Робърт М. Пърсиг
Лайла (16)

(Изследване на нравствеността)

Серия
Федър, или Метафизика на качеството (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lila, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

17.

Хотелът беше доста далече, но Федър предпочиташе да походи пеша. След спречкването с Лайла имаше нужда да се поразтъпче. В този град винаги го обземаше такова желание. При всички предишни идвания ходеше само пеша. Утре вече нямаше да е тук.

Небостъргачите се издигаха около него, улицата гъмжеше от хора и коли. Пресметна, че трябва да извърви двайсетина-трийсет пресечки, но те бяха къси. Усети, че несъзнателно е ускорил ход.

Отвсякъде го гледаха нюйоркските очи. Бързи, предпазливи, безстрастни. Внимавай, казваха те. Тук всичко се случва мълниеносно… Да не пропуснеш клаксоните!

Градът! Изобщо не можеше да свикне с него. Винаги му идеше да се натъпче с успокоителни, преди да дойде. Все някой ден щеше да пристигне без маниите и захласа, но този ден още не бе дошъл. Винаги го обземаше диво, необуздано въодушевление. Навалица, високи скорости, вътрешно отчуждение.

Беше от тези шантави небостъргачи. Триизмерните. Не само отпред, отзад, отляво и отдясно, но и отгоре и отдолу. Хиляди хора на стотици метри във въздуха говорят по телефона, зяпат в компютрите и бъбрят помежду си, сякаш е съвсем нормално. Но ако това е нормално, значи всичко може да се приеме за нормално.

Светофарът светна жълто. Федър забърза да пресече… Шофьорите могат да ти връхлетят и да те убият. Затова не бива да вземаш успокоителни. От тях се отпускаш и наистина може да те смаже кола. Адреналинът те защитава.

На тротоара Федър преметна пълната с писма платнена чанта на рамо, за да му е по-удобно, и продължи. Най-малко десетина кила — цялата поща от Кливланд насам. Можеше да ги чете цял ден в хотелската стая. Така се беше натъпкал на обяда с редактора, че можеше да пропусне вечерята и да чете, докато не се появи прочутият му посетител.

Интервютата за списанията май се бяха получили доста добре — предсказуеми въпроси за сегашните му занимания (писането на следващата книга), за темата й (индианците) и за промените след излизането на първата му книга. Знаеше какво да отговори, защото самият той навремето бе репортер, но чудно защо премълча за яхтата. Не желаеше да споделя нищо за нея. Неведнъж бе чувал, че знаменитостите водят двойствен живот. Е, сега му се случваше същото.

… Евтинии по витрините… радиоапарати. Джобни калкулатори…

… Към него се приближава жена, която още не е щракнала бързия си нюйоркски поглед, но няма да пропусне… Ето идва… Щрак!… После поглежда встрани… Отминава… Като прещракването на любителски фотоапарат…

Сега се виждаше вманиаченият Ню Йорк. По-късно щеше да изплува депресираният Ню Йорк. В момента всичко беше вълнуващо, защото беше различно. Отмине ли въодушевлението, наляга те депресията. Винаги става така.

Културен шок. Хората, които постоянно живеят тук, не го усещат. Те просто не могат да живеят в състояние на непрекъснато смайване. Предпочитат да се заловят за малко късче и да се помъчат да го овладеят, за да се справят с положението. Но така пропускат нещо.

…Някой на горните етажи се упражнява на пиано… Еее-о-еее-о… полицейска кола… Бели цветя, хризантеми, седемдесет долара… Момче на скейтборд, прилича на кореец, запътило се е към магазина за деликатеси на Лео Вито. Хората, които като него само минават оттук, са смаяни, вманиачени, потиснати — може би те единствени наистина разбират града, защото притежават шошина на дзен, „ума на начинаещия“…

… Ето накъде се е запътил.

… Хванати за ръка влюбени. Не са в първа младост.

… Някакъв надпис на полуотворен прозорец на втория етаж… Прекалено високо е, за да го прочете. Никога няма да научи какво пише.

Всички тези различни модели на човешки живот, който минават един през друг, без изобщо да се докоснат.

… Миризми… ухания на най-различни ястия… Пури.

… Над прозореца с надписа реклама на кожите на „Маркс Фърс“. Нещо вбесяващо… Манекенката… Висока мода, висока класа. „Аз съм толкова изкусителна, толкова недостижима. Но ако имаш пари да платиш (евтино копеле такова), аз съм за продан.“ Цената… Всичко ли е за продан, ако имаш пари?… Наистина ли тукашните жени действуват така?… Някои сигурно да… По този начин се продават кожи. Също бижута и козметика… Аа, това е само рекламно клише. За продан са онези хора.

… Още щракащи като фотоапарат погледи, някои от тях цинични. Какво правеше тук, щом не търсеше нищо?… Отношение като към виновен до доказване на противното. Не желаеше да доказва нищо и никому. Достатъчно го беше правил.

Точно така. Не желаеше да доказва нищо. Нито на Райгъл, нито на Лайла, нито на нейните „приятели“… Господи, какъв удар. Ако това бяха приятелите й, със сигурност не искаше да среща враговете й.

Замисли се какво ли не долавя тя, когато той се ядоса. Ето и сега в кафенето поне петнайсет минути му разправя колко са страхотни и изобщо не усети какво става. Изобщо не разбираше смисъла на нещата. И тя, както всички останали, търси Качество, но го определя изцяло биологично. Не е способна да види интелектуалното качество. То е извън възможностите й. Не вижда дори социалното качество.

Историята с нея по реката приличаше на случка между Мей Уест и Шерлок Холмс. Пълен провал. Шерлок снижава изискваннята си, като се занимава с Мей, но тя също снижава своите изисквания, като се занимава с Шерлок. Вярно, Шерлок е умен, но не това интересува Мей. Или онези биологични „приятели“ на Лайла — ето какво търси тя.

… Могат да си я получат. Довечера тя ще се махне от яхтата. Ако последната среща в хотела протече също толкова гладко, както и останалите, утре той ще напусне града и ще се запъти на юг.

… Още очи… Не те гледат, а се оглеждат дали си наоколо. Очи на оцеляващи.

Наложи се да слезе от тротоара, за да заобиколи стоманената решетка пред огромна дупка, където преди е имало нещо. Бетоновози изливаха съдържанието си на дъното на дупката. Съседната сграда изглеждаше олющена и повредена. Вероятно бе неин ред да бъде разрушена. Винаги нещо се строи. И нещо винаги се руши. Промени, промени, безкрайни промени. Не помнеше да е идвал в града и да не е видял нов строеж или нещо разрушено.

Изведнъж се върна към лъскавите магазини за платове и дрехи. Да оприличиш града на нещо е все едно да кажеш на какво прилича Европа. Всичко зависи от мястото, времето, душевното ти състояние.

Закопча якето догоре, пъхна свободната ръка в джоба и закрачи по-енергично. Трябваше да сложи пуловер под якето. Пак застудяваше.

Кога ли за пръв път се озова тук сам? Май когато беше в армията? Не, не е възможно. Някъде около Втората световна война. Не помнеше точно. Помнеше само пътя — от Боулинг Грийн чак до Бродуей и оттам някъде до Кълъмбъс Съркъл.

Денят беше студен като днешния — ставаше му студено, когато забавяше крачката. Затова вместо да се умори и все повече да намалява скоростта, непрекъснато ускоряваше ход, докато накрая почти тичаше през тълпите, по улиците, през кръстовищата, потта попиваше в дрехите и се стичаше по лицето му. На следващия ден в хотелската стая краката толкова го боляха, че не можеше да помръдне.

Сигурно е било на път за Индия. Мъчеше се да се откъсне от цялата система. Бягаше, за да е свободен. Вече не можеше да тича така. Никога нямаше да успее. Сега трябваше да намали скоростта и да впрегне ума си.

От какво бягаше? Тогава не знаеше. Струваше му се, че цял живот е бягал.

Това изпълваше сънищата му, нощ след нощ. Като малък сънуваше гигантски октопод, който бе видял в един анимационен филм. Октоподът излизаше на брега, увиваше пипалата си около него и го задушаваше до смърт. Федър се будеше в мрака и мислеше, че е умрял. По-късно сънуваше грамаден, неясен великан без лице, който идваше да го убие. Събуждаше се уплашен и бавно съобразяваше, че великанът не е истински. Предполагаше, че всички сънуват подобни сънища, но се съмняваше дали на останалите хора им се случва толкова често.

Постепенно почна да разглежда сънищата като Динамично възприемане на действителността. Традиционните модели на статичния обществен и интелектуален ред ги потискаха и изцеждаха от съзнанието, но те разкриваха една първична истина — ценностна истина. Статичните модели на сънищата бяха погрешни, затова пък ценностите в основата на моделите бяха истинни. В статичната действителност няма октопод, който ни задушава до смърт, няма великан, който да ни погълне, да ни смели и да ни превърне в част от собственото си тяло, за да расте и да укрепва, докато ние се разтваряме и изчезваме в небитието.

Как е обаче в Динамичната действителност?

… Капаците на уличните шахти винаги вълнуваха въображението му. По много кръстовища имаше почти по цяла дузина — някои нови и груби, други загладени и излъскани от минаващите гуми. Колко гуми трябваше да минат над стоманения капак, за да го изгладят и лъснат?

Беше виждал чертежи, където личеше как под капаците се простират изумително сложни подземни системи, чрез които островът съществува — електрически инсталации, телефонни кабели, водопроводни тръби, газопроводи, отходни канали, тунели за метрото, телевизионни кабели и кой знае още колко специализирани мрежи, за чието предназначение никога не бе чувал: нервите, артериите и мускулните влакна на един гигантски организъм.

Великанът от сънищата му.

Сякаш като в приказките всичко това действуваше със собствен интелект, далеч над възможностите на интелекта на отделния човек. Федър нямаше представа как се поправят и поддържат подземните системи от кабели и тръби. Все пак имаше хора, които разбираха от това. Съществуваха също система за откриването на тези хора при необходимост и система за откриване на системата за откриване на необходимите хора. Силата, която споява всички системи в едно — ето това бе Великанът.

Като млад Федър си мислеше за кравите, прасетата и пилетата, които нямат представа, че добрият стопанин им дава храна и подслон само защото иска да ги продаде, за да бъдат убити и изядени. Мучат, грухтят и писукат, стопанинът идва с храната и те сигурно го мислят за слуга.

Освен това размишляваше дали няма по-висш стопанин, който върши същото с хората — различен вид организъм, когото виждат всеки ден и с благодарност приемат от него храна, подслон и защита от враговете, докато той всъщност тайно отглежда хората, за да преживява, да се храни от тях и да използува натрупаната им енергия за собствени цели. По-късно проумя, че това е Великанът. Хората гледат на социалните модели на Великана също както кравите и конете — на стопанина: той е различен от тях, неразбираем е, но е благоразположен и привлекателен. Но социалният модел на града изяжда живота им заради собствените си цели точно както стопаните изяждат месото на животните. Висшият организъм се храни с по-низшия и по такъв начин постига повече, отколкото низшият организъм би постигнал сам.

Метафизиката на веществото ни затруднява да видим Великана. Станало е традиция градове като Ню Йорк да се възприемат като „творения на човека“, но какъв човек ги е измислил? Каква група хора са ги измислили? Кой е седнал и е умувал как да събере всичко в едно?

Ако „човекът“ е измислил обществата и градовете, защо всички общества и градове са толкова потискащи за „човека“? Защо „човекът“ ще измисля вътрешно противоречиви норми и произволни обществени институции само за да си усложнява живота? „Човекът“, който се занимава с изобретяването на градове потисници, е реален само ако се разглежда в абстрактен смисъл, ала в по-конкретен план се изпарява.

Понякога хората са склонни да мислят, че има отделни зли „човеци“, които ги експлоатират — някаква тайна клика на капиталисти, „групата на четиристотинте“, „банкерите от Уолстрийт“, мафията на белите англосаксонци протестанти или което и да е малцинство с обичай да се събира редовно на тайни сбирки, където да обсъжда как да експлоатира отделните хора. Такива „човеци“ се смятат за врагове на „човека“. Доста объркващо, но сякаш никой не забелязва объркването.

Метафизиката на веществото ни втълпява, че еволюцията спира с най-висшата еволюционна форма на веществото — физическото тяло на човека, и че градовете, обществата и мисловните структури са само подчинени творения на физическото тяло на човека. Но да се мисли, че един град или едно общество са създадени от човешките тела, е също толкова глупаво, както да се твърди, че човешките тела са творения на клетките, че клетките са създадени от белтъка и молекулите на ДНК, че ДНК е творение на въглерода и други неорганични атоми. Ако се придържаме към тази погрешна линия на разсъждение, можем да стигнем до извода, че отделните електрони съдържат в себе си целия разум, необходим за построяването на Ню Йорк. Кръгла глупост.

Ако е възможно да си представим две червени кръвни телца, които, седнали едно до друго, се питат: „Дали някога ще се появи по-висша еволюционна форма от нас?“, после се оглеждат и тъй като не виждат нищо, решават, че отговорът е отрицателен, тогава можем да осъзнаем колко смехотворни са разсъжденията на двама души по улиците на Манхатън дали някога ще се появи по-висша еволюционна форма от „човека“, като имат предвид биологичния човек.

Биологичният човек не изобретява градовете и обществата, също както прасетата и пилетата не изобретяват стопанина, който ги храни. Силата на еволюционното сътворяване не се съдържа във веществото. Веществото е само един вид статичен модел, който сътворяващата сила оставя след себе си.

Градът е друг статичен модел, който сътворяващата сила оставя. Той е изграден от вещество, ала веществото не го е създало само по себе си. Нито пък негов създател е биологичният организъм, наречен „човек“. Градът е по-висш модел в сравнение с веществото или биологичния модел, наречен „човек“. Както биологията експлоатира веществото за свои цели, така социалният модел, наречен „град“, експлоатира биологията за собствени цели. Както стопанинът отглежда крави с единствената цел да ги изяде, така този модел отглежда живи човешки тела само за да ги погълне. Точно това прави Великанът. Превръща натрупаната биологична енергия в подходящи за самия него форми.

Когато разглеждаме обществата, културите и градовете не като творения на „човека“, а като организми, по-висши от биологичния човек, войните, геноцидът и всички останали форми на човешка експлоатация стават по-разбираеми. „Човечеството“ никога не е имало интерес от самоунищожението си. Но свръхорганизмът, Великанът, ценностният модел, наложен над биологичните човешки същества, няма нищо против да загуби няколко тела заради по-висшите си цели.

Великанът започна да придобива реални очертания в Динамичните мечти на Федър, когато той учеше в колежа. Един професор по химия подхвърли пред випуска, че голяма химическа фирма предлага отлични възможности за работа на завършилите колежа, и почти всички се въодушевиха от новината. Втората световна война току-що бе завършила и всички мислеха само за хубава работа. Деляха ги двайсет години от революцията през шейсетте. Тогава никой не би помислил за създаването на филм като „Абсолвентът“.

Дотогава Федър вярваше безусловно, че науката е търсене на истината. Истинският учен не би продал целите си на фирмите, които преследват единствено печалбите. А пък ако му се наложи да ги продаде, за да си вади хляба, не би трябвало да се чувствува особено доволен. Съвипускниците му сякаш никога не бяха чували за науката като търсене на истината. Федър изведнъж съгледа протегнатите пипала на Великана, ала никой друг не ги забеляза.

Но Великанът стоеше там — системата без име и без лице, която протяга пипала към него, за да го погълне и смели. Енергията му ще я подхранва и укрепва през целия му живот, а Федър все повече ще остарява и отслабва, един ден ще стане съвсем непотребен, системата ще го изхвърли през отделителните си канали и ще намери по-млад и енергичен човек, който да заеме неговото място и всичко да почне отначало.

Затова беше тичал тогава през движението в града, през системите и подсистемите на острова. Беше се запътил към Индия, зад гърба си беше оставил фирмената лъженаука, продължаваше да търси истината и вече знаеше, че първо трябва да се освободи от Великана.

Сега отдясно високо в небето се издигаха сградите на фирмата, накарала професора по химия да говори пред момчетата от колежа преди толкова години. Тук се намираше мозъчният център на фирмената мрежа, заобиколена от други мрежи — финансови, информационни, електронни. Ето какво правеха телцата, увиснали на стотици метри нагоре в небето. Участвуваха във Великана.

Значи Федър е бил прав да бяга в онзи далечен ден. Но сега — смешно е да се помисли — това всъщност беше домът му. Оттук идваше целият му доход. Тук се намираше единственият му постоянен адрес — адресът на издателя му на Медисън Авеню. Федър беше частица от Великана както всички останали.

След като опознаеш нещо достатъчно добре, вече не е необходимо да бягаш от него. През последните години при всяко връщане в Ню Йорк страхът на Федър от старото чудовище намаляваше и се появяваше познатото чувство на привързаност.

От гледна точка на Метафизиката на Качеството поглъщането на човешки тела е нравствено, защото е по-нравствено социалният модел да поглъща биологичния, отколкото обратното. Социалният модел е по-висша форма на еволюцията. С безкрайното поглъщане на човешки тела градът създаваше нещо по-добро, отколкото който и да е биологичен организъм би постигнал самостоятелно.

Ами разбира се! Господи! Само погледни! Колко е могъщ градът! Невероятно! Кое отделно произведение на изкуството би могло до му съперничи? Естествено: мръсен, шумен, груб, опасен, скъп. Винаги е бил такъв и сигурно ще остане същия завинаги. Същински ад, ако тръгнеш да търсиш в него стабилност и сигурност… Но който търси стабилност и сигурност, би трябвало да иде на гробището, не тук! Няма по-Динамично място в света!

 

 

Федър го усещаше навсякъде около себе си — скоростта, височината, тълпите с тяхното напрежение. Първоначалната отчужденост беше изчезнала. Той вече се бе потопил в него.

Спомни си великия символ на града — телетипната лента, на която всяка секунда се отпечатва възходът и падението на богатствата — велик символ на късмета. Късметът. Когато Е. Б. Уайт е казал: „Ако ти се живее в Ню Йорк, трябва да искаш да имаш късмет“, той е имал предвид не само „да имаш късмет“, а „да искаш да имаш късмет“, тоест да си Динамичен.

Не е правилно да го наричаме свобода. „Свобода“ не означава нищо. Свободата е само бягство от нещо отрицателно. А хората я тачат толкова само защото влагат в нея разбирането си за Динамично Качество.

Ето какво не са разбрали нито социалистите, нито капиталистите. От статична гледна точка социализмът е по-нравствен от капитализма. Той е по-висша форма на еволюцията, общество, ръководено от разума, а не просто от безсмислени традиции. Ето откъде идва поривът на социализма. Но социалистите не обръщат внимание на онова, което направо убива цялото им начинание — липсата на концепция за неограниченото Динамично Качество. Всички социалистически градове са скучни, защото не притежават достатъчно Динамично Качество.

От друга страна, консерваторите, които непрекъснато тръбят за добродетелите на свободната инициатива, обикновено отстояват егоистичните си интереси. Просто се опитват да оправдаят вековната експлоатация на бедните от богатите. Някои от тях явно долавят някаква загадъчна добродетел в системата на свободната инициатива и се мъчат да я изразят с думи, ала не разполагат с необходимия за целта метафизичен речник, също както социалистите.

Речникът се намира в Метафизиката на Качеството. Свободният пазар е Динамична институция. Това, което хората купуват и продават, или с други думи — това, което хората ценят, — никога не може да се вмести в интелектуална формула. Пазарът е задвижван именно от Динамичното Качество. Той непрестанно се променя, но посоката на промените е непредсказуема.

Според Метафизиката на Качеството от свободния пазар всички забогатяват, защото той не допуска да се наложат статични икономически модели, които да спрат стопанския растеж. Затова след Втората световна война икономиката на големите капиталистически държави се развиваше много по-добре в сравнение с икономиката на големите социалистически страни. Тук изобщо не става дума, че викторианските обществено-икономически модели са по-нравствени от интелектуално-икономическите модели на социализма. Напротив. Те са по-малко нравствени, защото са статични модели. Превъзходството на системата на свободната инициатива произтича от обстоятелството, че въпреки разумността и обективността на разсъжденията си, социалистите по невнимание затварят вратата пред Динамичното Качество на покупко-продажбите. Затварят я, защото метафизичният строеж на обективността им не прави и най-малък намек за съществуването на Динамичното Качество.

Хората, както всичко останало, работят по-добре при успоредно, а не при последователно включване — типична черта на града на свободната инициатива. Когато нещата са организирани по социалистически, в бюрократична последователност, нарасне ли сложността, се увеличава и вероятността от провали. Но при успоредната организация на свободната инициатива нарастването на сложността предполага увеличаване на разнообразието, което е по-приспособено да реагира на Динамичното Качество, и оттам растат шансовете за успех. Градът функционира именно благодарение на разнообразието и успоредността.

И не само градът. Най-големият икономически успех на Съединените щати — селското стопанство — е организирано почти изцяло успоредно. Успоредността е вградена в основата на живота. Клетките работят в паралел. Повечето органи на тялото работят в паралел: очите, мозъчните полукълба, дробовете. Биологичните видове и демокрациите действуват в паралел. Дори науката като че функционира най-добре, когато научните дружества са организирани успоредно.

Каква ирония — макар философията на науката да не оставя никакво пространство за неопределена Динамична дейност, точно самобитната организация на науката при подхода към Динамичното определя нейното превъзходство. Науката превъзхожда старите религиозни форми не защото казаното от нея е по-вярно в абсолютен смисъл (каквото и да означава това), а защото е по-Динамично.

Ако учените се бяха ограничили с твърдението, че Коперник е прав, а Птолемей — не, без да проявят желание да проучат по-нататък темата, науката щеше да се превърне в поредната незначителна религия. Но научната истина винаги е притежавала едно съществено различие от богословската: тя е временна. В науката винаги има гумичка, механизъм за изтриване, чрез който Динамичното прозрение може да премахне старите статични модели, без да разрушава самата наука. По такъв начин науката, за разлика от строгото богословие, притежава способност за непрекъснат, еволюционен растеж. Или както Федър бе записал на едно от листчетата си: „Моливът е по-могъщ от писалката.“

Тук е същността на нещата: да подучиш едновременно и статично, и Динамично Качество. Ако не изхождаме от статичните модели на научното познание, връщаме се към пещерния човек. Ала ако нямаме свободата да променим моделите, всякакъв по-нататъшен растеж е осуетен.

Когато политическите институции са се усъвършенствували през вековете, съотношението между статично и Динамично обикновено се е променяло: кралят или конституцията запазват статичното, а парламентът или съставът от съдебни заседатели действуват като Динамична гума, като механизъм за изтриване, чрез който новото Динамично прозрение може да премахне старите статични модели, без да разрушава самата държавност.

Федър с изненада установи колко сбит е коментарът върху „Процедурните правила на Робърт“, всичко бе обхванато в две изречения: малцинството няма право да възпира мнозинството при провеждането на законната дейност на организацията. Мнозинството няма право да възпира мирните опити на малцинството да се превърне в мнозинство. Силата на двете изречения се крие в създаденото от тях статично положение, при което Динамичното Качество може да процъфтява.

Така е поне в абстрактен план. Нещата не са толкова прости, когато опрем до конкретното.

Отвореният за Динамичното Качество статичен механизъм като че трябва също така да е отворен за упадък, за израждане в по-низши качествени състояния.

Оттук възниква проблемът как да се постигне максимална свобода за появата на Динамичното Качество, като в същото време не се допускат израждане и разрушаване на досегашните еволюционни постижения. Американците обичат да говорят за свободата си, но смятат, че тя няма нищо общо с това, което европейците често съзират в Америка: упадъка, неизменен спътник на Динамичното.

Излиза, че ако обществото не проявява търпимост към израждането във всички негови форми, то задушава собствения си Динамичен растеж и остава статично. Но ако търпи всички прояви на израждането, обществото като цяло се изражда. Опасност съществува и в двете посоки. Трудно е, ако не и невъзможно, да се определят механизмите, чрез които уравновесеното общество расте, без да се изражда.

Как да разграничим двете посоки? И двете се опълчват срещу статуквото. Радикалните идеалисти и изпадналите хулигани понякога си приличат твърде много.

При появата си джазът е обявен за упадъчна музика. „Модерното“ изкуство също се е смятало за упадъчно.

Определим ли научно нравствеността като фактор на еволюцията, на пръв поглед сме решили и проблема за същността на нравственото. Но ако после се опитаме да конкретизираме какво е и какво не е еволюция и каква е нейната насока, пак се връщаме в предишната бъркотия. Проблемът е, че всъщност не можем да кажем дали една промяна е еволюционна в момента на нейното осъществяване. Едва след около век проличава нейната еволюционност.

Така например жреците в Зуни е нямало как да са знаели, че човекът, когото са обесили за палците на ръцете, ще се превърне в бъдещ спасител на племето. Пред тях е стоял пиян самохвалко, който е надничал през прозорците и е заявявал на властите да вървят по дяволите, а те не са можели да му направят нищо. Какво е трябвало да направят? Какво друго са можели да направят? Не е било възможно да допуснат всеки непрокопсаник в Зуни да прави каквото му скимне само защото вероятно някога ще спаси племето. Трябвало е да приложат съществуващите правила, за да предотвратят разпадането на племето.

Ето какъв е същинският проблем в статично-Динамичния конфликт на еволюцията: как да различиш спасителите от непрокопсаниците? Особено когато външно си приличат, говорят по един и същ начин и нарушават едни и същи правила. Свободата, която спасява спасителите, спасява също и непрокопсаниците и им дава възможност да разрушат цялото общество. Ала ограниченията, които пречат на непрокопсаниците, пречат също на съзидателните Динамични сили на еволюцията.

Превърнало се е почти в традиция в Ню Йорк да идват хора, да пророкуват края на света в една или друга форма и да чакат идването му. Сега го правят пак. Но и до ден днешен не е настъпил краят на света. Ню Йорк все го пращат по дяволите и той все някак не стига дотам. Винаги се променя. Промените все са видимо към по-лошо, но изведнъж сред най-лошото се появява новото Динамично нещо, за което никой досега не е чувал, и лошото се забравя заради новото Динамично нещо (което на свой ред става все по-лошо). Това, което прилича на ада, винаги се оказва нещо друго.

Когато нещо ново и Динамично иска да се появи на белия свят, то често напомня за ада, но може да се роди в Ню Йорк. То може да се случи. На пръв поглед може да се случи навсякъде, но в действителност не е така. Трябва да има особен вид хора, които да го погледнат и да си кажат: „Хей, чакай малко! Това е хубаво!“, без да се обръщат през рамо да видят дали и други им пригласят. А те са рядкост. Ню Йорк е едно от малкото места в света, където хората не питат дали нещо е одобрено и другаде.

Ето как, помисли си Федър, Метафизиката на Качеството обяснява невероятните тукашни контрасти между най-доброто и най-лошото. И двете съжителствуват тук с пълна сила, защото Ню Йорк никога не се е обвързвал да запазва статичните модели. Той винаги е готов за промяна. Без значение дали хората също са готови. Оттук произтичат ужасите му, но и силата му. Могъществото му се крие в неговата свободолюбивост. Свободата да си отвратителен поражда свободата да си добър.

И така тук непрекъснато се случват разни неща с Динамична искра, която спасява всичко. Тя припламва дори там, където всичко изглежда от лошо по-лошо.

Също като децата. Човек не ги забелязва, но те са тук, растат като гъби на скришни места. Веднъж Федър отиде в един музей в делнична сутрин, а там завари стотици деца, които сочеха с пръст минералите и динозаврите, дърпаха се за ръкавите, държаха се за ръце, смееха се и от време на време поглеждаха учителката, за да се уверят, че всичко е наред. После изведнъж изчезнаха, сякаш никога не са били в залите на музея.

Това, което човек вижда в Ню Йорк; зависи от статичните му модели. Градът получава Динамичност от начина, по който обърква всички модели. Ето сутринта в ресторанта влиза чернокож тип с вид на убиец. На главата си носи мръсна вълнена шапка. Мръсно синьо сатенено яке, маратонки, също мръсни. Поръчва кафе, което по закон трябва да му сервират, и какво прави след това? Изважда пистолет? Ами! Не познахте. Изважда вестник „Ню Йорк Таймс“. Започва да чете. Отворил е на страницата с литературните рецензии. Излиза, че е интелектуалец. Това е Ню Йорк.

Тряс! Винаги виждаме нещо, което не сме очаквали. Контрастът между богатите и бедните невинаги е чак толкова лош. Приемем ли цял куп статични закони, за да премахнем най-лошото, отстраняваме и най-доброто, искрата изчезва и остава само невъзмутимото спокойствие на крайградските квартали. Контрастът е психологическото гориво, подтикващо хората да вършат неща, за които иначе би ги домързяло. Ако всички имат еднакви доходи, еднакви дрехи, еднакъв произход, еднакви възможности, целият град би бил мъртъв. Той черпи силата си именно от физическата близост и невероятната социална пропаст. Може да издигне всекиго с едно деление на скалата. Или да го свали с десет деления. Или сто деления. Градът пресява хората. Винаги е било така, милиони богати и бедни на едно място, небостъргачи и паркове, диамантени тиари по витрините и повръщано от пияници по улиците. Градът шокира и стимулира. Никой не дава пет пари за никого! До просяците ще видиш паралии с шофьори и дълги лимузини! Хайде! Давай!! Не намалявай скоростта!

Виждаш хора, които ти се усмихват и са готови да те измамят. Понякога не забелязваш намръщените, които в същото време тайно те подкрепят с всички сили. Ако ги заговориш, държат те на разстояние, но предпазливата им обич се усеща. Просто принадлежат на рода на оцеляващите, острите им ръбове вече са огладени. Те знаят как действува тази знаменитост — градът.

 

 

Смрачаваше се. А и застудяваше. Наближаваше състоянието на потиснатост. Рано или късно щеше да се появи. Адреналинът вече почти се беше нормализирал и продължаваше да спада. Федър забави крачка.

Забеляза, че е стигнал края на Сентръл Парк. Тук беше по-ветровито. Духаше от северозапад. Оттам идваше студът. Дърветата бяха потъмнели и се огъваха под вятъра. Листата още не бяха опадали, сигурно защото бяха по-близо до океана и тук беше по-топло, отколкото в Трой и Кингстън.

Продължи нататък, паркът въпреки всичко беше запазил спокойния си достолепен вид.

Според него най-великият паметник, който викторианците са оставили на града, беше този шедьовър на Олмстед и Вокс. Ако те са се интересували единствено от парите, властта и суетата, защо са построили този парк?

Запита се как ли биха гледали сега на него викторианците. Небостъргачите наоколо биха ги учудили. Щеше да им хареса, че дърветата са пораснали толкова. Федър притежаваше стара гравюра от Къриър и Айвс с изображение на парка почти без дървета. Вероятно паркът би им допаднал. За разлика от други места в Ню Йорк.

Разбира се, бяха оставили своя отпечатък върху града. Той още се усещаше тук, под Арт Деко и Баухаус. Всъщност, помисли Федър, тъкмо викторианците са построили града и той все още е техен някъде дълбоко в себе си. Когато всички тези богаташки сгради с натруфени пиластри и антаблемани излезли от мода, всички започнали да ги смятат за върха на безвкусицата, но сега, когато от година на година стават все по-малко, те придават приятен нюанс на цялото лустро на двайсети век.

Викторианските гиздосии от тухли, камък и ковано желязо в стил рококо. Господи, колко са обичали всичко да е натруфено. Съответствувало е на езика им. Последното доказателство, че стоят по-високо от диваците. Наистина са вярвали, че са го постигнали с построяването на града.

Все още навсякъде откриваме малки белези от отношението им към града: бароковите фризове и водоливници от пясъчник, които само чакат булдозерите, занитените железни мостове в Сентръл Парк. Прекрасните им музеи. Лъвовете пред градската библиотека. Скулптурите изобразяват самите тях.

Оставили са цялата си излишна натруфеност. Тя не е само суета. В нея има и много обич. Издокарали са града толкова много отчасти защото са го обичали. Плащали са за водоливниците и кованото желязо също както новозабогателият баща купува скъпа рокля на дъщерята, с която се гордее.

Лесно е да ги наречем претенциозни сноби, тъй като определението само се натрапва, и да пренебрегнем историческите условия, допринесли да станат такива. Те самите са направили всичко, за да пренебрегнат историята. Викторианците искали от всичко най-много да скрият, че не са нищо повече от шепа забогатели провинциалисти. Повечето от тях са произхождали от затънтени селца, от дълбоко религиозни семейства и след като Гражданската война е разрушила дотогавашния им живот, изведнъж са се озовали сред промишлената епоха.

Подобно нещо се е случило за пръв път. Нямали са представа какво да правят със себе си. Стоманата, парата, електричеството, науката и инженерството са им предлагали бляскави възможности. Трупали са богатства, за каквито не са и сънували, потоците от пари сякаш никога е нямало да секнат. Затова редица неща, за които по-късно са ги упреквали — слабостта им към снобското, към натруфената архитектура и кованото желязо — са били само външна проява на желанието на иначе благопристойни хора да се справят с новото. Европейската аристокрация била единственият им пример за богатство.

Но ние често забравяме, че за разлика от европейските аристократи, на които са подражавали, американските викторианци са били хора на съзиданието. Телефонът, телеграфът, железницата, трансатлантическият кабел, електрическата крушка, радиото, фонографът, киното, технологиите за масово производство — почти всички големи технически открития, които свързваме с двайсети век, всъщност са направени от американските викторианци. Градът се състои от техните ценностни модели! Именно техният оптимизъм, вярата им в бъдещето, техните представи за усърдие в работата, за труд, пестеливост и самодисциплина са изградили Америка на двайсети век. Викторианците изчезват и столетието се хвърля да прахосва техните ценности.

Можем да си представим как някой стар викториански аристократ излиза по улиците, оглежда се и изражението му се вкаменява от видяното.

 

 

Федър забеляза, че вече почти се е стъмнило. Хотелът беше съвсем наблизо. Докато пресичаше улицата, вятърът вдигна от тротоара прах и хартии и ги понесе към фаровете на едно такси. На покрива му се мъдреше реклама: „РАЗГЛЕДАЙТЕ ГОЛЯМАТА ЯБЪЛКА“, а отдолу бяха написани името на някаква туристическа фирма и телефонният й номер.

„Голямата ябълка“. Федър почти изпитваше отвращението, с което един викторианец би посрещнал подобно име.

Викторианците никога не биха нарекли Ню Йорк така. По-близо до техните представи би било „Големият шанс“, „Голямото бъдеще“ или „Градът империя“. За тях градът е бил паметник на собственото им величие, а не нещо за ядене. „Човек, който вижда Ню Йорк като «голяма ябълка» — би казал викторианецът, — има манталитет на червей.“ После би добавил: „Разбира се, червеят не бива да се обижда от сравнението, защото той няма представа какви са последиците от изяждането на «голямата ябълка».“

Портиерът на хотела сякаш позна приближаващия Федър и отвори с професионална усмивка и поклон стъклената врата със златни надписи. Но докато му се усмихваше в отговор, Федър осъзна, че портиерът вероятно „познава“ всеки влязъл посетител. Това беше неговата роля. Част от илюзията на Ню Йорк.

Фоайето в приглушените тонове на позлатата и плюша притежаваше викторианска изисканост, без да отхвърля удобствата на двайсети век. Единствено воят на вятъра в пролуката между вратите на асансьора му напомняше за външния свят.

В асансьора Федър се замисли, че във всички такива сгради винаги става течение. Не беше сигурен дали има компенсиращи въздушни течения отдолу. Вероятно не. Топлият въздух може би излизаше от асансьорната шахта и се издигаше над сградата към небето. Студеният въздух идваше от хоризонталните течения по улиците.

Бяха почистили стаята му и бяха оправили леглото. Федър хвърли върху него тежката чанта с пощата. Нямаше много време да се зачете в писмата. Не бе очаквал да се разхожда толкова дълго. Сега се чувствуваше поуморен и отпуснат, беше му приятно.

Запали лампата и при крушката се разнесе бръмчене. Отначало помисли, че крушката ще изгори, но после забеляза голяма нощна пеперуда.

Загледа се в нея. „Как ли е стигнала толкова високо?“ — учуди се той. Смяташе, че нощните пеперуди летят близо до земята.

Тя пърхаше около абажура и се сливаше с викторианския декор.

„Сигурно е викторианска, вечно се стреми по-нависоко. А когато стигне целта, изгаря и пада в прахта.“ Любимата образност на викторианците.

Федър се приближи до голямата стъклена врата, зад която като че имаше балкон. Светлината отвътре беше прекалено ярка, за да разбере какво има от другата страна, и затова Федър леко я открехна. През отвора видя нощното небе и някъде далече случайните десени, изрисувани от светлините в прозорците на други небостъргачи. Отвори вратата по-широко, излезе на балкона и усети студен полъх. Горе доста духаше. А и беше високо. Почти на същото равнище с покривите на сградите от другата страна на Сентръл Парк, превърнал се в огромно тъмно петно. Балконът май беше направен от някакъв сив камък, но в тъмнината не се виждаше добре.

Приближи каменния парапет и погледна надолу.

… АУУУ!!…

Колите по улицата му заприличаха на калинки. Повечето бяха жълти на цвят и пълзяха бавно като бръмбари. Жълтите сигурно бяха таксита. Те се движеха толкова бавно. Една кола се доближи до тротоара точно под него и спря. Федър видя само една точица — сигурно някой слезе от таксито и влезе във входа, откъдето той бе минал преди малко…

Замисли се за колко ли време ще падне долу на земята. Трийсет секунди? По-малко, реши Федър. Трийсет секунди е много. По-вероятно пет секунди…

Побиха го тръпки от тази мисъл. Кръвта нахлу в главата му. Зави му се свят. Внимателно отстъпи назад.

Погледна нагоре. Небето не беше истински нощно, беше изпълнено със същия оранжев отблясък, който двамата с Лайла бяха видели в Найак. Ала сега той беше много по-ярък. Сигурно замърсеният въздух или дори нормалната морска влага и прахта отразяваха уличните светлини, но се създаваше чувството, че човек не се намира на открито. Великанът град беше завзел дори небето.

Колко беше тихо. Почти безмълвно. Странно — над шума, блъсканицата и напрежението, се намираше горният пояс на тишината. Хората по улиците дори не се замисляха за това.

Нищо чудно, че мултимилионерите плащат луди пари за пространството по горните етажи. Те успяват да се справят с конкуренцията в живота долу само ако имат подобно кътче, където да се усамотят.

Великанът можеше да е много добър, помисли Федър…

… Стига да поискаше.