Робърт М. Пърсиг
Лайла (30) (Изследване на нравствеността)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Федър, или Метафизика на качеството (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lila, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (юли 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (юли 2008 г.)

Издание:

Издателство „Хемус“ ООД, 1993 г.

История

  1. — Добавяне

31.

Когато наближи, Федър видя, че е яхтата на Райгъл. Какво облекчение! Но нали Райгъл смяташе да поеме към Кънетикът? Какво правеше тук?

Тогава Федър се сети за думите на Лайла, че Райгъл ще дойде. Откъде пък знаеше това?

Федър отиде при лодката, сложи торбите с покупките вътре и почна да я отвързва от стоманения прът.

— Чакай! — долетя глас.

Обърна се и видя Райгъл изправен на палубата на яхтата си със свити на фуния длани.

— Идвам на брега — изкрещя Райгъл.

Федър престана да развързва въжето. Загледа се как Райгъл слиза в своята лодка. Не разбираше защо просто не го изчака да се качи в яхтата.

Проследи с поглед Райгъл, който гребеше в лодката краткото разстояние и бавно поглеждаше през рамо. Аристократичните му черти се открояваха все по-ясно. Усмихваше се. Когато стигна до плажа, Федър му помогна да издърпа лодката на пясъка.

— Реших да дойда на брега и да поговоря малко с тебе — каза Райгъл. Усмивката му беше официална, пресметната — типично адвокатска.

— Какво има? — попита Федър.

— Ами дошъл съм първо да прибера един малък дълг — обясни Райгъл. — Платих сметката ти на пристана.

— Боже! — възкликна Федър. — Съвсем забравих.

— Е, те не забравиха — каза Райгъл и извади от джоба си квитанция.

Докато Федър я разглеждаше и търсеше портфейла си, Райгъл подхвърли:

— Дадох им малко повече да ги накарам да млъкнат. Мислеха, че става дума за сделка с наркотици, и не искаха да се замесват. Веднага щом си тръгна, се успокоиха и забравиха за случката.

— Хубаво — каза Федър.

Райгъл пое парите от него и попита:

— Какво правиш?

— Тъкмо бях на пазар — каза Федър. — Продуктите трябва да ни стигнат поне до Атлантик Сити.

— О, чудесно — възкликна Ричард Райгъл.

Последва мълчание, лицето му се напрегна.

— Къде е Бил Капела? — заинтересува се Федър.

— Наложи му се да се върне.

— Много неприятно.

Райгъл сякаш го изчакваше да продължи, но Федър нямаше настроение за разговори. Нито един от двамата не продумваше и Райгъл видимо се изнерви.

— Защо не се поразходим малко? — предложи той. — Ето тук, по тази пътека.

— Ами разхождай се, ако искаш — обади се Федър. — Аз пък искам да се прибера на яхтата. Цял ден съм на крак.

— Ще ми се да обсъдим някои неща — настоя Райгъл.

— Какви например?

— Важни.

Райгъл винаги изглеждаше разтревожен от неща, за които всъщност не говореше, но сега явно беше много сериозно. Думите и жестовете му се разминаваха.

— Помниш ли какво говорихме за Лайла още в Кингстън?

— Да — отвърна Федър, — помня много добре.

Помъчи се да отговори безизразно, но все пак се получи саркастично.

— Оттогава думите ти не ми излизат от главата — каза Райгъл.

— Така ли?

— Все мисля за тях и бих искал да поговорим по-подробно, но тъй като не можем да го направим в присъствието на Лайла, си рекох, че ще е по-добре да се поразходим.

Федър сви рамене. Върза пак въжето на лодката към ръждясалия прът и двамата с Райгъл тръгнаха по страничната пътека.

В тази посока пътеката беше затрупана с трески, а по-нататък с дребни черни камъчета. От едната страна имаше знак, който Федър не бе забелязал преди: „М-во на вътрешните работи на САЩ“. Блатото със стария дневен фар изглеждаше същото, но бялата чапла бе изчезнала.

— Каза, че Лайла притежава качество, помниш ли? — подхвана Райгъл.

— Точно така.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш как стигна до този извод?

„О, за Бога!“ — помисли Федър.

— Не беше извод — каза той, — беше усещане.

— И как стигна до него?

— Не съм „стигал“.

Продължиха мълчаливо да се разхождат. Райгъл беше стиснал юмруци. Беше напрегнато съсредоточен, сякаш се виждаше как мислите кръжат в главата му.

После каза раздразнено:

— И какво толкова има да се усеща?

— Качеството — отвърна Федър.

— О, не ставай смешен — ядоса се Райгъл.

Продължиха да се разхождат. Райгъл проговори:

— Каза ли ти нещо онази нощ? Затова ли смяташ, че притежава Качество? Нали знаеш, че е психичноболна?

— Да.

— Исках само да се уверя. Винаги съм на тръни, когато е замесена тя. Каза ли ти, че ме преследва навсякъде чак до Ню Йорк, откакто напуснах Рочестър?

— Не, не ми е казвала.

— Във всяка проклета кръчма. Във всеки проклет ресторант, където и да отидех, там се появяваше и Лайла. Казах й, че не желая да имам нищо общо с нея. Историята с Джим беше приключила, аз също бях приключил, но сигурно вече си наясно колко слуша.

Федър кимна мълчаливо.

— Лайла дойде в бара в Кингстън, защото знаеше, че съм там. Разбираш ли, не беше случайно, че се завъртя около теб онази вечер. Видя, че си ми приятел. Помъчих се да те предупредя, но ти не слушаше.

Федър си спомни, че в кръчмата Лайла наистина зададе много въпроси за Райгъл. Така си беше.

После се сети за още нещо.

— Бях толкова пиян, че почти не помня какво се случи. Едно нещо обаче ми се върти в паметта. Точно когато пресичахме палубата на твоята яхта, за да стигнем на нашата, аз й казах да пази тишина, да не вдига шум, защото сигурно спиш точно отдолу. Лайла попита: „Къде?“, посочих й мястото, тя грабна куфара, вдигна го над главата си и го тръсна с всички сили на палубата.

Спомням си! — извика Райгъл. — Беше като взрив!

— Защо го направи?

— Защото вече не исках да имам нищо общо с нея.

— Защо те преследваше?

— О, така е, откакто се помня.

— От втори клас според нея.

Райгъл изведнъж го изгледа почти уплашено. Беше нервен явно покрай нещо, свързано с това.

— Каза, че само тя се е държала добре с теб — продължи Федър.

— Не е вярно — възрази Райгъл.

Стигнаха безформена бетонна купчина, обрасла с храсталаци, приличаше на модернистична скулптура в плевелите. Сред пукнатините в бетонните плочи растеше златник и стърчаха ръждясали болтове. Приличаше на платформа за кранове.

— Преди не беше такава — каза Райгъл. — Просто не е за вярване, но в училище Лайла Блуит беше най-спокойното, най-добродушно дете, което можеш да си представиш. Затова бях толкова поразен, когато ти каза, че притежавала „качество“. Замислих се дали си доловил нещо.

— Какво я промени?

— Не зная. Вероятно това, което се случва на всички. Пораснала е и е открила, че светът е различен от детските ни представи.

— Имал ли си интимни връзки с нея? — попита Федър напосоки.

Райгъл го изгледа изненадано. После се изсмя с неприязън.

— Та кой не е имал? Ти не си никакво изключение!

— Забременя ли?

Райгъл поклати глава, сякаш искаше да отпъди мисълта.

— Не, не избързвай с такива заключения. Можеше да е от всеки.

Продължаваха да се разхождат и Федър се почувствува потиснат. Пътеката сякаш нямаше край, но не водеше наникъде.

— Хайде да завием — предложи той.

Чувствуваше се като детектив в края на разплитането на едно убийство, но детективът изпитва удовлетворение от решената загадка, а Федър не изпитваше нищо подобно.

Не желаеше да има повече нищо общо с този човек.

Завиха и тръгнаха обратно. Райгъл каза:

— Има още един въпрос.

— Какво?

— Лайла иска да се върне с мен.

Сега?

— Да.

— Къде?

— В Рочестър. Познавам семейството и приятелите й, има кой да се погрижи за нея.

— Да се погрижи ли?

— Да я освидетелствува.

„О, Боже!“ — помисли Федър. Да я прибере в психиатрия.

Обзе го още по-угнетяващо чувство.

Мълчаливо продължи по пътеката. Мълчеше, не искаше да изтърси нещо неуместно. Най-накрая проговори:

— Това никак не ми допада. Лайла се чувствува добре на моята яхта.

— Но тя иска да се върне.

— Защото си я убедил.

— Нищо подобно!

— Когато говорихме последния път, тя каза, че иска да иде на юг, поели сме натам.

— Не иска това — възрази Райгъл.

— Знам какво иска — не отстъпи Федър.

Райгъл замълча.

Повървяха още малко и пред очите им пак се появиха яхтите.

— Не зная как точно да ти съобщя нещо. Но по-добре да го чуеш.

— Какво?

— Лайла каза да я отведа в Рочестър… — Райгъл направи пауза, преди да продължи, — защото си искал да я убиеш.

Федър го изгледа. Този път Райгъл го погледна открито, изнервеността беше изчезнала.

— Разбираш ли какъв е проблемът? — попита той. — Затова настоях да се поразходим. Когато дойдох, не очаквах да чуя подобно нещо. Исках само да се уверя, че всичко е наред. Но при тези обстоятелства… доста те забърках… въпреки че се помъчих да те спра…

— Ще говоря с нея — отсече Федър.

— Тя вече прехвърли куфара и другите си вещи на моята яхта — каза Райгъл.

— Тогава ще поговоря с нея там!

Бе надвиснала голяма беда. Но ако Федър избухнеше, само щеше да усложни нещата. Качи се в лодката си и Райгъл го пусна да гребе отпред. Отвърза яхтата, качи се на палубата и пръв прекрачи спасителните въжета на яхтата на Райгъл.

Погледна надолу и видя нещастното подпухнало лице на Лайла. Тя се обърна към него усмихната. После усмивката й изчезна. Сигурно беше помислила, че се връща Райгъл.

Федър слезе долу и седна срещу нея. Стори му се не по-малко изнервена от Райгъл.

— Здравей — каза Федър.

— Здрасти — отвърна тя на поздрава.

— Чух, че си искала да се върнеш.

Лайла сведе поглед. Беше гузна. За пръв път изглеждаше гузна.

— Струва ми се, че правиш голяма грешка — каза той.

Лайла не вдигна очи.

— Защо се връщаш?

Лайла го погледна и проговори:

— Исках да дойда с теб. Не можеш да си представиш колко ми се искаше. Но сега промених решението си. Искам преди това да свърша много други неща.

— Там те чакат само неприятности — предупреди я Федър.

— Зная, но те имат нужда от мене.

— Кои?

— Майка ми и останалите.

Федър я изгледа. Идеше му да я попита: „Добре, ако толкова се нуждаят от тебе, защо, по дяволите, се беше запътила на юг?“, но си замълча. „Какво се е променило? — беше му на устата да изкрещи. — Райгъл ли те накара? Кой те накара? Знаеш ли какво ще ти се случи там? Да не искаш да се самоубиеш? Господи, Лайла, откакто те видях за пръв път, не си направила поне едно умно нещо, ясно ли ти е? Кога ще поумнееш?“

Но не каза нищо. Само седеше като дете на погребение и я гледаше.

Всъщност нямаше какво повече да каже. Тя искаше да се върне, нищо не можеше да се направи.

Съвсем сигурна ли си? — попита Федър.

Лайла се втренчи в него. Той изчака да види поне сянка от съмнение, но тя мълчеше, гледаше го и накрая прошепна едва чуто:

— Добре съм…

Федър се замисли дали може да добави нещо, защото разбираше, че това е последната възможност.

Не се сети за нищо.

Накрая се изправи и каза:

— Добре.

Качи се на палубата, където стоеше Райгъл.

— Тя иска да тръгне… Кога отплавате? — каза Федър.

— Веднага. Иска да тръгнем още сега и при тези обстоятелства това ми се струва най-доброто решение.

Федър загледа как Райгъл пуска двигателя на яхтата. Чувствуваше се замаян. Прескочи на своята яхта, помогна на Райгъл да освободи въжетата и някак неестествено скован, изпрати с поглед яхтата на Райгъл, която зави и се насочи на север през залива.