

Замисли се и драсна още една кибритена клечка — за закрепената с пръстени месингова газена лампа. Нагласи фитила, за да регулира пламъка, после угаси електрическата крушка на тавана, седна на койката под лампата и се облегна на сгънат спален чувал.

Вероятно се бе разбрал с Лайла да дойде на яхтата, иначе тя нямаше да довлече куфара.

Газената лампа хвърляше отблясъци по дървените части, бронза, месинга и тъканите в кабината, а от черната печка с леко прашене се излъчваше невидима топлина. Скоро щеше да се стопли и да стане приятно.

Само да не беше куфарът. Паметта на Федър се проясняваше и от това не му ставаше никак приятно. Спомни си, че Лайла изпусна куфара върху палубата на Райгъл. Вдигна страшен шум. Отидоха по-нататък да прескочат на неговата яхта, тогава той се обърна и й каза да пази тишина. Припомни си как тя изкрещя: „На мен ли ще ми разправяш да пазя тишина?“ Чу се по цялото пристанище.

Спомените изплуваха един по един: те двамата отидоха при нейната яхта, той я изчака да си събере багажа, заслушан в приказките й за „оня мръсен женкар Джордж“ и „тая пачавра Деби“.

О-ох.

Все пак реши, че не е болка за умиране. Само няколко дни до Манхатън и после тя ще си отиде. Можеше да се изтърпи.

 

 

Забеляза, че Лайла е изблъскала с куфара всичките му кутии с листчетата в единия край на подставката. Трябваха му за книгата, върху която работеше. Една от четирите продълговати кутии, предназначени за стандартни фишове в картотека, беше точно на ръба и можеше да падне. Само това оставаше, помисли той, да се разпилеят близо три хиляди листчета с размер дванайсет на шестнайсет сантиметра.

Стана, изправи изпопадалите в кутиите листчета и ги притисна до останалите. После внимателно премести кутиите на по-безопасно място назад. Върна се и пак седна.

Много по-лесно би преглътнал загубата на яхтата, отколкото загубата на тези листчета. Бяха около единайсет хиляди. Близо четири години ги беше трупал и пренареждал, вече му причерняваше, когато се мъчеше да ги оправи. Идеше му да ги зареже.

Наричаше обединяващата ги тема „Метафизика на качеството“, а понякога „Метафизика на ценностите“ или просто „МК“ за по-кратко.

Сградите по брега принадлежаха към един свят, а тези листчета към друг. „Светът на листчетата“ съществуваше отделно, веднъж Федър едва не го загуби, защото не бе записал нищо, а житейските случки бяха изтрили паметта за него. Сега бе възстановил по-голямата част върху листчетата и не искаше отново да го губи.

Може пък първата загуба да е била за добро, понеже сега при възстановяването нахлуваха най-различни нови неща, толкова много, че негова основна грижа стана да ги обработи, преди окончателно да са задръстили ума му. Главната цел на листчетата вече не беше да му помагат да запомни. Те му помагаха да забрави. Звучеше парадоксално, но целта беше да изпразни главата си, да остави на плота всички идеи от последните четири години и да не мисли за тях. Точно това му се искаше.

Има едно старо сравнение с чаша чай. Ако искаш да пиеш пресен чай, трябва да се отървеш от стария, иначе чашата ще прелее и ще измокри всичко. Умът е също като чашата. Възможностите му са ограничени и ако искаш да научиш нещо за света, трябва непрекъснато да го прочистваш и да учиш нови неща. Много лесно е цял живот да разплискваш стария чай в чашата и да си въобразяваш, че е страхотен, защото всъщност никога не си опитвал нищо ново, защото не си могъл да го получиш, защото старото е пречело на новото да навлезе, защото си бил напълно убеден колко хубав е старият чай, защото всъщност никога не си опитвал нищо ново… и така в омагьосан кръг.

Федър предпочиташе листчетата пред целите страници, защото в кутията за фишове случайността на избора е по-голяма. По-ценна е информацията, вместена в малки отрязъци, до които имаш свободен достъп и които подреждаш, както ти хрумне, а не данните, обединени в строга последователност. По-добре е например в пощата да има отделни номерирани кутии за всекиго, които клиентите могат да отварят, когато пожелаят. По-лошо е всички да идват едновременно в определен час, да застават на опашка и да получат пощата си от Джо, който трябва всеки път да подреди всичко по азбучен ред, има ревматизъм, остават му още няколко години до пенсия и изобщо не го интересува дали някой чака. Ограниченото със строга последователност разпределение води до появата на такива като Джо, които нареждат какво може и какво не може да се промени, а тази скованост убива.

Впрочем част от листчетата бяха посветени именно на тази тема: свободният достъп и Качеството. Двете понятия са тясно свързани. Свободният достъп е същността на органичния растеж, където клетките също като пощенските кутии са относително самостоятелни. Градовете се основават на свободния достъп. Демокрациите се градят върху него. Същото се отнася за системата на свободното пазарно стопанство, свободата на словото и развитието на науката. Библиотеката е едно от най-могъщите оръжия на цивилизацията именно защото използува каталози с фишове. Без десетичната система на Дюи, която позволява броят на фишовете в главния каталог да расте или намалява във всеки момент, цялата библиотека ще остарее, ще стане безполезна и ще загине.

И затова, макар да нямаха блестящ вид, кутиите с листчетата притежаваха скритата мощ на каталог с фишове. Като освобождаваха ума и свеждаха до минимум последователността в подреждането, те гарантираха, че нито една свежа неразработена идея няма да бъде забравена или изхвърлена. Нямаше никакъв идеолог Джо, който да убие една идея само защото не се вписва във вече появилите се в главата му мисли.

Тъй като Федър не преценяваше предварително пригодността на новите идеи и не се мъчеше да ги подреди, а просто ги оставяше свободно да текат, те понякога нахлуваха толкова бързо, че не успяваше да ги запише. Темата, цяла метафизика сама по себе си, беше толкова огромна, че потокът се превръщаше в лавина. Листчетата набъбваха във всички посоки и Федър, колкото повече виждаше, толкова по-ясно осъзнаваше колко има да види. Това му напомняше за ефекта на Вентури — едни идеите пораждаха други и така до безкрай. Разбираше, че има да прочете милион неща, да проследи милион нишки… прекалено много… прекалено много… човешкият живот не стигаше за всичко. Потрепера.

Понякога го обземаше желание да вземе листчетата, купчина след купчина да ги пъха в печката върху горящите брикети, после да затвори вратичката и да се заслуша как металът съска и те се превръщат в дим. Тогава всичко щеше да се унищожи и той отново щеше да се почувствува наистина свободен.

Само дето нямаше да е свободен. Информацията щеше да остане в мислите му.

Затова прекарваше по-голяма част от времето потопен в хаоса, с ясното съзнание, че колкото повече отлага подреждането, толкова по-трудна ще става задачата му. Все пак беше сигурен, че рано или късно трябва да изплува определена логика и е по-добре да я изчака.

В края на краищата убеждението му се потвърди. Започнаха да се появяват периоди, когато просто седеше с часове и не записваше нищо. Тогава според него най-после настъпваше мигът за подреждането. Беше му приятно, че самите листчета го улесняват. Вместо да се запита: „Откъде започва метафизиката на Вселената?“ — въпрос, който всъщност беше невъзможен, — просто трябваше да вземе две листчета и да се запита: „Кое е първо?“ Беше лесно и му се струваше, че винаги има отговор. После хващаше трето листче, сравняваше го с първото и пак си задаваше въпроса: „Кое е първо?“ Ако новото идваше след предишното, той го сравняваше с второто. Така имаше подредени вече три листчета. Повтаряше го непрекъснато, листче подир листче.

Не след дълго забеляза, че се оформят определени категории. Първите листчета се обединяваха в обща тема, следващите — в друга. Когато по една тема се събираха според него достатъчно листчета, за да я затвърдят като постоянно заглавие, той вземаше фиш със същия размер, прикрепваше към него прозрачна пластмасова обложка, написваше темата върху приложеното картонче, пъхваше картончето в обложката и слагаше така направения етикет при листчетата на същата тема. Кутиите в кабината вече съдържаха четиристотин-петстотин етикета.

В някои моменти бе опитвал различни неща — пластмасови етикети с различни цветове за темите и подтемите, звездички, с които обозначаваше тяхната важност, разделяше листчетата с линия за разграничаване на емоционалните и рационалните страни на темата, — но те по-скоро усложняваха системата, отколкото да я опростяват и на него му се струваше по-лесно да включи съдържащата се в тях информация другаде.

Беше вълнуващо да наблюдава как работата расте. Доколкото знаеше, никой преди него не беше разработвал цялостна метафизика, нямаше установени правила и беше невъзможно да се предвиди как ще потръгнат нещата по-нататък.

Освен тематичните категории се бяха оформили още пет други. Федър им придаваше голямо значение:

Първата се наричаше „НЕОСМИСЛЕНИ“. Съдържаше нови идеи, прекъсвали работата му. Пораждаха се неочаквано — докато подреждаше другите листчета, управляваше яхтата, поправяше я или вършеше нещо друго и не искаше да прекъсва. Обикновено в такива случаи умът казва на новата идея: „Махай се, зает съм“, но за Качеството подобно отношение е убийствено. Купчината НЕОСМИСЛЕНИ решаваше проблема. Федър просто слагаше листчетата там, докато не му дойдеше времето и желанието да се захване с тях.

Втората нетематична категория се казваше „ПРОГРАМА“. Листчетата в нея съдържаха указания какво да прави с останалите листчета. Те запазваха представата за гората, докато той се занимаваше с отделните дървета. С над десетте хиляди дървета, които напираха да се разраснат до сто хиляди, листчетата от ПРОГРАМА бяха абсолютно необходими, та Федър да не се загуби.

Силата им се криеше в това, че те също бяха листчета, всяко указание бе написано отделно. Иначе казано, свободният достъп важеше и за купчината ПРОГРАМА — листчетата в нея можеха при необходимост без никакви затруднения да се променят и пренареждат. Беше чел някъде как според изобретателя на компютъра Джон фон Нойман основната сила на компютъра е в това, че програмата всъщност представлява данни и на нея може да се гледа като всеки друг вид данни. Тогава му се беше сторило малко неясно, но сега Федър започваше да разбира смисъла.

Следващите листчета бяха обединени под заглавието „КРИТИКА“. Заделяше ги за дни, когато се будеше в лошо настроение и търсеше недостатъци във всичко. От опит знаеше, че ще съжалява, ако се поддаде на настроението и ги изхвърли, затова успокояваше гнева си, като просто описваше всичко, което му се искаше да унищожи, и причините за унищожаването. След това листчетата от КРИТИКА чакаха дни или понякога месеци наред за по-спокоен период, когато Федър можеше да направи по-обективна преценка.

Предпоследната категория се наричаше ТРУДНИ. Тук той слагаше листчета, които видимо казваха нещо важно, но не знаеше към коя тема да ги отнесе. Така Федър избягваше опасността да си блъска главата над листче, чиято тема можеше да се изясни по-късно.

Последната категория беше БОКЛУК. Листчетата в нея изглеждаха много ценни, докато ги пишеше, но сега вече му се струваха ужасни. От време на време се намираха повторения на листчета, за чието написване бе забравил. Повторенията изхвърляше, но не пипаше нищо друго. Непрекъснато се убеждаваше, че купчината БОКЛУК работи. Повечето листчета загиваха, ала някои възкръсваха за нов живот и именно те бяха най-ценните.

Всъщност последните две купчини — БОКЛУК и ТРУДНИ — му създаваха най-много грижи. Целият смисъл на подреждането беше да има колкото е възможно по-малко листчета в тях. При появата им Федър трябваше да се бори с желанието да ги пренебрегне, да ги натика под килима, да ги хвърли през прозореца, да ги омаловажи и забрави. Те бяха победените, отхвърлените, париите, грешниците в неговата система. В същото време обаче Федър усещаше, че качеството и силата на цялата му система зависят от отношението му към тях и именно затова му създаваха толкова главоболия. Ако се отнасяше добре към париите, системата му щеше да е хубава, ако се държеше лошо с тях, системата щеше да е слаба. Не можеше да допусне да унищожат всички усилия за организиране, но не можеше и да си позволи да ги забрави. Те просто бяха там, обвиняваха го и той трябваше да ги изслушва.

Стотиците теми се бяха оформили в по-големи глави, главите — в раздели, разделите — в части. Така листчетата в края на краищата се бяха организирали в съдържанието на книга, но от долу на горе, а не от горе на долу. Не беше започнал с една основна идея, за да подбере после като някой писач средна ръка само листчетата, които отговарят на замисъла. В този случай организиращият принцип беше демократично избран от самите листчета. Фишовете от групите БОКЛУК и ТРУДНИ не участвуваха в изборите и това създаваше подмолно недоволство. Но според Федър бе немислимо да се изгради съвършена система на организиране. Поддържаше купчинката БОКЛУК колкото е възможно по-малка, без умишлено да я потиска, и едва ли можеше да се иска нещо повече.

Описана с думи, системата изглеждаше много по-проста, отколкото беше в действителност. Федър често изпадаше в положение, когато новите листчета от категориите ТРУДНИ и БОКЛУК подсказваха, че цялата система за тематична организация е погрешна. Някои листчета се отнасяха едновременно до две или три категории, други не попадаха в нито една. Тогава започваше да му се струва, че се налага да разбие цялата система и да я организира по друг начин, защото в противен случай купчините БОКЛУК, ТРУДНИ и КРИТИКА ще завият все по-силно, докато не го принудят да ги послуша.

Такива дни бяха лоши, но понякога новата система натрупваше още по-големи купчини БОКЛУК и ТРУДНИ. За листчета, които съответствуваха на старата система, сега вече нямаше място и ставаше ясно, че се налага Федър да почне отначало и да ги подреди по стария начин. Това бяха най-лошите дни.

Понякога се заемаше с разработката на методика въз основа на категорията ПРОГРАМА, за да може да се връща там, откъдето е тръгнал, ала в хода на работата се оказваше, че е необходимо изменение, и Федър се залавяше с него, после в хода на изменението се налагаше ново изменение, той почваше да изменя и него, но дори и то не струваше, сетне все се намираше някой, който да позвъни по телефона, за да му Продаде нещо, да го поздрави за предишната му книга, да го покани на конференция или да му предложи да изнесе лекции. Обикновено му се обаждаха с добри намерения, след края на разговора обаче той седеше като препариран и не можеше да се съсредоточи.

Хрумна му, че ще има предостатъчно време, ако просто се махне от хората и се усамоти на яхтата, но не се получи така, както се надяваше. Единствено прекъсванията бяха други. Извиваше се буря и той трябваше да се погрижи за котвата. Или приближаваше друга яхта, хората идваха и искаха да побъбрят. Или някъде по кея се организираше веселба с много пиене… и така до безкрай…

Федър се изправи, отиде в кабината за управление, донесе още брикети и ги сложи в печката. Вече се затопляше и ставаше приятно.

Вдигна една от кутиите и я погледна. През боята отпред бе избила ръжда. На яхтата нищо не можеше да се опази от ръждата, дори неръждаемите предмети, а кутиите бяха направени от обикновена ламарина. Федър трябваше да измайстори нови, от шперплат и лепило, когато му останеше време. Може би щом стигнеше на юг.

Тази кутия беше най-старата. Повече от година не беше поглеждал листчетата в нея.

Донесе я на масата.

Първата тема, най-отпред, беше ДЮЗЪНБЪРИ. Погледна я натъжен. Някога бе смятал, че ДЮЗЪНБЪРИ ще бъде в центъра на цялата книга.

След малко извади от задната част на кутията празен бележник, написа на първия лист ПРОГРАМА и отдолу: „Да зарежа всичко, докато не си иде Лайла.“ После откъсна листчето, сложи го върху купчината ПРОГРАМА и прибра обратно бележника. Беше разбрал, че е важно за текущите си занимания да пише листчета със заглавие ПРОГРАМА. В момента писането им изглежда излишно, но по-късно, когато прекъсванията прекъсват прекъсвания, прекъснали други прекъсвания, човек само се радва, че ги има.

Вече месеци наред листчетата КРИТИКА настояваха, че ДЮЗЪНБЪРИ трябва да се махне, но Федър все не събираше сили да се отърве от темата. Тя просто си стоеше, видимо поради сантиментални причини. Значението й все повече намаляваше от затрупалите я нови листчета, тя едва се държеше, олюляваше се на ръба на купчината БОКЛУК.

Федър извади цялата тематична група ДЮЗЪНБЪРИ. Листчетата бяха пожълтели по краищата, мастилото на най-горното също бе почнало да избледнява.

На него пишеше: „Върн Дюзънбъри, доцент, катедра по англ. филология, щатски колеж, Монтана. Починал, мозъчен тумор, 1966, Калгари, Албърта.“

Беше написал листчето вероятно за да запомни годината.