Робърт М. Пърсиг
Лайла (10)

(Изследване на нравствеността)

Серия
Федър, или Метафизика на качеството (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lila, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

10.

Лайла седеше на койката и мислеше за лошия вкус, останал й от кафето. Не беше както трябва. Водата имаше вкус на гума. Тя също беше неприятна. Но беше и от кафето.

Лайла не се чувствуваше добре. Още я болеше глава. От снощи. Колко ли е похарчила, зачуди се тя. Оставаха й малко пари. После си спомни: той плати по-голямата част от сметката… Главата я болеше ужасно.

Божичко, колко беше гладна. Поне щеше да го накара довечера да й поръча голяма пържола… с гъби… и лук… Ох, едва издържаше!

Пак се промени всичко. Вчера пътуваше към Флорида на борда на „Карма“. Сега беше на тази яхта. Животът й наистина ставаше все по-лош. Знаеше си. Преди поне се стараеше що-годе да планира нещата. Сега всичко се случваше, без да е запланувано.

Замисли се къде ли е сега „Карма“. С Джордж и Деби. Той вероятно още беше с нея! Дано и двамата се удавят! Лайла дори не си поиска парите. Знаеше, че няма да й ги върнат.

Все пак трябваше да ги поиска. Наистина й трябваха пари. Пак изпитваше познатото чувство. То вещаеше неприятности. Ядосаше ли се, винаги си навличаше неприятности. Ако не се бе вбесила на Джордж и Деби, сега щеше да е на „Карма“. Можеше да си възвърне Джордж. Беше глупаво да му се ядосва. Само усложняваше още повече нещата.

Сега пък беше ядосана на новия Капитан. Напоследък беше ядосана на всички. И защо? Нищо не й беше направил човекът. Просто си беше глупак, нищо повече. Всички тези тъпи въпроси за Ричард. Лайла се чудеше какво общо може да има Ричард с него. Вероятно бяха случайни познати, а тя беше решила, че са приятели.

Може би Ричард щеше да е в Ню Йорк, когато пристигнат там.

Във всеки случай засега трябваше да остане при Капитана. Поне до Ню Йорк или където щяха да прекарат вечерта. Дотогава все щеше да го изтърпи.

Можеше да й потрябва при пристигането в Ню Йорк.

Известно време го наблюдава през горния край на стълбата. Приличаше й на учител, от ония, които никак не я обичаха. И все й се ядосваха, че не е постъпила както трябва. Стори й се, че й се муси от доста дълго.

Лайла трябваше да преодолее лошите чувства. Знаеше какво ще последва в противен случай. Длъжна беше да се опита да се качи горе още веднъж. Не беше задължително да го гледа. Можеше просто да си седи там.

Погледа още малко Капитана, после се овладя, насили се да се усмихне, качи се по стълбата на палубата и пак седна.

Ето, не беше чак толкова трудно.

Беше донесла със себе си пуловер и отиде да го облече.

— Става студено — обясни тя.

— Имаме късмет, че не е чак толкова студено — каза Капитанът. — По това време на годината не можем да се надяваме на нещо по-добро. От вятъра е — добави той. — Внимавай с гика. В такива речни долини ветровете са много променливи.

— Къде сме? — попита тя.

— На юг от Пофкийпси. Пейзажът става промишлен. Отпред се виждат планини.

— Гледах тебе — каза Лайла.

— Кога?

— Ей сега.

— Аха.

— Много се мръщиш. Много си говориш сам. Също като Морис.

— Кой е Морис?

— Един приятел. Може да седи с часове, без да продума, аз си мисля, че ми е много сърдит, а той изобщо да не ми се сърди. Има такива мъже. Просто си мисли за нещо друго.

— Аз съм същият.

След малко тя забеляза, че във водата плават всякакви предмети — клони, нещо като трева, всички обвити с пяна.

— Какво е това във водата? — попита Лайла.

— От урагана е. От време на време се натъкваме на дебел слой, после изтънява.

— Изглежда отвратително.

— Говориха за това още в Касълтън — добави той. — Казаха, че всичко се спуска по реката. Дървета, боклукчийски кофи, стари пейки. Повечето едва се подават от водата… Една от причините да използувам платната е за да не се ударим в нещо с витлото. — Той посочи напред. — Когато стигнем до планината ей там, вятърът сигурно ще почне да прави номера. Ще трябва да спуснем платната и да включим двигателя.

Реката сякаш се врязваше в планините там, накъдето сочеше Федър.

— Завоят се казва „Краят на света“ — поясни той.

След няколко минути Лайла забеляза, че далеч пред тях, до един клон или нещо друго, щръкнало над водата, като че някакво животно плава с краката нагоре.

Приближиха се и тя видя, че е куче. Беше подуто, обърнато на една страна, два от краката му стърчаха във въздуха.

Лайла не каза нищо.

Капитанът също.

После, след като го подминаха, тя долови миризмата, разбра, че и той я е усетил.

— Реките са като канализационни тръби — обади се Капитанът. — Влачат всички боклуци и отрови към морето.

— Какви отрови?

— Соли и химикали. Ако се напоява без отводняване, земята се пълни с отрови и умира. Нищо не расте на нея. Реките поддържат земята чиста и свежа. С всички тези боклуци пътуваме по един и същ маршрут.

— Накъде? Какво искаш да кажеш?

— Към океана.

— Аа… Ама ние отиваме само до Ню Йорк — каза Лайла.

Капитанът не отговори.

— Кога ще пристигнем? — попита тя.

— Утре, ако всичко върви както трябва. Бързаш ли?

— Не.

На Лайла изобщо не й се налагаше да ходи там. Не познаваше никого, при когото да остане, с изключение на Джейми и някои други, но беше много отдавна и може би всички се бяха пръснали.

— Там ли ще е купувачът? — попита тя.

— Какъв купувач?

— За яхтата ти.

— А, не. Аз отивам във Флорида.

Флорида ли?, учуди се Лайла и рече на глас:

— Май каза, че ще продадеш яхтата си в Ню Йорк.

— Не съм ти го казвал.

— Така каза снощи.

— Не аз — поправи я Капитанът. — Райгъл. Аз отивам във Флорида. Сигурно не си чула добре.

— Ох — въздъхна Лайла, — мислех, че Ричард отива във Флорида.

— Не… Искам до края на месеца да стигна на юг от нос Хатерас — обясни Капитанът, — но всичко ме бави. Точно сега са есенните бури, могат да ме спрат с дни.

Флорида, замисли се Лайла. Във Флорида светлината винаги е златистооранжева и всичко изглежда различно. Дори светлината върху пясъка е друга във Флорида. Спомни си плажа във Форт Лодърдейл, палмите, топлия пясък под хавлиената кърпа, горещите слънчеви лъчи върху гърба си. Беше толкова хубаво.

— Съвсем сам ли ще ходиш? — попита тя.

— Разбира се.

— Без храна?

— Ще намеря.

Във Флорида има каква ли не храна, от хубава по-хубава. Чудесни дарове на морето — миди, скариди, риба. Дояде й се. Ох, не биваше да мисли за това!

— Трябва ти готвач — заяви Лайла. — Ти не готвиш. Трябва ти някой, който да върши тази работа.

— Справям се — отвърна той.

Веднъж през нощта бе отишла за скариди под един мост с фенери. После приготвиха скаридите, отнесоха ги на плажа, пиха студена бира — скаридите бяха повече, отколкото можеха да изядат. Ах, бяха прекрасни. Спомняше си колко нежен и топъл бе тогава вятърът, бяха преяли, излежаваха се под палмите, пиеха ром с кока-кола, разговаряха, любиха се цяла нощ, докато слънцето не се показа над океана. Къде ли бяха сега онези момчета? Сигурно никога повече нямаше да ги види.

И яхтите, помисли тя, навсякъде имаше яхти.

— Колко време ще пътуваш? — попита Лайла.

— Дълго. Месец може би.

— Доста… Откога пътуваш така?

— От единайсети август.

— Пенсионер ли си?

— Писател — отговори той.

— За какво пишеш?

— Предимно за пътешествия. Ходя по разни места, гледам, мисля за видяното и после пиша за него. Много писатели го правят.

— Значи ще пишеш за това, което виждаме в момента?

— Разбира се.

— Кой ще седне да пише за такова нещо! Не се случва нищо.

— Винаги се случва нещо — възрази той. — Когато казваш: „Не се случва нищо“, всъщност казваш, че не се случва нищо, което да се вписва в клишетата за това, какво се нарича „нещо“.

— Моля?

— Трудно е да се обясни. Точно в момента се случва нещо, ти обаче смяташ, че не е важно, защото не си го видяла на филм. Но ако изгледаш три филма за хора, които плават по река Хъдсън, и може би документален телевизионен филм за Уошингтън Ървинг и историята на реката и чак тогава тръгнеш на същото пътешествие, ще си кажеш: „Братче, това вече е нещо“, защото видяното отговаря на мислената картина, която вече се е загнездила в ума ти.

Лайла не разбираше за какво са всички тези приказки. Той говореше, сякаш беше сигурен, че е много умен.

Дълго го гледа и се колеба дали да каже нещо, но после си замълча. Наблюдаваше как водата минава под лакътя й.

След малко попита:

— Искаш ли да хапнеш наистина хубаво довечера?

— Разбира се.

— Аз ще направя вечерята.

— Ти?

— Ще донесем пържолите и ще видиш как ще ги приготвя. Съгласен?

— Не е необходимо — каза той.

— Не, няма нищо. Мога да готвя. Направо обожавам готвенето. То е едно от любимите ми занимания.

Погледна ризата му. Над джоба отпред имаше голямо леке от храна. Зачуди се откога ли носи ризата. Дни наред не я беше сменял.

— В Ню Йорк ще занеса ризата на химическо — каза Лайла.

Федър се поусмихна.

Тя пак се замисли за Флорида.

После отново се обърна към него:

— Искаш ли да видиш нещо истински красиво?

— Какво? — попита Капитанът.

— Ще ти покажа.

Тя слезе долу, взе куфара, сложи го на койката и го отвори. В единия от джобовете в ъгъла имаше няколко вестника, прихванати с червена панделка. Лайла ги развърза и извади цветна дипляна с надпис „КРАЛИЦАТА НА ДЖУНГЛИТЕ“ с едри червени букви най-отгоре. Отдолу се виждаше снимката на най-красивия кораб в света. Лайла разпростря снимката и внимателно оправи подгънало се ъгълче.

Занесе я горе на палубата, седна до Капитана и му я показа. Стискаше я здраво, да не я отнесе вятърът.

— На този кораб бях във Форт Лодърдейл, Флорида, преди три години — обясни Лайла. — С една приятелка. Виждаш ли знака „X“? Там седяхме.

Корабът приличаше на огромна, красива сватбена торта на два етажа, покрита с ефектна глазура. Отпред се вееше щатското знаме на Флорида. Лайла знаеше всичко за кораба. Защото е била на него. Много пъти. Небето беше розово-синьо, вятърът носеше големи кълбести облаци. Корабът отплавал точно преди залез, тогава небето изглеждало така. Бризът шумолял във всички знамена. Бил попътен. Наоколо се виждаха тъмнозелени кокосови палми, огънати от попътния вятър, водата край кораба проблясваше в розово и синьо от залеза, от бриза се бяха образували вълнички. Точно така било в действителност. Снимката изглеждаше толкова истинска, че на човек му идеше да пъхне пръст в нея и да провери дали водата е топла.

Капитанът взе дипляната с едната ръка, с другата продължаваше да управлява яхтата. Загледа се в нея, Лайла разбра, че той чете текста отдолу. Знаеше го наизуст:

„НЕ ПРОПУСКАЙТЕ във Форт Лодърдейл
СВЕТОВНОИЗВЕСТНАТА ОРИГИНАЛНА «КРАЛИЦА НА ДЖУНГЛИТЕ»

Вечерта, призната от всички за най-прекрасна във Флорида Елате на борда на новия ни пътнически кораб с 550 места. Скара и скариди. Отплаване в 19 часа. Сервира се алкохол. Направете резервации във вашия хотел или мотел или телефонирайте“

Изражението му остана непроменено. Присви очи като лекар по време на преглед. После се намръщи и попита:

— Познаваш ли собствениците или някой друг?

— Не — каза Лайла. — Просто преди няколко години пътувахме с този кораб.

— Това е кораб с твърда тарифа.

— Какво значи „кораб с твърда тарифа“?

— Когато за плаването всеки пътник плаща една и съща цена.

— Разбира се — отговори Лайла, без да проумява защо той се мръщи, — но цената не е висока. Отвори да видиш.

Капитанът разгърна дипляната, вътре имаше голяма фотография на „Кралицата на джунглите“.

— Защо е толкова важно за теб? — попита той.

— Не зная — каза Лайла и погледна към него да провери дали я слуша. — Помня толкова много светове. Не съм сигурна какво точно искам да кажа… но има много светове, аз само ги докосвам, влизам в тях за миг и после пак ги напускам… Примерно къщата на дядо, където си играех. Или кучето, което имах… ей такива неща. Всъщност те не значат нищо за никого, освен когато от време на време можеш да ги споделиш.

Капитанът погледна дипляната и се зачете: „Над трийсетгодишна традиция в Лодърдейл… Вечерята с шведска маса, представлението на водевил и пеенето са я превърнали в една от забележителностите на Форт Лодърдейл. Нищо не може да се сравни с нея…“

— Какво пеене? — вдигна очи Капитанът.

— Беше ми любимка — каза Лайла.

— Коя?

— Запевачката. Можеше да ми е сестра. Жалко, че не ми е сестра. Отначало всички бяхме толкова преяли, че не ни се пееше, но запевачката ни увлече. Изобщо не си приличаме — продължи Лайла. — Тя имаше тъмна коса, разкошна тъмна коса, красива фигура и притежаваше „магнетизъм“, както казват хората. Нали разбираш? Харесваше всички присъствуващи и те я харесваха. Не се държеше високомерно… Пред нас седеше един възрастен мъж и мълчеше… точно като тебе… — Лайла наблюдаваше Капитана. — Но тя седна до него, сложи ръка през рамото му и запя „Прегърни ме, любими“. Скоро той не можа да сдържи смеха си. Тя не оставяше никой да седи така, сякаш е съвсем сам. Явно беше много умна. Искам да кажа, че много бързо схващаше какво става. Един мъж се опита да я сграбчи, но тя само му се усмихна мило, сякаш й беше подал десет долара или нещо такова. Каза му: „Запази това за жена си, миличък“, всички се засмяха. На него също му хареса. Тя знаеше как да се погрижи за себе си. Изпя „О, голяма красива кукло“ и „Да, сър, това е моята любима“, и „Няма по-прекрасно място от Каролина“, и още много песни. Жалко, че не запомних всички. През цялото време корабът плаваше надолу по реката между палмите в мрака, беше толкова красиво. После жената запя „Блести, жътвена месечина“, корабът направи завой, палмите се разтвориха и ето ти! Месечина. Всички ахнаха. Разбираш ли, тя беше предвидила да изпее точно тази песен на завоя.

— Уф! — Капитанът изглеждаше ядосан.

— Какво има?

— Прекалено е.

Кое е прекалено? — изненада се Лайла.

— Всичко е статично.

Това пък какво е?

— Само клишета, едно след друго!

Той посочи снимката на „Кралицата на джунглите“.

— Погледни комините отгоре. Те са за параход, а това изобщо не е параход.

— Сложили са ги, защото стоят красиво.

Не стоят красиво. Красивият кораб не се нуждае от финтифлюшки и фалшиви комини.

Лайла си взе дипляната.

— Корабът е много красив — настоя тя.

Капитанът поклати глава.

— Няма красота в нещата, които се мъчат да приличат на нещо друго.

Той самият е нещо друго, помисли Лайла.

— Красота има в нещата такива, каквито са — каза Капитанът. — Сигурно няма нищо оригинално на кораба.

— Защо трябва да има?

— Това е театър. Имитация.

— И какво от това? Стига хората да го харесват.

Той нямаше отговор.

— Дисниленд също е измислен — каза Лайла. — Сигурно и той не ти харесва?

— Не.

— Ами киното? Телевизията? И те са измислени, а?

— Зависи какво правят — отвърна Капитанът.

— Сигурно много се харесваш.

Лайла сгъна внимателно дипляната. Спорът очевидно ядосваше Капитана. Не му се спореше с никого.

— Щом е посетен от три милиона души — каза той, — на него сигурно има нещо хубаво. — Тръсна глава. — И все пак всичко това е проституция.

Проституция ли?

— Да. Вземаш парите на клиента, даваш му точно това, което иска, и го оставяш по-беден, отколкото е бил в началото. Ето какво е правила певицата с нейните песни. Можела е да изпее нещо оригинално и да обогати пътниците, но не е искала да го направи, защото една съвършено непозната песен може да не им допадне, не е изключено да престанат да й обръщат внимание или да я освиркат, тя да изгуби работата си и да не получава повече пари. Певицата го е знаела и затова не е изпяла нищо свое, нали така? Само е подражавала на човек, за когото със сигурност е знаела, че се харесва, а клиентите са я приемали. Ето защо е уличница. Плащали са й да имитира някого, с когото биха се любили.

„Внимавай, Лайла“ — помисли тя. Наистина се ядосваше. Тя беше каквато си е! Той се преструваше! Откъде знаеше каква е била? Дори не е стъпвал там.

— Хората трябва да са такива, каквито са — продължи Федър. — Не фалшиви певци на фалшив кораб.

Дръж се, Лайла.

Тя лекичко се усмихна и каза:

— Стана ми студено.

Бавно се изправи и пак изчезна долу в кабината.

Там издиша шумно.

Господи, той я вбесяваше!

Майчице!

Комин. Голям, фуклив комин, ето какво представляваше. Ами да! Голям, лицемерен комин. Точно такъв е. Въобразява си, че е страшно умен. Изписано е на лицето му. Ама не е умен. Тъп е. Не знае нищо. Не знае дори какво е „уличница“. Не знае колко е тъп.

Лайла пак отвори куфара, грижливо сгъна дипляната, завърза я заедно с останалите неща с червената панделка, сложи ги отделно от другия багаж, затвори куфара и го заключи.

Дръж се, Лайла. Никога не се сърди така на хората, помисли тя. Не допускай да се вбесиш. Те точно това целят.

Ръцете й трепереха.

Ох-ох.

Знаеше какво означава това.

Измъкна чантичката си изпод койката, отвори я, взе флакона, намери пластмасова чаша до мивката, изпомпа в нея малко вода и глътна хапчетата. Трябваше да ги вземе бързо, иначе не действуваха. Цяла сутрин усещаше, че вълната идва. Прекалено дълго препускаше пред нея. Трябваше си го изкара на Капитана. Тогава това нямаше да се случи.

Комин! Гледаше снимката, сякаш беше мравка или нещо от този род. Така постъпват комини като него. Само за да покажат колко са умни. Тя знаеше що за стока са. Започнеш ли да се държиш добре с тях, веднага ти се нахвърлят. Такива като него обичат едно-единствено нещо — да се слушат как бълват пушек.

Е, няма как, реши Лайла. Нямаше какво повече да прави на тази яхта, докато не стигнат в Ню Йорк. А там — дим да я няма.

Изведнъж й стана студено. Винаги се получаваше така, когато ръцете й се разтреперваха. Надяваше се хапчетата да подействуват навреме. Невинаги успяваха. Тя пак отключи куфара, извади още един пуловер, облече го върху другия, затвори куфара, заключи го и го сложи на полицата горе.

Веднъж да заживее пак на сушата, помисли си Лайла. Моряшкият живот й беше омръзнал. Не си го представяше такъв. Все така се получаваше. Не че й се налагаше да изтърпи Капитана още една нощ, но не й се харчеха пари за автобус.

На полицата зад койката имаше радио. Лайла го включи и се опита да увеличи звука. Не ставаше. Завъртя всички копчета напред и назад, нито едно от тях не работеше. После намери превключвателя и дочу статичен шум. Радиото заработи.

Имаше много станции. Един от говорителите каза нещо за Манхатън.

Лайла послуша малко. Вече бяха наблизо. Една от станциите излъчваше нежна, мечтателна музика, на каквато всеки би танцувал.

Единственото нещо, което й се искаше в момента, беше веднъж да стигнат в Ню Йорк. Четири години ли минаха оттогава? Не, пет! Цели пет години. Кога минаха толкова бързо?

Беше изключено Джейми да е там. Само да го види отново какъвто беше едно време, както й се усмихваше, когато му беше хубаво. Нищо друго не искаше. А, и малко пари.

Трудно щеше да го намери. Лайла трябваше да поразпита наоколо. Майнди сигурно знаеше къде е. Но и тя вероятно беше изчезнала. Никой не се задържаше дълго на едно и също място. Щеше да намери някой познат.

Замисли се как ли изглежда сега старото място. От време на време пускаха по някое старо бавно парче като сегашното и Джейми бавно я понасяше в танц. Само как я прегръщаше. Как я докосваше и завърташе. Всичко изплува с музиката. Тогава Лайла беше истинска принцеса, но не го осъзнаваше.

— Лайла — сякаш чуваше гласа му, — нещо си се замислила. Личи ти. Какво има?

След малко тя му казваше, а той винаги я изслушваше, без да спори с нея, все едно какво му говореше. Беше лудост да го напусне. Не биваше да си тръгва никога.

Беше й студено даже с двата пуловера. Трябваше й одеяло. Спомни си, че беше завита, като се събуди снощи, но сега одеялото не се виждаше. Изправи се, отиде в предната част на яхтата, смъкна одеялото от леглото и го отнесе обратно в голямата кабина.

Ръцете й се разтреперваха все повече. Винаги се получаваше така, когато се ядосаше. Нищо не можеше да направи. Трябваше да се разкрещи на Капитана, но сега вече беше късно. Ако изкрещеше, ако удареше някого или дори само ако наругаеше, вълната понякога спираше.

Изключи радиото.

Заслуша се във вятъра отгоре и във водата, която се плискаше в корпуса на яхтата. Съвсем тихичко. Съвсем различно от „Карма“.

Чудеше се какво ще прави в Манхатън. За да изкара пари. Сигурно щеше да стане сервитьорка. Вече не я биваше за нищо друго. Щеше да си намери някого. Винаги успяваше. Съжаляваше, че Капитанът е такъв, иначе щяха да отплават заедно до Флорида. Но той беше тъп комин. Напомняше й за Сидни. Сидни беше от хората, за които от самото начало е ясно, че ще станат лекари, адвокати или нещо подобно. Винаги беше любезен, но с него не можеше да се разговаря. Гледаше на другите отвисоко и си въобразяваше, че те не забелязват.

Точно на този тип хора майка й винаги я съветваше да обръща внимание. Капитанът имаше същото изражение — сякаш все мислеше за нещо. Някой й беше казал, че сега Сидни бил педиатър, изкарвал луди пари и имал четири деца. „Виждаш ли!“ — би ахнала майка й.

О, Боже, не и тя. Защо майка й все се появяваше, когато ръцете и започваха да треперят? Мъжете, които майка й харесваше, винаги бяха богати. Като този Капитан. Или Сидни. Те са истинските уличници. Жените, които се омъжват по сметка. Не би трябвало да мисли така за майка си. Не би трябвало да мисли за нея изобщо.

Идваше. Вълната идваше. Хапчетата нямаше да я спрат.

Все пак Капитанът не беше Сидни. Беше донякъде различен. Наистина си бе особен, сякаш знаеше нещо, което не споделяше.

Лайла си спомни, че когато снощи танцуваха, отначало й се стори съвсем обикновен, но после все повече заприличваше на някой друг. Олекна, сякаш стана безтегловен.

Той знаеше нещо. Лайла съжаляваше, че не помни думите му. Говореше й за индианци, после за доброто и злото.

Защо говореше така?

Имаше нещо друго. Нещо, свързано с къщата на дядо й.

Помъчи се да си спомни.

Дядо й винаги говореше за доброто и злото. Беше проповедник.

Имаше нещо общо с Капитана. Начинът, по който той погледна мъртвото куче и не каза нищо. Не, всъщност каза! Промърмори, че всички отиват там, където и кучето!

Сега Лайла се сети — върху стената на дневната в къщата на дядо й висеше голяма картина с изправен в лодка мъж, поел към някакъв остров през реката. Отдолу пишеше нещо на немски. Дядо й казваше, че надписът означава „Островът на мъртвите“. После дядо й почина и тя си представяше, че е заминал на същия остров. Там беше и Лъки. Лъки го е срещнал, когато е пристигнал там.

Винаги й говореше за доброто и злото и как тя ще отиде в ада заради греховете си, ако не е добра. Лодкарят отвеждаше хората през реката към острова, защото са били грешници.

Лъки, нейното черно-бяло куче. Много приличаше на удавеното куче днес, с два крака, щръкнали във въздуха.

Защо си го спомни точно сега? Картината изгоря в пожар с цялата къща на дядо й. За това Бог изгори къщата. За да го прати в ада. Всичко се смесваше.

Всичко е безсмислено, реши Лайла. Винаги е било така, но сега ставаше още по-лошо.

Чудеше се кой е той. Всичко беше като в сън. Сякаш тя не принадлежеше на това място. С нея сигурно ставаше нещо лошо. Никой обаче не можеше да каже какво.

Заслуша се във вятъра. Засилваше се. Яхтата се накланяше все повече на една страна. Защо реката беше толкова празна? Защо беше толкова самотна? Нали уж приближаваха Ню Йорк? Къде бяха останалите лодки?

Защо вятърът се засилваше?

Хората на брега. Звук не проронваха, когато яхтата минаваше покрай тях. Като че ли изобщо не я виждаха.

Внезапен порив на вятъра удари яхтата и тя се люшна на една страна. Лайла се задържа, погледна през люка и видя Капитана. Не забелязваше, че тя го наблюдава, лицето му беше тъжно и сериозно като на погребение. Сякаш носеше ковчег. Нещо не беше наред.

Приближаваше се нещо ужасно. Щеше да се случи нещо. Не можеше да продължава така. Лайла го усещаше с всяка клетка. Идваше. Гледката на кучето във водата.

Толкова приличаше на Лъки. Защо се връщаше сега?

Сети се! Отиваха на онова място в планината! Как каза Капитанът, че е името му? „Краят на света“! Какво искаше да каже?

Какво искаше да КАЖЕ!!

Лайла седна на койката. Придърпа одеялото към лицето си и се заслуша. Чуваше само виенето на вятъра и плясъка на водата отстрани на яхтата.

Изведнъж се чу страховито РРРРРРРРР!!…

Тя запищя!