Робърт М. Пърсиг
Лайла (22) (Изследване на нравствеността)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Федър, или Метафизика на качеството (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lila, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (юли 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (юли 2008 г.)

Издание:

Издателство „Хемус“ ООД, 1993 г.

История

  1. — Добавяне

23.

На Лайла й се струваше, че сънува. Кога бе започнал сънят? Тя не помнеше. Изплашеше ли се, мисълта и заработваше трескаво. Защо той й е взел хапчетата от чантата? Ако хапчетата бяха на мястото си, може би тя нямаше да се уплаши толкова. Сигурно бе решил, че са наркотик или нещо подобно. Затова ги е взел.

Лайла усещаше кога трябва да ги вземе по това, колко страшно й изглеждаше всичко наоколо. А сега наистина имаше нужда от тях.

Трябваше да прибере куфара си още следобед, както беше казала, че ще направи. Тогава нямаше да се наложи да се връща до яхтата. Вече беше тъмно.

Проклетият келнер. Можеше да й даде малко пари, за да й помогне. Тогава тя щеше да вземе такси. А сега нямаше нищо. Келнерът се държеше така, сякаш Лайла го лъжеше. Но тя не лъжеше. И той го знаеше. Можеше да познае. Все едно! Келнерът трябваше да се държи така, сякаш беше сторила нещо лошо, макар и да знаеше, че не е направила нищо.

Беше застудяло. Вятърът я пронизваше през пуловера. Тук улиците бяха толкова мръсни. Всичко беше мръсно. Беше овехтяло и студено.

Започна да вали.

Лайла дори не знаеше дали върви в правилна посока. Струваше й се, че се приближава към реката.

В долния край на улицата забеляза магистрала със забързани коли по нея. Но парка го нямаше, където тя очакваше да го види. Може би чувството за ориентация я бе подвело и тя вървеше в грешна посока. Дъждовните капки блестяха на светлината на фаровете. Лайла помнеше, че когато с Капитана тръгнаха от яхтата, наблизо имаше парк.

Можеше да вземе такси и да не плати. Забеляза едно свободно. Понечи да го спре, но се отказа. В миналото би го направила. И би се изплюла в лицето на шофьора, когато той поиска да плати. Сега обаче беше уморена. Не й беше до караници.

А може би трябваше да изпроси пари от някого. Не, нямаше да стане. Нямаше да й дадат. Не и тук. Беше опасно да доближаваш хората без причина. Можеха да ти направят какво ли не.

Ами да отиде в полицията или в някой приют… Но тогава щяха да я разкрият. Щом веднъж си минал през тях в този град, най-добре да не им се мяркаш пред очите.

Не й се щеше да ходи покрай реката, докато стигне яхтата. Долу никак нямаше да е приятно. Щеше да върви през града, докато не намери пристана. Тогава щеше да се спусне надолу.

Онзи мъж, който я изгледа през витрината на ресторанта. Лошо. Преди десетина-петнайсет години нищо нямаше да го спре да влезе вътре. А сега просто отмина. Лайла си спомни думите на Али: „Ти никога не се променяш, миличка, но те се променят.“ И после продължаваше: „Когато не ги искаш, не можеш да се отървеш от тях. Но само да ти потрябват, всички се изпаряват.“

Къде ли беше сега Али? Сигурно вече е навършила петдесет и е грохнала бездомница като онези, които Лайла видя вчера. И тя щеше да стане същата. Бездомница. Седнала на някоя решетка на отдушник, за да не зъзне в старите си дрехи…

… Като вещицата във витрината на магазина. С дълъг нос и провиснала над брадичката огромна брадавица…

Трябваше да си оправи косата. Наистина изглеждаше раздърпана. Дъждът мокреше косата й, сигурно приличаше на вещица.

Трябваше да има голям замък с щръкнала висока зелена кула. Така си спомняше. Когато стигне до замъка, трябваше да се спусне надолу към реката и да намери яхтата. Това беше останало в паметта й, след като тръгнаха.

Обувките й прогизнаха. Както и дрехите, и кутията с ризите. Дали просто да не спре и да не изчака дъждът да престане? Но тогава нямаше да стигне до замъка. Нямаше да спира, докато не го откриеше.

И тя е една, досега да не се научи да не се ядосва на хората! Все си мислиш, че някой ще дойде и ще те спаси, но този път вече е прекалено късно. Някой добър човек ще дойде и ще те спаси. Като Капитана. Все така си въобразяваш, нали? Но вече няма никой, Лайла. Капитанът беше последният. Няма да има друг, Лайла. Той беше последният.

Ето какво й каза мъжът зад витрината.

Ризите, които беше купила за Капитана, съвсем се намокриха. Сега той дори нямаше да й ги плати. Ако Лайла застанеше в някой вход или на друго закътано място, докато спре дъждът, щеше да ги опази. Защо ли хвърли плика, с който ги купи? В него щяха да останат сухи. Тогава можеше да ги върне в магазина и да получи достатъчно пари за такси. Но за да стигне до магазина, също й трябваше такси. Пък и магазинът щеше да е затворен по това време.

Квитанцията беше в портмонето. Но сигурно щяха да я познаят. Не, едва ли…

… На яхтата сто на сто имаше пари. Лайла щеше да се качи и да претършува чекмеджетата. После обаче се сети, че няма как да влезе в яхтата. Не знаеше комбинацията. Щеше да се наложи да изчака Капитана, за да й отвори. Но пък ако той беше там, Лайла нямаше да успее да претърси чекмеджетата. Той сигурно щеше да й даде пари. Не, беше бесен. Нямаше да й даде нищо.

Ами ако цяла нощ обикаля и не намери яхтата? Ако е подминала замъка? Ще има да върви до припадък и да не го открие. Нямаше как дори да попита къде е яхтата. Не помнеше къде са я оставили. Помнеше приблизително само посоката. Може би никога нямаше да я намери и щеше да върви, да върви безкрайно.

А после Капитанът ще отплава и тя никога повече няма да го види. С целия й багаж! Ще й отнесе куфара! Всичките й вещи! Там беше всичко, което притежаваше!

По нищо не личеше, че реката е наблизо. Лайла трябваше да попита някого къде акостират моторниците, но не знаеше как да зададе въпроса. Сградите се променяха бавно пред очите й. Нито една не изглеждаше позната.

Приближи се човек на колело. Мина съвсем близо до нея. Ставаше все по-тихо. Кварталът изглеждаше по-хубав или поне така й се струваше.

Сигурно се беше отдалечила прекалено много. Не помнеше квартала. По-добре да се бе придържала до реката. Скоро щеше да се озове някъде в Харлем, а никак не и се ходеше там. Особено през нощта. Някои прозорци бяха с железни решетки и бодлива тел отдолу.

Нямаше никакъв замък. Той беше тесен, със зелен заострен връх, приличаше на космически кораб, но наоколо го нямаше.

И защо й трябваше да се ядосва, да нагрубява Капитана и да го вбесява така? Сега не знаеше какво ще прави оттук нататък. Да се беше подмазвала, вместо да му говори истината право в очите, сега щеше да е на път към Флорида.

Не биваше да го кара да вземе Джейми. Той видимо се напрегна, когато му го предложи. Трябваше да си затваря устата.

Не биваше да спори с него. Няма да ти простят, ако не се увърташ и не говориш медени приказки. Ще ти го изкарат през носа. Много държат да ти покажат колко са големи и силни. Само да промълвиш, че май не са чак толкова големи и силни, колкото си Въобразяват, тутакси те намразват. Не понасят такива неща. Искат точно обратното. Джейми го накара да се чувствува слаб, а именно това не му хареса.

Сега Лайла само искаше да покаже на Капитана каква е в действителност. Беше й казал, че иска да научи всичко за нея. Желаеше да разбере каква е всъщност. Затова тя се опита да му покаже и ето го резултата! Джейми пък видя какво представлява той самият. Веднага го разбра.

Никога не бива да им разкриваш тайната за тяхната слабост. Въобразяват си, че не я забелязваш. А ако им кажеш, направо побесняват. Тогава истински те намразват. Почват да те обиждат. Точно така постъпиха в Рочестър. А тя им казваше истината. Затова я обявиха за болна. Те не желаят да чуят истината. Ако им я кажеш, постъпват лошо с тебе.

Краката я боляха ужасно. Трябваше да свали обувките и да продължи боса. Въпреки студа. Щеше да е приятно да ходи боса. Реши да повърви още малко и ако не види реката, може би да се събуе. Сигурно щеше да й се прииска да свали всичко.

Спомни си как веднъж се прибираше у дома и заваля. Беше с нова рокля. Помъчи се да се скрие под дърветата, но се почувствува ужасно зле. Знаеше, че вкъщи ще се прибере настинала, и точно така и стана. Дрехите й бяха прогизнали, беше мокра до кости. Обувките й жвакаха. Тя седна до канавката, както беше с новата рокля, и заплака, а дъждът се стичаше по нея отвсякъде. Поолекна й.

Може би трябваше и сега да седне. Не, не тук. Още не.

Подпря се с ръка на някакъв пътен знак, свали едната обувка, после другата. Така беше по-добре. Беше й приятно да ходи боса.

Идеше й да свали всичко от себе си. Ама всичко. Тогава някой щеше да спре и да й помогне. Заради дрехите хората смятат, че не съществуваш. Ако съблечеше всичко, щяха да видят, че действително е там.

„Никога няма да намериш щастието по този начин, Лайла.“ В подобни случаи лицето на майка й винаги изплуваше в нейното съзнание. Острият поглед на малките й очички. Майка й винаги беше права. Само две неща на този свят я правеха щастлива — мисълта, че е права, и мисълта, че е много по-добра от всички останали. При добрите постъпки замълчаваше. Но при лошите ти натякваше безкрай.

Все пак не правиш нищо лошо, нали? Не нараняваш никого, не крадеш и въпреки всичко хората те мразят точно заради това.

Ако наистина обичаш хората, те ще те убият заради любовта ти. Трябва да ги мразиш и после да се преструваш, че ги обичаш. Тогава ще те уважават. Но какъв е смисълът да живееш, ако можеш само да мразиш хората и да усещаш омразата им? Толкова й беше омръзнал този свят, където всеки мрази всички останали.

Как можеха да живеят ден след ден с цялата натрупана омраза? Тя нямаше край. Ето Лайла също се поддаваше. Успяха да я въвлекат. Точно така се получаваше. Забъркаха я и нямаше отърване. Мъчеше се да се измъкне, но не можеше. Нищо не й беше останало. Бяха и отнели всичко.

Искат само да те омърсят. Точно така. Да те омърсят, за да заприличаш на тях. Хвърлят мръсотията си по теб и после казват: „Виж, Лайла, каква мръсница си! Кучка!“

Не понасят хората да се любят. Но умират да се хвърлят в юмручен бой и някой наистина да е наранен и окървавен. Или да има война или нещо подобно. Всички са замесени и се мъчат да въвлекат и теб, за да не останеш настрана. Искат да се забъркаш също като тях, ти го правиш и тогава те одобряват и ти казват: „Лайла, колко си добра!“ Всъщност луди са точно те. Те не те познават, Лайла. Никой не те познава. Никога няма да те опознаят! Но, Господи, о Господи, нали ти ги познаваш!

А после стават толкова кротки. И се чудят как да те изоставят. Миг преди оргазма им си кралица, но само миг след това си боклук.

Капитанът не беше по стока. Е, и той се позабавлява. Сега само искаше от нея да си отиде. Щеше да отпътува за Флорида с яхтата, с парите си, с всичко и да я зареже тук.

По улицата нямаше никой, но Лайла изпитваше усещането, че някой я наблюдава. Струваше й се, че ако внезапно извърне глава, ще види някого точно зад себе си.

Сякаш за пръв път виждаше тъмните сгради наоколо. Като в лош филм с много убийства.

И от какво толкова се страхуваше? Нямаше от какво да се плаши. Поне нямаше да я оберат. Най-много да й вземат ризите. Щеше да е смешно. „Заповядайте — щеше да им каже Лайла, — тук имам едни ризи за вас.“ Нямаше да знаят какво да направят.

Рязко се извърна, за да види какво има зад нея. Нямаше нищо. Повечето прозорци бяха тъмни. Тук-там зад завесите се виждаха светлини. На един перваз проблясваше оранжева кръгла лампичка. Приличаше на лице.

Някой беше закачил фенер във формата на глава. Като вещицата във витрината. Вси светии.

Като старицата, която вчера й заприлича на вещица. Изгледа Лайла много особено. Сякаш я позна. Може би и тя беше вещица! Затова я погледна така.

Лайла не желаеше да е вещица. Веднъж като малка искаше да носи пиратския костюм, но го облече Ем. За нея остана костюмът на вещицата. Точно така изглеждаше старицата. Като маската, която малката Лайла сложи заедно с костюма. Никак не й се искаше, но майка й я накара.

Пак изплува лицето на майка й.

— Лайла, не можеш ли поне мъничко да приличащ на Емалин?

Мразя Емалин! — отвърна Лайла.

— Но Ем не те мрази.

— Така си мислиш — възрази Лайла.

Лайла много добре знаеше каква е Ем. Получаваше каквото пожелаеше. Винаги се преструваше. Точно това искаше майка й. Лъжи. Всички нови рокли бяха за Ем. За Лайла оставаше ролята на вещицата.

На погребението на дядо й майка й я накара да облече старата синя рокля на Ем и даде на Емалин всички синьо-бели чинии. Тази сутрин Лайла забеляза на покрива на една кола пчела и се сети за острова и дядо си.

Какво не би дала да се пренесе на острова. Дядо й беше пчелар, мажеше й препечени филийки с мед и й даваше. Помнеше, че винаги й ги поднасяше на синьо-бяла чиния. После дойде погребението, продадоха къщата му, оставиха синьо-белите чинии на Емалин и Лайла повече никога не видя пчелите. Все си мислеше, че пчелите са отлетели на острова с дядо й. Някой ден щяха да се върнат, тя щеше да ги види — пчелите, които винаги знаеха къде е дядо й. Ето какво си помисли сутринта, когато забеляза пчелата върху колата.

„Казах ти, че никога няма да намериш щастието по този начин, Лайла“ — повтаряше майка й. На лицето й се появяваше усмивчицата, която тя пускаше винаги, когато успяваше да накара някого да се почувствува зле.

„Омръзна ми да слушам все едно и също, майко — отвръщаше Лайла. — Кажи ми ти какво щастие си намерила!“

Малки като свредели очи, очи, очи…

Майка й смяташе, че Лайла ще отиде в ада, защото е лоша, но на острова нямаше значение дали си лош. Просто отиваш там. Това бе нарисувано на картината върху стената у дядо й.

Вятърът задуха иззад ъгъла, прониза я през пуловера и хвърли в очите й нещо като пясък или мръсотия, което й пречеше да вижда. Наложи се да спре до една тухлена стена и да примигне няколко пъти, за да излезе прашинката.

Ето! Видя го зад ъгъла на сградата! Наистина я следваше! Съсредоточи се върху него, напрегна всички сили. Май наистина беше вещица, защото лицето бавно изплува. Можеше да заповядва на нещата да се приближат.

Сега обаче разбра, че изобщо не я преследва човек. Беше куче.

То усети, че жената го е забелязала, и се скри обратно зад сградата.

Лайла се напрегна още повече. След малко кучето бавно започна да се появява отново. Тя не се помръдна, но и не отмести поглед. То полека запристъпва към нея. Вече по средата на улицата Лайла го позна. Лъки! След толкова много години.

— О, Лъки, върнал си се — възкликна тя. — Жив и здрав.

Тръгна към него. Искаше й се да протегне ръка и да го погали, но Лъки се отдръпна.

— Не ме ли позна, Лъки? — попита Лайла. — Цял-целеничък. Не ме ли помниш?

Не личеше къде го е ударила колата.

— Как успя да се върнеш от острова, Лъки? С плуване? Къде е островът, Лъки? Сигурно се приближаваме към него сега. Покажи ми пътя.

Но щом Лайла се запъти към Лъки, той тръгна пред нея. Тя го последва и забеляза, че краката му едва докосват земята, сякаш беше безтегловен.

От мрака в далечния край на улицата се появи камион с незапалени фарове. Движеше се почти безшумно. Страшно. Стигна до една улична лампа — Лайла успя да забележи чий е и сърцето й трепна. Сега наистина се уплаши. Той беше тук! Беше я намерил!

За последен път видя камиона, когато го влачеха на буксир към гробището за коли. Целия смачкан. Точно като него. Цялата врата беше опръскана с кръв, където бе увиснала главата му. В моргата изобщо не го погледна. Не можаха да я накарат да го погледне.

А сега дойде с пикапа, право по улицата. Ще отвори вратата и ще й каже: „Качвай се!“

Той знаеше какво да направи после. Ще намери онова проклето копеле, приятеля на Джейми, който й задигна парите, и ще го накара да ги върне. След това ще го направи на кайма. С една ръка. Знаеше как. Все смачкваше някого. Мръсник… Не се говорят такива работи за мъртвите. Щом Лайла каза тези думи, камионът се отклони и се насочи към Лъки.

Но Лъки се дръпна.

Камионът профуча покрай него. Лайла забеляза вътре човека, когото очакваше да види. Погледна я така, сякаш не желаеше да има нищо общо с нея. Но я позна, тя също позна него, а после камионът увеличи скоростта и изчезна.

Лайла помнеше кръвта. Всички се държаха така, все едно че я жалеха. Всички лицемери се вайкаха: „О, Лайла, толкова жалко!“ Но те бяха само лицемери. Мразеха го точно толкова, колкото и тя самата. Онова копеле. Не се говори така за мъртвите, но пък беше истина. Казваше му го още приживе. Нямаше причина да променя отношението си сега. Такъв си беше.

Тя зави зад ъгъла и изведнъж видя замъка! Лъки го бе открил! Никога не би се сетила, че е там. Но знаеше, че може да се спусне към него, а по-нататък според нея бяха паркът, циментовата площадка и яхтите.

Какво добро куче! Винаги си е било такова. Сигурно някой го бе пратил от острова да й покаже пътя. Сега вече можеше да стигне до яхтата и да изчака Капитана, за да я отведе надолу по реката към острова.

Не помнеше добре циментовата площадка. Беше страшно. Сякаш там върху нея щяха да се нахвърлят лъвове. А от другата страна имаше стъпала, кой знае кой се е притаил там. Лайла пристъпваше бавно, крачка по крачка…

Не чуваше нищо, но се страхуваше…

Направи още една стъпка. Нямаше друг избор. Трябваше да мине оттам. Пое дъх и се огледа зад ъгъла…

Ето го яхтклуба! И разпрострялата се река. Тук беше! О, колко хубаво беше да се завърнеш. Чуваше как въжетата се блъскат от вятъра.

На входа на яхтклуба стоеше чернокож мъж, който й каза нещо, но Лайла не го разбра. Той махаше с ръце, сочеше към нея, ала не я докосна, когато мина край него и тръгна към яхтата.

Слезе на кея и се озова пред яхтата! Лъки й беше показал пътя.

Къде остана Лъки?

Огледа се, ала не го видя. Повика го по име. Никой не се обади. Обърна поглед към реката да не би да е заплувал обратно към острова, но се виждаха само замъглените от дъжда далечни светлини.

Прехвърли се през парапета на яхтата и седна в кабината. О, колко беше приятно да седне! Зъбите й тракаха, дрехите й бяха прогизнали, но какво от това. Само трябваше да изчака Капитана и той щеше да я отведе на острова.

Отнякъде се надигна прилив. Лайла го забеляза заради движещите се по вълните светлини. Той повдигна и разлюля яхтата, после заглъхна.

Водата изглеждаше мръсна, в нея плаваха какви ли не боклуци. Имаше парчета от стари пластмасови бутилки, мръсна пяна, гъба, някакви клони със заклещена в един от тях умряла риба. Рибата беше обърната настрани и не беше цяла. След малко клонът с рибата мина покрай Лайла и се разнесе миризмата му. После пак се върна, водовъртежът го поде и той изчезна в него.

Последваха го други боклуци. Водовъртежът сякаш засмукваше всички мръсотии към дъното на реката. Лайла си спомни как веднъж бе наблюдавала риби в реката — едната се извръщаше настрани, а останалите се опитваха да отхапят парче от нея. Но тя успяваше да се изправи. След малко пак се извръщаше, докато накрая не можа да се изправи. Останалите се нахвърлиха да я ядат. Рибата вече не се бореше.

Лайла се молеше да не изпохапят Лъки, докато плува обратно към острова. Ако се забавиш, рибите ще те изядат жив. Не бива да правиш нищо, с което да им показваш, че намаляваш скоростта, иначе ще почнат да те преследват.

Не биха посмели да захапят Лъки.

Жалко, че Капитанът не беше тук.

Беше се отегчила от този бряг на реката. Можеше дори да я преплува, ако се наложеше. Не знаеше кога ще се върне Капитанът и повече не й се чакаше.

Лайла свали пуловера. Почувствува се по-добре.

После потопи ръка във водата.

Беше топла! Реката наистина беше топла. Ако заплуваше към острова, никога вече нямаше да усети студ.

Пак погледна водата.

Не искаше повече да й е студено. Беше се уморила да се бори. Можеше просто да се откаже. Да се отпусне.

Само да се отпусне. Надолу към онази ръка във водата. Тя се подаваше от мястото, където беше клонът, беше се протегнала, за да го стигне. Ръката се приближаваше до Лайла, но водата се завихри и я отнесе. Приличаше на бебешка ръка над водата. Бебешка ръка.

Ръчичката се протягаше над повърхността. Наистина беше бебешка. Виждаха се пръстчетата. Лайла не можеше да я стигне във водовъртежа, но след като тя се доближи още повече, успя да я улови. Сърцето й замря, докато я издърпваше от водата.

Телцето беше сковано и изстинало.

Беше със затворени очички. Слава Богу. Лайла почисти мръсотията от тялото и се увери, че още е непокътнато. Рибите още не го бяха нападнали. Но не дишаше.

Лайла взе от пода на кабината пуловера, сложи го в скута си, за да увие бебето, и го притисна до себе си. Залюля го и постепенно почна да усеща, че студът отстъпва. „Всичко е наред — занарежда тя, — всичко е наред. Ще се оправиш. Всичко свърши. Сега ще ти е добре. Никой няма да ти направи нищо лошо.“

След малко Лайла почувствува топлината на тялото до своето. Пак го залюля. После тихо му запя песничка, която знаеше отдавна.