Робърт М. Пърсиг
Лайла (12)

(Изследване на нравствеността)

Серия
Федър, или Метафизика на качеството (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lila, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

12.

Веднъж Федър бе нарекъл метафизиката „висина на ума“ — аналогия с „висините“, които покоряват алпинистите. Катеренето изисква много усилия, още повече усилия трябват, за да се задържиш горе, но ако не предприемеш изкачването, цял живот оставаш обитател на мисловната долина. Високопланинският преход през Метафизиката на Качеството ти дава възможност да навлезеш в друга долина, където житейските факти получават много по-задълбочено тълкуване. Тясната долина се губи и на нейно място се разстила огромната, плодородна равнина на разбирането.

В нея статичните ценностни модели се обединяват в четири системи — неорганични, биологични, социални и интелектуални. Те изчерпват всичко. Не съществува нищо друго. Ако се заемем да съставим енциклопедия с четири раздела — „Неорганичното“, „Биологичното“, „Социалното“ и „Интелектуалното“, няма да пропуснем нищо. Нищо в смисъл на „нито един предмет“. Ще липсва само Динамичното Качество, което никаква енциклопедия на може да опише.

Макар и изчерпателни, четирите системи не са единствени. Те действуват едновременно и почти независимо.

Класификацията на моделите не е особено оригинална, но Метафизиката на Качеството позволява едно доста необичайно за нея твърдение — те не са непрекъснати. Характеризират се с прекъснатост. Почти не са свързани помежду си. Всяко по-високо равнище се крепи на по-ниското, без обаче да е негово продължение. Напротив. По-високото равнище често се проявява като противоположност на по-ниското — налага се върху него и го контролира при всяка възможност заради собствените си цели.

Подобен извод е невъзможен при ориентираната към веществото метафизика, където всичко се възприема като продължение на материята. Но тук атомите и молекулите са само едно от четирите равнища на статичните модели на качеството и не съществува мисловно изискване едно от равнищата да господствува над останалите три.

Федър намираше прекрасна аналогия на самостоятелността на равнищата в съотношението между компютъра и програмния продукт. Беше понаучил нещичко по темата, когато няколко години писа технически наръчници за експлоатацията на сложни военни компютри. Беше усвоил електронното отстраняване на засечките. Можеше дори да свързва цифрови схеми — в онези времена преди интегралните печатни платки те се състояха от отделни транзистори, диоди, съпротивления и кондензатори, свързани с проводници и поялник. Четири години беше трупал знания, но имаше само най-бегла представа какво представляват програмите. Никой от електроинженерите нямаше нищо общо с програмното осигуряване. Програмистите се намираха в друга сграда.

По-късно започна да работи с програмисти и с изненада установи, че дори най-опитните измежду тях рядко познават действието на двоичната схема. Невероятно. Двоичната схема съхранява в паметта само „1“ или „0“. И ако не знаеш как работи тя, какво изобщо знаеш за компютрите?

Отговаряха му, че не е необходимо програмистът да разбира от проектиране на схемите. По същия начин от техника по поддържането на механичните части не се изисква да разбира от програмиране. Двата вида модели са независими. С изключение на картата за разпределението на паметта и малкия информационен провлак, наречен „Репертоар на командите на машинен език“ — толкова малък, че се побира върху една страничка, електронните схеми и програми в един и същ компютър по едно и също време нямат нищо общо помежду си.

Репертоарът на командите на машинен език очароваше Федър, защото той можеше да го разглежда от различни ъгли. Беше съставял описания на компютри в стотици екземпляри — обясняваше как от една банка двоични схеми се предава напрежение на друга, за да се създаде една-единствена команда на машинен език. Командите са крайното постижение, към което са ориентирани схемите, представянето на симфония от превключващи операции.

Когато се зае с програмиране, Федър установи, че богатото съзвучие на тази симфония може да се превърне в едничка нота от друга, съвършено различна симфония. Изчезват вентилните схеми, интервалите за зареждане и разреждане, разликите между равнищата на напрежението. Дори банките от двоични схеми се превръщат в „регистратори“. Всичко се разглежда от позицията на чистия и символичен свят на логичните връзки, който няма никаква прилика с „реалния“ свят, където бе работил. Репертоарът на командите на машинен език — крайна цел на проекта, се превръща в най-низшия елемент на програмния език от най-ниското равнище. Повечето програмисти никога не използуват пряко тези команди и дори не знаят какво означават.

Въпреки че проектантът на схемите и програмистът познават значението на командата: „Зареди акумулатора“, двамата влагат съвсем различен смисъл. Единствената връзка е по аналогия Регистраторът е аналогичен на банката от двоични схеми. Промяната в напрежението е аналогична на промяната в цифрите. Но те не са еднакви. Дори в тесния провлак между двете множества от статични модели — „хардуер“ и „софтуер“, няма пряк взаимен обмен на значения. Самите машинни команди са напълно самостоятелна група в рамките на двете множества от статични модели.

Върху низшия машинен език се гради висшият програмен език — в онези дни ФОРТРАН или КОБОЛ, — също толкова независим от низшия, както низшият на свой ред от електронните схеми. А над висшия език съществува още едно равнище на модели — приложението, „романът“ на текстообработващата програма. Най-изумителното беше как човек може цяла вечност да се рови в електрическите схеми с осцилоскоп, без изобщо да забележи романа.

Всичко това има значение за Метафизиката на Качеството заради смайващия паралелизъм с взаимовръзката между различните равнища на статичните модели на качеството.

Разбира се, романът не може да съществува в компютъра без успоредния модел на поддържащите напрежения. Оттук обаче не може да се направи изводът, че романът е израз или свойство на електрическото напрежение. Съществуването му в електронни схеми никак не е задължително. Той може да се съхранява на магнитна лента, дискове или ролки и пак магнитната лента нито го съставя, нито го притежава. Романът може да е написан в тетрадка, без мастилото и хартията да са негово съдържание или собственик. Може да се намира в мозъка на програмиста — дори мозъкът не представлява съдържание или собственик на романа. Една и съща програма може да се задействува на най-различни компютри или да промени себе си в хода на работата. Може да се насочи към друг компютър, да се прехвърли в него и изцяло да се отдели от първия, като унищожи и най-малката следа от произхода си — процес, сходен на биологичното възпроизводство.

Опитите нравствените модели на обществото да се изяснят с моделите на неорганичната химия са равносилни на опитите сюжетът на романа, съхранен в паметта на текстообработващата машина, да се обясни с електронната част на компютъра. Задачата е непосилна. Можеш да разбереш как схемите осигуряват условия за романа, но те не създават неговия сюжет. Романът има собствени модели. По същия начин биологичните модели на живота и молекулните модели на органичната химия имат „връзка на машинен език“, ДНК, без това да означава, че атомите на въглерода, водорода или кислорода притежават живот или че го насочват. Най-важната задача на всяко еволюционно равнище, изглежда, е да предоставя свобода на по-низшите. Но с усъвършенствуването си по-високите равнища все повече се впускат да преследват собствените си цели.

Много загадки се изясняват, след като разберем, че равнищата на статичните ценностни модели са самостоятелни. Първата загадка е добре позната — самата ценност. В субектно-обектната метафизика понятието „ценност“ винаги е било най-неясното и най-двусмисленото. Какво представлява то? Какво съдържание влагаме в твърдението, че светът е изграден единствено от ценности?

Според Федър тъкмо по тази причина никой досега не е твърдял, че светът е най-вече ценности. Думата е прекалено мъглява. „Ценността“, заради която водната чаша не се разпада, и „ценността“, обединяваща нацията, очевидно са различни. Ето защо да твърдиш, че светът не е нищо друго освен ценности, е само объркващо и не изяснява нищо.

Неяснотата обаче се премахва, ако ценностите се подредят по еволюционни равнища. Ценността, която осигурява целостта на водната чаша, е неорганичен ценностен модел. Ценността в основата на единството на нацията е обществен ценностен модел. Те са съвършено различни, защото се намират на различни еволюционни равнища. Различават се и от биологичния модел, който кара и най-скептично настроеният интелектуалец да се дръпне от горещата печка. Моделите нямат нищо общо, ако не се смята историческият еволюционен процес, които ги е създал. Но това е процес на ценностна еволюция. Ето защо наименованието „статични ценностни модели“ е общовалидно.

 

 

Една загадка е изяснена. Другата огромна загадка е свързана с материята и съзнанието.

Ако светът се състои единствено от модели на съзнанието и модели на материята, каква е връзката между двете групи? Ако изчетеш стотиците философски томове по темата, можеш да стигнеш до извода, че никой не знае или поне не знае достатъчно, за да убеди останалите. Съществува материалистическа школа, според която действителността е единствено материална и от нея се ражда съзнанието. Съществува идеалистическа школа, която пък твърди, че всичко е съзнание и то е източник на материята. Съществува позитивистична школа, която казва, че спорът може да продължи безкрай и е най-добре темата да се изостави.

Да можехме да я изоставим, но за съжаление това е един от най-трудните проблеми във физиката, към която позитивизмът се обръща за насоки. Трудността не идва от откритията в лабораториите. Данните са си данни. Грешката е в мисловните рамки за обработката им. В самата субектно-обектна метафизика.

Традиционната субектно-обектна метафизика прилага същите четири статични модела, както Метафизиката на Качеството, и ги разделя на две групи по две: неорганични и биологични модели, обединени под името „материя“, и социални и интелектуални модели — „съзнание“. Проблемът произтича именно от това разграничение. Когато възприема материята и съзнанието като вечно разделени и вечно различни, субектно-обектната метафизика създава грамадна птицечовка — по-голяма от Слънчевата система.

Тя е принудена да направи фаталното разграничение, защото най-високо място в нейната конструкция заемат субектите и обектите. Всичко задължително е обект или субект, вещество или невещество — такова е изначалното разделение на Вселената. Неорганично-биологичните модели са съставени от „вещество“ и затова са „обективни“. Социално-интелектуалните модели не са изградени от „вещество“ и оттам са „субективни“. След като направят произволното разграничение на основата на „веществото“, традиционните метафизици задават въпроса: „Каква е връзката между материята и съзнанието, между субекта и обекта?“

Един от начините да се отговори е съзнанието и материята заедно с всички въпроси около тях да се забутат в още една птицечовка — „човек“. „Човекът“ има тяло (и затова той самият не е тяло) и съзнание (и затова не е съзнание). Но ако се запитаме що е „човекът“ (който не е тяло и не е съзнание), няма да можем да отговорим. Няма „човек“ вън от моделите. Човекът представлява модели.

Този измислен „човек“ има много синоними — „човечество“, „народ“, „общественост“ и дори местоимения като „аз“, „той“ и „те“. Езикът ни е така организиран около тези синоними, те са толкова удобни, че е невъзможно да се отървем от тях. Пък и няма нужда да се опитваме. Както понятието „вещество“, те могат да бъдат използувани, стига да не забравяме, че са понятия, с които обозначаваме множества от модели, а не самостоятелна първична действителност.

В ориентираната към ценностите Метафизика на Качеството четирите групи статични модели не са изолирани в различни части на съзнанието и материята. „Материя“ е само наименованието на някои неорганични ценностни модели. Биологичните, социалните и интелектуалните модели намират опора в неорганичния модел на материята, но са независими от него. Те се подчиняват на собствени закони и правила, които не са производни от правилата и законите на веществото. Подобна насока на разсъждение е необичайна, но ако човек се задълбочи, не може да не се учуди как досега изобщо е допуснал да мисли иначе. Каква е в крайна сметка вероятността един атом да съдържа в строежа си достатъчно информация, за да се изгради примерно Ню Йорк? Веществото не притежава биологични, социални и интелектуални модели. Законите, които ги създават и унищожават, не са законите на електроните, протоните и останалите елементарни частици. Силите, които създават и унищожават тези модели, са ценностни сили.

Оттук Метафизиката на Качеството прави заключение, че всички школи са прави по отношение на материята и съзнанието. Съзнанието се съдържа в статичните неорганични модели. Материята — в статичните интелектуални модели. И двете са напълно самостоятелни еволюционни равнища на статичните ценностни модели и като такива едното може да се вмества в другото без противоречия.

Парадоксите на съзнанието и материята, изглежда, съществуват, защото пренебрегваме свързващите звена между двете равнища на ценностни модели. Липсват две понятия: биология и общество. Неорганичната природа не поражда мисловни модели. Те произлизат от обществото, което на свой ред произлиза от биологията, а тя пък води началото си от неорганичната природа. Както антрополозите отлично знаят, мисълта се обуславя от социалните модели така, както социалните модели са обусловени от биологичните и биологичните — от неорганичните. Няма пряка научна връзка между съзнание и материя. По думите на атомния физик Нилс Бор „ние сме потопени в езика“. Нашето описание на природата — плод на разума, винаги е културно обусловено.

Докато исторически се е освобождавало от породилото го социално равнище, тоест от църквата, интелектуалното равнище на моделите е наложило мита, че е независимо от социалното равнище, и то от собствени интереси. Според този мит науката и разумът възникват само от обективния свят, никога от социалния. Предметният свят се налага върху съзнанието без никакъв социален посредник. Историческите причини за мита за самостоятелността са лесно разбираеми. Без него науката може би никога не би оцеляла. Но ако го разнищим, ще се убедим, че той е погрешен.

 

 

Метафизиката на Качеството осветлява още една загадка — отколешното противоречие между „свободната воля и детерминизма“. Детерминизмът е философско учение, според което човекът, както всички останали обекти във Вселената, се подчинява безпрекословно на определени научни закони. Според философското учение за свободната воля изборът на човека не зависи от атомите в неговото тяло.

Битката е отдавнашна и шумна, защото отказът от едната или другата позиция има опустошителни логически последици. Ако се откажем от вярата в свободната воля, видимо трябва да изоставим според субектно-обектната метафизика и нравствеността. Щом се подчинява на причинно-следствените закони на веществото, човек всъщност не може да направи избор между доброто и злото.

От друга страна, откажат ли се от позицията си, детерминистите ще се откажат и от научната истина. Философията на детерминизма е неизбежна за привържениците на традиционната научна метафизика на веществото. Ако „всичко“ се включва в категорията „вещество и свойства на веществото“, а тя пък се включва в категорията на „нещата, които винаги се подчиняват на законите“, ако „хората“ влизат в категорията „всичко“, следва железният логически извод, че хората винаги се подчиняват на законите на веществото.

Съвсем очевидно е, че хората не следват сляпо законите на веществото във всяка своя постъпка, но според детерминистичното обяснение това е поредната илюзия, развенчана от науката. Всички обществени науки, включително антропологията, се градят върху непоклатимата метафизична вяра в съществуването на физически причинно-следствени закони за човешкото поведение. Нравствените закони, доколкото изобщо съществуват, са само изкуствен обществен кодекс, който няма нищо общо с истинската природа на света. „Нравственият“ човек действува традиционно — „ослушва се“, „опича си акъла“ и толкоз.

Подобна дилема не възниква в Метафизиката на Качеството. Избор не съществува, доколкото поведението ни е подвластно на статични модели на качеството. Но поведението ни е и свободно, доколкото следва неподдаващото се на определение Динамично Качество.

Метафизиката на Качеството обаче може да каже много повече за етиката, тя не се ограничава само с това да реши спора между учението за свободната воля и детерминизма. Според нея, щом нравствените преценки са по същество ценностни, щом върху ценностите се гради светът, значи основа на света са именно нравствените преценки.

Нещо повече, дори на най-фундаменталното равнище на Вселената статичните ценностни модели се покриват с нравствената оценка. „Природните закони“ са нравствени закони. Разбира се, отначало звучи странно, тромаво и излишно да твърдим, че кислородът и водородът образуват вода, защото това е нравствено. Но не по-малко странно, тромаво и излишно е да кажем, че професорите по химия пушат лули и ходят на кино, защото ги принуждават неумолимите причинно-следствени космични сили. Според досегашната логика, ако професорите по химия са съставени изключително от атоми и атомите се подчиняват единствено на законите за причината и следствието, значи същите закони се отнасят и за професорите по химия. Но тази логика може да се приложи и в обратна посока. Със същия успех можем да направим заключението, че атомите са нравствени, защото професорите по химия са, общо взето, нравствени хора. Ако професорите по химия имат право на избор и са съставени изключително от атоми, значи и атомите също би трябвало да имат право на избор. Разликата между двете гледни точки е философска, а не научна. Въпросът, дали електронът се държи по определен начин, защото е принуден, или защото така иска, няма никакво отношение към данните за поведението на електрона.

С това Федър искаше да каже, че не само животът, а всичко е етическа дейност. Нищо друго. Метафизиката на Качеството постулира, че когато неорганичните модели на действителността създават живота, те го правят, защото е „по-добър“ и именно „по-доброто“ — първоначалната реакция на Динамичното Качество — е елементарната градивна частица на етиката, върху която се крепят доброто и злото.

Когато за пръв път проумя, че етиката и науката могат да се обединят в една система, Федър беше така завладян от неочакваното прозрение, че дни наред не бе в състояние да мисли за нищо друго. Подобно пристрастяване към абстрактна идея беше преживявал само веднъж дотогава — когато попадна на идеята за самото недефинирано Качество. Последиците от първата му мания бяха разрушителни, затова този път той си каза, че трябва да запази спокойствие и да се задълбочи. За него това беше голям Динамичен пробив, но ако искаше да го задържи, трябваше незабавно да намери статично място за прикрепване.