Робърт М. Пърсиг
Лайла (14)

(Изследване на нравствеността)

Серия
Федър, или Метафизика на качеството (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lila, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

14.

Лайла се огледа. Пред тях се виждаше дълъг мост. Простираше се чак до другия бряг на голямото езеро, където се намираха. По моста се движеха много коли. „Сигурно отиват в Ню Йорк“ — реши тя. Бяха съвсем наблизо.

На пристана бяха спрели и други яхти, но на тях като че нямаше никой. Всичко изглеждаше празно и запуснато. Сякаш хората бяха изоставили яхтите. Къде ли бяха отишли? Реката стигаше дотук. Беше много тихо. Какво се беше случило следобеда? Лайла не помнеше добре. Беше се уплашила от нещо. От вятъра и шума. После бе заспала. А сега беше тук. Защо?

Чудеше се какво ли прави на това място. Не знаеше. Поредният град, поредният мъж, поредната вечер. Нощта щеше да е дълга.

Капитанът се върна, погледна я насмешливо и каза:

— Помогни ми да смъкнем лодката във водата. Мога и сам, но двама е по-лесно.

Заведе я до мачтата и я попита дали знае как се работи с лебедка. Тя отговори „да“. После Капитанът прикрепи въжето от мачтата към лодката на палубата пред тях и й каза да започне да повдига. Лайла се помъчи, но товарът беше тежък и Капитанът видимо не беше доволен от нея. Въпреки всичко тя не се отказа, лодката увисна във въздуха най-накрая и той я прехвърли зад борда. Нареди й да спуска бавно. Лайла разхлаби въжето на лебедката.

— Бавно! — извика той.

Лайла го послуша. Капитанът протегна ръце да направлява спускането на лодката във водата, обърна се и рече:

— Добре.

Поне за това я биваше. Той дори се поусмихна.

Може би вечерта нямаше да е чак толкова лоша.

Лайла слезе долу и извади от куфара старата хавлиена кърпа, последните чисти дрехи, сешоара и гримовете. Взе със себе си сапуна от мивката, като го уви в кърпа.

Когато пак се показа на палубата, Капитанът вече беше спуснал стълбичка от яхтата към малката лодка. Лайла слезе първа, след нея дойде и той с някакви големи платнени торби. Тя се зачуди какво ли носи в тях.

Почти не му се наложи да гребе. Брегът беше съвсем наблизо, от водата стърчаха само няколко пръта, дървеният кей изглеждаше доста разнебитен, до него се виждаше бяла сграда, след това се издигаше хълм, вероятно отзад имаше град.

Вътре в бялата сграда един мъж им посочи душовете. Капитанът плати за мястото на пристана и за банята. После тръгнаха по дълъг коридор и Лайла мина през вратата с надпис „Жени“. Помещението беше тъмно и занемарено, отвън имаше дървена пейка. Дълго търси ключа за осветлението. Пусна душа, за да се затопли водата, свали дрехите си и ги остави на пейката.

Водата беше приятна, топла. Пак добре. Понякога по такива места има само студена вода. Лайла влезе под душа и се почувствува добре. Къпеше се за пръв път, откакто „Карма“ беше в Трой. Банята винаги и липсваше. По яхтите не е много чисто.

Мъжете също не са чисти. Изми се особено грижливо там, където я беше докосвал Капитанът предната вечер.

Той имаше нужда от човек като нея. Миришеше й на мотор. А и ризата му, като че ли не я беше сменял със седмици. Щеше да му направи услуга, ако тръгнеше с него за Флорида. Той не умееше да се грижи за себе си. Тя щеше да се нагърби с това.

Все пак не искаше да се обвързва с него. Не й се обвързваше с никого. След като мине известно време, всички искат да се обвържеш, като Джим, и започват неприятностите.

Лайла се избърса с хавлиената кърпа и почна да се облича. Блузата и полата бяха поизмачкани, но щяха да се оправят. Откри контакт до огледалото над пейката, включи сешоара и го насочи към мократа си коса.

Манхатън беше съвсем близо. Джейми ще се погрижи за всичко, стига да е тук. Щеше да е толкова хубаво да се видят пак. Може би. За него нищо не можеше да се каже със сигурност. Не беше изключено да го няма. Тогава щеше да й е трудно. Нямаше да знае какво да прави. Не й се мислеше.

Спомни си, че е обещала на Капитана да приготви вечерята.

Ето защо той е взел платнените торби — да пренесе продуктите. Ако му сготвеше наистина вкусно ядене, той можеше пък да я вземе чак до Флорида.

Бавно и внимателно гримира очите си със спиралата и щом се приготви, излезе в коридора, където зад ъгъла я чакаше Капитанът. Когато наближи, Лайла видя, че той изглежда по-добре. Беше се изкъпал, избръснал и преоблякъл с чиста риза.

Навън беше мръкнало. Тръгнаха нагоре под уличните лампи. Минувачите не им обръщаха никакво внимание.

Май не бяха в малко градче, това беше по-скоро квартал на голям град. Улицата не беше много широка, беше мръсна и потискаща, както в големите градове. Когато стигнаха на по-оживено място, Лайла се загледа във витрините, но не видя нищо особено.

Стори й се, че долавя миризмата на пържени картофи, никъде обаче не се виждаше „Макдоналдс“, „Бъргър Кинг“ или друго подобно заведение.

Нямаше ли да хапнат поне пържени картофи? Лайла умираше от глад!

Сигурно щяха да купят, реши тя, но картофите щяха да изстинат, докато се върнат на яхтата. И тя можеше да изпържи. Но трябват съдове. Попита Капитана дали му се намира дълбок тиган. Той не беше сигурен. Дано имаше.

В супермаркета цените бяха високи. Лайла взе две скъпи филета, едри картофи от сорта „Айдахо“ и олио да ги изпържи, шоколадов пудинг за десерт и хляб за препечени филийки на закуска. И още — яйца, масло, бекон. Също и мляко.

Когато се наведе за млякото, една пазарска количка се блъсна в нейната. „Извинявайте“ — каза Лайла. Вината не беше нейна, но жената, която явно работеше в магазина, я изгледа свирепо и изобщо не се извини.

Лайла натрупа покупки за две големи торби. Беше прегладняла. Пък и обичаше да пазарува хранителни продукти. Сигурно нямаше да се докосне до повечето.

Всъщност нищо не се знае. Ами ако двамата с Капитана прекарат приятна вечер! Тогава щяха да отидат на пазар в Ню Йорк. Лайла имаше нужда от много неща.

Натрупа продуктите в количката, застана до касата и забеляза, че зад нея седи същата жена, която я беше блъснала. Със същия свиреп, поглед. Лайла се сети за майка си. Попита най-любезно може ли да използува количката, за да отнесе покупките до яхтата. Щеше да е много по-лесно, отколкото да мъкнат торбите. Отговорът обаче беше „не“.

Лайла погледна Капитана, той не каза нищо. Само плати с безизразно лице.

Двамата взеха по една торба и се отправиха към изхода. В този миг се чу силен вик: „ОХ!“, после „ПУСНИ МЕ!“ и след това „ЩЕ КАЖА НА МАМА!“

Лайла се обърна и видя, че касиерката е хванала за яката едно тъмнокожо момиче, а момичето я удря и крещи:

— ПУСНИ МЕ! ПУСНИ МЕ!! ЩЕ КАЖА НА МАМА!!!

— Забраних ти ДА СТЪПВАШ тук — извика продавачката.

Момиченцето беше десетина-дванайсетгодишно.

— Хайде да вървим — обади се Капитанът.

Лайла обаче чу гласа си.

— Остави я на мира!

— Не се забърквай — дръпна я Капитанът.

— МОГА ДА ВЛИЗАМ, АКО ИСКАМ! — крещеше момичето. — Ти ли ще ми кажеш какво да правя!

— ОСТАВИ Я НА МИРА! — повтори Лайла.

Жената я изгледа смаяно.

— Това е НАШИЯТ МАГАЗИН!

— Боже Господи, хайде да вървим — настоя Капитанът.

Продавачката продължаваше да държи момичето.

Лайла избухна.

— ОСТАВИ я на мира или ще извикам полиция!

Жената пусна момичето. То побягна покрай Лайла и Капитана през отворената врата на магазина. Продавачката я изгледа кръвнишки. После обърна също толкова яростен поглед към Лайла. Но вече не можеше да направи нищо.

Всичко свърши. Лайла и Капитанът излязоха. Отвън момичето я погледна, усмихна се припряно и изчезна.

— Какво, по дяволите, те прихвана? — попита Капитанът.

— Тая ме вбеси.

— Теб всичко те вбесява.

— Така трябва — каза Лайла. — Сега цяла вечер ще се чувствувам добре.

В магазина за алкохол купиха смесено уиски, газирана вода и плик с лед. Натовариха се здраво и тръгнаха обратно по тясната улица към бялата къщичка, до която бяха оставили яхтата.

— Защо се намеси в караницата? — попита Капитанът. — Какво те интересува?

— Хората се държат отвратително с децата — отвърна Лайла.

— Мислех си, че и без това си имаш достатъчно проблеми — отбеляза Капитанът.

Лайла не отвърна. Но й беше приятно. Избухнеше ли, после винаги се чувствуваше по-добре. Не знаеше защо, но все така се получаваше.

Капитанът не продума, докато слизаха към реката. Беше ядосан. „Няма нищо — помисли тя. — Ще му мине.“

На пристана беше толкова тъмно, че лодката едва се виждаше, Лайла пристъпваше внимателно. Не й се искаше да изпусне покупките.

Капитанът остави пълната торба на пристана и развърза лодката. После каза на Лайла да се качва. Подаде й багажа, след това влезе и той. Торбите му пречеха да гребе, затова взе само едното весло и загреба с него ту от едната, ту от другата страна.

Лайла погледна назад — големият, дълъг мост беше като сянка, отзад го осветяваше блесналото над Ню Йорк небе. Гледката беше прекрасна. Лайла потопи ръка във водата, беше топла.

Изведнъж се почувствува наистина добре. Разбра, че ще отидат заедно до Флорида. Вечерта щеше да е хубава.

Стигнаха до тъмната страна на яхтата и капитанът задържа лодката, докато Лайла се изкачи по стълбата. Подаде й в мрака пълните торби и тя ги остави на палубата.

После той също се изкачи и докато привързваше лодката към яхтата, тя отнесе покупките долу.

Натисна копчето на ключа до нещо, което приличаше на лампа, и то наистина светна, макар и слабо. Извади уискито и газираната вода от торбата и сложи няколко бутилки заедно с леда в хладилния шкаф. После извади и останалите продукти, за да вземе тоалетните си принадлежности. Събра ги, отиде в каютата и ги сложи в куфара с изключение на влажната хавлиена кърпа, която просна на ръба на леглото да съхне.

Капитанът я извика да се качи, за да държи фенерчето.

Лайла взе фенерчето, а той отвори един дървен капак на палубата и бръкна вътре. Оттам извади първо навито старо въже. После някакъв маркуч и стара котва. Кабели, стар ръждясал железен казан на четири крачета с решетка отгоре.

Вдигна го срещу светлината на фенерчето.

— Хибачи — каза той. — Не съм го използувал, откакто бях на Горното езеро… Долу в пилотската кабина има въглища.

Това означаваше: „Иди да ги донесеш.“ Лайла слезе долу, намери чувалчето с въглища и го качи на палубата. Той поне бе проговорил.

Наблюдаваше го от стълбата как изсипва въглищата от чувала.

— Пътуваш си с яхтата накъдето поискаш, нали? — попита Лайла. — Никой не ти заповядва. Никой не ти се кара.

— Точно така — каза той. — Сега подай газта, тя е ей там, зад масата… на полицата. Точно зад мене.

Капитанът се обърна и посочи. Тя взе газта и му я подаде.

— Ще почна да пържа картофите — обади се Лайла, — само ми кажи къде са тенджерите и тиганите.

— Зад масата. Някъде на дъното на един от онези варели — обясни Капитанът. — Вдигни капака и ще ги видиш.

Лайла светна още една крушка над масата и намери дълбок варел с десетина какви ли не тенджери и тигани, нахвърляни на купчина. Варелът беше в дъното и затова единственият начин да го достигне беше да се просне по корем върху масата, да бръкне в правоъгълната дупка и да търси напосоки. Вдигна ужасен шум. Лайла се надяваше, че покрай тракането Капитанът ще си даде сметка в какво състояние е неговото домакинство.

Нямаше тиган за картофи. Напипа друг голям тиган и го извади. Хубав съд от неръждаема стомана, почти нов. Но не беше достатъчно дълбок за олиото. Лайла пак почна да рови във варела и измъкна голяма тенджера с подходящ капак. Щеше да свърши работа.

— Едва ли имаш телена кошничка за пържене на картофи — каза тя.

— Не — отговори Капитанът, — или най-малкото не зная.

Карай. Щеше да се справи и с решетеста лъжица.

Потърси лъжица и откри една заедно с ренде за белене на зеленчуци. Изпробва го с един картоф. Беше хубаво и остро. Започна да бели. Обичаше да бели такива продълговати, твърди, гладки картофи от сорта „Айдахо“. Щяха да се опържат хубаво. Обелките падаха в мивката, щеше да ги обере с ръка, след като свърши с беленето.

— Какво ще правиш, когато стигнеш Флорида? — обърна се тя към Капитана.

— Сигурно ще продължа нататък — каза той.

Въглищата припламнаха и осветиха лицето му. Изглеждаше уморено.

— Накъде? — продължи Лайла.

— На юг. Има един град в Мексико, където живеех, долу при залива Кампече. Иска ми се да се върна там за известно време. Да проверя дали някои хора още са в града.

— С какво се занимаваше там?

— Строях яхта.

— Тази ли?

— Не, друга, така и не я довърших. Всичко се обърка.

Капитанът разрина въглищата с крайчеца на решетката.

— При яхтите бедата никога не идва сама — обясни той. — Килът беше готов, скелето беше издигнато. Тъкмо да почнем дърводелската работа, и правителството обяви, че гората е веда, май така се казваше, тоест забранява се сечта. Отидохме в Кампече за дървесина, платихме и нищо не ни изпратиха. В Мексико чужденец не може да спечели дело в съда. И те знаеха това. После всички въжета от Мексико Сити „изчезнаха“. Боята пристигна, но и тя изчезна, след като ние бяхме боядисали само лодката.

— Кои „ние“? — прекъсна го Лайла.

— Аз и дърводелецът.

Тя продължи да бели картофите, а Капитанът слезе по стълбата. Запали газената лампа, угаси електрическите крушки, взе чаши от полицата и отвори хладилника. Напълни чашите с лед, отвори бутилка газирана вода, сипа и нея и добави уиски. Вдигна чашата и, та Лайла да му каже колко иска. После рече:

— За Панчо Пикет.

Лайла отпи, вкусът беше приятен.

Показа обелените картофи на Капитана.

— Толкова съм гладна, че ми иде да ги изям сурови, но няма да го направя.

Намери дъска за рязане и започна да реже картофите — първо по дължина, на колелца, после напреко, на ивички с дебелината на молив. Ножа си го биваше. Остър като бръснач. Капитанът стоеше до нея и я наблюдаваше.

— Кой е Панчо Пикет? — попита тя.

Carpentero de ribera, дърводелецът. Стар кубинец. Говореше испански толкова бързо, че дори мексиканците не го разбираха. Приличаше на Борис Карлов. Изобщо не приличаше на кубинец или мексиканец. Но беше най-чевръстият дърводелец, когото съм виждал. И много внимателен. Никога не се мотаеше, дори в онази жега в джунглата. Нямахме електричество, но той се справяше с ръчните инструменти по-бързо, отколкото други биха работили с електрически. Беше прехвърлил петдесетте или може би шейсетте, аз бях на двайсет и няколко години. Усмихваше се като Борис Карлов, докато ме гледаше как се мъча да не изоставам.

— А защо пихме за него? — попита Лайла.

— Ами бяха ме предупредили. „El tome!“ Пада си по чашката! И се оказаха прави. Една вечер задуха Norte, севернякът от Мексиканския залив, беше много силен… Направо щеше да ни отвее! Превиваше палмите почти до земята. Отнесе покрива на къщата му. Но вместо да го поправи, той се напи и не изтрезня цял месец. След няколко седмици жена му дойде да изпроси пари за храна. Тъжна гледка. Мисля, че се напи, отчасти защото виждаше цялата бъркотия и разбираше, че никога няма да направим яхтата. Така си беше. Парите ми свършиха и трябваше да си тръгна.

— И затова ли пихме за него?

— Да, той ме предупреди по своему. Освен това ми поотвори очите за нещо друго, за същността на тропиците. Сетих се за него, когато заговорихме за пътуването до Флорида и Мексико.

Нарязаните картофи се трупаха на огромен куп. Беше се поувлякла с количеството. Но какво пък! По-добре да са повече, отколкото да не стигнат.

— Защо искаш да се върнеш там? — попита Лайла.

— Не зная. Там винаги се усеща някакво отчаяние. Дори сега го усещам само като си помисля за него. Антропологът Леви-Строс го нарича „Tristes Tropiques“, тъжните тропици. Те привличат. Мексиканците разбират какво искам да кажа. Човек изпитва чувството, че тъгата е единствената истина за нещата, че е по-добре да се живее с тъжната истина, отколкото с щастливия брътвеж за прогреса тук, на Север.

— Значи ще останеш в Мексико?

— Не, не с тази яхта. С нея може да отидеш навсякъде — Панама, Китай, Индия, Африка. Нямам твърди планове. Човек никога не знае как ще се завъртят нещата.

Картофите бяха нарязани.

— Как да запаля печката? — попита Лайла.

— Аз ще я запаля — предложи Капитанът.

— А защо не ми покажеш?

— Много е дълго.

Докато Капитанът оправяше печката, Лайла изпи питието си, доля неговото и си сипа още.

Капитанът се качи на палубата да нагледа скарата, а Лайла сложи тенджерата на печката, изля в нея цялата бутилка олио, която бяха купили в супермаркета, и я захлупи. Трябваше да почака олиото да се затопли.

Извади пържолите от опаковката, за да ги поръси със сол и чер пипер. Изглеждаха чудесно на златистата светлина от лампата.

С пипера се справи, но солницата беше задръстена. Лайла свали капачето и го изтръска над масата, обаче дупките не се отпушиха, затова взе щипка сол и поръси пържолите.

Подаде ги на Капитана и се зае със салатата — в две чинии наряза с острия нож купчинки маруля и домати на кръгчета. Докато работеше, натъпка в устата си няколко листа маруля.

— Ох! Ох! Ох! — възкликна Лайла.

— Какво има?

— Бях забравила колко съм гладна. Не знам как издържаш без ядене по цял ден. Как успяваш?

— Ами аз всъщност закусих — призна Капитанът.

— Така ли?

— Преди да станеш.

— А защо не ме събуди?

— Твоят приятел, Ричард Райгъл, не искаше да идваш с нас.

Лайла се загледа в Капитана през отворения люк. Той също я наблюдаваше как ще реагира.

— Ричард се държи така понякога — каза тя. — Сигурно е решил, че ще обядваме по пътя.

„Наистина се е ядосал на Ричард — помисли си Лайла — и сега се мъчи пак да ме вбеси.“ Капитанът нямаше да миряса. А в такава прекрасна вечер човек би помислил, че няма да се занимава с подобни работи. Вечерта действително беше хубава. Лайла вече усещаше въздействието на алкохола.

— Ако искаш, мога да дойда с тебе до Флорида — подхвърли тя.

Той не отговори. Само набоде пържолата с вилица.

— Какво ще кажеш? — настоя Лайла.

— Не съм сигурен, че искам.

— Защо?

— Не зная.

— Мога да готвя, да те пера и да спя с теб — предложи Лайла, — а като ти омръзна, просто ще ми кажеш довиждане и ще си ида. Как ти се струва?

Капитанът упорито мълчеше.

В каютата стана много горещо и Лайла дръпна нагоре пуловера, за да го свали.

— Знаеш ли, ти наистина имаш нужда от мен — продължи тя. Свали пуловера и забеляза погледа му. Все онзи особен поглед. Тя знаеше какво означава. „Ето пак“ — помисли Лайла.

Капитанът проговори:

— Мислих си днес следобед, докато спеше, че искам да ти задам няколко въпроса, за да си изясня някои неща.

— Какви въпроси?

— Още не зная. Главно какво харесваш, какво не харесваш.

— Ама разбира се, питай.

— Мислех си, че сигурно ще мога да те попитам за отношението ти към някои неща. Какви са ценностите ти и откъде си ги взела — ето такива работи. Обичам просто да задавам въпроси и да записвам отговорите, без всъщност да съм наясно какво ще ми дадат, и после може би ще се опитам да ги свържа.

— Разбира се — потвърди Лайла. — Какви въпроси?

„Ще се съгласи“ — реши тя. Видя, че чашата му е почти празна, протегна ръка, взе я и му наля още уиски.

— Човекът се крепи на моделите на своите предпочитания — каза той. — Обществото също. Целият свят се крепи на моделите на своите предпочитания. Историята не е нищо друго освен извлечение от биографията. Същото се отнася за обществените науки. В миналото антропологията е била насочена към колективните обекти, а аз искам да видя дали може да бъде изразена по-добре чрез индивидуалните ценности. Имам чувството, че вероятно в крайна сметка истината за света се съдържа не в историята или социологията, а в биографиите.

Лайла не разбираше какво й говори. Флорида не й излизаше от главата.

Подаде му чашата. Синият пламък на печката съскаше под тенджерата. Лайла вдигна капака да провери дали олиото се е сгорещило, но в тъмното не виждаше дали е време да почне да пържи.

— Ти си друг вид култура — продължи той. — Култура на отделния човек. Културата е установен статичен модел на качеството, което се поддава на Динамична промяна. Ето какво си ти. Най-доброто определение за теб, което може да се измисли. Сигурно смяташ, че думите и мислите ти са само твои, но в действителност езикът, който използуват, и ценностите ти са плод от хилядолетното развитие на културата. Всичко изглежда пръснато на привидно несвързани късчета, ала те са част от огромна тъкан. Според Леви-Строс можем да разберем културата само ако възстановим мисловните й процеси чрез откъслечните й взаимовръзки с други култури. Разбираш ли? Бих искал да запиша откъслечните ти спомени и чрез тях да се помъча да възстановя конструкцията.

Лайла съжали, че няма готварски термометър. Отчупи парченце картоф й го пусна в тенджерата. То бавно се завъртя, но не засъска. Лайла го извади и пак хапна от марулята.

— Чувала ли си за Хайнрих Шлиман?

— Хайнрих кой?

— Археолог, изследвал е останките от град, който хората смятали за митичен — древна Троя. Преди Шлиман да въведе метода, наречен от него стратиграфски, археолозите били просто образовани иманяри. Той обаче показал, как може внимателно да копаеш пласт след пласт и да разкриваш под новите останки по-древните. Струва ми се, че същото може да се направи и с отделния човек. Мога да взема части от твоя език и от твоите ценности и да ги проследя в дълбочина до старите модели, които са заложени преди стотици години и са те формирали такава, каквато си сега.

— Май от мен няма да извадиш кой знае колко — каза Лайла.

„Вече го хваща — помисли тя. — Цял ден мълча, а сега не можеш да му затвориш устата.“ После добави гласно:

— Мой човек, сигурно съм натиснала някакво копче, като те помолих да дойда с теб до Флорида.

— Какво искаш да кажеш?

— Цял ден си мислех, че си от мълчаливите. Сега не мога да взема думата от теб.

Стори й се обиден.

— Е, нямам нищо против — успокои го тя. — Можеш да ми задаваш всякакви въпроси.

Най-накрая олиото се сгорещи. Лайла сложи първите картофи с решетестата лъжица. Олиото засъска и се вдигна облак пара.

— Готови ли са пържолите? — попита Лайла.

— След няколко минути.

— Добре.

Едва не припадна от аромата на пържолите и на картофите в тенджерата. Не помнеше някога да е била толкова гладна. Когато мехурчетата се успокоиха, Лайла извади картофите с лъжицата, разпростря ги на салфетка, посоли ги и сложи следващата порция. Изпържи я и изчака Капитанът да каже, че пържолите са готови. После му подаде нагоре чиниите да сложи в тях пържолите.

Той й ги върна и тя помисли: „О! Божествено!“ Изтърси върху пържолите пържените картофи от салфетката.

Капитанът слезе при нея. Разгънаха масата, наредиха чиниите, чашите, уискито и останалите пържени картофи и изведнъж всичко дойде на мястото си. Лайла погледна Капитана, той отвърна на погледа й. Можеше да е така всяка вечер, помисли тя.

О! Пържолата беше толкова апетитна, че й идеше да се разплаче! Пържените картофи! Ами салатата!

— Нямаш представа какво значи това за мене — каза Лайла.

— Какво? — усмихна се леко той.

— Да не би да започваш с въпросите? — попита Лайла.

Устата й беше пълна с пържени картофи. Трябваше да се храни по-бавно.

— Не — засмя се Капитанът, — въпросите ми са други. Исках само да науча нещо повече за теб.

— Както при назначаване?

— Да, като начало.

Той стана и напълни чашите.

Лайла се замисли.

— Родена съм в Рочестър. Имам по-голяма сестра… Това ли искаш да знаеш?

— Само за секунда — прекъсна я Капитанът, стана и донесе бележник и писалка.

— Всичко ли ще записваш?

— Разбира се.

— О, я зарежи тая работа!

— Защо?

— Не искам.

— Защо пък?

— Хайде сега да вечеряме, да се отпуснем и да сме приятели.

Той се понамръщи, после сви рамене, пак се изправи и прибра бележника.

Лайла отряза още едно парче от пържолата и си помисли, че думите й не са били особено разумни. Нали искаше да стигне до Флорида.

— Хайде, питай — подкани го тя. — Ще ти разказвам. Обичам да разказвам.

Капитанът й подаде чашата и седна до нея.

— Добре, какво обичаш най-много?

— Да ям.

— И друго?

— Пак да ям.

— А после?

Лайла се замисли.

— Точно каквото правим сега. Забеляза ли светлините от града над моста? Изведнъж стана толкова красиво.

— Какво друго?

— Мъжете — засмя се Лайла.

— Какви?

— Всякакви. Такива, които ме харесват.

— Какво мразиш най-много?

— Злобарите… Като онази продавачка в магазина. Такива като нея с лопата да ги ринеш и ги мразя всичките. Надуват се и мачкат другите… Знаеш ли, и ти го правиш.

— Аз ли?

— Да, ти.

— Кога?

— Днес следобед. Когато говореше толкова надуто за кораба, който изобщо не си видял.

— Аха, ясно.

— Не бъди толкова лош и ще се разбираме много добре. Вбесявам се само от злобари.

— И освен злобарите?

— От хората, които си мислят, че са по-добри от тебе.

— Какво друго мразиш?

— Много неща.

— Какви?

— Много неща не искам. Не искам да остарея. Не искам хората да са лоши. Ох, това вече го казах. — Замисли се и продължи: — Понякога не искам да съм толкова самотна. Знаеш ли, мислех си, че между Джордж и мене нещата ще потръгнат. А после цъфна тази Деби и той не ще и да чуе за мен. Нищо не съм му направила. Много е гадно.

— Нещо друго?

— Не ти ли стига? Няма определени неща, от които да се чувствувам зле. — Лайла вдигна очи към него. — Понякога нещо ме обзема и се плаша… Както днес следобед.

— Какво?

— Когато пусна мотора.

— Вятърът беше лош — обясни той.

— Не беше само вятърът. Не мога да го опиша. Като че ли се задава буря, а аз нямам дом. Нямам къде да отида. — Лайла лапна още едно парче от пържолата. — Яхтата ми харесва. Случват ли се бури?

— Да, но тя е като тапа. Вълните я заливат и пак изплува.

— Добре. Това ми харесва.

— Защо пътуваш съвсем сама по реката?

— Не съм сама. Нали съм с теб.

— Е, питам те за снощи — поправи се той.

— Не бях сама — засмя се Лайла. — Не помниш ли? — Тя протегна ръка и го погали по бузата. — Не помниш ли?

— Преди да се срещнем.

— Преди да се срещнем, не съм оставала сама дори за пет минути. Бях с онзи негодник, Джордж. Нали се сещаш? Цяла пролет пестя, за да отпътувам с него. А сега така да ме изпързаля. Дори няма да ми върнат парите… О, по дяволите, да не говорим за него. Свършено е.

— Накъде се беше запътила?

— Към Флорида.

— А-а — изпъшка Капитанът. — Затова ли искаш да дойдеш с мен дотам?

— Ъхъ — потвърди тя.

Той се замисли, а Лайла се зае със салатата.

— Никога повече не постъпвай така с мен — помоли Лайла. — Хайде да натоварим цялата яхта с храна, искаш ли?

— Все пак не отговори на въпроса ми — каза Капитанът. — Преди да се запознаем, преди срещата с Джордж защо не си била омъжена?

— Била съм — възрази Лайла. — Но много отдавна.

— Разведена си.

— Не.

— Още си омъжена.

— Не, убиха го.

— О, съжалявам.

— По-добре недей.

Пържолата беше опечена чудесно, но й трябваше още малко чер пипер. Лайла се пресегна, взе пипера, който беше до дъската за рязане, поръси мъничко върху пържолата и го подаде на Капитана.

— Беше отдавна — продължи тя. — Изобщо не се сещам за него.

— Какво работеше?

— Шофьор на камион. Повечето време беше на път. Не се виждахме често. После една вечер не се върна у дома и от полицията се обадиха да ми кажат, че е мъртъв. Това е всичко.

— И какво направи тогава?

— Получих застраховката. Направиха погребение, аз облякох черна рокля, нали знаеш как става, но вече не мисля за това.

— Защо не го обичаше? — попита Капитанът.

— Все се карахме.

— За какво?

— Ами ей така… Непрекъснато ме подозираше, че докато не си е вкъщи, му изневерявам.

— А ти изневеряваше ли му?

Лайла го погледна.

— Чакай малко… Като бях омъжена, си знаех, че съм омъжена. Не се занимавах с такива работи… Не ме вбесявай.

— Просто питам — каза Капитанът.

Лайла си взе още от салатата и добави:

— Изобщо не ме уважаваше.

— Защо се омъжи за него?

— Бях бременна — обясни Лайла.

— На колко години беше?

— Шестнайсет. Бях на седемнайсет, когато се роди момиченцето.

— Била си съвсем млада.

От питиетата преди вечеря настроението й беше приповдигнато. Помисли, че трябва да укроти топката, да внимава да не направи някоя глупост, както обикновено правеше, когато се напиеше. И без това се беше разприказвала прекалено.

Чувствуваше се замаяна. Забеляза, че лампата се люлее.

— Какво е това? — сепна се тя.

— Килватер — каза Капитанът. — Голяма вълна… Първата. След миг ще има и втора… ето я…

Втората беше по-висока, цялата яхта се разлюля, последва още една, по-слаба, и още една, и още… Всяка следваща беше по-слаба.

Капитанът се изправи и се качи горе.

— Какво става? — попита Лайла.

— Нямам представа. Не е шлеп… Сигурно по-голям кораб. Може би е от другата страна на моста.

Капитанът дълго стоя горе и се озърта. После се наведе да я погледне.

— На колко години е сега детето?

Лайла се изненада. Не очакваше въпроса.

— За какво ти е да знаеш?

— Обясних ти още преди да почна да питам.

— Умря.

— Как? — не се отказваше той.

— Аз го убих — отвърна Лайла.

Загледа се в очите му. Не й харесваха. Изглеждаше лош.

— Случайно, нали?

— Не го пових както трябва и то се задуши — обясни Лайла. — Беше много отдавна.

— Но никой не те е обвинил.

— Нямаше защо. Какво можеха да кажат… че не съм знаела как се прави?

Лайла си спомни, че още пази траурната рокля. Спомни си също, че през онази година й се бе наложило да я облече три пъти. На погребението на дядо й се стекоха стотици хора, защото беше свещеник; когато погребваха Джери, дойдоха много негови приятели, а за Дон не дойде никой.

— Не ме карай да се връщам към тези неща — помоли Лайла. Най-накрая се отпусна назад и спря да яде. — Питай нещо друго — каза тя, — примерно за колко време ще стигнем до Флорида?

— И после не си се омъжвала пак — продължи Капитанът.

— Не! Божичко, не! В никакъв случай! Никога вече. Да накараш някого да се ожени, значи да му изиграеш най-мръсния номер. Трябва да се откажеш от свободата си и всичко друго само за да правиш секс всяка вечер. Хората не се чувствуват щастливи от брака. Винаги търсят начин да се измъкнат. Не искаш ли още малко пържени картофи?

После добави:

— Искам само да съм свободна. Нали затова живеем в Америка?

Капитанът взе от пържените картофи, тя стана с чинията в ръка, приближи се до дъската за рязане и си сипа останалите картофи.

— Подай ми чашата си — каза Лайла.

Капитанът протегна ръка, Лайла пое чашата и я напълни с още лед от хладилния шкаф. Добави уиски и сода, после напълни и своята чаша. Видя, че бутилката вече е преполовена, и тъкмо в този миг чу трясък. Идваше отстрани на яхтата.

— Това пък какво е? — попита Лайла.

Капитанът поклати глава.

— Може би някой голям клон или нещо такова.

Той стана, мина покрай нея и излезе на палубата — Лайла усети, че яхтата се накланя от стъпките му на една страна.

— Какво е? — извика тя.

— Лодката.

След малко Капитанът добави:

— Никога преди не се е случвало… Ела горе и ми помогни да пусна фендери и да я вържа. Ще я качим утре сутринта.

Лайла отиде при него на палубата и загледа как той повдига два големи гумени фендера и ги връзва да висят откъм страната на лодката. Капитанът изчезна към другия край и се върна с голяма корабна кука. Лайла застана до него, а той посегна с куката да придърпа лодката към яхтата.

— Дръж — каза и й подаде куката.

Приближи се до големия шкаф при мачтата, извади въже и се върна. Хвърли въжето надолу към лодката, прекрачи перилото и започна да се спуска.

Лайла се огледа. Беше толкова тихо. Долиташе само шумът от колите по моста. Небето все още изглеждаше оранжево от светлините на града, но беше толкова спокойно, че човек никога не би предположил къде се намира.

Капитанът свърши работата, вкопчи се в перилото и се повдигна.

— Сетих се — рече той. — Сменя се посоката на прилива… За пръв път го виждам… Погледни останалите яхти. Помниш ли, че когато идвахме, всички бяха обърнати с носовете към моста? А сега са се извъртели обратно.

Лайла погледна — наистина яхтите гледаха във всички посоки.

— Сигурно след малко ще се обърнат с кърмата към моста — каза Капитанът и добави: — Топло е, да поседим отвън и да погледаме. Интересно ми е.

Лайла донесе бутилките, лед, пуловери и одеяло да се завият. Седна до Капитана и покри краката и на двамата.

— Усещаш ли колко е тихо — проговори тя, — просто да не повярваш, че сме толкова близо до Ню Йорк.

Дълго седяха, без да продумват.

— Какво ще правиш, когато стигнем Манхатън? — попита Капитанът.

— Ще търся един приятел да видя дали може да ми помогне.

— А ако не го намериш?

— Не знам. Мога да правя много работи. Да се хвана келнерка или нещо подобно…

Лайла го погледна, но не можа да разбере реакцията му.

— Кого ще търсиш в Ню Йорк?

— Джейми. Един стар приятел.

— Откога го познаваш?

— Ами от две-три години.

— В Ню Йорк ли се запознахте?

— Да.

— Значи си живяла там доста дълго.

— Не чак толкова — отговори Лайла. — Ню Йорк ми харесва. Там можеш да си какъвто искаш и никой няма да те спре. — Изведнъж се сети за нещо. — Знаеш ли какво? Сигурна съм, че ще го харесаш. Ще си допаднете. Той също е моряк. Навремето е работил на кораб. И знаеш ли, може пък да ни помогне да стигнем до Флорида… Е, ако искаш, разбира се… Аз мога да готвя, той да управлява яхтата, а ти… ти ще даваш заповеди.

Капитанът се загледа в чашата си.

— Помисли си — продължи Лайла. — Тримата ще отидем до Флорида.

След малко добави:

— Много е приятен. Всички го харесват.

Чака доста време, но Капитанът не отговори. Тогава попита:

— Ако го убедя, ще го вземеш ли?

— Едва ли — отвърна Капитанът. — Трима сме прекалено много.

— Говориш така, защото не го познаваш — настоя Лайла.

Взе чашата на Капитана, напълни я и се сгуши в него на топло. Просто не беше свикнал с мисълта.

„Трябва му малко време“ — помисли си Лайла.

Колите се гонеха по моста. В едната посока блестяха фарове, в другата — червените задни светлини.

— Приличаш ми на някого — каза Лайла, — на човек, когото съм познавала отдавна.

— На кого?

— Не се сещам… Какво правеше в гимназията?

— Нищо особено — отговори Капитанът.

— Обичаха ли те съучениците?

— Не.

— Отбягваха ли те?

— Никой не ми обръщаше внимание.

— Участвуваше ли в отборите?

— В шахматния.

— Ходил си на танци.

— Не.

— Тогава къде си се научил да танцуваш?

— Не знам. Няколко години посещавах школа по танци — отговори Капитанът.

— Добре, какво друго правеше в училище?

— Учех.

— В училище?

— Учех да стана професор по химия.

— Трябвало е да учиш за танцьор. Снощи беше страхотен.

Изведнъж Лайла се сети на кого й прилича. На Сидни Шедър.

— Не си падаш много по жените, нали?

— Не, никак.

— Той също.

— Химията не е чак толкова лоша, ако се заемеш с нея — каза той. — Интересна е. Заедно с още едно момче отмъкнахме ключа от училището и понякога ходехме там в десет-единайсет вечерта, влизахме в лабораторията по химия и правехме опити чак до сутринта.

— Звучи странно.

— Не. Всъщност беше страхотно.

— С какво се занимавахте?

— С каквото се занимава всеки на тази възраст… Тайната на живота. Много ме интересуваше.

— Трябвало е да се заемеш с танците — каза Лайла. — Там е тайната на живота.

— Бях сигурен, че ще я открия, като изучавам белтъците, генетиката и други подобни неща.

— Наистина странно.

— Такъв ли беше и твоят познат?

— Сидни ли? Да, струва ми се. Беше много захлупен.

— Аха — каза Капитанът. — И аз ти напомням за него?

— Двамата говорите еднакво. Той все ми задаваше въпроси. Непрекъснато му хрумваха велики идеи.

— Що за човек беше?

— Никой не го обичаше особено. Беше много умен и все говореше за неща, които интересуваха само него.

— За какво например?

— Един Господ знае! У него имаше нещо, което Винаги вбесяваше останалите. Всъщност не печеше на никого. Просто, как да го кажа, просто не беше… Беше умен и в същото време беше тъп. Нямаше начин обаче да разбере колко е тъп, защото си въобразяваше, че знае всичко. Всички му викаха Смотаняка.

— И аз ти приличам на него?

— Да.

— Но ако съм толкова захлупен, защо поиска да танцуваме снощи? — попита Капитанът.

— Ти поиска.

— Струва ми се, че ти поиска.

— Може — съгласи се Лайла. — Не знам. Сигурно си изглеждал различно. Всички изглеждат различно в началото. — После продължи: — Знаеш ли, Сидни всъщност беше много умен. Преди две години седях на една маса в ресторанта, вдигнах очи и го видях — остарял, с очила, беше почнал да оплешивява. Сега е педиатър. Има четири деца. Беше много любезен. Поздрави ме и говорихме дълго.

— Какво ти каза?

— Питаше ме как съм, какво правя, тогава бях омъжена и му рекох: „Още не се е появил човекът“, а той се изсмя и отговори: „Все някой ден ще се появи“… Разбираш ли?

Лайла се извини и тръгна към банята. По обратния път трябваше да се подпира, за да не падне. Чудо голямо! Не отиваше никъде. Седна пак до Капитана и той я попита:

— Отдавна ли познаваш Ричард Райгъл?

— От втори клас — отговори Лайла.

— От втори клас ли!

— Изненада се, а?

— Боже! Никога не бих предположил!

Лайла оправи одеялото, намести се и погледна нагоре към небето. От града струеше толкова силна светлина, че не се виждаха никакви звезди. Само оранжево и черно. Като на празника Вси светии.

Капитанът подсвирна.

— Какво има?

— Шашнат съм. Втори клас! Невероятно!

— Защо пък да е невероятно?

— Значи е седял на задния чин и сте правили физиономии на учителката и разни такива неща?

— Не, не бяхме в една паралелка. Защо ти се струва толкова невероятно?

— Не знам — отговори Капитанът. — Не прилича на човек, който е имал детство… Сигурно обаче не съм прав.

— Бяхме добри приятели — каза Лайла.

— Били сте влюбени като деца.

— Не, бяхме само приятели. Винаги сме били приятели. Не виждам защо трябва да се учудваш.

— И защо от цял клас трябваше да избереш точно него за приятел?

— Той дойде във втори клас и само аз се държах добре с него. Капитанът поклати глава и цъкна с език.

— Ти не го познаваш — продължи Лайла. — Беше много тих и срамежлив. Заекваше. Всички му се присмиваха.

— Сега не заеква.

— Не го познаваш.

— И сте учили заедно от втори клас до края на гимназията?

— Не, след шести клас той отиде в подготвително училище и престанахме да се виждахме.

— Какъв беше баща му?

— Не знам. Родителите му бяха разведени. Баща му живееше някъде в Ню Йорк. Не, май в Кингстън, където бяхме снощи…

— Нещо не ми е ясно — каза Капитанът. — Ако се познавате от втори клас и сте били толкова добри приятели, защо снощи той се държа толкова грубо с тебе?

— Ричард ме харесва — настоя Лайла.

— Не, не е вярно — възрази Капитанът. — Точно това не разбирам. Защо беше толкова груб? Изобщо не искаше да разговаря с теб снощи.

— А, това е дълга история.

— Снощи дори не те поздрави.

— Знам. Такъв си е. Не одобрява начина ми на живот.

— Ами прав е — каза Капитанът.

Лайла вдигна бутилката и я показа на Капитана.

— Искаш ли да ти кажа нещо?

— Какво?

— Май се понапихме… Поне аз. Ти не пиеш много.

— Все пак нещо не се връзва — продължи Капитанът.

— Какво?

— Не си го виждала, след като е отишъл в подготвителното училище.

— Често се виждахме след това.

— Значи си излизала с него?

— Всички искаха да излизат с мен — обясни Лайла. — Не знаеш как изглеждах тогава. Жалко, че не си ме познавал като по-млада. Имах страхотна фигура… Звучи като фукня, но си е така. Сега съм се променила, но да ме беше видял тогава. Всички се натискаха да излизат с мене. Бях популярна… Наистина.

— Значи си излизала с него.

— От време на време се срещахме, но майка му разбра и му забрани.

— Защо?

— Е, не се ли сещаш? Тя е много богата и аз не съм от тяхната черга. Освен това жените не одобряват такива като мен. Особено майките на синчета, които проявяват интерес.

Пиенето вече я хващаше здраво. Трябваше да млъкне.

— Все пак Ричи е много свестен човек — заяви Лайла.

Капитанът не реагира.

— … а ти не си — допълни тя.

— Райгъл каза, че си създала неприятности на някой си Джим.

— Говорил ли ти е за това? — поклати глава Лайла.

— Какво е станало?

— О, Божичко! За кой дявол ти е разправял за това!

— За какво?

— Нищо!

— Не сме правили нищо… Нищо по-лошо от това, което сега правим с тебе. Помолих Джим да не споменава за нас. А той казал на Ричи, Ричи споделил с майка си и майка му издрънкала на жената на Джим. Оттам почна всичко. Господи, каква бъркотия беше… Само защото майката на Ричи не ни оставяше на мира.

— Майка му?

— Виж, Ричи се влачи по акъла на майка си, денонощно. От нея получава всичките си пари. Имам чувството, че спи с нея! Тя наистина ме мрази! — избухна Лайла.

— Защо те мразеше майката на Райгъл?

— Нали ти казах. Страхуваше се, че ще й отнема любимия Ричи. Тя накара жената на Джим да наеме детективите.

— Детективи ли?

— Бяхме в мотела, те заблъскаха по вратата и аз казах на Джим да не отваря, но той не ме послуша. Рече, че само щял да поговори с тях. Разбира се… те точно това искаха. Само да поговорят… Ох, какъв глупак. Беше отвратително. Щом отвори вратата, те нахълтаха, защракаха с фотоапаратите и заснеха всичко. После го накараха да подпише самопризнания. Казаха, че няма да го съдят, ако подпише. И знаеш ли какво направи? Подписа… Не ме слушаше. Ако ме беше послушал, нямаше да се случи всичко това. Те нямаха заповед за обиск или нещо подобно… И после, като си отидоха, можещ ли да си представиш какво направи Джим?… Разплака се… Така го запомних, седнал на ръба на леглото, големите му очи бяха плувнали в сълзи. А всъщност трябваше да плача аз! И за какво според тебе ревеше той?… Не искал да се развежда… О, бях толкова отвратена. Всички се отвратиха. Беше слаб. Все се оплакваше, че тя го държала под чехъл, но всъщност точно това му харесваше. Затова искаше да се върне при нея. Мъжете винаги приказват, че ще напуснат жените си, но никога не го правят. Винаги се връщат при тях.

— Жена му прибра ли го?

— Не… не беше чак толкова глупава. Но му обра парите. Почти сто хиляди долара… След случката не можеше да го понася, също като мене.

— Виждаше ли се с Джим след това?

— Известно време. Но вече не го уважавах. После го уволниха от банката, той ми писна и се срещнах с този приятел от Ню Йорк, Джейми, и дойдох да живея при него за малко.

— Райгъл май спомена, че е бил адвокат на Джим.

— Беше, но не можеше да направи кой знае какво, след като показаха снимките и самопризнанията.

— Защо се зае с делото?

— Заради мене. Аз го препоръчах на Джим.

Капитанът пак цъкна с език, вдигна глава и се загледа в небето.

Дълго време мълча — само гледаше небето, сякаш търсеше с поглед звездите.

— Няма звезди — каза Лайла, — вече видях.

— Женен ли е Райгъл? — заинтересува се Капитанът.

— Не.

— Защо?

— Не зная. Объркан е като всички останали… Знаеш ли какво?

— Какво?

— Не пиеш колкото мене. — Лайла повдигна бутилката и я погледна. — И още нещо…

— Какво?

— Няма повече да отговарям на въпросите ти.

— Защо?

— Защото си детектив. Точно така. Въобразяваш си, че ще научиш нещо. Не знам какво, но няма да го разбереш… Никога няма да откриеш коя съм, защото съм никоя.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз съм никоя. Само си губиш времето с въпроси. Знам, мъчиш се да разбереш що за човек съм, но никога няма да успееш, защото няма какво да разбереш.

Заваляше думите. Усещаше, че заваля, но продължи:

— Искам да кажа, че някога се преструвах на такава и онакава, но ми писна да играя игрички. Много ми струва, а няма никакъв смисъл. Хората имат различни представи каква съм, но между тях няма никаква връзка. Уж представлявам различни лица, а не съм нито едно от тях. Аз съм никоя. Аз не съм тук. Ето и сега. Ясно е, че имаш лошо мнение за мен, и си въобразяваш, че разговаряш с човека, когото си представяш, но се лъжеш. Разбираш ли? Тук няма никой. Аз съм Лайла. Няма никой. И още нещо…

— Какво?

— Искаш да ме изкараш такава, каквато не съм.

— Точно обратното.

— Ти си мислиш. Но всъщност се мъчиш да направиш с мене нещо, което не ми харесва.

— Какво?

— Опитващ се… опитваш се да ме унищожиш.

— Не.

— Да.

— Тогава изобщо не си разбрала защо ти задавам въпроси — каза Капитанът.

— Не е вярно. Съвсем ясно разбрах — натърти Лайла. — Всички мъже са такива. Да не мислиш, че си изключение? И Джери го направи. Всички го правят. Но да знаеш, че няма да мине.

— Не се опитвам да те унищожа — каза той.

— Така си мислиш. Но само се плъзгаш по повърхността, нали? Не можеш да стигнеш до същността ми. Дори не знаеш къде е!

Капитанът не каза нищо.

— Ти не си жена — не се предаваше Лайла. — Не разбираш. Когато правят любов, мъжете всъщност се мъчат да те унищожат. Жената трябва да премълчава, защото, ако покаже нещо, мъжете ще се опитат да го убият. Те обаче се лъжат, защото единственото, което могат да унищожат, съществува само в техните мисли. Убиват го, намразват останалото, наричат го „Лайла“ и намразват Лайла. Но Лайла не е никой. Ето това е истината. Може да не вярваш, но е така. Жените са много дълбоки, ала мъжете изобщо не забелязват това — прекалено големи егоисти са. Искат жените да ги разбират. Нищо друго не ги интересува. Затова се мъчат да унищожат останалото.

— Аз само задавам въпроси — обади се Капитанът.

— Майната им на въпросите! Аз съм това, в което ме превръщат въпросите ти. Но ти не забелязваш. Точно въпросите ти ме правят една или друга. Ако смяташ, че съм ангел, значи съм ангел. Ако решиш, че съм курва, значи не съм нищо друго. Аз съм това, което ти мислиш за мен. И ако промениш мнението си, аз също се променям. Затова всичко, което ти е казал Райгъл за мен, е вярно. Той не може да излъже за мене.

Лайла грабна бутилката и отпи.

— По дяволите чашите — продължи тя. — Всички се мъчат да превърнат Лайла в някой друг. И повечето жени се примиряват, защото искат деца, пари, хубави дрехи. При мен обаче номерът няма да мине. Аз съм просто Лайла и винаги ще си остана такава. Ако мъжете не ме харесват каквато съм, могат да се махнат. Не са ми притрябвали. Нямам нужда от никого. Ще умра преди тях. Такава съм си.

След малко Лайла се огледа и видя, че яхтите са се наредили в една линия точно както бе казал Капитанът. Добре. Беше се досетил. Разправи му каквото трябваше. Той не каза нищо. Мълча много дълго.

Почна да я обзема лошо чувство. Капитанът не пиеше. Да не би да полудяваше? Така става, като не продължаваш да пиеш. Полудяваш.

Лайла говореше прекалено много. „Изтрезней, Лайла, преди да е станало късно. Дръж се. Стегни се.“

— Знаеш ли какво? — каза тя.

— Не.

— Писна ми да говорим за мене. Хайде да говорим за нещо друго.

— Застудя — отговори Капитанът и се изправи. — Снощи не се наспах. Сега ще си легна рано.

Лайла стана и го последва в кабината. Той легна на койката в предната част на яхтата, после всичко притихна.

Лайла се огледа. Храната и съдовете трябваше да се приберат. Каква бъркотия.

Изведнъж се сети за шоколадовия пудинг, който изобщо не направиха.

Може би така и няма да го опитам, помисли тя.